Дейвид Балдачи
Дяволският квадрат (67)

67

Пет минути по-късно вече бяха в църквата „Сейнт Джон“ и се възхищаваха на бродираните килимчета пред „президентската скамейка“.

— Джеймс Мадисън, Джон Куинси Адамс — започна да чете надписите върху килимчетата Чапман. — Впечатляващ списък на велики личности.

— По онова време твоите сънародници са мислили другояче. За тях това са били имената на революционери, а дори и на терористи.

— Е, двеста години са достатъчно време за изглаждане и на най-дълбоките различия.

Жената в зелено работно облекло влезе в църквата и свали шапката от главата си. После ги видя и забърза към тях.

— Забелязах, че се опитвате да привлечете вниманието ни — посрещна я Чапман. — Благодаря, че дойдохте.

— Не знам дали изобщо е важно — отвърна запъхтяно жената. — Сега сме в обедна почивка, но времето ми е малко.

— Как се казвате? — попита Чапман.

— Джуди Донахю.

— Какво ви тревожи, мис Донахю? — обади се Стоун.

— Нещо, което казахте по време на разпита на мистър Сайкс.

— Откъде знаете какво сме казали? — веднага я засече Чапман. — Той беше сам.

Донахю видими се притесни.

Забелязал това, Стоун побърза да смени темата.

— Откога сте на тази работа? — попита той.

— От десет години. Защото наистина ми харесва.

— От Вашингтон ли сте?

— Не съм. Родена съм в много далечен щат.

— Кой по-точно?

— Монтана, божията земя. Израснала съм сред природата. — Тя вдигна ръката си и им показа татуировката на някаква птица. — Полска чучулига. Символът на щата Монтана. Татуирах си я, когато бях на шестнайсет. За разлика от приятелките ми, които предпочитаха сърца и имена на момчета…

— Какво каза мистър Сайкс по време на онзи разговор? — върна я в настоящето Стоун. — Предполагам, че сте били наблизо.

— Не съм имала намерение да подслушвам — оправда се Донахю. — Просто работех край вас и…

— Чухте някои неща — довърши Чапман. — Това е напълно разбираемо.

— Какво от чутото ви направи впечатление? — попита Чапман.

— Той каза, че чакаме специалист, който трябва да провери дървото. И че междувременно подбираме подходящата почва и подхранващи добавки.

— Правилно — потвърди Стоун. — А не беше ли така?

— Не, точно така беше.

— Тогава какъв е проблемът?

— Май не обяснявам както трябва. Може би това е причината да работя с ръцете си, а не с главата.

— Спокойно, Джуди, не бързай — меко каза Чапман.

— Работата е там, че специалистът вече беше проверил дървото и го обяви за напълно здраво. Преди спускането му в дупката го прегледа отново, но само за да се увери, че кранът не е нанесъл някакви поражения. Почвата и хранителните добавки отдавна чакаха.

— Искате да кажете, че не е имало причини дупката да не бъде зарита веднага? — вдигна вежди Стоун.

— Точно така. Стори ми се глупаво да я маркираме с ленти, вместо да я зарием. Ами ако някой паднеше в нея?

— Което всъщност се случи — добави Чапман.

— Да, но още тогава това ми се стори странно.

— Какво беше обяснението на Сайкс? — попита Стоун.

— Никакво. Той е шеф, не е длъжен да ни дава обяснения.

— Всички ли бяхте там, когато дойде агент Грос?

— Само в началото. После той се отдели настрана с мистър Сайкс.

— Но докато бяхте там, въпросът за дупката не беше повдигнат, така ли?

— Помня, че агентът на ФБР му го зададе, но мистър Сайкс каза, че е време да се връща на работа, и той побърза да му зададе и останалите си въпроси.

— А някой от колегите ви не попита ли за откритата яма? — погледна я очаквателно Чапман.

— О, те са страхотни и много обичат работата си. Но са свикнали да изпълняват заповеди също като мен. Едва ли са се замислили по въпроса. Аз съм малко по-независима от тях. Без да искам, чух какво ви каза мистър Сайкс и реших, че трябва да го знаете.

— Правилно постъпи, Джуди — усмихна се Чапман.

— Сега трябва да се връщам на работа.

— Много добре — изправи се Стоун. — Благодаря за помощта. Не споменавайте на никого за нашия разговор.

Донахю кимна и на лицето й се появи загрижено изражение.

— Мислите ли, че мистър Сайкс е извършил нещо нередно? — попита тя.

— Със сигурност ще разберем така ли е — отвърна Стоун.

Излязоха от църквата и тръгнаха обратно към парка.

— Вече и Джордж Сайкс влиза в компанията на заподозрените — въздъхна Чапман. — Нима остана някой извън нея?

— В една конспирация винаги участват няколко души — отвърна Стоун.

— Оливър?

Обърнаха се и видяха Алекс Форд, който бързо крачеше към тях.

— Аз ще говоря — предупреди я Стоун. — Здравей, Алекс.

— Кога ще чуя от теб нещо, което се доближава до истината? — директно попита Форд.

— Напоследък си държа езика зад зъбите, Алекс — въздъхна Стоун. — А и не съм сигурен, че трябва да знаеш всички подробности за разследването.

— Значи такава била работата! Откога съм член на клуб „Кемъл“ само на думи?

— Не става въпрос за това. Нали знаеш, че сега имам значка и изпълнявам официална задача.

— Което не ти попречи да използваш услугите на Анабел, Хари и Рубън, нали? — прекъсна го Алекс. — Въпреки че за разлика от тях аз имам и значка, и официално назначение!

— Не е толкова просто — каза Стоун.

— Напротив, много е просто! Но ти си решил да ме държиш настрана. Мислех, че сме приятели и нашето приятелство трябва да бъде над всичко!

— Прав си, Алекс — промълви Стоун.

Откровеното признание сякаш прогони гнева на Форд, който го погледна очаквателно.

— Постигнахме известен напредък, но имам чувството, че времето ни изтича — каза Стоун. — Не бях докрай откровен с теб единствено заради деликатното положение, в което се намираш.

— Не си бил докрай откровен?

— Да. Съжалявам.

— Трябва ли да бъда разтревожен? — заби очи в него Форд. — Имам предвид президента.

— За него не съществува конкретна заплаха. Бъди сигурен, че ако имаше такава, щях да уведомя както него, така и теб. Мога да се закълна.

— Чух, че си се срещнал с него в Кемп Дейвид.

— Да. Исках да поговорим откровено.

— И той беше ли откровен?

— Да. Дори повече, отколкото очаквах.

— Разбрах, че Рубън все още е в болница.

— Да, този път му се размина на косъм.

— Ние сами поискахме да ти помогнем, Оливър. Все пак всички сме зрели хора.

— Което не ме освобождава от отговорност. Втори път няма да допусна подобна грешка.

— Не можеш да закриляш приятелите си изцяло.

— Но мога да не ги поставям в опасни ситуации.

— Каза, че сте постигнали известен напредък. Това означава ли, че сте близо до решаването на проблема?

— Да.

— Работата е сериозна, така ли?

Стоун погледна Чапман, замълча за миг, после кимна.

— Много сериозна.

— В такъв случай внимавай. Ако имаш нужда от помощ, просто ми се обади.

След тези думи Алекс се отдалечи по алеята.

— Готин е — отбеляза Чапман.

— Абсолютно — потвърди Стоун. — Когато разговарям с него, винаги си мисля, че извадих късмет с такива приятели, но същевременно си давам сметка колко съм недостоен за тях.

— Какво ще правим с мистър Сайкс? — смени темата тя. — Директен подход или нещо по-заобиколно?

— И двете едновременно.

— Как така?

— Току-що ми хрумна нещо. Нали помниш латиноамериканците, които бяха убити?

— Разбира се.

— Те са били замесени. Всички до един, с изключение на Лойд Уайлдър.

— Моля?

— Мъжът, който е говорил с Анабел, е излъгал за баскетболния кош.

— Но ти беше убеден, че и Лойд Уайлдър е в играта. Какво те накара да промениш мнението си?

— Подозирах, че е замесен, но не бях убеден. Сега обаче вече съм убеден, че подозренията ми са били неоснователни.

— Защо?

— Анабел и Рубън внезапно се появяват в онзи бар и започват да разпитват за разсадника. Напълно непознати за когото и да било. Но един от посетителите започва да им обяснява как са видели някой да демонтира баскетболния кош и този някой не е бил Джон Кравиц.

— Е, и?

— Ние видяхме, че сградата, на чиято стена беше закрепен кошът, се намира на двайсетина метра от съседната. Как е възможно да различиш в мрака ръста и възрастта на някой, който се е качил на стълба, за да демонтира баскетболния кош? Откъде идва увереността на разказвача, че този човек е бил по-дребен и по-възрастен от Джон Кравиц?

— Тук си прав. И твърди, че си е тръгнал още преди извършителят да слезе от стълбата.

— А Анабел и Рубън са нападнати веднага след като получават „безценната“ информация.

— Значи е било постановка?

— Според мен те са знаели кои са Анабел и Рубън още преди да се появят в бара.

— И са се опитали да ги убият?

— Именно — кимна Стоун. — Опитали е точната дума. Рубън е прострелян на две места, но раните му не са фатални. Според мен е умишлено. Без съмнение той е смелчага, но едва ли би могъл да се отърве с един пистолет срещу противник, разполагащ с автоматично оръжие. Който на всичкото отгоре в един момент се изтегля. По всички правила на битката Рубън би трябвало да е мъртъв.

— Искаш да кажеш, че нарочно са го оставили жив?

— Да. За да се върне и да ни разкаже какво са чули в кръчмата. Тоест да ни подхлъзнат и да ни принудят да губим ценно време по фалшива следа. А после ликвидират латиноамериканците. Още вятър и мъгла, още поводи за разследване, които ще ни отдалечат от истината.

— Но същевременно някой разчиства къщата — отбеляза Чапман. — Като убива.

— Точно така.

— Ако разсъжденията ти са верни, наистина подаваш въжето на Тюркекул. Но преди да си метне примката, той може да избие много хора.

— Може би.

— Значи сега е ред на Сайкс? — погледна го Чапман.

— Да, сега е ред на Сайкс.