Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (5)

3

Жизненоважният въпрос, който Виктор Лопера си задаваше в момента, бе дали аеропонните^[1] му аралии са естествени, или изкуствени екземпляри. На пръв поглед изглеждаше, че са естествени, тъй като ставаше дума за живи организми, истински dizygotheca elegantissima^[2], които дишаха и поглъщаха светлина и хранителни вещества. Но, от друга страна, природата никога не би била способна да ги възпроизведе с точност. Носеха отпечатъка на човешка ръка и бяха рожби на технологията. Виктор ги държеше вкопани в прозрачна найлонова материя, за да наблюдава удивителните фрактали^[3] на корените; контролираше температурата, pH и растежа им с електронни инструменти. За да не им позволи да достигнат обичайния метър и половина, използваше специални торове. Поради всичко това въпросните четири аралии с бронзово-сребристи листа и височина, която не надхвърляше петнайсет сантиметра, бяха в голяма степен негови творения. Без него и без съвременната наука никога не биха съществували. Така че въпросът дали бяха дело на природата, беше доста уместен.

Заключи, че да. С всички възможни резерви, но твърдо да. За Виктор въпросът надхвърляше границите на растителния свят. Отговорът беше равнозначен на деклариране на вяра или скептицизъм по отношение на технологията и прогреса. Той беше от онези, които залагаха на науката. Твърдо вярваше, че науката е друга форма на природата и дори нов начин да погледнем на религията в стил Тейяр дьо Шарден^[4]. Жизнеутвърждаващият му оптимизъм се бе зародил в детството, когато бе забелязал как неговият баща, хирург, е в състояние да променя живота и да коригира неговите грешки.

При все това и въпреки че изпитваше възхищение от способностите на баща си, не беше се насочил към „биологическа“ специалност, за разлика от брат си — също хирург, и сестра си, която беше ветеринарен лекар, а беше избрал теоретичната физика. Професиите на брат му и на сестра му му се струваха прекалено напрегнати, а той обичаше спокойствието. Отначало мечтаеше дори да стане професионален шахматист, тъй като проявяваше забележителна надареност в областта на математиката и логиката, ала скоро разбра, че състезанията също са свързани с напрежение. Не че обичаше да не прави нищо, жадуваше за външен покой, за да може да обяви умствена война на енигмите, да разсъждава върху въпроси като този, който го занимаваше в момента, или да се отдава на решаването на сложни главоблъсканици.

Напълни една от аерозолните пръскачки с нов хранителен разтвор, който бе решил да изпробва предимно върху Аралия А. Беше ги разделил в самостоятелни отделения, за да експериментира индивидуално с всяка. Първоначално обмисляше идеята да им даде някакви поетични имена, но впоследствие се спря на първите четири букви от азбуката.

— Защо се мръщиш така? — прошепна нежно на растението, докато затваряше пръскачката. — Нямаш ли ми доверие? Трябва да се поучиш от В, която така добре понася всички промени… Трябва да свикваш с промените, мъничката ми. Ех, защо не можем ти и аз да вземем пример от нашата приятелка В!

За момент се замисли защо ли говори тези глупости. Напоследък беше по-меланхоличен от обикновено, сякаш самият той се нуждаеше от нов хранителен разтвор. Но, по дяволите, това беше евтина психология. Той се смяташе за щастлив човек. Обичаше да преподава и разполагаше с доста време за четене, за грижи около растенията и решаване на главоблъсканици. Беше случил с най-прекрасното семейство в света. Дори родителите му, при все че бяха възрастни и вече пенсионери, се радваха на добро здраве. Беше образцов чичо за племенниците си — децата на своя брат, — които го обожаваха. Нима имаше друг като него, способен да се похвали с толкова много спокойствие и не по-малко обич?

Е, да, беше сам. Ала това обстоятелство се дължеше единствено на неговата собствена воля. Той бе господар на съдбата си. Защо да вгорчава живота си и да бърза да се обвърже със съпруга, която няма да съумее да го направи щастлив? На трийсет и четири години той все още беше млад й не бе загубил оптимизма си. В живота човек трябва да умее да чака: една аралия не се развива за минути, любовта — също. Случайността най-добре се разпореждаше с тези неща. Някой ден щеше да се запознае с някого, или пък някоя позната щеше да го потърси…

„И хоп, ще разцъфна като В“ — изрече на глас и се разсмя.

В този момент телефонът иззвъня.

Докато вървеше към етажерката в малката трапезария, за да вдигне, прехвърляше наум кой ли можеше да звъни. По това време на вечерта най-вероятно беше брат му, който от един месец насам му досаждаше с молба да провери сметките от частната хирургическа клиника, която ръководеше. „Ти си математическият гений в семейството, какво ти струва да ми помогнеш?“ Луис Ло-опера^[5] (стара семейна шега при произнасяне фамилията на хирурзите Лопера) нямаше доверие в компютрите и искаше Виктор да потвърди цифрите. На Виктор му беше омръзнало да повтаря, че в математиката има специализации, както и в хирургията — този, който вади сливици, не може да прави сърдечна трансплантация. По същия начин той се беше посветил изцяло на математиката на елементарните частици, а не на пресмятане на списъци с покупки. Ала брат му имаше нужда да бъде опериран от своя инат.

Хвана слушалката, а в главата му се въртяха като портрети в рамка няколко образа: племенниците му, сестра му, родителите, Тейяр дьо Шарден, абатът и учен Жорж Льометр, Айнщайн. Каза „да“, едва сдържайки прозявката си.

— Виктор? Елиса е.

Цялото отегчение, която го изпълваше, се разсипа на прах, сякаш беше от стъкло. Или сякаш беше сън, мигновено изпарил се след събуждане.

— Здравей… — Умът на Виктор препускаше с пълна пара. — Как си?

— По-добре, благодаря… Отначало помислих, че е някаква алергия, но сега смятам, че е обикновена настинка…

— По дяволите… много се радвам. Успя ли да видиш новината?

— Коя новина?

— За смъртта на Марини.

— А, да, клетият човек — отвърна тъжно тя.

— Струва ми се, че сте работили заедно в Цюрих, нали? — започна да говори Виктор, но думите на Елиса заглушиха неговите, понеже тя като че ли бързаше да мине по същество.

— Да. Виж, Виктор, обаждам ти се… — Дочу се лек смях. — Сигурно ще ти се стори глупаво, но за мен е много важно. Много важно. Разбираш ли?

— Да.

Сбърчи вежди и се напрегна. Гласът на Елиса изразяваше единствено радост и безгрижие. И точно това тревожеше Виктор, тъй като той вярваше, че я познава, а гласът на Елиса никога не беше звучал по този начин.

— Всъщност става дума за моята съседка… Синът й е юноша, много свестен младеж… Изведнъж открил, че главоблъсканиците са неговата страст, взел да си купува книги, списания… Казах му, че познавам експерт номер едно в тази област. Работата е там, че сега се опитва да реши една конкретна главоблъсканица, но все не успява. Много се е изнервил и майка му се притеснява да не се откаже от това полезно занимание и да се отдаде на други, по-нездравословни неща. Когато ми показа главоблъсканицата, се сетих, че аз вече я знам, защото веднъж ти ми беше говорил за нея, но съм забравила отговора. И тогава си казах: „Имам нужда от помощ. И само Виктор може да ми помогне.“ Разбираш ли?

— Разбира се. За коя точно става дума? — На Виктор не му беше убягнало колко натъртено произнесе Елиса последните две думи. Усети да го полазват тръпки, подобно на тайнствени и неочаквани същества от друг свят. Въобразяваше ли си, или тя наистина се опитваше да му каже нещо друго, нещо, което той можеше да разбере само като чете между редовете?

— За човешкия крак и женската маймуна… — Тя се разсмя. — Сети се, нали?

— Да, ами…

— Слушай — прекъсна го тя. — Не е нужно да ми казваш отговора. Просто направи това, което се казва в нея още тази вечер. Спешно е. Направи това, което се казва, колкото се може по-бързо. Разчитам на теб. — И неочаквано отново се чу нейният смях. — На теб разчита и майката на момчето… Благодаря, Виктор. Довиждане.

Чу се щракване и връзката прекъсна.

Косъмчетата по врата на Виктор бяха настръхнали, все едно че от слушалката се бе изсипал електрически заряд.

 

 

Рядко се беше чувствал така в живота си.

Изпотените ръце се плъзгаха по волана, пулсът му непрестанно се ускоряваше, болка пронизваше гърдите му и му се струваше, че колкото и да се мъчи, все не успява да изпълни дробовете си с въздух. При Виктор подобни усещания винаги се бяха свързвали със сексуална среща.

В редките случаи, когато бе излизал с момиче, знаейки или подозирайки, че нещата могат да стигнат до леглото, беше изпитвал подобна тревожност. За нещастие, или за щастие, нито едно момиче не му бе намеквало каквото и да е и вечерта обикновено приключваше с целувка и с „ще ти се обадя“.

А сега? С какво ли можеше да завърши тази вечер? Срещата му днес беше не с когото и да е, а с Елиса Робледо.

Уауу.

Беше ходил вече у тях, естествено (всъщност бяха приятели или поне се смятаха за такива), но никога толкова късно вечер и винаги бе придружаван от друг колега и посещението бе по някакъв повод (Коледа, края на учебната година), или за да подготвят общ семинар. Мечтаеше за подобен момент откакто се бяха запознали преди десет години на едно незабравимо тържество в университета „Алигиери“, ала никога не беше си го представял по този начин.

И беше готов да се закълне, че не точно секс го очакваше в дома на Елиса.

Усмихна се при тази мисъл. Смехът му се отрази добре, поотпусна нервите му. Представи си как Елиса, по бельо, го прегръща за добре дошъл, целува го и чувствено му шепне: „Здравей, Виктор. Разшифровал си посланието. Влизай.“ Смехът набъбваше в него като балон, който някой надуваше в стомаха му, докато накрая не се спука и той не се върна към обичайната си сериозност. Спомни си всички неща, които бе правил, мислил или фантазирал от момента на странното й обаждане преди около час — съмненията, колебанията, изкушението да й се обади и да поиска разяснения (но тя му бе казала да не прави това), помисли за главоблъсканицата. Парадоксалното бе, че тя беше най-прозрачна от всичко. Прекрасно си спомняше отговора, но при все това я беше потърсил в албума със съответните изрезки. Бяха я публикували неотдавна и изобразяваше човешки крак с очертани вени, маймуна с огромни гърди и сричката „SA“. Въпросът беше: „Какво искаш да направя?“ Тогава бе намерил отговора за по-малко от пет минути. Думите „Vena“ „Mica“ (женски род на mico — име, на което Елиса много се бе смяла) и „Sa“ образуваха фразата „VEN A MI CASA“^[6].

Това беше лесно. Проблемът, страхът, който изпитваше, беше породен от друго. Питаше се защо Елиса не можеше да му каже направо, че има нужда той да отиде тази вечер у тях. Какво ли ставаше? Нима имаше някой при нея (за бога, не!), който я заплашваше?

Имаше и друга възможност. И тя го тревожеше най-много. Елиса е болна.

Имаше и последна вероятност, естествено, най-безобидната, но и тя не му вдъхваше спокойствие. Представяше си я по следния начин: той пристига у тях, тя му отваря вратата, завързва се глупав разговор. „Виктор, какво те води насам?“ „Каза ми да дойда.“ „Аз?“ „Да, да направя това, което казва главоблъсканицата.“ „Не, не мога да повярвам!“ И тя се превива от смях. „Казах ти да направиш главоблъсканицата, тоест да я решиш тази вечер!“ „Но ми каза да не ти се обаждам…“ „Казах ти го, за да не си правиш труда, мислех аз да те потърся по-късно…“ Той, притихнал на прага, се чувства като пълен глупак, а тя продължава да се смее…

Не.

Грешеше. Тази възможност беше абсурдна.

С Елиса ставаше нещо. Нещо ужасно. Всъщност той знаеше, че нещо ужасно я мъчи от няколко години.

Винаги бе подозирал. Подобно на всички вглъбени хора, Виктор беше като безпогрешен барометър по отношение на нещата, които го интересуваха, а малко неща на този свят го бяха интересували повече от Елиса Робледо Моранде. Гледаше я как ходи, говори, движи се и си мислеше: Става нещо с нея. Очите му се въртяха като магнит след стегнатото й тяло и дългата й черна коса и нито за миг той не се усъмни: Крие някаква тайна.

Дори му се струваше, че знае откога води началото си тази тайна. От престоя й в Цюрих.

Прекоси един кръгъл площад и влезе в улица „Силвано“. Намали скоростта и потърси свободно място за паркиране. Нямаше никакво. В една от спрелите коли видя мъж зад волана, но той му направи знак, че няма намерение да тръгва.

Пресече, като мина пред входната врата на блока на Елиса, и продължи. Неочаквано видя свободно, просторно място. Спря и даде на заден ход.

В този миг се случи всичко.

 

 

Малко по-късно се запита защо мозъкът се държи по онзи особен начин в екстремни моменти. Защо първото, за което се замисли, когато тя изневиделица се появи и потропа на стъклото при седалката до него, не беше изпълненото й с ужас лице, побеляло като парче сирене на лунната светлина; не помисли и за начина, по който тя се качи в колата, почти скачайки вътре, щом той отвори вратата, нито за жеста й, гледайки назад и крещейки: „Тръгвай! По-бързо, умолявам те!“

Не помисли и за какофонията от клаксони, която рязката му маневра отприщи, нито за фаровете, заслепили огледалото за задно виждане, нито за изсвистяването на някакви гуми зад него, което странно защо му напомни за колата с изгасени фарове и мъжа, седящ зад волана. Всичко това той го изживя, ала нищо не успя да превъзмогне бариерата на мозъка му.

Там, в мозъка, в центъра на интелектуалното си същество, той успя да се съсредоточи само върху едно.

Гърдите й.

Елиса носеше деколтирана тениска под якето — дреха набързо, небрежно облечена, прекалено лятна за нощния мартенски хлад. Изпод нея прекрасните й заоблени гърди се очертаваха така ясно, сякаш нямаше сутиен. Когато се наведе зад прозореца, преди да влезе, той ги видя. Дори сега, когато тя седеше до него и той вдъхваше мириса на кожа на якето и аромата на гел, излъчващ се от тялото й, потопен в тревожна замаяност, не можеше да престане да гледа гърдите й с крайчеца на очите си, тези нежни и стегнати гърди.

Не намери обаче нищо лошо в мислите си. Знаеше, че единствено по този начин неговият мозък бе способен да вкара света отново в релси след бруталното, буквално изстрадано от него изживяване при вида на неговата приятелка и колежка, скачаща в колата, свивайки се на седалката, и отчаяно даваща нареждания. При определени обстоятелства на човек му е нужно да се залови за каквото и да е, за да съхрани здравия си разум, и той се беше заловил за гърдите на Елиса. Поправям се — те ми служат като основа, за да се успокоя.

— Сле…, следи ли ни някой? — изломоти, когато стигна до Кампо де лае Насионес^[7].

Тя извиваше глава, за да гледа назад, и при това движение напираше с тези свои гърди към него.

— Не зная.

— Накъде да карам сега?

— По шосето за Бургос.

И ненадейно тя се преви, а раменете й се разтресоха в спазми.

Това беше ужасяващ плач. Като я видя такава, дори гледката на гърдите й мигом се изпари от съзнанието на Виктор. Никога не беше виждал възрастен човек да плаче по този начин. Забрави за всичко, включително и за собствения си страх, и заговори с твърдост, която изненада и него самия:

— Елиса, моля те, успокой се… Чуй ме, аз съм тук, винаги си можела да разчиташ на мен… Ще ти помогна… Каквото и да става с теб, ще ти помогна. Кълна ти се.

Тя неочаквано се овладя, но той нямаше усещането, че това се дължи на неговите думи.

— Съжалявам, че те забърквам в това, Виктор, но нямам друг избор. Ужасно ме е страх и страхът ме прави жалка. Превръща ме в лигла.

— Не, Елиса, аз…

— Така или иначе — прекъсна го тя и отметна назад дългите си коси, — няма да губя време в извинения.

Точно тогава той забеляза плоския продълговат предмет, който тя носеше увит в найлон. Можеше да е всичко, ала начинът, по който го бе сграбчила, го заинтригува — Дясната й ръка беше здраво свита в единия му край, а лявата едва го докосваше.

 

 

Двамата мъже, току-що пристигнали на летище „Барахас“, не трябваше да минават през каквато и да било проверка, нито да се идентифицират по някакъв начин. Не използваха и същия ръкав към летището, както останалите пътници, а съседна стълба. Там ги очакваше микробус. Младият мъж, който го караше, беше възпитан, вежлив, симпатичен и искаше да упражни малко английския си, изучаван във вечерни курсове.

— В Мадрид не е толкова студено, нали? Искам да кажа по това време.

— То се знае — отвърна охотно по-възрастният от двамата мъже — висок и слаб мъж с бели коси, оскъдни на темето, но малко повече отстрани. — Обожавам Мадрид. Не пропускам случай да дойда, когато мога.

— Без съмнение в Милано е било студено — каза шофьорът. Беше осведомен за това откъде идва самолетът.

— Да, така е, но преди всичко много валеше. — Сетне, на завален испански, мъжът добави: — Приятно е човек да се върне на хубавото испанско време.

Двамата се засмяха. Мъжът не чу смеха на другия мъж, здравеняка. И ако се съди по вида и израза на лицето му, което бе видял докато той се качваше в микробуса, като че ли беше по-добре да не му се налага да го чува.

Ако изобщо този тип някога се смееше.

Бизнесмени — предположи шофьорът. — Или пък бизнесмен със своя телохранител.

Микробусът беше стигнал до противоположния край на терминала. Там ги очакваше друг индивид в тъмен костюм, който отвори вратата и се отмести, за да направи път на двамата мъже да слязат. Микробусът се отдалечи и шофьорът повече не ги видя.

Мерцедесът беше с тъмни стъкла. Щом се настаниха на удобните кожени седалки, някой се обади на по-възрастния мъж на мобилния телефон, който той току-що бе включил.

— Харисън — каза. — Да, да. Почакайте… Нужни са ми повече данни. Кога е станало? Кой е? — Извади от джоба на палтото си сгъваем компютърен екран, доста по-тънък от самото палто, разгъна го на коленете си подобно на покривка и докосна с пръст чувствителната повърхност, докато не преставаше да говори: — Да. Добре. Не. Без промяна: продължаваме все така. Много добре.

Ала когато затвори, нищо не изглеждаше „много добре“. Сви устни почти в кръгче, докато се взираше в осветения и мършав екран на коленете си. Якият мъж откъсна поглед от прозореца и също се загледа в екрана: там се виждаше нещо като синя карта, по която се движеха червени и зелени точици.

— Имаме проблем — отрони белокосият мъж.

 

 

— Не зная дали ни следват — каза Елиса, — но хвани това отклонение и карай малко по „Сан Лоренсо“. Уличките са тесни. Може да ги заблудим.

Подчини се безмълвно. Излезе от магистралата по успореден път, който го отведе в подобен на лабиринт жилищен квартал. Колата му беше рено сеник — демоде, лишена от компютър и GPS, и затова Виктор не знаеше откъде минава. Зачете имената на улиците като насън: „Доминикос“, „Франсисканос“^[8]… Толкова беше изнервен, че взе да свързва тези имена с някаква Божия промисъл. Изведнъж един спомен изненадващо нахлу в измъченото му съзнание: дните, когато караше Елиса до дома й със своята стара кола, първа в живота му, след лекциите в университета „Алигиери“, където и двамата участваха в летния курс на Дейвид Бланес. Бяха по-щастливи времена. Сега нещата малко се бяха променили — управляваше по-голяма кола, преподаваше в университета, Елиса беше полудяла и изглеждаше въоръжена с нож, и двамата бягаха като бесни от неизвестна опасност. Да живееш означава точно това — предположи. — Нещата да се променят.

Тогава чу шумоленето на найлона и забеляза, че тя наполовина е извадила ножа от опаковката. Уличните светлини изтръгваха искри от острието от неръждаема стомана.

Усети сърцето си да се свива. Дори по-лошо: да се топи и разтяга, подобно на напоена със слюнка дъвка, а предсърдието и сърдечната камера да се сливат в една обща маса. Полудяла е — закрещя в него здравият разум. — А ти я пусна да се качи в колата ти и да ти нарежда да я караш където й скимне. На другия ден колата му щеше да бъде намерена в някоя канавка, а той щеше да е вътре. Какво ли щеше да е сторила с него? Може би щеше да го е обезглавила, ако се съди по размера на оръжието. Или прерязала гърлото му, не без преди това да го е целунала: „Винаги съм те обичала, Виктор, ала така и не ти го казах.“ И хръъъцццц, той щеше да чуе (преди да усети на живо върху себе си) звука от врязващ се в каротидната му артерия нож, от острие, разсичащо гръкляна му с неочакваната прецизност на лист хартия, порязващ връхчето на пръст.

Дори и така да е, макар и болна, трябва да се помъча да й помогна.

Сви по друга улица. Отново „Доминикос“. Въртеше се в кръг, точно както мислите му.

— А сега?

— Мисля, че вече може да се връщаме на магистралата — каза тя. — За към Бургос. И да ни следят, все ми е едно. Нужно ми е само малко време.

За какво? — запита се той. — За да ме убие?

Но тя неочаквано му отговори:

— За да ти разкажа всичко. — Направи пауза и продължи: — Виктор, вярваш ли в злото?

— В злото?

— Да, ти, като теолог, вярваш ли в злото?

— Не съм теолог — прошепна Виктор малко обидено. — Чета някои неща. Нищо повече.

Вярно бе, че първоначалното му желание бе да се запише в университет и официално да изучава теология, но сетне бе отхвърлил тази идея и беше решил да се занимава с това самостоятелно. Четеше Барт, Бонхьофер и Кюнг^[9]. Беше споменавал за това пред Елиса и при други обстоятелства би бил поласкан, че тя захваща тази тема. Но в този момент единственото нещо, което занимаваше мислите му, бе, че предположението за обзелата я лудост набираше все по-голяма сила.

— Както и да е — настоя тя, — смяташ ли, че съществува някакво зло, което е отвъд научното познание?

Виктор се замисли над отговора си.

— Нищо не е отвъд научното познание, с изключение на вярата. За дявола ли ме питаш?

Тя не отговори. Виктор спря на едно кръстовище и отново сви към магистралата, а мислите му се блъскаха със скорост, доста по-голяма от тази, с която управляваше колата.

— Аз съм католик, Елиса — отвърна. — Вярвам, че… съществува зложелателна и свръхестествена сила, която науката никога няма да успее да обясни.

Зачака някаква реакция, каквато и да било, като се питаше дали не е сгрешил. Кой можеше да каже какво очаква да чуе човек със замъглен разсъдък? Ала нейният отговор го обърка.

— Радвам се, че казваш това, защото така ще повярваш по-лесно на онова, което ще ти разкажа. Не зная дали има нещо общо с дявола, но е зло. Страховито, трудно за възприемане зло, което науката е неспособна да обясни… — За миг му се стори, че отново ще заплаче. — Нямаш представа… Не можеш да разбереш какво точно зло, Виктор… Не съм разказвала това на никого, заклех се да не го правя… Но вече не издържам на всичко това. Имам нужда някой да знае и се спрях на теб…

Искаше му се да отвърне като филмов герой: „Постъпила си правилно!“ Въпреки че не беше любител на киното, в момента се чувстваше като участник във филм на ужасите. Ала не каза нищо, чисто и просто, защото не можеше да говори. Трепереше. Не ставаше дума за литературна метафора — никакво настръхване, никакви тръпки, той буквално трепереше. Беше сграбчил волана с две ръце, ала виждаше, че ръцете му се тресат, все едно че бе гол насред Антарктида. Изведнъж се усъмни относно лудостта на Елиса. Тя говореше с такава увереност, че го изпълваше с ужас. Откри, че това бе лошо, много по-лошо, отколкото ако наистина бе луда. Лудостта на Елиса пораждаше страх, но Виктор съвсем не беше сигурен, че ще може да приеме бистрия й разсъдък.

— Няма да те моля за нищо, само да ме изслушаш — продължи тя. — Почти единайсет вечерта е. Разполагаме с един час. Ще ти бъда благодарна после да ме изпратиш с едно такси, ако… избереш да не ме придружиш… — Той я погледна. — Трябва да присъствам на много важна среща в дванайсет и половина тази нощ. Не мога да не ида. Ти ще направиш това, което пожелаеш.

— Ще дойда с теб.

— Не… не вземай това решение, преди да си ме изслушал… — Спря и пое дълбоко въздух. — После можеш да ме изриташ от колата, Виктор. И да забравиш за случилото се. Кълна ти се, че ще те разбера…

— Аз… — прошепна Виктор и се изкашля. — Аз няма да направя това. Хайде. Разкажи ми всичко.

— Започна преди десет години — каза тя.

И внезапно, светкавично и неумолимо Виктор усети предчувствие. Ще ми разкаже истината. Не е луда, нейният разказ ще бъда самата истина.

— Беше на онова тържество в началото на лятото на 2005 година, когато ти и аз се запознахме, помниш ли?

— Тържеството за откриването на летните курсове в университета „Алигиери“? — Когато се запозна с мен и с Рик, помисли той. — Спомням си много ясно, но… не се случи нищо особено на въпросното тържество…

Елиса го гледаше с широко отворени очи. Гласът й потрепери.

— На онова тържество започна всичко, Виктор.