Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (11)

9

Мястото беше странно и неприятно като своя стопанин. Първото й впечатление се оказа вярно — не беше къща, а жилищен блок. Валенте потвърди това, докато се изкачваха по каменни стълби, които без всякакво съмнение бяха връстници на сградата.

— Чичо ми купи всички апартаменти. Някои бяха на баща му, а други на сестра му и на братовчед му. Ремонтира ги. Сега има повече пространство, отколкото му е нужно. — И добави: — Затова пък аз нямам толкова, колкото са потребностите ми.

Елиса се питаше колко ли пространство би било достатъчно според Валенте. Мислеше си, че в този влажен и тъмен кошер, разположен в самия център на Мадрид, можеха да се разгърнат нашироко три цели апартамента като този на майка й. Въпреки това, докато го следваше по стълбите, едно нещо й стана ясно със сигурност: никога не би живяла тук, между сенки, при този мирис на скорошна мазилка и мухъл.

Някъде откъм първата площадка се дочу гласът на мършав призрак. Стенейки, изричаше една-единствена дума, всеки път различна. Тя успя да дешифрира: „Астарте“^[1], „Венера“, „Афродита“. Нито Валенте, нито пък прислужникът (казваше се Фаузи, или поне така го бе нарекъл Валенте) й обърнаха внимание, но щом стигнаха на първия етаж, Фаузи, който вървеше отпред, спря и отвори една врата. Докато прекосяваше коридора към втора отсечка със стълби, Елиса не можа да се сдържи да не погледне през въпросната врата. Видя части от стая, която изглеждаше огромна, и мъж по пижама, седнал до някаква лампа. Прислужникът се приближи до него и му заговори със силен марокански акцент. „Какво ви прихваща днес? За какво са тези жални вопли?“ „Кали“^[2], „Да, добре, добре.“

— Това е чичо ми, брат на баща ми — каза Валенте, като вземаше по две стъпала наведнъж. — Беше филолог, но помраченият му разсъдък го кара да повтаря имена на богини. Иска ми се да умре. Къщата е негова, аз притежавам само един етаж. Когато чичо ми умре, цялата ще стане моя — вече е решено, че ще е така. Той не разпознава никого, няма представа кой съм аз, нито пък го интересува. Така че всички ще спечелят от смъртта му.

Изрече това с безразличен тон, без да престава да изкачва стълбите. Не само думите му, които веднага прецени като жестоки, но и студенината, с която ги произнесе, дълбоко отблъснаха Елиса. Спомни си предупреждението на Виктор (внимавай с Рик), но няколко мига преди това, докато той се държеше грубо с нея на вратата, вече беше решила да не се отказва: жадуваше да научи какво щеше да й разкаже Валенте.

Размерите на къщата я накараха да онемее. Площадката, до която стигнаха и която по всичко личеше, че беше последна, водеше към антре с две врати една срещу друга от едната страна и по-нататък, по посока направо — коридор с още врати. Тук миришеше различно — на дърво и на книги. Осветлението се състоеше от аплици с регулираща се яркост и всичко показваше, че мястото е било ремонтирано съвсем скоро.

— Този… етаж твой ли е? — попита.

— Целият.

Би искала той да я разведе из своеобразния екстравагантен музей, ала правилата за поведение очевидно не бяха създадени, за да бъдат спазвани от Рикардо Валенте. Той продължи по подобния на лабиринт коридор и спря в дъното с ръка на дръжката на една врата. Внезапно като че ли промени намеренията си: отвори двойна врата на срещуположната стена и пъхна ръката си, за да запали лампите.

— Това е моята щабквартира. Има легло и маса, но не е нито спалнята ми, нито трапезария, а място, където се развличам.

Елиса си помисли, че тази стая, взета сама по себе си, е по-голяма от всички гарсониери, които бе виждала. Въпреки че беше свикнала на домашния лукс при майка си, за нея бе очевидно, че Валенте и семейството му принадлежат към друга класа. Всъщност пред очите й се разкри огромен мезонет с бели стени, разделен артистично с помощта на колона и стълба, водеща към платформа с легло; липсваха всякакви преградни паравани. В пространството долу имаше книги, високоговорители, списания, комплект камери, два любопитни подиума (единият с червена завеса, а другият — с бял екран) и няколко прожектора като във фотографско студио.

— Фантастично е — каза.

Ала Валенте вече си беше тръгнал.

Тя се отдалечи на пръсти от това светилище, сякаш се страхуваше да не вдигне шум, и влезе в стаята, към която той се бе упътил в началото.

— Сядай — покани я, по-точно й нареди той, като й посочи син диван с два фотьойла.

Стаята беше с нормални размери и на малко писалище имаше включен портативен компютър. Виждаха се портрети в рамки, повечето от тях черно-бели. Позна някои от най-великите — Алберт Айнщайн, Ервин Шрьодингер, Вернер Хайзенберг^[3], Стивън Хокинг и Ричард Фейнман^[4] като много млад. Обаче най-голямата и най-силно привличаща вниманието картина се намираше точно пред нея, на компютъра, и беше от друг вид: цветна рисунка на мъж с костюм и вратовръзка, галещ чисто гола жена. Гримасата върху лицето на жената показваше, че тази ситуация никак не й се харесва, но несъмнено не можеше да направи нищо особено, за да попречи, поради въжетата, с които ръцете й бяха завързани за гърба.

Елиса си помисли, че дори и да забелязваше израженията, сменящи се на лицето й откакто бяха влезли.

Валенте с нищо не го показваше. Беше седнал пред компютъра, но завъртя стола, за да се обърне с лице към нея.

— Тази стая е сигурна — каза. — Искам да кажа, че тук нима инсталирани микрофони. Всъщност не съм открил нито един микрофон у дома, но в мобилния ми сложиха предавател и подслушват телефона ми, така че предпочитам да разговаряме тук. Претекстът, с който се явиха при мен, беше повреда в електрическата инсталация. Заключих тази стая, дадох инструкции на Фаузи и когато дойдоха, ги убедихме, че това е килер без контакти. Имам няколко изненади: виждаш ли онзи апарат, който прилича на радио, ей там, в ъгъла? Това е детектор на микрофони. Улавя честоти от петдесет мегахерца до три гигахерца. В наши дни се продават подобни неща в интернет. Зелената светлина показва, че можем да говорим спокойно. — Облегна ръбестата си брадичка на сплетените си ръце и се усмихна. — Трябва да решим какво ще правим, скъпа.

— Аз имам още няколко въпроса. — Чувстваше се ядосана и тревожна не само заради всичко, което й беше разказал, но и заради загубата на мобилния телефон, за който вече започваше да съжалява (макар той изобщо да не го споменаваше). — Как установи връзка и защо избра точно мен?

— Добре. Ще ти разкажа своя опит. Накараха ме да попълня въпросника в Оксфорд и това беше първото нещо, което събуди подозренията ми. Казаха ми, че е „задължително изискване“ за участие в курса на Бланес. Пристигнах в Мадрид и започнах да срещам просяци, които сякаш ме следяха, и тогава се случи повредата с електричеството… Но тук пропускам нещо: няколко седмици преди това от различни американски университети се обаждаха на родителите ми, за да ги разпитват за мен под предлог, че „представлявам интерес“ за тях. С теб не беше ли същото? Никой ли не е разпитвал твои близки за живота и за характера ти?

— Клиентка на майка ми — отвърна Елиса и пребледня. — С много, ама много връзки. Каза ми го днес.

Валенте кимна с глава, сякаш тя беше прилежна ученичка.

— Моят баща ми беше говорил за всичко това. Добре известни трикове, при все че не съм смятал, че ще ги приложат някога спрямо мен… Тогава стигнах до следното просто заключение: тези неща взеха да ми се случват откакто реших да се запиша в курса на Бланес; следователно следенето беше свързано с този курс. Но когато поговорих с Вики… О, извинявай. — Направи гримаса като разкайващо се дете и се поправи. — Приятелят ми Виктор Лопера… Струва ми се, че вече се познавате. Приятели сме от деца и му имам пълно доверие… Но ти не го наричай Вики, защото направо побеснява. Когато го попитах, ми каза, че него не са го карали да попълва никакъв въпросник. Любопитен бях да разбера дали аз съм единственият подложен на наблюдение и следващата логическа стъпка беше да помисля за теб, тъй като ти беше изкарала изпита… горе-долу като мен.

Като го чу, тя си помисли, че четирите стотни преднина в нейна полза му засядат в гърлото, но не каза нищо.

— Забелязах, че на празненството в „Алигиери“ разговаряш с онзи тип и вече нямах никакво съмнение. Ала не можех просто така да се изправя пред теб и да ти кажа: „Слушай, теб следят ли те?“ Трябваше да ти го докажа, тъй като бях сигурен, че ти си невинно агънце и няма да ми повярваш просто така. Отхвърлих всеки възможен нормален път за комуникация.

Направи пауза. Беше станал и се запъти към един ъгъл. Там имаше малка мивка, чешма и чаша. Отвъртя крана и подложи чашата под струята.

— Мога да те почерпя само с вода — каза, — и то от една чаша и за двама ни. Ужасен домакин съм. Надявам се да не те е гнус да пиеш оттам, където са се докосвали устните ми.

— Не искам нищо, благодаря — отвърна Елиса. Започна да й става горещо и си свали жилетката, оставайки по тениската без ръкав отдолу. Забеляза, че той я стрелка с поглед, докато пиеше вода. После се върна на мястото си и продължи.

— Тогава се сетих за един номер, на който ме беше научил баща ми: „Когато искаш да изпратиш шифровано съобщение, използвай порнография“, ми казваше той. Твърдеше, че само невежите изпращат тайни послания в непривличаща с нищо вниманието форма. В света, в който той се движи, „непривличащото с нищо вниманието“ е „най-силно привличащото“ от всичко. В замяна на това никой не се рови, особено в порнографски реклами. И аз изпълних съвета му, но играх с две тестета карти. Предположих, че някои изображения, основани на Евклидовата рисунка, могат да се сторят развратни за всеки, който не притежава математически познания. Колкото до рекламата и „mercuryfriend“, това бяха просто дребни подробности. Както и начинът, по който влязох в компютъра ти.

— Влязъл си в компютъра ми?

— Това беше най-фасулското нещо — отговори Валенте, като се почеса по едната подмишница. — Твоят firewall е от времето на сметачните машини с манивела, скъпа. Освен това не мисля, че съм лош hacker и направих първите си стъпки в създаването на вирус.

Растящото възхищение, което изпитваше към този блестящ план, не можа да попречи на Елиса да почувства неудобство. Това било значи: да се рови в нещата ми за него не представлява никакъв проблем и иска аз да съм наясно с това.

— А защо ме осведомяваш? Защо толкова искаш и аз да знам, че ме проучват?

— О, исках да те опозная. — Валенте стана сериозен. — Много си ми интересна, както почти на всички… Да — призна, след миг колебание, — сигурен съм, че на Бланес също си му интересна, въпреки че винаги вдига мен… Рядко се срещат мацки в напреднали курсове по физика, още по-малко в Оксфорд, отколкото в Мадрид, повярвай ми, и още по-малко такива като теб. Искам да кажа, че никога не съм виждал друга, която освен твоите знания, има и такава уста на професионална духачка, както и твоите цици и задник.

При все че умът на Елиса беше схванал прекрасно последните думи, мозъкът й се позабави с преработването на информацията. Валенте беше ги произнесъл с тон, досущ като на останалите му слова, почти хипнотичен и освен това гарнирани с онези негови блатисти изпъкнали очи, забити като с пирон в едно мършаво и изпито лице. Когато най-сетне проумя това, което той беше изрекъл, не знаеше как да реагира. За миг се усети като парализирана, подобно на вързаната жена от картината. Предположи, че някои хора, по примера на някои змии, притежават такава власт над другите.

От друга страна беше ясно, че той цели да я оскърби и реши, че ако реагира на вулгарността му, ще му даде повод да тържествува. Реши да изчака да й се предостави сгоден случай.

— Говоря сериозно — продължаваше той. — Ти си адски привлекателна. Но също и странна, нали? Като мен. Имам теория, с която го обяснявам. Мисля, че е въпрос на организъм. Гениалните физици винаги са били патологични личности, признай си. Мозъкът на един Homo sapiens не може да обхване дълбините на квантовия свят, нито на относителността, без сериозно да се повреди. — Отново стана и започна да посочва портретите, докато произнасяше имената на личностите. — Шрьодингер, сексуален маниак — открива вълновото уравнение, докато се чука с една от любовниците си. Айнщайн — психопат: зарязва първата жена и децата си и се жени за друга, а когато тя умира, заявява, че така се чувства по-добре, защото може да работи на спокойствие; Хайзенберг — поклонник на нацизма, сътрудничи активно в производството на водородна бомба за своя Führer. Бор — болнав невротик, обсебен от фигурата на Айнщайн. Нютон — посредствено и противно човече, способно дори да фалшифицира документи, за да оскърби тези, които го критикуват. Бланес — побъркан женомразец — видя ли как се държи с теб…? Предполагам, че си удря чекии, представяйки си майка си и сестра си… Мога с часове да изброявам други примери. Изчел съм книгите за живота на всички, включително и за моя собствен. — Усмихна се. — От петгодишен си водя дневник, където отбелязвам всичко с изключителна точност. Обичам да разсъждавам върху собствения си живот. Уверявам те, че всички сме еднакви: произхождаме от добри семейства (някои са аристократи като Луи дьо Брогли^[5]), имаме вроден талант да свеждаме природата до чиста математика и затова сме странни, и то не само в умствено отношение, но и във външния си вид. Например аз съм доликоцефален, също като теб. Главите ни са издължени като краставици, точно както при Шрьодингер и Айнщайн. Въпреки че в тяло приличам повече на Хайзенберг. Не се шегувам, струва ми се, че е генетично. А ти… Е, добре, наистина не знам, мамка му, на кого точно приличаш ти с тази твоя анатомия. Иска ми се да те видя без дрехи. Тези гърди са доста любопитни — донякъде също издължено-заострени. Биха могли да се нарекат „доликомамни“. Иска ми се да видя зърната им. Защо не си свалиш дрехите?

Елиса се учуди сама на себе си, когато се хвана да обмисля дали да се съгласи. Начинът на говорене на Валенте беше като някакво облъчване: без още нищо да си разбрал, търпиш въздействието му.

— Не, благодаря — отвърна. — В какво друго сме странни?

— Може би също откъм семейства — отговори той и седна отново. — Моите родители са разведени. Майка ми дори е възнамерявала да ме убие. Да абортира, по-точно. В крайна сметка баща ми я убедил да ме роди, а чичовците ми поели моето възпитание: дойдох в Мадрид и живях в тази къща много преди да отида в Оксфорд и колкото и невероятно да ти се струва, прекарвах периоди с всеки един от родителите си. — Кучешките му зъби лъснаха в широка усмивка. — Оказа се, че след като уредиха въпроса, отпращайки ме да живея надалеч от тях, татко и мама откриха, че ме обичат. Да речем, че съм добър приятел и с двамата. А ти? Какво ще ми кажеш за твоя живот?

— Защо ме питаш, след като вече знаеш? — отвърна тя.

Валенте дрезгаво се изсмя насреща й.

— Знам някои неща — съгласи се той. — Че си дъщеря на Хавиер Робледо, че баща ти е загинал при автомобилна катастрофа… Всичко, което пишат за теб по списанията.

Тя реши да смени темата.

— Преди малко спомена за намерението си да направиш нещо. Защо не отидем в полицията? Имаме доказателства, че ни следят.

— Ти нищо не разбираш, нали така, скъпа? Самата полиция ни следи. Не обикновената полиция, нито тайната полиция, а властите. Или по-точно казано: определен вид власти. Едри риби, схващаш ли?

— Но защо? Какво сме направили?

Валенте отново избухна в онзи свой смях, който толкова я дразнеше.

— Едно от нещата, които съм научил от баща си, е, че не е необходимо да вършиш нещо лошо, за да те следят. Напротив, в повечето случаи те наблюдават, тъй като се справяш прекалено добре с определени неща.

— Но защо нас? Та ние сме току-що дипломирали се студенти…

— Свързано е с Бланес, не може да е друго. — Валенте се обърна и написа нещо на клавиатурата на компютъра. Появиха се уравненията от „теорията за секвоята“. — Трябва да има връзка с него или с курса, ала нямам и най-шибана представа какво е точно… Вероятно е някаква работа, в която е замесен… В началото си помислих, че е заради теорията му, някакво практическо приложение или експеримент, свързан с нея, но сега ми е ясно, че не е това… — Придвижваше уравненията на екрана, като постоянно почукваше с показалец. — Теорията му е прекрасна, но напълно безполезна. — Извърна се към Елиса. — Подобно на някои момичета.

Тя отново потуши в себе си обидата.

— Проблема за решението на уравненията ли имаш предвид?

— Разбира се. Има едно непреодолимо препятствие. Сборът от тензорите в съответстващия на миналото край е безкраен. Изчислих го вече, ясно ли ти е?… И въпреки твоя находчив отговор за възлите днес сутринта (за което аз също се бях сетил), няма начин да се изолират струните като индивидуални частици… То е като да се питаш дали морето представлява една-единствена капка, или трилиони капки. Във физиката отговорът винаги е, че зависи от това, кое сме дефинирали като „капка“. Без конкретна дефиниция е все едно дали струните съществуват, или не.

— Аз го виждам ето така — каза Елиса и се наведе напред, за да посочи едно от уравненията на екрана: — ако приемем, че променливата на времето е неопределена, резултатите са парадоксални. Но ако използваме една ограничена „делта t“, колкото и голяма да е тя, като например периодът от Големия взрив досега, тогава при решенията се получават определени фиксирани стойности.

— Това е недопустимо петицио принципии^[6] възрази веднага Валенте. — Ти самата създаваш изкуствена граница. То е като да заместиш определено число в даден сбор, за да се получи желаният от теб краен резултат. Абсурд. Защо трябва да използваме времето от възникването на вселената, а не някакво друго? Звучи смешно…

Промяната в него беше забележителна и Елиса усети това: бяха изчезнали студенината му и подигравателната усмивка и той говореше, завладян от вълнение. Най-сетне напипах слабото ти място.

— Май нищичко не схващаш, нали, скъпи? — отвърна тя напълно спокойно. — Ако можем да изберем определена променлива за времето, можем да получим конкретни решения. Това е процес на ренормализация. — Видя, че Валенте направи гримаса, и продължи оживено. — Нямам предвид да използваме променливата на космическото време: идеята ми е да ползваме променлива като референтна стойност за ренормализация на уравненията. Например времето от произхода на Земята насам — около четири милиарда години. Краищата „минало“ във времевите струни на историята на Земята завършват в тази точка. Това са дискретни, изчислими дължини. За по-малко от десет минути могат да се постигнат финитни решения, прилагайки преобразуванията на Бланес-Гросман-Марини; вече опитвах.

— И какво ти дава това? — Тонът на Валенте беше станал агресивен. Бузите му, които обикновено бяха безкръвни, сега бяха станали аленочервени. — Каква работа ти върши твоето глупаво локалистично решение? То е като да кажеш: „Не мога да живея със заплатата, която ми плащат, но виж, днес сутринта намерих няколко стотинки.“ За какво, по дяволите, ти е притрябвало някакво частично решение, приложено към Земята? Пълна глупост!

— Я ми кажи — усмихна се невъзмутимо Елиса, — защо се нахвърляш да нагрубяваш, след като не си в състояние нищо да докажеш?

Настъпи мълчание.

Елиса се наслади на изражението на Валенте. Каза си, че в света на отношенията с ближния той беше пепелянка, ала в света на физиката тя беше истинска акула и с удоволствие бе готова да му го покаже. Знаеше, че познанията й съвсем не бяха достатъчни (все пак тя още се учеше), но й беше ясно също така, че никой не може да я срази в тази област с обикновени оскърбления.

— Естествено, че съм в състояние да го докажа — избоботи Валенте. — Нещо повече: скоро ще имаме доказателството. Остава една седмица до края на курса. Следващата събота ще има международна среща на експерти: ще присъстват Хокинг, Витен, Зилберг… И, разбира се, Бланес. Слуховете говорят, че ще има нещо като mea culpa по отношение на теорията на секвоята — къде сме сгрешили и защо… А преди това ние ще сме предали работите си. Ще видим кой от двама ни греши.

— Дадено — съгласи се тя.

— Нека се обзаложим — предложи той, възвръщайки усмивката на лицето си. — Ако твоето частично решение се приеме, ще направя каквото поискаш от мен. Например, ще се откажа от желанието си да тръгна с Бланес и ще ти отстъпя мястото си, ако изборът му падне върху мен. Или пък ще се подчиня на всяка друга твоя заповед. Каквото и да е, без значение — ще го сторя. Но ако спечеля аз, тоест ако твоето решение с частична променлива се окаже пълен боклук, разпорежданията ще давам аз. А ти ще изпълняваш. Каквито и да са те.

— Не приемам такъв облог — възрази Елиса.

— Мога ли да знам причината?

— Не ме блазни идеята да ти заповядвам каквото и да било.

— Тук вече грешиш.

Валенте удари няколко клавиша и уравненията отстъпиха място на образи.

Шокиращ беше видът им след студените числа от предишната страница; беше нещо подобно на контраста между голата, вързана жена и портретите на знаменити физици. Картините започнаха да се редят една след друга от само себе си, а Валенте просто се обърна към нея и се вгледа в лицето й с усмивка.

— Доста са интересни снимките, които съхраняваш в личните си файлове. Не по-малко от форумите, в които участваш…

Елиса беше загубила способността си да говори. Погазването на правото й на частен живот й се струваше чудовищно, но фактът, че той й показваше това съвсем неприкрито, я накара да се почувства дори още по-унизена.

Много внимавай с Рик.

— Не ме разбирай погрешно — каза Валенте, докато цяла година от най-интимните й занимания преминаваше по екрана като навървено ползвано бельо: не ме е грижа за това как релаксираш, когато си почиваш от учебниците. Нека да го кажа направо: не ми дреме за самотните ти оргазми. И аз колекционирам подобни снимки. Всъщност понякога аз самият ги заснемам. Както и филми. Видя ли моето студио в съседната стая? Имам приятелки, момичета, дето правят какво ли не… Но досега не бях виждал никоя, която да проявява… Оо, тази тук е супер — посочи. Елиса отвърна поглед.

Много внимавай.

— Която да проявява страст към екстремното, исках да кажа — довърши той и разкара снимките с още един удар по клавишите. Отново се появиха уравненията. — Да се чудиш, в теб открих сродна душа с вкус към нездравото и това ме радва, защото, честно казано, смятах, че ти харесва единствено да търсиш да блеснеш пред Бланес като малка глупачка, както днес. Искам само да знаеш, че грешиш: разбира се, че има какво да ми заповядаш. Например да престана да си пъхам носа в личните ти работи. Или пък да не казвам на никого как да го прави.

„Какво точно представляваше той? — запита се тя. — Що за екземпляр беше?“ Погледна ръбестото му лице, бледо като белосан череп, носа, женствените устни и огромните му очи, подобни на вселени, с цвят на гора, затулени от тънка сламена коса. Отвращение беше единственото чувство, което Валенте събуждаше в този момент в нея. Неочаквано усети, че беше успяла да превъзмогне част от магическата му мощ — бе в състояние да реагира.

— И така, приемаш ли? — попита той. — Твоето подчинение срещу моето.

— Приемам.

Забеляза, че Валенте не беше очаквал този отговор.

— Говоря сериозно, предупреждавам те.

— Вече ми го показа. Аз също.

Сега той изглеждаше разколебан.

— Наистина ли мислиш, че твоето частично решение е правилно?

То е правилно. — Елиса изпъна устни. — И вече ми хрумват няколко неща, които ще ти наредя да извършиш.

— Мога ли да знам какви са те?

Тя поклати отрицателно глава. Внезапно сякаш проумя нещо. Стана бавно, без да откъсва поглед от него.

— Не ме предупреди, че ни следят, за да ми помогнеш — каза. — Направил си го, за да ми навредиш. Но все още не разбирам по какъв начин…

В този миг Валенте взе да я имитира: стана. Тя забеляза, че са почти еднакви на ръст. Погледнаха се в очите.

— След като ти го каза — отвърна той, — признавам, че те излъгах: не вярвам да е „следене“ в точния смисъл на думата. Въпросникът, информацията, събрана от семействата ни… Това е ясно. Целта им не е да ни шпионират, за да разберат с какво се занимаваме, а да ни изучат, за да ни опознаят. Те извършват някакъв таен подбор. Искат да изберат един от двама ни, за да участва в нещо… Не знам какво е то, но съдейки по разгърнатата от тях дейност, трябва да е нещо много важно и необикновено. В подобни случаи, ако им покажеш, че си наясно, че те следят, автоматично отпадаш от процеса на подбор.

Затова значи изхвърли мобилния ми на боклука — промълви тя, разбирайки.

— Не вярвам тази подробност да е решаваща, но да, възможно е да са се подразнили от теб. Може би сега си мислят, че искаш да скриеш нещо и вече са те зачеркнали…

Елиса почти се успокои, като чу това. Сега наистина знам към какво се стремиш.

Ала грешеше. Желанието му не беше единствено да я отстрани от пътя, който водеше към Бланес. Разбра го, когато го видя да вдига ръка без никакво предупреждение, насочил тънките си пръсти към гърдите й.

Всичките й сетива изкрещяха да се отдръпне. Но не го стори. Валенте също не я докосна: ръката му се плъзна във въздуха, на няколко милиметра от тениската й, и се спусна към ханша, сякаш очертавайки линията на тялото й. Докато траеше това призрачно опипване, Елиса бе спряла дъха си.

— Моите заповеди няма да бъдат лесни за изпълнение — каза той, — но пък ще са забавни.

— Умирам от нетърпение да ги чуя. — Тя взе жилетката си. — Мога ли вече да си тръгвам?

— Ще те изпратя.

— Ще намеря пътя и сама, благодаря.

Слизането по стълбата, където се носеше онзи старчески глас, стенещ нещо, което звучеше като „Истар“, бе напрегнато и мрачно. Озовала се на улицата, Елиса се поспря да вдъхне въздух с широко отворена уста.

Сетне огледа света край себе си, сякаш го виждаше за пръв път, сякаш току-що се беше родила и попаднала насред сенките на града.