Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (19)

17

— Защо?

— Защото историята не е миналото. Историята вече се е случила, но миналото се случва в момента. Ако тази маса не беше издялана някога от дърводелец, нямаше сега да е тук. Ако гърците и римляните не бяха съществували, нито ти, нито аз щяхме да сме тук, или поне по този начин. И ако аз не се бях родил преди шейсет и седем години, ти днес нямаше да бъдеш на петнайсет и нямаше да си това прекрасно момиченце, което си. Никога не забравяй това — теб те има такава, защото е имало други преди теб.

— Ти не си миналото, дядо.

— Разбира се, че съм, както и твоите родители. Дори самата ти си собственото си минало, Елиса. Това, което искам да ти кажа, е, че миналото е продължение на нашето настояще. Не е просто „история“ — то се случва и се случва точно в този момент. Не можем да го видим, нито да го усетим, нито да го променим, но то неизменно ни съпътства, подобно на призрак. То решава какъв да е животът ни и може би също каква да е нашата смърт. Знаеш ли какво си мисля понякога? Странни мисли, но на мен ми се струва, че ти си много умна благодарение на цялата тази математика и затова ще ме разбереш. Хората обикновено казват някак със страх: Миналото е живо. Ала знаеш ли мен какво най-много ме плаши, Ели? Не че миналото е живо, а че е способно да ни убие…

 

 

Мракът се превърна в кръв. Наситен, почти лепкав, ослепителен цвят.

— Няма картина — каза Бланес.

— Но пък и няма признаци на дисперсия — подметна Крейг откъм дъното.

Викът накара всички да се вкаменят. Във въздуха увисна диря от набързо изречени думи.

— За Бога, има картина! Нима не виждате? — Жаклин Клисо се бе надигнала от стола си на първия ред. Беше се привела напред, сякаш искаше да влезе в екрана.

Елиса осъзна, че тя има право — червената светлина продължаваше да е непробиваема в центъра, но по периферията се образуваше нещо като ореол. Изображението не доби смисъл, докато ракурсът на камерата не се отмести след няколко секунди.

— Слънцето! Слънцето! Отразява се във водата! — повтаряше Клисо.

Камерата продължаваше да се движи. Блясъкът престана да ги заслепява при смяната на ъгъла и те можаха да различат тъмната заобленост на бряг в долния край. Цветът представляваше смесица от различни нюанси на червеното, но се виждаха също издължени и извити форми. Елиса затаи дъх. Те ли бяха? Ако това наистина беше така, те бяха най-странните същества, които тя бе виждала в живота си. Сториха й се като гигантски змии.

Но Клисо каза, че са дървета.

— Гора от периода юра. А това трябва да е хвощ. Или дървесна папрат. Боже, изглежда като да имат километри височина! А вижте тези растения, дето плават в езерото или каквото е там… Дали са ликопоси, или пък гигантски амфибии…?

— Палмите са от семейство Сусау, но изглеждат по-ниски, отколкото мислехме…

— Гинко билоба, араукарии… — изброяваше Клисо. — А онези там, достолепните… Секвои… Давид, един от символите на вашата теория.

Картината отскочи леко към друга времева струна и продължи да се движи по брега.

— Чакай, чакай, може би някой от тези клони тук е… Може да е… — Палеонтоложката размаха ядосано ръце. — Колин, защо не спреш проклетия филм?

Не е уместно да спираме поредицата от картини сега каза Крейг.

Ново изместване на ракурса.

И тогава ги видяха.

Когато се появиха, Бланес, Надя и Клисо се надигнаха от местата си и принудиха и другите да го сторят, сякаш ставаше дума за най-вълнуващия филм в историята, прожектиран пред развълнувана публика.

— Кожата! — Елиса чу задъханото дишане на Валенте на задния ред. Беше го казал на испански.

— Това неговата кожа ли е? — изкрещя Серджо Марини.

Гледката действително беше необикновена — цервикалните и гръбните мускули, както и крайниците приличаха на огромни ювелирни изделия, сътворени от Фаберже^[1], порой от скъпоценни камъни, блестящи на слънцето. Излъчваха толкова светлина, че беше мъчително да ги гледа човек. Елиса никога не би могла да си представи нещо подобно. Бе съвсем неподготвена за тази картина. Стори й се, че разбира защо са изчезнали — нещо толкова прекрасно нямаше как да оцелее редом с човека.

Бяха два, застанали неподвижно и заснети отгоре. Хрумна й нещо много странно, докато наблюдаваше главите им и дългите им тела, а именно, че те по някакъв начин се явяват специално за нея, че не са животни, а сънища, които някога е сънувала (дяволски сънища, защото приличаха на изчадия с тези свои рога) и които сега бяха на показ за всички останали в залата.

Сцената отново отскочи към друга снимка — единият беше пристъпил към брега на водата. Можеше да се различи опашката му, изострена до невъзможен предел, оцветена в петнисточервен цвят. Жаклин Клисо жестикулираше и викаше нещо на френски. Приличаше на кандидат за президент в последния ден от предизборната кампания.

— Антени! Кой би могъл да предположи…? Не, почакай! Сгъваеми и свиващи се рога…?

 

 

— Колко пръста имаха на краката? Някой преброи ли ги? Може би са Мегалоз… Но пък тези изпъкналости… Алозаври…, почти сигурно. Хранели са се с останки… Надя, трябва да видим с какво са се хранели! Но пък тези антени…! О, ама моля ви се…! — Клисо, превърнала се в център на вниманието, не преставаше да бъбри. Не беше спряла, откакто се появиха картините. — Пера по опашката и антени на главата! Черепите на алозаврите имат цепнатини над очите, които винаги са били предмет на дискусии… Полов признак — така се твърдеше. Но никой не е подозирал… Никой не си е представял, че са някакъв вид сгъващи се рога, като при охлювите! Каква ли е била функцията им…? Вероятно органи на обонянието, или пък сензори за придвижване в джунглата. А перата пък са доказателство, че ритуалите им по ухажването на женската са били много по-сложни, отколкото сме смятали… Как бихме могли…? Толкова съм развълнувана! Донесете ми чаша вода…

Госпожа Рос вече я носеше, проправяйки си път между Зилберг и Валенте. Лампите в залата бяха запалени и на Елиса й се стори невероятно, че спектакъл като този, който току-що бяха наблюдавали, е бил прожектиран в подобна невзрачна стаичка, в своеобразно домашно кино с панелни стени и десетина пластмасови стола.

— Как бе възможен такъв блясък на кожата? — каза Марини.

— Колко жалко, че не могат да се видят оригиналните цветове! — завайка се Черил Рос.

— Отклонението към червеното беше силно — намеси се Бланес. — Времевите струни се намираха на разстояние и пространството, равняващо се на сто и петдесет милиона светлинни години…

— Има неща, които не сме знаели. — Палеонтоложката беше пресушила чашата на един дъх и се изтриваше с опакото на ръката си. — Всъщност много неща. Фосилите в повечето случаи дават представа единствено за костната система… Знаехме например, че някои са имали пера. На практика динозаврите са предшествениците на птиците. Но никой не си е представял, че такива едри видове са били пернати…

— Гигантски месоядни кокошки — каза Марини и нервно се изсмя.

— О, Боже, Давид, Давид! — Клисо бурно прегърна Бланес, който остана като зашеметен.

— Всички сме безкрайно щастливи — обобщи госпожа Рос.

Не всички.

Елиса беше неспособна да определи точно какво чувстваше. Усещаше нещо като разпъване, някаква сила, която изместваше нейния център на тежестта и я караше да се олюлява. Изпитваше замайване, но не само свързано с физическото равновесие. Сякаш емоционалното й и дори морално равновесие бяха застрашени. Искаше й се да следи внимателно обясненията на Клисо, но не успяваше. Облегна се на стената. Интуитивно усещаше, че ако се остави, ще се сгромоляса в бездна и че само ако се съпротивлява права, щеше да се спаси.

Не всички по един и същи начин.

Беше го усетила, когато прегърна Надя. И също така, когато се приближи до Розалин и Крейг. Любопитно бе, че въпреки ентусиазма си, Клисо изглеждаше безразлична и Валенте — също. Въздействието. Този път бе наш ред.

Веселието сред останалата част от екипа продължаваше, но Зилберг, потен (като че ли беше неспособен да си свали вратовръзката), ги призова гръмогласно.

— Момент… Забравихме за ефекта от Въздействието. Бих искал да ми кажете какво изпитвате…

Елиса би искала да го стори, ала не успя. Видя, че Бланес я гледа и избяга от прожекционната зала през страничната врата към стаята си. Когато стигна, се затвори в банята. Искаше й се да повърне, но въпреки спазмите, устата й остана суха. Тогава банята като че ли се залюля. Елиса потърси опора в стените, сякаш се намираше на кораб без екипаж, оставен на капризите на водата. Знаеше, че ще падне, ако продължава да стои права, и затова реши да се подпре на пода, сви колене и усети болка в капачките при удара в металното покритие. Застана на четири крака, с наведена глава, сякаш чакаше някой да дойде и да се смили над нея. Не, не, дано никой не дойде, дано не ме видят!

Внезапно й мина.

Свърши така неочаквано, както беше започнало. Стана и си изми лицето. Отново можа да се познае в огледалото. Беше си същата, нищо не се бе променило. Какви бяха тези странни мисли, плъпнали като паяци в ума й?

Беше й непонятно.

И за нищо на света не искаше да изпусне следващата прожекция.

 

 

Това беше град, който сам по себе си с нищо не изненадваше — бе голям, каменен, но без особени претенции. Въпреки това, както и при картината с динозаврите, тя бе силно впечатлена от красотата му. Имаше някакво желание във формите, в здравата крепостна стена, която го обгръщаше, в извивките на улиците и покривите, в разположението на кулите; всичко това смайваше очите с красотата си. То беше едно физическо и неподправено съвършенство, далечно от света, в който тя живееше. Нима нещата отпреди — предмети, градове, животни — бяха до такава степен красиви? Или пък днешните се бяха изродили и изпълнили с толкова грозота? Помисли си, че част от Въздействието може би се дължеше на това — на копнежа по изгубената красота.

— Храмът… Не се вижда портикът на Соломон. — Зилберг беше като чичероне в мрака. — Крепостта Антония… Онова там трябва да е преторият, Розалин… Всичко ни кара да се объркваме, нали? Всичко е толкова… ново… Точно както казвам — ново. Онази сграда с форма на полукръг е театър… По прозорците висят някакви неща…

— Римски знамена — каза Розалин Рейтер някак със съжаление.

Елиса беше затаила дъх. Знаеше, че няма да го видят. Би било голям късмет. То беше като да намериш игла сред хиляди празни плевници.

Зилберг твърдеше, че е по-вероятно да го видят на кръста, отколкото да ходи из улиците. При все това Рейтер и той се бяха върнали назад в изчисленията си: петнайсетият ден от месец нисан се цитираше като ден на смъртта му в синоптическите евангелия^[2], а в Евангелието на Йоан това беше четиринайсетият ден от същия месец. Зилберг беше склонен да вярва на Йоан, което означаваше петъчен априлски ден. Пилат Понтийски е управлявал между 26 и 33 година от нашата ера и следователно две бяха възможните дати — 7 април 30 година или 21 април 33 година. Но имаше и друг факт: Сеян, командващ преторианската гвардия в Рим и привърженик на твърди мерки срещу евреите, беше починал през 32 година, а император Тиберий се бе противопоставил на подобни сурови действия. При положение, че Сеян е бил мъртъв, по-лесно можеха да се обяснят резервите на Пилат, когато осъждал онзи еврейски дърводелец. И така годината трийсет и трета се очертаваше като най-вероятна.

Зилберг и Рейтер бяха избрали точен отрязък от време („облог“, както го наричаше Зилберг) и това бяха дните преди 21 април 32 година.

— Става дума за един човек в град със седемдесет хиляди жители, но той причинява доста вълнения… Може би… ще успеем да видим нещо по индиректен начин… Да доловим нещо по движението на хората…

Ала хора не се виждаха никъде. Градът изглеждаше безлюден.

— Къде ли са се дянали всички? — възкликна с недоумение Марини. — Защо тогава компютърът отчете присъствието на хора…

— Има още разтворени струни, Серджо — каза Крейг.

— Не знаем тази на кой конкретен момент във времето съответства… Може хората да са били…

Но следващият кадър накара Крейг да остави фразата си недовършена. Камерата се спусна по наклонена улица и се прехвърли към друга времева струна. Внезапно в залата се възцари гробовна тишина.

В лявата страна на екрана се открояваше неподвижен силует.

Беше тъмен като сянка. Носеше нещо подобно на воал на главата и държеше нещо бяло, вероятно кошница. Увеличението не позволяваше ясно да се види, всъщност образът беше частично размит. Беше някак страшен видът й там, контрастиращ със светлината, която я заобикаляше: неясна, черна фигура. Но нямаше никакво място за съмнение.

— Жена е — каза Зилберг.

Елиса потисна побиващите я тръпки. Мислеше си, че в този момент дори две нажежени до огън железа, настъпващи към очните й ябълки, биха били неспособни да я накарат да затвори очи; още по-малко би могло да го стори възможното Въздействие, на което се подлагаше. Запечатваше, поглъщаше образа ненаситно със стъкленото тяло на очите си, окъпано в сълзи. Първото човешко същество от миналото, което наблюдаваме. Там, застинало на екрана. Истинска жена, живяла наистина преди две хиляди години. Къде ли е тръгнала? На пазар? Какво ли носи в кошницата? Дали е присъствала на проповедите на Исус? Дали е била свидетел на влизането му в града, яхнал магаре, и дали е махала за поздрав с цвете или клонка?

Картината се отмести към друга струна, без да спазва последователността, и фигурата като че ли отскочи с няколко метра и се разположи в центъра. Продължаваше да стои неподвижно в тъмните си одежди, но положението й даваше да се разбере, че е била „снимана“ отгоре, докато е вървяла отляво надясно по стръмната уличка.

Последва друг скок. Този път фигурата не се отмести. Спряла ли беше? Компютърът увеличи автоматично образа и фокусира в горната част на изображението. Зилберг, който беше понечил да каже нещо, спря рязко.

Тогава се случи нещо, което остави Елиса без дъх.

След поредното преместване на камерата фигурата им се представи обърната настрани, вдигнала глава, сякаш гледайки към камерата. Като че ли гледаше тях.

Но не това предизвика виковете и шумното разместване на столове и тела в мрака. Причина за това беше лицето на въпросната фигура.

 

 

Бланес единствен запази спокойствие в единия край ни масата. На отсрещния край Марини си играеше с флумастер подобно на илюзионист, упражняващ любимия си номер. Клисо барабанеше с пръсти по масата. Валенте изглеждаше по-заинтересован да наблюдава острова, но нервността му проличаваше в това, че не можеше да си намери място на стола. Крейг и Рос си търсеха всякакви поводи — отнасяха или донасяха чаши, — за да сноват между кухнята и залата. Зилберг не се нуждаеше от извинения — той беше като бик, затворен в прекалено тясна клетка.

Елиса седеше срещу Марини и гледаше всеки един по един, като се спираше на най-малките подробности, на жестовете на всеки от тях… Това й помагаше да не мисли.

— Сигурно е някаква болест — отрони Зилберг. — Проказа, най-вероятно. По онова време е вилнеела като опустошителна епидемия. Какво мислите, Жаклин?

— Трябва да я разгледам по-внимателно. Възможно е да е проказа, но… странно е някак си…

— Кое?

— Че ги няма очите и голяма част от лицето, а по начина, по който се движи, изглежда, че вижда прекрасно.

— Жаклин, извинете, не знаем дали е вървяла „прекрасно“ — прекъсна я Крейг вежливо и застана срещу нея.

— Картините не следваха плавно. Между тях може да има интервал от две секунди, а защо не и петнайсет. Нямаме представа дали не е залитала…

— Разбирам — съгласи се Жаклин, — но пък пораженията са прекалено големи, за да е проказа — такава, каквато я познаваме. Въпреки че може би по онова време…

— Понеже ти подхвърли, че тя като че ли вижда… — намеси се Марини. — Нима е възможно да ни е… гледала? Нямахте ли такова усещане?

— Но тя няма очи — подхвърли Валенте с усмивка, която приличаше на зейнала рана.

— Имам предвид, че като че ли ни предусещаше…

— Това „пред“ представлява две хиляди години. Доста продължително „пред“, не мислите ли?

— Не може да ни е предугаждала по никакъв начин, Серджо — намеси се Зилберг. — Така ни се стори, но това е напълно невъзможно…

— Зная, казвам само…

— Всъщност — отсече Зилберг — видяхме това, което ни се искаше да видим. Нека не забравяме Въздействието. То изостря нашата чувствителност.

Някаква сянка се появи в зрителното поле на Елиса — беше Розалин. Клетата Розалин. Как понасяше това? И Надя и Розалин бяха отишли да си починат след нервния пристъп, който сцената от Йерусалим причини у двете. Надя бе започнала истерично да плаче, докато историчката точно обратното, се беше вцепенила. Елиса никога нямаше да забрави вида на Розалин Рейтер, когато лампите светнаха: изправена, с ръце, отпуснати отстрани на тялото й, тя приличаше на дишаща статуя. Разликата беше съществена — Надя изглеждаше уплашена, а Розалин вдъхваше страх.

Излъчването й не се беше променило особено. Розалин влезе в трапезарията и застана пред другите подобно на прислужница, повикана, за да получи заповед.

— Розалин, как си? — попита Зилберг.

— По-добре — усмихна се тя. — Наистина по-добре.

Извърна глава към Валенте, който единствен не я погледна. Сетне мина покрай тях и отиде в кухнята. През отворената врата Елиса я видя да оправя късите си панталони и да прокарва ръка по лицето и косите си, сякаш в размисъл какво да прави оттук нататък.

— Би трябвало да можем да отчитаме правилно последствията от Въздействието — подхвърли Бланес.

— Разработвам психологически тест — обясни Зилберг, — но не мисля, че ще е толкова прост, колкото обикновено, с поредица от въпроси. Много е вероятно сега да не можем да оценим всички последици… Може да се окаже подобно на някои видове пропаганда — прониква и остава вътре, за да порази впоследствие. Не знаем, а и няма и как на този етап да е другояче.

Госпожа Рос като че ли ненадейно се активира. Запъти се към вратата.

— Ще ида да погледна как е Надя — поясни.

Елиса си обеща също да отиде да я види.

Отсъствието на госпожа Рос остави някаква празнота, някакъв вакуум от напрежение, който поглъщаше част от всеобщото настроение. Зад прозореца, до който седеше Валенте, отново силно заваля.

— Не ми се присмивайте, знам, че е абсурдно — започна Клисо, — но се питам по повод изразеното от Серджо… До каква степен е невъзможна комуникацията между минало и настояще? Искам да кажа… Защо тази жена да не може да ни усети по някакъв начин? — На Елиса подобна възможност й се струваше ужасяваща. — Зная, че хиляди пъти сте ми го обяснявали, но все още не мога да проумея в какво точно се състои това физическо явление на разтваряне на времевите струни. Ако то е нещо като отваряне на дупка, за да надникнем назад, не би ли могло хората „отзад“ да ни съзрат през същата дупка?

Настъпи тишина. Бланес и Марини размениха бърз поглед, сякаш за да се споразумеят кой да отговори. Или какво да отговори.

— Всичко е възможно, Жаклин — каза най-сетне Бланес. — „Точното физическо явление“, ако трябва да повторя твоите думи, не е познато на никого от нас. Освен това се движим в толкова миниатюрни измерения, че законите, които ги управляват, са ни в голяма степен неизвестни. В квантовата физика съществува явлението „преплитане“, по силата на което между две частици, разделени от милиарди километри, съществува загадъчна връзка и случващото се с едната незабавно се отразява на другата. При времевите струни смятаме, че дистанцията във времето е решаващият фактор, който възпрепятства осъществяване на такова преплитане. Затова не желаем да правим експерименти с близкото минало.

— Опасявам се, че точно в този час по физика съм отсъствала — усмихна се Клисо.

Бланес понечи да стане, но Марини го изпревари.

— Тебеширът е при мен, професоре. — Приближи до бялата дъска на стената и начерта хоризонтална линия с флумастера в лявата си ръка. Марини демонстрираше факта, че е левак с известна елегантност. — Представи си, че това е времето, Жаклин…

В този край би бил сегашният момент, а ето тук, в другия, нещо случило се преди хиляда години например. Разтваряйки неговите времеви струни, ние създаваме нещо като тунел, наречен „дупката на червея“, или „мост“ от частици, който свързва миналото с настоящето, поне в момента на разтварянето… Същото би се случило, ако разтворим струни отпреди петстотин години…, въпреки че в този случай „мостът“ към сегашния момент би бил доста по-къс. Виждаш ли?

Клисо кимна утвърдително. На Елиса примерът й се стори изключително подходящ.

— Но какво би се случило, ако отворим струни отпреди, да кажем, седемдесет години? На нашата рисунка „мостът“ би се скъсил още повече. А ако опитаме с периоди от десет, или пет… или отпреди една година… — Марини начерта други криви. Последния период изобрази с плътна вертикална линия. Схемата беше пределно ясна.

— Разбирам — каза Клисо, — накрая не би имало никакъв „мост“. Двете събития биха се слели.

— Точно така — преплитане. — Марини посочи дебелата вертикална линия. — Колкото по-малко е разстоянието във времето, толкова повече нараства възможността от взаимодействие с настоящето. Този чертеж е много опростен, тъй като истинското обяснение е математическо, но мисля, че ще ти помогне да разбереш…

— Напълно.

Рик Валенте се отдалечи от прозореца и отиде в кухнята. Веднага между него и Розалин се завърза разговор. Елиса не можеше да чуе какво говорят.

— Затова не дават основания за тревога събития отпреди петстотин или хиляда години — каза Бланес, — но не бихме искали да повторим случая със Здравата чаша…

Последва кратко мълчание.

— Случило ли се е нещо по време на експеримента със Здравата чаша, което ние да не знаем? — попита Клисо.

— Не, не — отговори припряно Бланес. — Исках просто да кажа, че никога повече няма да поема такъв риск…

В кухнята се чуха леко повишени гласове. Всички се обърнаха натам и видяха, че Валенте им се усмихва, докато Розалин, червена като домат, ги гледаше намусено.

— Спор между приятели — каза Валенте и разпери ръце.

Вратата на трапезарията се отвори.

Елиса очакваше да види Надя, или пък Рос, ала не беше нито една от двете. Глас, който не бе чувала от няколко дни, отекна в цялата зала.

— Мога ли да поговоря за минутка с вас? — попита Картър.

 

 

— Как си?

— По-спокойна.

Стаята на Надя Петрова тънеше почти в пълен мрак, едва-едва осветена от малка лампа с батерии на нощното шкафче. Елиса предположи, че госпожа Рос, която шеташе нещо из банята, й я е донесла. Зарадва се, когато видя, че приятелката й действително изглеждаше по-добре и че явно се радва на посещението й. Надя не беше от хората, които прикриват чувствата си. Приседна на ръба на леглото го и й се усмихна.

Това, което изобщо не ми харесва, са тези лампи. — Госпожа Рос, както винаги весела, излезе от банята с малка стълба. — Не само че са изгорели крушките, а и фасонките са прегорели. Кога казваш стана това, Надя? Снощи ли? Колко странно, и при Розалин се случи същото онзи ден… Трябва да е от връзките. Съжалявам, но не мога да го поправя сега.

— Не се притеснявайте, ще гледам да се оправя някак с тази лампа вечер. Благодаря.

— За нищо, миличка. Ще се опитам да говоря с господин Картър. Струва ми се, че разбира от електрически контакти.

Когато госпожа Рос затвори вратата, Надя се обърна към Елиса и нежно погали ръката й.

— Благодаря ти, че дойде.

— Исках да те видя, преди да си легна. И да ти разкажа последните клюки. — Надя изви почти белите си вежди, докато я слушаше. — Картър току-що ни каза, че по сателита е получил информация, според която силна буря наближава към Нуева Нелсон, тайфун, който ще стигне дотук в средата на седмицата, но най-страшно ще бъде в събота и неделя. Сегашните дъждове са само прелюдия. Добрата новина е, че ще имаме принудителна ваканция. Нима да ни бъде позволено да работим на Сюзън, нито да ползваме нови телеметрични картини, а през почивните дни в края на седмицата също няма да можем да включим компютрите, да не би главният генератор да излезе от строя и да трябва да се пусне другият, който е авариен. Не се безпокой, глупавичката ми — побърза да добави, като видя изражението на приятелката си. — Картър уверява, че ще има електрически ток и светлина…

Изражението на Надя изтри усмивката от лицето й. Когато заговори, гласът й звучеше така, сякаш някакъв непознат я бе стреснал посред нощ и я бе накарал да изрече тези думи.

— Тази… жена… ни виждаше, Елиса.

— Не, миличка, разбира се, че не…

— А лицето й… като че ли бяха дълбали с нож в него, изкормвайки го…

— Надя, стига… — В прилив на състрадание Елиса я прегърна. Двете постояха така известно време, бранейки се една друга от нещо, което не разбираха, в почти изцяло потъналата в мрак стая.

После Надя се отдръпна. Червенината на очите й беше още по-подчертана на фона на белотата, която ги обграждаше.

— Аз съм християнка, Елиса, и когато попълвах въпросника във връзка с тази работа, написах, че бих дала всичко, за да мога… да мога някога да го видя… Обаче сега не съм така уверена… Вече не знам дали искам да го видя!

— Надя — Елиса я хвана за раменете и отметна косата от лицето й, — голяма част от това, което изпитваш, е плод на Въздействието. Задушаването, което ти пречеше да дишаш, паниката, мисълта, че всичко е свързано по някакъв начин с теб… Аз почувствах същото след кадрите с динозаврите. Струваше ми истинско усилие да го превъзмогна. Зилберг твърди, че трябва по-добре да изучим Въздействието, да разберем защо при някои то се проявява с едни картини, при други — с различни… Но във всички случаи става дума за влияние върху психиката. Не трябва да смяташ, че…

Надя плачеше на рамото й, но постепенно риданията й стихнаха. Накрая остана да звучи само бръмченето на климатиците и потропването на дъжда.

Една част от Елиса не можеше да не сподели ужаса на Надя — заради Въздействието или по друга причина, образът на жената без лице беше страшен. Спомнеше ли си за него, студът в стаята ставаше по-силен, а мракът — по-гъст.

— Нима не ти харесаха динозаврите? — опита да се пошегува.

— Да… тоест не съвсем. Тази лъщяща кожа… Защо решихте, че е толкова красиво? Беше отблъскващо…

— Ясно. Теб те привличат кокалите, а не пълнежът.

— Да, нали съм палеон… — Надя се бореше с испанския.

— Палеонтоложка.

Засмяха се. Елиса погали бялата й коса и я целуна по челото. Косата на Надя, мека и с цвят като на кукла, я очароваше.

— Сега трябва да опиташ да си починеш — каза.

— Не мисля, че ще мога. — Страхът изкривяваше лицето на Надя. То не беше наистина много красиво, но когато по него се изписваше това изражение, пред Елиса изникваше образът на девица от старовремска картина, умоляваща за помощ млад кавалер. — Отново ще чувам онези стъпки…

Ти престана ли да ги чуваш? Онзи шум от стъпки…

— Вече ти казах, че е била госпожа Рос…

— Не, не всякога.

— Какво?

Надя не отговори. Изглежда мислеше за друго.

— Снощи пак ги чух — каза. — Излязох от стаята и погледнах през вратите на Рик и Розалин, но и двамата спяха и леглата си. Ти нищо ли не чу?

— Спала съм като заклана. Но сигурно са били хората на Картър. Или пък госпожа Рос в склада. Нали прави всяка седмица ревизия. Попитах я и тя потвърди…

Ала Надя клатеше глава.

— Не беше тя, нито пък войник.

— Защо си толкова сигурна?

— Защото го видях.

— Кого?

Лицето на Надя приличаше на седефена маска.

— Казах ти, че щом чух шума, станах и излязох. Погледнах в стаите на Рик и на Розалин, но не видях нищо особено. Тогава се обърнах, за да погледна в твоята… и видях някакъв мъж. — Стисна силно ръката й. — Стоеше прав пред вратата ти, с гръб към мен и аз не можех да видя лицето му… Отначало си помислих, че е Рик и го и тиках, но изведнъж осъзнах, че не е той… Беше непознат.

— Откъде си толкова сигурна? — прошепна Елиса, обладана от ужас. — Коридорът е слабо осветен… и казваш, че е бил с гръб…

— Ами… — устните на Надя трепереха, а гласът й се превърна в стенание от ужас… Приближих се и видях, че всъщност не е с гръб към мен…

— Какво?

— Видях очите му — бяха бели… Ала лицето беше празно. Нямаше лице, Елиса. Кълна ти се! Повярвай!

— Надя, ти си под влиянието на образа на жената от Йерусалим…

— Не, нея я видях днес, а това, което ти разказвам, ми се случи снощи.

— Каза ли на някого? — Надя поклати отрицателно глава. — Защо? — Като видя, че приятелката й няма да отговори, Елиса добави: — Аз ще ти кажа защо. Защото в крайна сметка знаеш, че е било сън. Сега го виждаш по друг начин заради Въздействието…

Това обяснение като че ли имаше ефект върху младата палеонтоложка. Останаха за момент загледани една в друга.

— Може би си права… Но беше ужасен сън.

— Спомняш ли си нещо друго?

— Не… Приближи към мен и… Мисля, че припаднах, като го видях… После се озовах в леглото…

— Виждаш ли? — каза й Елиса.

Надя отново стисна ръката й.

— А не мислиш ли, че може да има и някой друг, освен войниците, Картър и нас?

— Какво искаш да кажеш?

— Някой друг… на острова.

— Невъзможно е — отвърна Елиса изтръпнала.

— А ако има някой друг, Елиса? — настоя Надя. Стискаше ръката й с такава сила, че й причиняваше болка. — А ако на острова има някой друг, за когото да не знаем?