Дейвид Балдачи
Дяволският квадрат (10)

10

След като агентите на ФБР и мис Чапман от МИ6 си тръгнаха, Стоун отдели половин час на обичайната си работа в гробищния парк. Изправи няколко съборени от последните дъждове надгробни плочи и се зае да почиства около тях. Физическата работа му помагаше да размишлява по-добре, а в момента в главата му се блъскаха множество въпроси без отговор. Изведнъж замръзна на място и пусна в краката си платнената торба, в която събираше оскубаната трева и дребни клонки. Бавно обърна глава.

— Впечатлена съм.

Мери Чапман изскочи иззад близките храсти и тръгна към него.

— Изобщо не съм помръднала — добави тя. — Но вие явно имате очи и на гърба си.

— Само понякога — отвърна Стоун, вдигна торбата и я понесе към близкия навес. — Когато се налага.

— Прекрасно прикритие за действащ агент — приближи се към него Чапман. — Гробар значи…

— По-точно пазач — поправи я Стоун. — Гробището отдавна не се използва и е обявено за исторически паметник.

Тя спря, вдигна крак и отлепи парченце кал от черната си обувка с нисък ток.

— Разбирам. А на вас приятно ли ви е да се грижите за мъртвите?

— Всъщност да.

— Защо?

— Защото никога не ми противоречат — отвърна той и тръгна към къщичката.

Седнаха на верандата и потънаха в мълчание. Тишината се нарушаваше само от чуруликането на птиците и далечното свистене на автомобилни гуми. Стоун гледаше право пред себе си, а Чапман го наблюдаваше с интерес.

— Оливър Стоун значи — закачливо подхвърли тя. — Гледала съм няколко ваши филма, които харесах много. Да не би да сте тук в търсене на вдъхновение за следващия си сценарий?

— Защо се върнахте? — попита той и най-после се обърна да я погледне.

Тя се изправи и изненадващо попита:

— Имате ли време за по едно кафе? Аз черпя.

Качиха се в колата й и се насочиха към централната част на Джорджтаун. По силата на някакво чудо откриха там едно свободно място за паркиране и Стоун не пропусна да й го каже.

— Това е нищо — не се впечатли тя. — Опитайте се да паркирате в Лондон и пак ще говорим.

Взеха си кафето и седнаха на една от масичките пред заведението. Чапман си събу обувките, дръпна полата си до средата на бедрата и качи крака на съседния стол. После се облегна назад и затвори очи, излагайки бледото си лице на слънцето.

— В Англия рядко се радваме на такова слънце — каза тя. — А когато ни се случи, е за кратко. Почти веднага се появяват облаци и дъжд. Това кара много хора да мислят за самоубийство, особено когато вали през целия август, а не си планирал да прекараш отпуската си в чужбина.

— Знам.

— Наистина ли?

— Живял съм две години в Лондон — каза той. — Преди много години.

— Бизнес?

— И така може да се каже.

— Джон Кар?

Стоун отпи глътка кафе, но не отговори. Мълчанието се проточи.

— Джон Кар? — повтори тя.

— Чух ви още първия път — каза любезно той и се обърна да я погледне.

— А искате ли да научите кога аз чух това име за пръв път? — попита с усмивка тя.

Той не отговори. Приела мълчанието му за съгласие, Чапман продължи:

— Джеймс Макелрой. Доста по-възрастен от вас. — Очите й се плъзнаха по високата му слаба фигура. — И в далеч по-лоша физическа форма.

Стоун продължаваше да мълчи.

— Този човек е легенда в британското разузнаване. Оглавяваше МИ6 десетилетия наред. Удостоиха го с някаква почетна титла, не знам точно каква. Но винаги е бил човек на място и е работил за страната си.

— Добре ли е?

— Да, добре е. Донякъде благодарение на вас. Иран през хиляда деветстотин седемдесет и седма. Шестима фанатици са били изпратени да набучат главата му на кол. Шестима мъртви фанатици, имали нещастието да се сблъскат с вас. Той твърди, че дори не е имал време да извади оръжието си, за да ви помогне. А после просто сте изчезнали. Без да му дадете възможност да ви благодари.

— Не е нужно. Той беше наш съюзник, а на мен това ми беше работата.

— И все пак… Години наред се надявал да ви почерпи една бира, защото сте му спасили живота, но вие така и не сте се появили. И до ден-днешен се надява да се срещнете и да ви благодари.

— Пак ще повторя, че не е нужно.

Чапман се протегна, свали краката си от стола и придърпа полата си.

— По една случайност Макелрой е тук, в този град — добави тя.

— Затова ли се върнахте?

— И да, и не.

Стоун я погледна очаквателно.

— Да, защото знам, че би искал да се срещне с вас — поясни тя. — И не, защото имам и други причини да съм тук.

— Какви са те?

Тя се приведе напред. Това му позволи да зърне кожения кобур с автоматичния валтер, окачен на рамото й — между сакото и тънката блуза.

— Доста твърд спусък, нали? — кимна той към оръжието.

— Свиква се — отвърна тя и машинално разбърка останалото кафе в чашата си. — Честно казано, нещата са доста объркани. Американците имат куп държавни агенции, но нито една от тях не ми дава ясен отговор. Шефът ми се чувства точно като мен. Но Америка е най-важният ни съюзник и ние нямаме никакви намерения да обтягаме отношенията си с нея. В същото време става въпрос за живота на нашия министър-председател, който беше изложен на сериозен риск. Длъжни сме да разнищим докрай този инцидент.

— И се обръщате към мен. Защо?

— Защото Джеймс Макелрой има доверие във вас. Което означава, че и аз ви имам доверие. На всичкото отгоре снощи сте били там. Това рязко повишава цената ви.

— Може би. Но онова нещо в Иран се случи много отдавна, агент Чапман.

— Някои неща и хора никога не се променят. Макелрой твърди, че вие сте от тях.

— Значи смятате, че наистина съм Джон Кар.

— Без никакво съмнение.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Успях да сваля отпечатъците ви от една чаша, когато отскочих до тоалетната в дома ви. Авторитетът на шефа ми осигури светкавична справка в базата данни на НРЦ. Но потвърждението дойде след преодоляването на осем различни нива на сигурност и две специални разрешения от най-високо място. — Веждите й леко се повдигнаха. — Джон Кар. Единственият оцелял от членовете на специалния отряд на ЦРУ, известен като „Трите шестици“.

— Официално този екип никога не е съществувал — отбеляза тихо той.

— За мен няма значение. Когато е прозвучал последният им изстрел — официално или не, — аз съм била пеленаче. — След тези думи тя се изправи и попита: — Е, ще се срещнете ли с човека, чийто живот сте спасили? Той много иска да ви почерпи една бира, мистър Кар.