Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (13)

11

В неделя след последния доклад от сутрешната програма Виктор отново я потърси, за да обядват. Елиса прие поканата, освен всичко друго и защото искаше да разговаря с него. Беше се случило нещо странно.

В онази сутрин Рик Валенте не беше дошъл на симпозиума. Бланес — също. Това двойно отсъствие я разтревожи. Вярно беше, че неделният предобед бе посветен на експерименталната физика и това бе извън преките интереси на Бланес, но Елиса не можеше да не помисли, че изчезването на създателя на „теорията за секвоята“ и на Валенте Шарпе са свързани. Въпреки това засега избягваше да формулира дори пред себе си подозренията, които таеше.

Намериха маса в единия край на препълненото кафене и започнаха да се хранят в мълчание. Докато Елиса се чудеше как да подхване темата, Виктор изтри майонезата от брадичката си и после каза:

— Днес сутринта Бланес се е обадил на Рик и го е избрал за Цюрих.

Неочаквано тя си даде сметка, че е неспособна да преглътне залъка, който беше отхапала.

— Аха — промълви.

— Рик ми се обади и ми каза. Обясни, че няма намерение да идва днес на заседанията, защото щял да се среща с Бланес.

Елиса глуповато кимаше с глава, задавена от онази суха топка хляб, която устата й се оказваше безпомощна да изтласка както обикновено към гърлото. Помоли Виктор да я извини, стана, отиде в тоалетната и се освободи от запушалката, заседнала в устата й. Наплиска си лицето и обмисли информацията по-добре. Добре де, нали точно това очакваше? Какво те прихваща сега изведнъж? През дългите безсънни часове тя вече бе разсъждавала върху тази възможност и знаеше прекрасно, че тя беше най-вероятната. В крайна сметка Рик Валенте от самото начало се беше утвърдил като любимец на Бланес. Изтри се с книжни салфетки, върна се на масата и седна срещу Виктор.

— Радвам се за него — каза.

И предположи, че това е самата истина. Радваше се за случилото се сега, когато цялото това състезание беше най-сетне приключило. „Теорията за секвоята“ продължаваше да я примамва, все още изкусителна със завладяващата си математическа хубост, но скоро щеше да си тръгне и да я остави на мира. На хоризонта изгряваха други възможности, като стипендиите за Технологичния институт в Масачузетс и в Бъркли, за които беше кандидатствала, в случай че работата с Цюрих не стане. Беше убедена, че ръководител на дипломната й работа щеше да бъде някой от най-добрите физици в света. Имаше амбиции и знаеше, че ще ги осъществи. Бланес беше уникален, но не беше единствен в своята уникалност.

— И аз се радвам… — отвърна дрезгаво Виктор. — Всъщност не съвсем. За него, разбира се, но… не и за теб. Тоест…

— Не ме интересува, наистина. С Бланес и неговата секвоя не свършва светът.

Чувстваше се по-добре след като бе изплюла залъка. Винаги се бе стремила да се адаптира към новите ситуации и тази също нямаше да бъде изключение. Щеше да разполага с известно време за истинска почивка и реши да преустрои живота си. Можеше дори да звънне на частния „шпионин“ Хавиер Малдонадо и да му върне поканата за вечеря, като използва случая да го поразпита за някои неща, които оставаха неизяснени след разговора й с Валенте. Ти шпионираше ли ме? Работиш ли за „Игъл Груп“? Представяше си каква физиономия щеше да направи Малдонадо.

И в този момент си спомни за баса. Е, добре, беше почти сигурна, че Валенте няма да се сети. Когато Бланес му е казал: „Идваш с мен“, всякакви мисли за басове са изхвърчали от главата му и той екзалтиран се е завтекъл към професора, сто на сто.

А ако не беше така? А ако решеше да продължи играта докрай? Прецени тази възможност и усети, че се изнервя. Естествено, не можеше да се отметне от думата си — щеше да направи всичко, което той поиска от нея, но и предполагаше, надяваше се, че той все пак няма да прекали. Тя щеше да отстъпи с надеждата, че и той щеше да отвърне по същия начин. Беше почти сигурна, че това, към което Валенте се стремеше най-много, беше да я унижи и ако тя приемеше спокойно неговите искания, играта за него щеше да загуби целия си чар.

Ще ти кажа къде да идеш, как да стигнеш, какво да носиш със себе си и какво — не…

Неочаквано я подразни телефонът в джоба на панталоните й. Все едно ръката на Валенте почиваше на бедрото й. Извади го и провери за пропуснати обаждания — нямаше нито едно. После го остави на масата с жест на играч, който залага всичко само на едно число. Като вдигна поглед, видя тревогата в очите на Виктор, който сякаш беше отгатнал всяка една от мислите, минали през ума й.

— Мисля, че вчера се поизхвърлих — каза Виктор. — Не трябваше да ти наговоря онези неща… Със сигурност си ме разбрала неправилно. Аз… не исках да те плаша.

— Не си ме изплашил — отвърна тя с усмивка.

— Радвам се да го чуя. — Ала гримасата на лицето му говореше точно обратното. — През целия ден си мислех, че съм преувеличил. В края на краищата Рик не е дявол…

— Подобно сравнение изобщо не ми е хрумвало. Но добре е, че казваш това, сатаната би могъл да се засегне.

Нещо в нейния отговор развесели Виктор. Като го видя да се смее, Елиса също се разсмя. Сетне сведе поглед към едва наченатия сандвич и към телефона до него, сякаш в очакване на нещо. Добави:

— Не разбирам как сте могли да се сприятелите. Толкова сте различни…

— Бяхме още деца. Като дете вършиш неща, които по-късно виждаш по друг начин.

— Предполагам, че си прав.

Изведнъж Виктор започна да говори. Монологът му беше като порой: фразите приличаха на гръмотевици, които с известно закъснение отекваха на устните му, ала мислите, които ги пораждаха, приличаха на припламвания на страховити светкавици вътре в него. Елиса внимателно го заслуша, защото за пръв път, откакто се познаваха, той не говореше за теолози, нито за физика. Наблюдаваше разсеяно някаква точка в пространството, докато гласът му отронваше историята.

Говореше както обикновено, за миналото. За това, което вече се е случило и продължава да се случва, както веднъж дядо й беше й обяснил. За нещата, които вече са били, но продължават да съществуват. Говореше за единственото, което избираме, когато решим истински да заговорим, тъй като е невъзможно да говорим с проникновение за друго, освен за нашите спомени. Докато го слушаше в кафенето, конгресът и професионалните й вълнения се разсеяха и Елиса се вглъби единствено в гласа на Виктор и в разказваната от него история.

Няколко години по-късно разбра, че дядо й е имал право, когато веднъж бе казал: Миналото на другите може да се превърне в наше настояще.

 

 

Времето наистина е странно. Отнася нещата някъде далеч, докъдето нямаме достъп, но дори и оттам те продължават да оказват магическо въздействие върху нас.

Виктор беше станал отново дете и тя почти ги видя пред себе си: двама самотни малчугани, които имаха сходни интелектуални вълнения и вероятно сходни вкусове; и двамата бяха завладени от любознателност и копнеж по знание, но също и от влечения, които други момчета на тяхната възраст не се осмеляваха да осъществят. Те обаче го правеха и точно затова бяха различни. Рик беше водачът — той знаеше какво трябва да се прави, а Виктор — Вики — се съгласяваше мълком, може би от страх пред това, което можеше да го сполети, ако откаже, а може би подтикван от желание да не остане по-назад.

Основната привлекателна черта на Рик — както обясни Виктор — беше същевременно и най-големият му недостатък: неизбродната самота, в която живееше. Изоставен от родителите си на грижите на своя чичо, който ставаше все по-безразличен и дистанциран, Рик не познаваше правила, нито норми на поведение и му беше невъзможно да мисли за нещо извън себе си. Целият заобикалящ го свят беше за него като някакъв театър, създаден единствено за негово забавление. Виктор се бе превърнал в постоянен зрител в този театър, но веднъж пораснал, бе престанал да присъства на фантастичните представления.

— Рик беше различен от всички нормални хора — имаше силно развито въображение, но заедно с това здраво стъпваше по земята. Не хранеше никакви илюзии. Поискаше ли да постигне нещо, се посвещаваше на него с всичките си сили, без да го е грижа за каквото и за когото и да било… В началото той ми харесваше такъв, какъвто беше. Предполагам, че това е естествено за всяко дете при срещата му с подобна личност. По онова време снегът на Рик се заключаваше в секса. Но от перспективата на един неизменен цинизъм. Момичетата, като цяло момичетата, за него бяха нисши същества. Като момче се забавляваше да заменя лицата на моделите от еротични списания, каквито той колекционираше в изобилие, с лица на съученички от училище… Това отначало ни забавляваше, но после ни писна. Не можех да понасям това негово отношение към момичетата… За него те бяха като предмети, вещи, които можеха да му доставят удоволствие. Не го видях нито веднъж влюбен, той само ги използваше… Харесваше му да ги снима, да ги филмира без дрехи, в банята… Понякога им плащаше, но друг път нравеше това без тяхно знание, със скрита камера.

Спря и погледна Елиса, сякаш търсейки нещо в изражението й, което да го накара да прекъсне своя разказ. Но с един жест тя го подкани да продължи.

— На всичко отгоре разполагаше с пари и с терен, където да прави каквото му скимне. Лятно време прекарвахме ваканцията в една къща, която семейството на Рик притежаваше в околностите на една андалуско село на име Олеро… Понякога ходехме там с приятелки. Бяхме сами, мислехме се за кралете на всемира. Рик обикновено правеше там пикантни снимки на своите приятелки. И така, един ден се случи нещо. — Усмихна се и намести очилата на носа си. — Харесвах едно момиче и ми се струва, че тя също ме харесваше… Казваше се Кели. Беше англичанка и учеше в нашето училище… Кели Греъм…

— Постоя за миг, сякаш вкусвайки насладата от звука на това име. — Рик я покани в къщата, но това ни най-малко не ме притесни. Бях напълно сигурен, че той е наясно, че с Кели не може да си играе. Въпреки това една сутрин… ги изненадах… Рик и тя… — загледа се в Елиса, поклащайки глава. — Е добре, аз съм от онзи тип хора, дето се ядосват веднъж на десет години, но… но…

— Но когато се ядосат, няма как да не забележи човек — помогна му Елиса.

— Да… Хубавичко ги насолих. Е, детски работи, сега си давам сметка; бяхме само на десет-единайсет години, но наистина, когато ги видях да… да се целуват и опипват, бях шокиран… много шокиран. Скарахме се и Рик ме блъсна. Бяхме навън, на едни скали до реката. Паднах и си ударих главата… За мой късмет наблизо имаше някакъв мъж, дошъл да лови риба. Вдигна ме и ме закара в болницата. Не беше нищо сериозно — няколко шева, само няколко, мисля, че белегът още седи… Но това, което искам да ти кажа, е следното: прекарах няколко часа в несвяст и когато дойдох на себе си през онази нощ… Рик седеше до мен и ми поиска прошка. Моите родители ми разказаха, че през цялото време не се отделил за минутка от мен. През цялото време… — повтори с навлажнени очи.

— Щом се свестих, се разплака и ме помоли да му простя. Мисля си, че човек трябва да е имал приятели в детството си, за да познава истинското приятелство… През онзи ден го почувствах по-близък от когато и да било. Разбираш ли? Ти ме попита какво ни свързва… Мисля си, че неща като това ни свързват…

Настъпи тишина. Виктор дълбоко въздъхна.

— Разбира се, че му простих. Всъщност смятах, че приятелството ни ще е вечно. Сетне всичко отмина. Пораснахме и всеки пое по своя път. Не престанахме да се чуваме, но отношенията ни се влошиха — издигнахме прегради помежду си. Всъщност той винаги се е опитвал да ме въвлече в своите занимания. Разказваше ми как подел момичета в Олеро. Снимал ги скришом, понякога докато правел секс с тях. После им показвал снимките и… и ги шантажирал. „Нима искаш родителите ти или приятелите ти да видят това?“, им казвал. И ги принуждавал отново да му позират… — Направи пауза и продължи: — Естествено, нито веднъж не е имал работа с полицията. Внимаваше много, а те в крайна сметка решаваха да мълчат…

Ти присъствал ли си някога на това? — попита Елиса. Имам предвид шантажирането.

— Не, но той ми е разказвал.

— Сигурно е искал да се изфука.

Виктор я погледна както се гледа някой, когото уважаваме много, но който току-що ни е разочаровал в нещо от изключителна важност.

— Ти не разбираш… Не можеш да разбереш по какъв начин Рик се държеше с тях…

— Виктор, Рик Валенте може и да е извратен, но в крайна сметка е жалък тъпак. Така мисля.

— Мислиш ли, че си способна да не му се подчиниш? — рязко попита той. Обичайното му бавно темпо на говорене напълно беше изчезнало. — Мислиш ли, че ако приемеш да станеш част от играта му, ще съумееш да не изпълниш всичко, което той ти нареди?

— Мисля, че ти въпреки всичко продължаваш да изпитваш възхищение към него — каза тя с досада. — Валенте е един глупак, който никога в живота си не е получил дори един шамар от родителите си, а ти си въобразяваш, че е безскрупулен садист, способен на най-безумни извращения. Не знам, може би ти харесва да смяташ, че е така…

Мигом осъзна, че е казала нещо нередно. Виктор я гледаше безкрайно сериозно.

— Не — каза. — Грешиш. Изобщо не ми харесва.

— Исках да кажа…

Електронна музика ги прекъсна. На ръба на уплахата, Елиса взе мобилния си телефон от масата и погледна дисплея: обаждането беше от неизвестен номер.

За миг си припомни разговора си с Валенте от предния ден, как той плъзга воднистия си поглед по нея през бретона. Ще ти кажа къде да идеш, как да стигнеш, какво да носиш със себе си и какво — не, а ти ще се подчиниш… И това ще е само началото. Ще се кефя както никога, кълна ти се…

В продължение на един кратък миг изпита страх да се обади. Сякаш настойчиво викащият я телефон я приканваше да навлезе в свят, различен от познатия досега, свят, към който разговорът с Рик Валенте и историята на Виктор бяха просто въведения. „Може би — си каза — е за предпочитане да мина за страхлива и непочтена пред това да приема подобна неясна покана…“

Вдигна несигурно очи и погледна Виктор, който сякаш й казваше с огромните си очи на уловено в капан улично куче: „Не се обаждай.“

Точно тази слабост, този скрит страх, който забеляза у него, я накара да се реши. Искаше да докаже на Рик Валенте Шарпе и на Виктор Лопера, че тя е направена от друго тесто. Нищо и никой не можеше да я уплаши.

Поне така вярваше в онези щастливи времена.

— Да — отговори с твърд глас, очаквайки да чуе и най-лошото.

Ала това, което чу, я накара да застине.

Затвори и загледа Виктор с глупаво изражение.

 

 

Майка й, не беше за вярване, отмени всички часове във фризьорския салон „Пикарда“ и я придружи до летище „Барахас“ във вторник сутринта. Държеше се много мило и не криеше радостта си от случилото се. Може би предполагаше Елиса — радостта й идваше от мисълта, че малкото птиче полита само и напуска свидното гнездо. Но нека не бъдем злобни, още повече сега.

Ала Елиса се зарадва най-много, когато видя Виктор.

Беше единственият колега, дошъл да я изпрати. Не я целуна, но я потупа по гърба.

— Поздравявам те — каза, — при все че още не разбирам как успя…

— Нито пък аз — съгласи се Елиса.

— Все пак логично беше. Да избере и двама ви, искам да кажа — бяхте най-добрите в курса…

Усещаше гърлото си свито. Нищичко не помрачаваше нейното щастие — не мислеше дори за Валенте, когото със сигурност щеше да срещне в Цюрих. В края на краищата нито един от двамата не беше спечелил баса. Резултатът бе равен, както винаги.

Оставаше малко повече от половин час до излитането на самолета, но тя искаше да изчака на вратата за отвеждане. При скенера за проверка на пътниците майка и дъщеря се погледнаха мълчаливо, сякаш колебаейки се коя от двете първа да направи следващата стъпка. Неочаквано Елиса протегна ръце и обгърна елегантното, парфюмирано тяло. Не искаше да плаче, но докато си казваше това, сълзите се затъркаляха по страните й. Изненадана, майка й я целуна по челото. Леко, хладно, дискретно докосване.

Пожелавам ти много щастие и всичко най-хубаво, дъще.

Елиса помаха с ръка и пусна чантата в скенера.

— Обаждай се и пиши, не ме забравяй — говореше майка й.

Много, страшно много късмет — повтаряше Виктор. Дори когато вече не можеше да го чуе, й се стори по движението на устните му, че продължава да повтаря същото пожелание.

Лицата на майка й и на Виктор останаха зад гърба й. През прозорчето на самолета се загледа отвисоко в Мадрид и си каза, че започва нова глава в историята на живота й. Обади ми се. Иска да отида в Цюрих да работя с него. Невероятен е. За нея всичко се беше променило.

Беше престанала да е студентката „Робледо Моранде, Елиса“ и влизаше наистина в различен свят, съвсем различен от онзи, от който се беше плашила. Свят, който като че ли я очакваше там във високото, където яркото слънце й намигаше. И тя се насочваше към това слънце, сякаш възседнала крилата колесница, взела в ръце собствените си юзди.

Усмихна се и притвори очи, наслаждавайки се на усещането. Години по-късно щеше да си каже, че ако беше подозирала какво я очаква след това пътуване, нямаше да се качи на самолета, нито пък щеше да отговори на позвъняването на мобилния си телефон в онази неделя.

Ако само беше предполагала, би се върнала вкъщи и би се затворила в стаята си, заковавайки врати и прозорци, скривайки се завинаги.

Но в този момент тя още нищо не знаеше.