Дейвид Балдачи
Дяволският квадрат (13)

13

Анабел Конрой слезе от асансьора на втория етаж и се насочи към читалнята на отдел „Редки книги и специални колекции“ към Библиотеката на Конгреса, който се помещаваше в Джеферсън Билдинг. Спря на прага, огледа просторното помещение и почти веднага откри Кейлъб Шоу, седнал зад бюрото си в дъното. Изчака го да вдигне глава и му направи знак да се приближи.

— Анабел! Какво търсиш тук?

— Можеш ли да излезеш за малко? Отвън чакат Рубън и Хари Фин. Трябва да поговорим.

— За какво?

— Ти как мислиш? За Оливър, разбира се. Някакви хора са го отвели направо от болницата и оттогава насам не знаем нищо за него.

— Ако някой може да се грижи за себе си, това е Оливър.

— Но може би се нуждае от помощта ни.

— Добре, дай ми само минутка.

Още щом влязоха в асансьора, той побърза да каже:

— Днешният ден е много вълнуващ за мен.

— Каква е причината?

— Току-що се сдобихме с един Скот. Представяш ли си? Със самия Скот!

— Кой е той?

Кейлъб я изгледа с искрен ужас.

Франсис Сит Фитцджералд! Един от най-великите американски писатели на всички времена! — Гласът му потрепна от страхопочитание. — За бога, Анабел, къде си била през всичките тези години?

— Навсякъде, с изключение на библиотеките.

— Става въпрос за „Великият Гетсби“, най-прочутия и може би най-добрия му роман. Става въпрос за първото издание. И то със супер обложка, в много добро състояние, което се среща изключително рядко. — Забелязал недоумяващия й поглед, той побърза да добави: — Онази с втренчените женски очи — една от най-уникалните илюстрации на съвременната класика. Била е готова още преди Фитцджералд да довърши романа си. Той толкова много я харесал, че написал една сцена специално за нея.

— Много интересно — каза любезно Анабел, но си пролича, че не проявява особен интерес към рядката находка. Преди време се беше наложило да прекара близо два дни в микробус в компанията на Кейлъб, който през цялото време я тъпчеше с информация за света на литературата. Още потръпваше при спомена за изтънченото изтезание.

Насочиха се към изхода.

— Още не съм ти казал най-важното — възбудено продължи Кейлъб. — Това се оказа личният екземпляр на Зелда!

— Коя е Зелда?

— Как коя?! — възмути се Кейлъб. — Съпругата му, разбира се! Скот и Зелда, не помниш ли? Най-трагичната двойка на света! Тя умира в лудница, а Скот се пропива до смърт. На вътрешната корица на екземпляра открихме личното му посвещение до нея! Страхотен удар! Уникален!

— Уникален?

— Абсолютно!

— Колко платихте за тази книга?

— Ами… — изненадано заекна Кейлъб. — Това е поверителна информация.

— Хайде де, кажи някаква приблизителна цифра.

— Да речем, че става въпрос за шестцифрена сума — сковано и малко надуто отвърна Кейлъб.

Интересът на Анабел веднага се пробуди.

— От баба си имам един екземпляр на „Брулени хълмове“ — обяви тя. — В отлично състояние. Колко би могъл да струва?

— „Брулени хълмове“? — обърна се да я погледне Кейлъб. — Добре запазено първо издание на тази книга се намира доста рядко. Откъде я има баба ти?

— Купила я в някаква книжарница преди осем години. С меки корици. Това проблем ли е?

— Много смешно! — промълви с каменно лице Кейлъб.

Рубън и Хари Фин ги чакаха пред входа на сградата. Фин беше копие на Стоун, но доста по-млад. Слаб, жилав, с мълниеносни рефлекси. Спокоен и бавен, освен ако не се наложеше да действа бързо, той не трепваше от нищо, сякаш пазеше енергията си за кризисните моменти. Рубън беше сменил работния гащеризон с обичайните джинси и тениска. Беше с мокасини. Двамата седяха на стъпалата и чакаха.

— Е, казвайте какво ще правим — започна без предисловия Анабел.

— Какво можем да правим? — изгледа я Рубън.

— Може би Оливър е в беда.

— Оливър често е в беда — отбеляза Кейлъб.

— Онези, които са го взели направо от болницата… — започна Анабел.

— Били са от НРЦ — прекъсна я Фин. — Един приятел ми каза, че са момчетата на Райли Уийвър. Пуснали са го почти веднага. Съмнявам се, че Оливър им е дал онова, което искат.

— В такъв случай той наистина е в беда и трябва да му помогнем — отсече Анабел.

— А защо не го изчакаме сам да потърси помощта ни? — попита Кейлъб.

— Защо? — възнегодува Анабел.

Защото винаги когато съм му помагал, съм си имал неприятности тук отвърна библиотекарят и хвърли поглед към огромната сграда зад себе си. — Практически все още съм в изпитателен срок, което е много обезпокоително за човек на моята възраст и с моя опит.

— Никой не иска от теб да рискуваш работата си, Кейлъб. Но аз открих нещо, което искам да споделя с вас.

— Какво си открила? — избоботи Рубън.

— Оливър се готви да заминава.

— Как разбра?

— Заварих пълен сак в къщичката му. Редом с дрехите имаше няколко книги на чужд език, най-вероятно руски.

— Искаш да кажеш, че си влязла там без негово разрешение, така ли? — гневно възкликна Кейлъб. — Това е проява на крайно неуважение към частната собственост, Анабел Конрой! Какво безобразие!

Тя извади някаква книга от джоба си и му я подаде.

— Наистина е на руски — кимна той, като прочете заглавието. — За политиката на Русия, но отпреди няколко десетилетия. За какво му е притрябвала?

— Може би се готви да заминава за Русия и е решил да опресни познанията си по езика — предположи Фин.

— Какво ще прави в Русия? — учуди се Рубън. — И как ще стигне до там? Няма паспорт, няма никакъв документ за самоличност. Да не говорим, че ще струва сума ти пари.

— Има само един начин да предприеме подобно пътуване — отсече Анабел.

— На държавни разноски? — изгледа я Фин.

— Да.

— Но той не работи за правителството! — възкликна Кейлъб. — Поне в последно време.

— Може би нещата са се променили — каза Анабел. — Да не забравяме, че наскоро искаха да го наградят с Медала на честта.

— Не мога да повярвам, че е приел отново да служи на правителството — поклати глава Рубън.

— След всичко, което му причиниха — тихо добави Фин.

— Защо да го прави? — попита Кейлъб. — Всички знаем, че той им няма доверие.

— Може би не е имал друг избор — рече Фин.

— Вече не е двайсетгодишен — тръсна глава Анабел. — А снощи за малко не са го убили. Ако наистина заминава за Русия, има голяма вероятност да не се върне от там.

— Вярно е, че вече не е млад, но в замяна на това е мъдър — каза Рубън. — Не бих подценил богатия му опит.

— Забравяш, че едва не загина в затвора в Дивайн! — разпалено възрази Анабел. — Но на Милтън не му се размина!

Рубън сведе очи. Навремето той беше изключително близък с Милтън Фарб.

— Май всички вече сме стари за подобни изпитания — промърмори той.

— Дайте да помислим как можем да помогнем на Оливър — върна ги в настоящето Фин. — Наясно сме, че той няма да поиска помощта ни, особено след всичко, което се случи в Дивайн.

— Абсолютно вярно! — подкрепи го Кейлъб. — В никакъв случай няма да ни изложи на опасност.

— Значи няма да чакаме да поиска помощ — отсече Анабел. — Трябва да поемем нещата в свои ръце.

— Как по-точно? — повдигна вежди Рубън. — Не и като го шпионираме, надявам се…

— Не, разбира се. Но можем да демонстрираме единодушие и да му кажем открито какво мислим.

— Не съм сигурен, че идеята е добра — поклати глава Рубън.

— Хубаво тогава — тросна се Анабел. — След като искате да чакате съобщението за смъртта му, стойте със скръстени ръце. Но без мен!

След тези думи тя се обърна и си тръгна.

— Анабел! — извика след нея Рубън.

Тя продължи да се отдалечава, без да се обръща.

— Ужасен инат, като повечето жени — промърмори Кейлъб. — Ето защо не се ожених.

— Според мен имаше и други причини, Кейлъб — изгледа го с мрачна ирония Рубън.