Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (15)

13

„Представете си някой, копнеещ да проумее всичко, което аз съм видял“ — тази любопитна фраза се четеше на английски под рисунка, на която беше изобразен мъж, съзерцаващ два светлинни кръга в небето. Търсеше да си облече някаква дреха, когато въпросната рисунка привлече вниманието й. Представляваше ваденка, поставена на стената на леглото й откъм главата, която тя не беше забелязала дотогава.

И точно тогава се случи онова нещо.

Не става дума за някаква разумна мисъл, а за нещо като физическо усещане, някаква топлина в слепоочията й. Беше съблечена и това изостри тревогата й. Обърна глава и погледна към вратата.

И видя очите.

 

 

Не бе като да не го беше очаквала. Бяха я предупредили, че е възможно подобно нещо да се случи — в Нуева Нелсон надали щеше да може да се наслаждава на неприкосновеност на частния си живот. Беше й го казала госпожа Рос предната вечер, посрещайки я на песъчливата земя, където хеликоптерът се беше приземил (всъщност тази нощ — часовете се объркваха в главата й). Госпожа Рос наистина се беше държала много внимателно, дори сърдечно: усмивката, с която я посрещна на слизане от самолета, почти докосваше златистите обеци с форма на детелина, увиснали на ушите й. Протегна и двете си ръце.

— Добре дошла в Нуева Нелсон! — възкликна възторжено, когато се отдалечиха от оглушителния рев на витлата — човек би казал, че пристига на някакво грандиозно празненство и че тази жена е натоварена със задачата да посреща гостите и да организира забавленията.

Но не ставаше дума за празненство. Мястото беше много тъмно и горещо, точно така — тъмно и горещо, и светлини от прожектори се движеха, осветявайки части от бодлива тел. Морски бриз, неприличащ на никой друг от предишни брегове, разроши косата й и при все че имаше тапи в ушите си, тя дочу странни шумове.

— Намираме се на около сто и петдесет километра на север от архипелага Чагос и на приблизително триста километра на юг от Малдивските острови, в средата на Индийския океан — продължи госпожа Рос на английски, докато с подскоци се придвижваше през пясъка. — Островът е бил открит от португалец, нарекъл го Ла Глория, но след като станал британска колония, бил прекръстен на Нуева Нелсон. Принадлежи към BIOT (Британски територии в Индийския океан) до 1992 година, но понастоящем е част от владения на консорциум на Европейския съюз. Това е благословен рай, сама ще се убедиш. Въпреки че не бива да очакваш кой знае какво — островът е по-малък от дланта ти, някакви си единайсет квадратни километра.

Бяха прекосили бодливата тел през нещо като врата в заграждението, която един войник (не полицай, а въоръжен до зъби войник; тя никога не беше се доближавала толкова до човек, оборудван с подобно оръжие) държеше отворена. Елиса се обърна, за да види дали господин Картър ги следва, но видя само двойка войници до хеликоптера, от който току-що беше слязла.

— Ще разгледаш острова сутринта. Предполагам, че си изморена.

— Не много. — Всъщност имаше чувството, че е забравила какво прави човек, за да се измори.

— Не ти ли се спи?

— У дома… — прекъсна, защото си даде сметка, че говори на испански. Преведе бързо. — У дома обикновено си лягам късно.

— Разбирам, но сега е 4:30 сутринта.

— Колко?

Смехът на госпожа Рос беше приятен. Елиса също се засмя, когато осъзна грешката си. Според нейния часовник още нямаше единайсет вечерта. Пошегува се малко: не искаше госпожа Рос да си каже, че няма много опит в пътуванията, което не беше истина. Но нервите й изневеряваха.

Повървяха до последната барака в една редица от общо три сглобяеми постройки. Госпожа Рос отвори някаква врата и те се озоваха в коридор, осветен от малки лампички, подобни на онези, които продължават да светят в киносалоните след угасване на осветлението. Това, което Елиса усети най-силно, беше промяната в температурата, дори в самата атмосфера от лепкавия въздух на открито в задуха на затворените помещения в тези сглобяеми постройки. От двете страни на коридора имаше стаи със странни шпионки на вратите. Госпожа Рос отвори друга врата в дъното, поспря пред първата отляво, завъртя дръжката, без да използва ключ, и запали лампата в съседно помещение.

— Това е твоята стая. В момента не се вижда добре, защото нощем се оставя само осветлението в банята, но…

— Прекрасна е.

Беше очаквала да я настанят в нещо като килия. Ала помещението беше просторно — по-късно щеше да измери около пет метра на ширина и три на дължина и уютно мебелирано с гардероб, малко писалище и легло в средата с нощно шкафче до него. От леглото нататък стаята се стесняваше към второ помещение, чиято врата госпожа Рос побърза да отвори: „Банята“, поясни.

Тя се задоволяваше да кима утвърдително и да изказва задоволство, ала госпожа Рос мина направо на темата в нещо подобно на разпит „между жени“: колко смени бельо носи, ползва ли специален шампоан, какви видове превръзки са й необходими, има ли пижама, или не използва такава, носи ли бански костюм и т.н. Сетне посочи входната врата и Елиса забеляза, че тя също е снабдена с правоъгълно стъклено прозорче за наблюдение в стила на онези от филмите по стаите на опасни луди. Изпита странно усещане. Друго, идентично прозорче се виждаше на вратата на банята, която нямаше ключалка, нито райбер.

— Такива са инструкциите за сигурност — обясни й Рос.

— Те го наричат „кабини с намалена защита на частния живот втора степен“. За нас това означава, че всеки психопат може да ни шпионира. За щастие сме заобиколени от сериозни и порядъчни мъже.

Елиса отново отстъпи на изкушението да се усмихне, въпреки че липсата на усамотеност предизвикваше у нея куп особени усещания, които като цяло й бяха неприятни. Но изглеждаше, че с госпожа Рос нищо не беше в състояние да е лошо.

Преди тя да се оттегли, Елиса я разгледа на светлината на банята: беше пълничка, зряла жена, вероятно прехвърлила петдесетте и носеше сребрист пуловер и маратонки; бе грижливо гримирана, с прическа като на току-що излязла от фризьорски салон, беше окичена със златисти обеци, пръстени и гривни. За пуловера й бе защипана картичка с нейната снимка, име и длъжност: „Черил Рос. Научна секция“.

— Съжалявам, че ви накарах да станете толкова рано с пристигането си — извини се Елиса.

— Нали затова съм тук. Сега трябва да си починеш. Утре в девет и половина (след около четири часа) имате планувана среща в централната зала. Но преди това можеш да се отбиеш в кухнята и да закусиш. Каквото и да ти потрябва през цялото това време, обръщай се към домакина.

Последната фраза като че ли издаваше, че госпожа Рос очаква въпрос. Елиса й достави това удоволствие.

— Кой е домакинът?

— Стои пред теб — отвърна госпожа Рос истински поласкана.

 

 

„Представете си някой, копнеещ да проумее всичко, което аз съм видял“, пишеше на ваденката. Наведе се да я прочете и тогава разбра, че не е сама.

Очите като на влечуго я наблюдаваха втренчено. Осъзнаваше, че е смешно да се плаши по този начин, но не можа да овладее стряскането и отскочи назад, като с едната ръка прикри гърдите си, а с другата — пубиса, докато се питаше къде ли, по дяволите, бе захвърлила кърпата. Част от съзнанието й — по-снизходително — я разбираше. След като не бе мигнала през часовете за почивка в резултат на стресиращите събития (вчера бях в Мадрид и се сбогувах с майка си и Виктор, а тази сутрин, за Бога, съм на някакъв остров насред Индийския океан) умората й се беше отразила, снижавайки нейния праг на раздразнителност.

Независимо от всичко, ентусиазмът не я беше напуснал. Бе станала много преди предвидения час, след като забеляза светлина през един стъклен правоъгълник на стената в дъното, и беше зяпнала от изненада, когато се показа навън. Едно е да знаеш, че си на остров, а друго, съвсем различно — да съзерцаваш тъмния хоризонт на надигащи се вълни, които се полюшват почти на един хвърлей разстояние от теб, отвъд преграда от бодлива тел, палми и плаж.

После реши да вземе душ и свали тениската и бикините си, без да мисли за шпионки и каквото и да е наблюдение. Банята беше точно толкова широка, колкото да не удря коленете си в стената, докато седеше на тоалетната чиния, но въпреки това водата, обливаща тялото й и падаща в металното корито без завеси, й се стори прекрасна, със съвършена температура. Видя кърпа и се избърса. Излезе от банята, докато още се изтриваше, и с навъсено чело разгледа шпионката — беше тъмна. Не обичаше да е на показ, но пък нямаше да променя навиците си сега. Захвърли кърпата на… на някакво проклето място (къде, мамка му?) и отвори ципа на куфара си, за да извади дрехи. Тогава забеляза украсата на стената, която беше откъм главата на леглото й — ваденки и картички бяха поставени там, сякаш за да придадат по-приятен вид на облицования с алуминий куб, който й служеше за подслон. Пристъпи, за да разгледа тази, която най-много й хареса, и изведнъж изпита онова странно усещане и забеляза очите в шпионката на вратата.

Случи се тогава.

Едновременно с това отскочи, прикривайки се, подобно на оскърбена девица.

Точно в този миг в ума си за пръв път усети някакво предчувствие за мрак.

 

 

— Добре дошла в Нуева Нелсон, въпреки че, предполагам, вече са те поздравили.

Позна го, преди да го е видяла да влиза. Помисли си, че би познала тези воднистосини очи, където и да са — насред Индийския или Тихия океан, или пък на Северния полюс. Същото се отнасяше и за гласа му.

Рик Валенте влезе в стаята и затвори вратата. Беше облечен с тениска и зелени бермуди, които добре се съчетаваха, въпреки че ни най-малко не приличаха на дрехите, които носеше обичайно („Като че ли и за него е било изненадващо това пътуване до острова“ — помисли тя); в ръцете си държеше две димящи канички. Четвъртитото му лице беше разтегнато в усмивка.

— Поисках стая с двойно легло, но нямаха. Ще се задоволя да те виждам така всяка сутрин. Всъщност, ако търсиш кърпата, ето я тук, на земята. — Посочи от другата страна на леглото, ала не направи никакъв жест да я вдигне. — Съжалявам, ако съм те изплашил, но знаеш, че тук усамотението е забранено със закон. Това тук е нещо като сексуална комуна, всеки си доставя удоволствие с всеки. Климатът също благоприятства това — нощем изключват климатиците. — Остави каничките на писалището и извади от издутите си джобове две картонени чаши и четири триъгълни сандвича, завити в целофан.

Застанала права до прозореца, все още прикривайки се с ръце, Елиса усети леко безволие. Валенте беше единственият трън, забит в нейното щастие. Естествено, той си беше такъв, какъвто обикновено, неизменно целящ да я унижи, и изглеждаше, че се чувства в собствени води, вероятно заради лекотата, с която беше успял да я накара да се изчерви. Така или иначе, тя бе очаквала да се срещне с него рано или късно (е, вярно е, че не беше предвиждала да е гола) и имаше прекалено много неща, за които да мисли, за да се тревожи за нещо толкова незначително като това, че я беше видял разсъблечена.

Въздъхна, свали ръце и тръгна, като че ли нищо не се беше случило, към кърпата. Валенте я наблюдаваше развеселен. Накрая поклати глава, сякаш я оценяваше.

Не е зле, но не бих ти дал десет, дори не и десет без четири стотни, заслужаваш максимум седем. Тялото ти е… как да го определя? Прекалено зашеметяващо, пищно… с изобилие от жлези и заоблености… На твое място бих обръснал слабините си.

— Радвам се да те видя, Валенте — отвърна тя с безразличие и му обърна гръб, увита в кърпата. Продължи да рови из куфара си. — Струва ми се, че се събираме в девет и половина.

— С удоволствие ще те придружа, но предположих, че няма да ти хареса да закусваш с непознати и затова реших да споделя закуската си насаме с теб. Какво предпочиташ — шунка и кашкавал, или пиле?

Колкото до закуската насаме, беше прав. Бе гладна и нямаше желание да започне сутринта със запознанства и размяна на поздрави.

— Кога пристигна? — попита го, след като избра пилето.

— В понеделник. — Валенте й показа каничките: бяха пълни до половината с кафе.

— Със или без захар?

— Без.

— За мен също. Споделям горчивината ти.

Елиса беше извадила тениска с презрамки и къси панталонки, които, за щастие, бе пъхнала в багажа си за през свободното време в Швейцария.

— Какво означава всичко това? — запита. — Знаеш ли?

— Казах ти вече: сексуален експеримент. Морските свинчета сме ние.

— Питам те сериозно.

— И аз съм сериозен. Отнето ни е правото на усамотение и сме принудени взаимно да си гледаме задниците, напъхани в метални клетки на някакъв остров в Индийския океан с тропически температури. На мен това ми звучи като секс. Що се отнася до останалото, знам толкова, колкото и ти. Смятах, че Бланес е в Цюрих и бях силно изненадан, когато ме доведоха тук. После се изненадах още повече, когато разбрах, че ти също ще дойдеш. Сега вече свикнах с изненадите — те са част от живота на островитяните. — Вдигна каничката си. — За нашия бас.

— Вече няма никакъв бас — отвърна Елиса. Отпи глътка кафе и й се стори отлично. — Квит сме.

— Не се надявай. Победителят съм аз. Вчера Бланес ми каза, че твоите идеи за променлива на локално време са смешни, но че си прекалено добра, за да не бъдеш избрана, и аз нямаше какво да му възразя. А сега, след като вече имам познания за причината, не мога да не се съглася с него.

Елиса се нахвърли лакомо върху сандвича си.

Ще ми кажеш ли най-сетне какво точно знаеш? — попита. Знам единствено, че нищо не знам. Или много малко. — Валенте нагълта закуската си на два залъка. — Зная, че от самото начало бях прав и че работата, каквато и да е тя, е наистина дебела… Толкова дебела, че не искат да я огласяват. Затова са потърсили студенти като нас, разбираш ли, скъпа? Непознати имена, които да не засенчват техните… Колкото до останалото, смятам, че събранието и девет и половина ще има за цел да запълним празнините и информацията. Ала ще те попитам, подобно на Господ, който запитал Соломон: „Какво точно искаш да знаеш?“ Знаеш ли какво се прави с мръсните дрехи?

— Това вече мога да ти кажа. Ние сами си ги перем. В кухнята има пералня, сушилня и дъска за гладене. Наше задължение е освен това да си оправяме леглата и да почистваме стаите си, да мием съдовете и да се редуваме за готвенето. И искам да ти кажа, че момичетата имате допълнителна работа вечер, тъй като сте длъжни да задоволявате мъжете. Сериозно: експериментът на Бланес има за цел да провери дали хората могат да понесат семейния живот, без да изгубят разсъдъка си… Сутиен ли ще си слагаш? Ама, моля ти се!… Всички момичета си носят гърдите свободно! Все пак сме на остров, скъпа!

Елиса не му обърна внимание и влезе в банята, за да се облече.

— Кажи ми — рече, докато вдигаше ципа на късите си панталонки, — през цялото ли време на острова ще трябва да те понасям?

— Става дума за около единайсет квадратни километра заедно с езерото, така че не се притеснявай. Има достатъчно пространство, за да не си виждаме муцуните.

Тя се върна в спалнята. Рик я наблюдаваше от леглото, сърбайки кафето си.

— Понеже се сбъдна желанието ми да те видя без дрехи, може би е време да ти разкрия истината — подхвърли. — Не Бланес ми се обади в неделя, а Колин Крейг, приятелят ми от Оксфорд. Бил съм кандидатът, определен от него, той вече ме бил избрал без мое знание и затова ме проучвали и наблюдавали. Проучвали и теб, като друг възможен кандидат — този път от страна на Бланес, — при все че той още не те бил избрал окончателно. Но след като прочел курсовата ти работа, всички съмнения отпаднали. — Усмихна се на изненадата, която тя не можеше да скрие. — Ти си булката на Бланес.

— Какво?

Развеселен от изражението на Елиса, Валенте добави:

— Ти беше права, скъпа: променливата с локално време представляваше ключът, а на нас и през ум не ни минаваше.

 

 

Облаци, големи като претъпкани със зърно чували, закриваха слънцето и голяма част от небето. Въпреки това не беше студено, а въздухът бе плътен и лепкав. Под тези небеса пейзажът, който се разкри пред очите й, я очарова — ситен пясък, кичести палми, тропическа гора отвъд малкото летище за хеликоптери и сивкаво море, обграждащо всичко това.

Докато вървяха към втората барака, Валенте й обясни, че Нуева Нелсон има формата на подкова, отворена на юг, където бяха разположени кораловите рифове, приютявайки в средата соленоводно езеро с площ приблизително от пет квадратни километра, така че можеше да се каже, че островът е атол. Научната станция се намираше на север, на ивицата от твърда земя, а между нея и езерото се виеше гористият пояс, който в момента виждаха.

— Може някой ден да си направим излет — добави. — Има бамбук, палми и дори лиани, а и пеперудите не са за пренебрегване.

Чувство, подобно на неизпитвана преди радост, завладя Елиса, докато пристъпваше по пясъка. Независимо от телените ограждения и останалите съоръжения, които не бяха кой знае колко в тон с природната картина: параболични и вертикални антени, сглобяеми хангари и хеликоптери. Не я смути и видът на двамата войници на пост при входа, нито дори дразнещото присъствие на Валенте — незначително, но изнервящо, подобно на дребно камъче в обувката. Предположи, че щастието й се дължи на много съкровени причини, вдълбани някъде в подсъзнанието й. Това беше един осъществен в действителността копнеж по земен рай. Намирам се в рая, си каза.

Усещането продължи точно двайсет секунди, времето докато беше навън.

Щом прекрачи прага на втората барака, по-просторна от първата, и се видя обградена от изкуствено осветление, метални стени и прозорци със стоманени рамки, които разкриваха функционална столова, и най-малката мисъл за рай се изпари от съзнанието й. Остана единствено чувството й за професионална гордост при спомена за думите на Валенте: Решението ми е правилно.

— Научната станция също има форма на подкова, или по-скоро на вилица — обясни Рик, рисувайки във въздух.

— Първата барака е най-близо до летището за хеликоптери и там са лабораториите; втората представлява централното крило и в нея са разположени прожекционната зала, трапезарията и кухнята с тайника в пода към склада; в третата барака са спалните. Напречно разположената постройка представлява нещо като зала за управление, или поне така я наричат. Бил съм там само веднъж, но искам пак да отида: оборудвана е с най-модерни компютри и страхотен ускорител на частици, нов вид синхротрон. А сега вървим към прожекционната зала…

Сочеше към отворена вляво врата, откъдето долитаха думи на английски. До този момент Елиса не беше видяла никого — предполагаше, че екипът сигурно не е многоброен. Неочаквано Черил Рос се показа на вратата с риза и джинси, но със същата прическа и усмивка от предната мощ. Елиса се сбогува с испанския, тутакси щом я видя.

— Добро утро — поздрави Рос напевно. — Точно бях тръгнала да ви търся! Шефът отказва да започнем, преди всички да сме се събрали, знаеш го какъв е… Как беше първата ти нощ в Нуева Нелсон?

— Спала съм като заклана — излъга Елиса.

— Радвам се.

Залата приличаше на зала за семейно кино, обзаведено за около десетина зрители. Местата за сядане бяха разположени в редици по три. На стената в дъното имаше конзола с компютърна клавиатура, а на противоположната стена — екран, дълъг около три метра.

Това обаче, което в този момент най-силно привлече вниманието на Елиса, бяха хората — станаха, произвеждайки невероятен шум със столовете. Настъпи бъркотия от ръце и целувки по бузите, когато Валенте я представи като „последната липсваща“. Принудена да мисли на английски, Елиса се остави да я повлекат събитията.

Вече беше виждала Колин Крейг — млад и привлекателен мъж с къса коса, кръгли очила и брадичка по контура на устата. Спомни си, че красивата жена с кестенява коса беше Жаклин Клисо, която запази дистанция и само се ръкува с нея. Затова пък Надя Петрова, момичето с коса като на албинос, прати по дяволите всякакво дистанциране и сърдечно я целуна, предизвиквайки всеобщ смях, докато се мъчеше да произнесе на испански „Аз също съм палеонтолог.“

— Радвам се да се запозная с теб — добави, изпълнявайки още един езиков пирует, а на Елиса й стана много приятно, че тя проявява усилие да говори на нейния език.

Валенте пък разигра една от типичните за него сцени, за да представи другата жена — слаба, в зряла възраст, с четвъртито и сбръчкано лице и внушителен нос, обсипан с лунички. Обви с ръка раменете й, предизвиквайки у нея усмивка на неудобство.

— Представям ти Розалин Рейтер от Берлин, любима ученичка на Райнхард Зилберг, завършила е история и философия на науката, но понастоящем се е посветила на една много специална област.

— Коя по-точно? — попита Елиса.

— История на християнството — отвърна Розалин Рейтер.

Елиса не промени тона си, изразяващ вежлива веселост, но мислите й бяха другаде. Наблюдаваше лицата на хората, с които щеше да работи, и размишляваше. Две палеонтоложки и един специалист по история на християнството… Какво ли означава това? В този миг Крейг посочи нещо.

— Ето го и Съвета на мъдреците.

През вратата влязоха един след друг Давид Бланес, Райнхард Зилберг и Серджо Марини. Последният затвори вратата след себе си.

Този жест породи у Елиса мисъл за подбор — тези, които щяха да живеят в рая, и низвергнатите; допуснатите до вечната божествена милост и онези, които щяха да си останат на земята. Преброи ги — бяха десет заедно с нея.

Десет учени. Десетима избраници.

Всички заеха местата си в последвалата тишина. Прав пред всички и с гръб към екрана остана единствено Бланес. При вида на неспокойните листове в ръцете му, Елиса реши, че сънува.

Бланес трепереше.

— Приятели, изчакахме всички участници в проекта Зигзаг да се съберат, за да ви дадем обясненията, които безсъмнено всички очаквате да чуете… Веднага ще ви кажа следното: тези, които днес сме се събрали в тази зала, можем да се смятаме за истински щастливци… Ние ще видим нещо, което никое друго човешко същество никога не е наблюдавало. Не преувеличавам. Ще ни се предостави случай да виждаме неща, които нито едно създание — било то живо или мъртво — никога не е съзерцавало от началото на света…

Вълна от ледени тръпки вцепени Елиса.

До днес не е браздена тук водата…

Изправи се на мястото си, готова да се потопи заедно с деветимата си изумени другари в тези небраздени води.