Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Zig Zag, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Маня Костова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- rain (2014)
Издание:
Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг
Испанска. Първо издание
José Carlos Somoza
Zigzag
© José Carlos Somoza, 2006
© Маня Костова, превод, 2009
© Стефан Касъров, художник на корицата, 2009
ISBN 978–954–592–644–4
Цена 18 лв.
Коректор: Любов Йонева
ИК „Колибри“, 2009
Предпечатна подготовка: Десислава Димитрова
Печатница „Инвестпрес“
История
- — Добавяне
7
Следващия вторник отново получи известие от „mercuryfriend“. Неуспешни останаха всичките й опити да конфигурира пощата си така, че да блокира подателя. Изключи компютъра, но когато рестартира системата, съобщението автоматично се отвори и се появиха подобни изображения и слова, въпреки че вече не ставаше дума за рисунки от началото на века, а за произведения, подбрани от модерното графично изкуство: тела, очертани с аерограф, или триизмерни компютърни репродукции. Всеки път фигурите бяха на мъже или жени, които тичаха с хомот и ботуши, огънати под тежестта на друга фигура върху раменете им. Елиса престана да ги гледа.
Осени я идея. Потърси в мрежата сайта на „mercuryfriend“. Не се изненада, като видя, че достъпът не е ограничен и че веднага започна да се зарежда. На ужасяващ фон в крещящ виолетов цвят светнаха надписи и електронни реклами за барове и клубове с всякакви живописни имена: „Абадон“, „Галиматии“, „Евклид“, „Мистър Х“, „Скорпион“, които обещаваха суперспециални нощни спектакли, момчета и момичета компаньонки, както и размяна на партньори.
Ето какво било. Както беше предполагала, ставаше дума за реклама. По някакъв начин беше подала електронния си адрес на тези мръсници и сега направо я заливаха. Трябваше да потърси начин да се отърве от тях, може би като смени адреса си, но си отдъхна при мисълта, че в съобщението няма нищо лично.
Беше постигнала примирие също и с Клана на мустакатите. Откакто Малдонадо я беше успокоил, изобщо не се сещаше за тях. Или почти никак. Понякога не можеше да не изтръпне леко на улицата при вида на някой мъж с прошарени коси и мустаци. Друг път подушваше подобни индивиди от разстояние. Разбра, че мозъкът й несъзнателно ги търси. Ала не хвана никого да я наблюдава или преследва и в края на седмицата вече беше забравила за това или поне престана да му придава голямо значение.
Имаше за какво друго да мисли.
В петък реши да възприеме напълно противоположна на досегашната си тактика в часовете на Бланес.
— Досещате ли се как може да се реши това?
Бланес сочеше едно уравнение, написано със сбития му и ситен почерк. Ала Елиса и останалите курсисти четяха въпросните символи, сякаш ставаше дума за текст на испански език и знаеха много добре, че те изразяват Основния въпрос в теорията: „Как да бъдат идентифицирани и изолирани финитни ограничени времеви струни само с един край?“
Това беше умопомрачителен въпрос. Математически се доказваше, че времевите струни са лишени от единия от двата края. За да приведе пример за нещо подобно, Бланес начерта една линия на дъската и помоли курсистите да си представят, че е парче свободен конец върху маса: единият от краищата му би бил „бъдещето“, а другият — „миналото“. Конецът би се движил към „бъдещето“ и той отбеляза това със стрелка. Нямаше как да е по друг начин, тъй като според резултатите от уравненията краят за „миналото“, противоположният край, другият край на конеца чисто и просто не съществуваше и в това се състоеше прословутото обяснение на факта, че времето се движи в една посока, което бе донесло такава слава на Бланес. Бланес представи извода си, като изписа въпросителен знак: не съществуваше никакъв свободен край, който би могъл да бъде идентифициран като „минало“.
Но най-невероятното, това, което разбиваше на пух и прах всеки опит за прилагане на логиката, беше следното: макар и лишена от един край, времевата струна не беше безкрайна.
Краят, съответстващ на „миналото“, имаше край, ала този край не представляваше предел.
Този парадокс предизвикваше у Елиса някакво сладостно замайване. Винаги се чувстваше така, когато долавяше да проблясва като в просветление някоя от странностите в света. Нима беше възможно действителността да е съставена в най-съкровената си интимност от лудости, подобни на отрязъци от струни с краища, които не представляваха край?
Във всеки случай й се струваше, че знае отговора на въпроса, зададен от Бланес. Дори не й беше нужно да го записва в тетрадката — вкъщи вече го беше развила и изводите бяха в главата й.
Преглътна и сигурна в себе си, реши да поеме риска.
Двайсет чифта очи бяха приковани към дъската, но само една ръка се вдигна веднага.
Ръката на Валенте Шарпе.
— Слушаме ви, Валенте — усмихна се Бланес.
— Ако съществуваха възли в междинните участъци на всяка струна, бихме могли да ги идентифицираме посредством дискретни количества енергия. Дори да ги изолираме, ако енергията е достатъчна, за да развържем възлите. С една дума… — и последва порой от математически термини.
Възцари се тишина, когато изложението приключи. Целият клас, дори и Бланес, изглеждаха поразени.
Не от Валенте беше дошъл този отговор. Подобно на кукла, управлявана от вентролог, младежът бе понечил да заговори, но друг глас, през две места наляво от него беше взел думата, прекъсвайки го.
Всички се вторачиха в Елиса. Тя гледаше единствено Бланес. Чуваше как бие сърцето й, а страните й пламтяха така, сякаш вместо уравнения, беше нашепвала любовни слова. Зачака последиците, докато се стараеше да издържи на тези притворени очи, втренчени неподвижно в нея (характерен за Бланес поглед, който й напомняше за стария холивудски актьор Робърт Мичъм[1]), със спокойствие, което й се струваше невероятно. Въпреки това, ако в друга ситуация страстният й темперамент би представлявал нейния най-голям недостатък, в този момент той се превръщаше в нейно предимство — тя смяташе, че е права и беше твърдо решена да се бори, какъвто и да беше противникът.
— Не мисля, че ви видях да искате думата, госпожице… — изрече Бланес с глас толкова безизразен, колкото и лицето му, но с известна твърдост. Тишината натежа още повече.
— Робледо — отвърна Елиса. — И не ме видяхте да искам думата, защото не го сторих. От една седмица я искам, а вие като че ли не ме забелязвате и затова днес предпочетох направо да говоря.
Вратовете се извръщаха ту към Бланес, ту към Елиса с такова настървение, сякаш двама тенисисти си оспорваха последните секунди от решаващ сет. Тогава Бланес отново се обърна към Валенте и се усмихна.
— Слушаме ви, Валенте — повтори.
Подчертано слаб, с изпъкнали под бледата кожа кокали, Валенте, подобен на ледена статуя, седнала на чина, отговори незабавно със силен и ясен глас.
Докато наблюдаваше изпития му профил, Елиса се възхити на един обикновен детайл — въпреки че повтори същото като нея, го направи по свой начин, с други думи, създавайки впечатлението, че точно това е искал да каже в началото и по никакъв начин не се е повлиял от нейния отговор; той дори допусна малка грешка в променливите стойности, която Бланес побърза да поправи. Брани собствените си позиции, също като мен — помисли доволна. — Сега сме квит, Валенте Шарпе.
Когато Валенте приключи с отговора си, Бланес каза:
— Много добре. Благодаря. — Сетне сведе поглед и се загледа в пространството между стъпалата си. — Това е курс за завършили теоретична физика — добави меко, с предрезгавял глас. — Тоест за възрастни хора. Ако някой от вас има желание да се поддава на детински импулси, бих го помолил да бъде така добър да го прави навън. Запомнете това. — И като вдигна отново поглед този път не към Валенте, нито към Елиса, а към целия клас, добави със същия тон: — Извън всичко това решението, предложено от госпожица Робледо, е точно и блестящо.
Тя усети, че я побиват тръпки. Назовава само мен, защото първа го казах. Спомни си една фраза на своя преподавател по оптика: „В науката можеш да си позволиш да си безсрамник, но трябва да се постараеш да го сториш преди другите.“ Въпреки това не изпита особено удоволствие, нито пък радост. Точно обратното — обля я вълна от горчив срам.
Погледна крадешком невъзмутимия профил на Валенте Шарпе, който никога не я гледаше, и се усети жалка. Поздравления, Елиса. Днес ти първа се прояви като безсрамница.
Наведе глава и прикри сълзите си, закривайки очите си с ръка.
Беше толкова смутена от случилото се, че дори не се разтревожи от новото съобщение от „mercuryfriend“, когато се прибра вкъщи. Вече знаеше, че каквото и да прави, прикаченият файл ще се появи на екрана и затова сама го отвори. Картините започнаха да се нижат една след друг.
Тъкмо се гласеше да отклони поглед, когато забеляза разликата.
Смесени с еротичните сцени, имаше и други фигури: мъж креташе, огънат под товара на камък върху плещите си; войник с униформа от Първата световна война носеше момиче на седло на гърба си; танцьор беше качен на гърба на свой събрат… Накрая, с червени букви върху черен фон, се появи нова тайнствена фраза: „АКО СИ ТОЗИ, КОЙТО МИСЛИШ, ЧЕ СИ, ЩЕ ГО РАЗБЕРЕШ.“
За какво беше тази реклама? Елиса сви рамене, без да разбира, и изключи компютъра, въпреки че някаква смътна мисъл я задържа неподвижна пред екрана за няколко секунди.
Реши, че става дума за банална подробност (нещо, което беше забравила, и се мъчи да си припомни). Все едно, ще се сети.
Съблече се и си взе топъл продължителен душ, който най-накрая я отпусна. Когато излезе от банята, беше забравила всичко около съобщението и мислеше единствено за случилото се в клас. Преследваше я презрението, което Бланес не криеше. Не искаш ли бульон? Три чаши. Дори не й мина през ум да се облече, простря хавлията на леглото, натовари се със записки и книги и се захвана да прави изчисления, хрумнали й за курсовата работа, която трябваше да предаде.
До края на курса оставаха само пет дни. За последното занятие бе планиран двудневен международен симпозиум в Двореца на конгресите, на който трябваше да присъстват някои от най-изявените теоретични физици в света, като Стивън Хокинг или самия Бланес. Дотогава всеки курсист трябваше да предаде изследване върху възможните решения на проблемите, свързани с теорията за секвоята.
Елиса изпробва нова идея. Резултатите не изглеждаха ясни, но самият факт, че имаше пред себе си път, който да следва, й върна спокойствието.
За съжаление малко по-късно цялото й спокойствие се изпари.
Това стана, когато излезе за малко да хапне. В този миг се сблъска с майка си, която ревностно изпълняваше задължението си да трови живота й.
Виж ти. Мислех, че още не си се върнала. Нали все се свираш в стаята си и през ум не ти минава да ме посрещнеш…
— Както виждаш, върнала съм се.
Срещнаха се в коридора. С безупречен тоалет и прическа, майка й ухаеше на един от онези парфюми, чиито реклами заемат цели страници по модните списания и почти винаги се намират редом с голи жени. В замяна на това Елиса си беше метнала една стара хавлия и осъзнаваш много добре, че видът й беше, както обикновено, като на чучело. Предположи, че майка й ще каже нещо по този повод и не сгреши.
— Можеше поне пижама да си облечеш и да се посрешиш. Още ли не си вечеряла?
— Не.
Запъти се боса към кухнята и се сети навреме да загърне хавлията си, когато видя „момичето“. Ястията, покрити с фолио, бяха, както обикновено, красиво аранжирани. Такова беше изискването на Марта Моранде, баронеса Де Пикарда. На Елиса й беше дошло до гуша да си иска прости ястия, които да може да хапва за по-бързо с ръце, но да се противопоставя на майчините си решения беше равносилно на това да блъска главата си в стена. Имаше risotto. Яде, докато неприятното усещане в стомаха й изчезна. Внезапно я осени друго хрумване и тя остана да седи в кухнята, играейки си с вилицата и пиейки вода, изпънала дългите си, голи и загорели крака, докато мозъкът й отново щурмуваше непревземаемите уравнения от друг ъгъл. Дори не забеляза кога майка й бе влязла в кухнята и си даде сметка за това едва когато нейният глас я извади от размишленията.
— … много симпатичен човек. Казва, че синът на приятелката й ти е бил колега в университета. Доста дълго си говорихме за теб.
Погледна майка си с празен поглед.
— Какво?
— Името й сигурно нищо не ти говори. Тя е нова клиентка и с много, ама много връзки… — Марта Моранде направи пауза, за да глътне хапчетата за отслабване, които вземаше на обяд с чаша минерална вода. — Попита ме: „Вие ли сте майката на това момиче? Разправят, че дъщеря ви била гениална.“ Дори да не ти харесва, ще ти кажа, че се изфуках с теб и не скрих гордостта си. Не ми беше трудно, защото госпожата беше като обсебена от теб: искаше да разбере как се съжителства с математически гений…
— Аха. — Веднага бе разбрала защо майка й е толкова щастлива. Постиженията на Елиса я интересуваха само когато можеше да се перчи с тях в козметичния си салон пред една нова „клиентка с много, ама много връзки“. И като се замислеше, защо всъщност можеше да се каже „клиентка“, но не „генийка“?
— „И освен това е страшно красива според това, което ми разказаха“, добави тя. А аз й отвърнах: „Да, тя е просто съвършена.“
— Можеш да си спестиш иронията.
Както беше наведена пред отворения хладилник, Марта Моранде се обърна и я изгледа.
— Добре, щом искаш да съм искрена…
Не, умолявам те, недей.
— Мога ли да кажа нещо? — Елиса не отговори. Майка й се изправи, загледана втренчено в нея. — Когато ми говорят толкова хубави неща за теб, както днес, се чувствам горда, да, но не мога да не си мисля какво би било, ако освен съвършена, ти също полагаше усилия да изглеждаш такава…
Затова пък теб те бива в тези работи — отвърна Елиса. — Ти си… как се наричаше това в онази книга по психология на религията, която четеш? Превъплъщение на добродетелта? Нямам намерение да навлизам в твоя територия.
Ала Марта Моранде продължи, сякаш не беше чула:
Докато слушах чудесиите, които тази госпожа говореше за теб, си мислех: „Какво ли би казала, ако знаеше колко малко се възползва дъщеря ми от всичко това…?“ Каза ми дори, че несъмнено те ще те засипят с оферти за работа сега, след като си завършила…
Застана нащрек. Това беше хлъзгав терен и непременно щеше да ги отведе в тресавището на поредната горчива разправия. Знаеше, че майка й копнее дипломата да й „послужи“ за нещо, да доживее да я види на определен пост в определена компания. Нямаше място за теории в главата на Марта Моранде.
Къде отиваш?
Елиса, която беше започнала да се оттегля, не се спря.
— Имам работа. — Бутна летящата врата и излезе от кухнята, преследвана от виковете на майка си:
— И аз си имам достатъчно работа, но както виждаш, от време на време си губя времето с теб.
Това си е твой проблем.
Почти тичешком прекоси салона. Докато излизаше през другата врата, се сблъска с „момичето“ и осъзна, че хавлията й е разтворена, но не се притесни. Зад гърба си му чаткането на токчета и отново се озова срещу майка си в коридора.
— Остави ме на мира. Защо не престанеш!
— Ама разбира се — отвърна хладно майка й. — Това е нещото, което най-много искам. Но работата е, че ти също трябва да се замислиш и да ме оставиш на мира…
— Кълна ти се, че се опитвам.
— … а междувременно, докато взаимно не сме си осигурили спокойствие, ти напомням, че живееш в моя дом и си длъжна да спазваш моите правила.
— Естествено, както кажеш.
Безполезно беше. Нямаше нито сили, нито желание да се бори. Обърна се, ала спря, защото майка й продължи:
— Колко различно би било мнението на хората за теб, ако узнаеха истината!
— Кажи я де!
— Че си като дете — каза майка й невъзмутимо. Никога не повишаваше тон. Елиса знаеше, че ако тя е добра в математическите изчисления, Марта Моранде беше ненадмината в премерване на емоциите. — Че си на двайсет и три години, а все още се държиш като дете, което не го е грижа за външния му вид, за стабилна работа, нито за отношения и връзки с хората…
Дете. Думите я удариха като с юмрук в стомаха. Какво друго да се очаква от едно дете, ако не детински реакции в клас.
— Искаш ли да ти плащам наем? — процеди през зъби.
Майка й онемя за миг. Но сетне отвърна напълно спокойно.
— Много добре знаеш, че не става дума за това. Знаеш, че единственото ми желание е да живееш, стъпвайки по земята, Елиса. Рано или късно ще осъзнаеш, че светът не е като да си лягаш в онази твоя стая-кочина, да учиш математика и да се разхождаш полугола из къщата, докато се храниш…
Затръшна вратата, пресичайки този влудяващо равен глас.
Постоя известно време подпряла вратата, сякаш майка й се готвеше да я повали с удар. Вместо това обаче чу как токчетата на скъпите обувки се отдалечават, губейки се в безкрая. Тогава погледна изпълнените с уравнения листове и книги, пръснати по леглото й, и се успокои малко. Само видът им й действаше отпускащо.
Изведнъж застина.
Стори й се, че разбира смисъла на онези съобщения.
Седна на бюрото, взе хартия, линия и молив.
Фигури, възседнати от други фигури. Войникът и момичето.
Направи скица, следвайки същия модел: човече носи друго човече, седнало на гърба му. С остър молив очерта фи квадрата, които обхващаха фигурите, а в центъра остави триъгълник. Загледа се в резултата.
С нова гума грижливо изтри фигурите, като се стараеше възможно най-малко да променя линиите, които беше очертала отдолу. Накрая възстанови сегментите, които неволно беше изтрила.
Всеки студент по математика много добре познаваше този чертеж. Това беше известният постулат номер четирийсет и седем от първия том на „Елементи“ на Евклид, където гениалният гръцки математик предлагаше елегантен начин за доказване теоремата на Питагор. Лесно беше да се докаже, че сборът от лицата на горните квадрати е равен на лицето на долния.
През вековете доказателството на Евклид беше добило популярност сред математиците посредством символични и загатващи рисунки, между които изпъкваше изображението на войник, понесъл любимата си на гръб върху стол: тази рисунка, позната като „стола на булката“, й даваше ключ към загадката. Разбра, че останалите фигури са взети от художествен албум, свързан с математиката (а не с еротиката). Дори си спомни, че по някакъв повод бе виждала подобна книга.
Ако си такъв, какъвто мислиш, че си, ще го разбереш.
Изтръпна. Можеше ли да е вярно това, за което си мислеше?
Човек без задълбочени математически познания като нея не би открил подобна връзка между фигурите. Анонимният подател искаше да обозначи, че единствено човек като нея би бил способен да намери решението. Изводът й се стори очевиден.
Съобщението е предназначено за мен.
Но какъв е неговият смисъл?
Евклид.
Тази нова мисъл и възможностите, скрити в нея, я замаяха.
Пусна компютъра, после търсачката и влезе в мрежата. Отвори сайта на mercuryfriend.net и прегледа списъка с рекламираните барове и клубове.
Устата й пресъхна.
Рекламата на бар „Евклид“ привидно приличаше на всички останали. Името на локала беше изписано с едри червени букви и се виждаше добавен следният текст: „Подходящо място за интимни срещи“. Ала отдолу имаше и друго:
Петък 8 юли в 23:15 ч. Специален прием: ела и ще поговорим. Ще ти бъде интересно.
Дишаше с усилие.
Петък 8 юли беше днес.