Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (31)

29

— Снимката вляво е от един видеозапис, а тази вдясно — от времева струна от близкото минало, отпреди около двайсет минути… Разтвори се при ползване на записа. Вижте сянката, която обгръща гърба.

Бланес се приближи до екрана и плъзна показалец по силуета на дясната снимка. Двете изображения много си приличаха — на тях се виждаше лабораторна мишка с кафеникава козина, мустачки на муцуната и розови лапички. Но снимката вдясно на екрана имаше цвят на сепия и бе обградена с тъмна сянка, сякаш снимката беше разпечатвана многократно.

Имаше и други разлики.

— Очите на втората… — прошепна Елиса.

— По-късно ще говорим за това — прекъсна я Бланес.

— А сега погледнете. — Прекоси отново залата и прожектира друга снимка. — Това е копие на Здравата чаша. Забелязвате ли нещо?

Всички изпънаха вратовете си напред. Дори Картър, който стоеше прав до вратата, се приближи.

— Лека… сянка, обграждаща чашата, както при мишката? — подхвърли Жаклин.

— Именно. Отдавахме го на неясния образ, но става дума за раздвояване.

— Какво е това раздвояване? — попита Елиса.

— Серджо Марини разказва за всичко това в архивите си… Той го е открил, аз така и не съм разбрал… — Бланес беше нервен, дори огорчен.

Елиса никога не беше го виждала такъв. Докато говореше, прожектираше образите на екрана, бързо почуквайки по конзолата на компютъра.

— Както изглежда, когато сме получили изображението на Здравата чаша, му се е случило нещо странно. Видял същата чаша двайсет минути по-късно и после — след още три часа и още деветнайсет часа след извършването на опита. Явявала се навсякъде пред очите му: в автобуса, в леглото, на улицата… Само той я виждал. Когато се опитвал да я вземе, изчезвала. Решил, че халюцинира и затова нищо не ми казал. Но започнал да експериментира сам и установил, че снимките на времеви струни от близкото минало предизвикват този ефект в предметите. Тогава опитал с живи същества — отначало, мишки. Снимал ги и разтварял близки времеви струни. От този момент една и съща мишка му се явявала на определени периоди от време по същия начин, както и чашата: вкъщи, в колата, независимо къде се намирал… Винаги на него. Не правели нищо специално, просто се появявали. Но лампите в периметър от четирийсет сантиметра около изображението угасвали. За Марини било ясно, че използвали тази енергия, за да се появят. Нарекъл ги „раздвоявания“. Предположил, че те представляват пряко следствие от преплитането на близкото минало и настоящето.

На екрана на мястото на мишките се появиха кучета и котки. Бланес додаде:

— Продължил опитите с по-едри животни… Наблюдавал други свойства. Въпреки че изображението съдържало няколко животни, само едно от тях се раздвоявало, и то невинаги едно и също. Отдал го на случайността. Можел да определи кое ще се раздвои от сенките около изображението му във времевата струна — като че ли раздвояването се случвало в този миг… Открил също, че при настъпила смърт, при мъртвото животно не настъпвало раздвояване. Тоест не можело да съществуват заедно мъртвото животно и същото живо животно, дори и в различни времеви струни. С всички тези данни в ръце привлякъл Крейг. Извършили още опити и стигнали до извода, че раздвояванията са реални, въпреки че се появявали единствено във време-пространството на онези, които извършвали опита.

— Как е възможно? — попита Виктор. — Искам да кажа, как може предмет или живо същество да се появява едновременно на две различни места?

— Не забравяй, че всяка времева струна е единствена, Виктор, и че всичко в нея, включително предмети и живи същества — също. Райнхард го обяснява по доста любопитен начин. Казва, че през всяка фракция от секундата ние сме различни. Илюзията ни, че сме едни и същи, се дължи на мозъка, който така ни предпазва да не полудеем. Може би шизофрениците улавят разликите между множеството същества, които съставляват нашето Аз по цялото протежение на измерението време… Но изолирайки времева струна от близкото минало, уникалните, неповторимите предмети и същества в нея също остават изолирани от времевата струна и… имат собствено съществуване в продължение на периоди, пропорционални на изолирането на струната.

Картър шумно изсумтя и промени позата си, облягайки се с една ръка на касата на вратата.

— Ако нещо не ви е ясно, питайте, Картър — каза Бланес.

— Би трябвало да започна с въпроса как се казвам — изломоти Картър. — Откакто вие захванахте да говорите, се чувствам като бременна с тризнаци.

— Почакай малко — прекъсна го Елиса. Цветовете на снимките се отразяваха по голите й крака. Те бяха разтворени, защото беше яхнала стола. — Върни на предишната снимка… Не, не тази… Уголемената ранена мишка… Тази.

Снимката в цвят сепия заемаше целия екран. Показваше мишка с дълбока цепнатина на муцуната и на гърба. Но това бяха сухи рани, те не кървяха.

— Не ти ли напомнят за нещо тези наранявания, Жаклин?

Елиса разбра, че палеонтоложката е схванала.

— Жената от Йерусалим…

— И лапите на динозаврите. Надя ми обърна внимание…

— Забележете също така, че на много кучета и котки не се виждат зениците — посочи Бланес. — Ти искаше да кажеш това преди малко, Елиса.

Белите очи. Елиса затаи дъх.

— Какво означава всичко това? — попита Виктор.

— Марини и Крейг са уцелили отговора. Всъщност това не става само с крайниците и лицето. Почакайте.

— Върна на снимката на Здравата чаша и я увеличи. — Погледнете дясната страна. Липсват парчета стъкло… Дори… Погледнете тези мехурчета в центъра… Не са мехурчета, а участъци липсваща материя. Нашият мозък възприема само… как да кажа, най-антропоморфните дефекти — лицето или пръстите… Но във всички предмети от миналото, включително земята и облаците, във всички се наблюдават липсващи части… Обяснението е удивително… и много просто.

— Времето на Планк — прошепна Елиса с разбиране.

— Точно така. Мислехме, че тези изображения са снимки или филми. Знаехме, че не са, но подсъзнателно си го мислехме. Но става дума за разтворени времеви струни. Всяка струна е едно време на Планк — най-краткият интервал от действителността, толкова кратък отрязък, че светлината почти не може да измине никакъв път през него. Материята е съставена от атоми: ядра от протони и неутрони с движещи се около тях електрони, но в един толкова къс интервал електроните нямат време да запълнят целия предмет, независимо от това, че е в твърдо състояние — остават дупки, празнини… Лицето ни, тялото, масата или планината изглеждат като незавършени, с липсващи части. Ние не забелязахме това, докато не видяхме лицето на Жената от Йерусалим.

— Искате да кажете, че през това време нямаме лице? — попита Картър.

— Може да имаме, или пък не, ала най-вероятно е изобщо да нямаме. Представете си тиган с няколко капки олио: ако го разклатите, олиото ще покрие цялото дъно, но за това ще му е нужно време. В едно време на Планк най-вероятното е да останат незапълнени участъци, още непокрити от електрони — очите ни, части от лицето и главата, някой вътрешен орган, някой крайник… В такива малки мащаби на времето и пространството ние непрекъснато се променяме, и то не само външно… Дори мисълта не може да се придвижи от един неврон до друг за едно време на Планк. Това просто е мимолетен интервал. Повтарям — във всяка времева струна ние сме различни същества. У нас има толкова различни същества, колкото е броят на времевите струни, изминали от момента на нашето раждане.

— Това е невероятно — промълви Жаклин.

— Професоре, знаете ли какво…? — Картър почеса глава с усмивка. — Като ученик прескачах подробностите. Документалните ви снимки ми се струват прекрасни, но бих искал да разбера кой е този, който ни разфасова от десет години насам, кой предизвиква тези кошмари у всички нас и как да предотвратим това.

— Ето, сега ще стигнем и до този въпрос — отвърна Бланес и отвори друг файл. — Марини и Крейг са изследвали животни и предмети, но са липсвали хора… Това било рискован експеримент — кой би приел доброволно да бъде раздвоен? Тогава се сетили за Рик Валенте.

Следващата, неочаквана снимка предизвика гъдел в стомаха на Елиса. При табло, отрупано с числа, се виждаше Рик Валенте, седнал пред компютър. Елиса веднага позна мястото.

Рик започнал да заснема сам себе си нощем в залата за управление и използвал снимките, за да изучава собствените си раздвоявания. Установил е, че човешките двойници се появяват с различна периодичност, а периметърът бил около четири-пет метра в диаметър. Рик е признал на Марини, че въпросните двойници го впечатляват извънредно много.

Елиса си спомни онзи следобед, когато го завари вглъбен и сам на плажа. Дали не е наблюдавал някое от тези раздвоявания? А като я е видял, дали не е предизвикал разправията помежду им, за да я заблуди, че държанието му се дължи на все още неподадените от нея резултати?

— През една септемврийска нощ се случило и нещо друго. Рик бил изморен и заспал, докато камерата го филмирала… Когато се събудил, продължил с експеримента и разтворил времева струна отпреди десет минути периода, в който спял… Тогава наблюдавал друг вид раздвояване. — Гласът на Бланес сега изразяваше по-голяма тревога. Последваха няколко слайда, изпълнени с уравнения. — Първата разлика в сравнение с предишните била, че двойникът се появил малко след извършване на опита, неочаквано за Рик. Освен това периметърът бил значително по-голям и предизвикал кратко спиране на тока в залата за управление. И не само това — Рик бил включен във времевата струна. През този интервал залата се превърнала за него в свят от тъмнина със странни дупки по стените и по пода…

— Дупки ли? — попита Жаклин.

— Предизвикани от движението на електроните — намеси се Елиса, — както и това, което взехме за рани по лицата. — Тревога затискаше гърдите й — сега разбираше значението на онзи отвор в стената на стаята по време на странния й „сън“.

— „Дупки в материята“ ги е нарекъл Марини — каза Бланес. — От гледна точка на наблюдател, застанал вътре във времева струна, обкръжаващият свят е непълен: остават „дефекти“, които ще се запълнят, когато с времето липсващите частици ще се върнат на съответните си места, въпреки че тогава ще се отворят други празнини…

— Но това означава, че Рик също е видял тези дупки по тялото си — каза Виктор.

— Не, той не е виждал себе си по този начин. Двойника си — да, но себе си — не. От негова гледна точка той се е намирал гол в един неподвижен свят.

Както аз в съня си — помисли Елиса.

— Гол ли казваш? — попита Жаклин.

— Не е усещал нито дрехите, нито каквото и да било друго по себе си. Чувствал е единствено тялото си. Предметите са останали извън времевата струна. Раздвояването е вмъкнало само него.

Елиса се обърна към Бланес.

— Не само Рик е преживял това.

Усети всички погледи, втренчени в себе си. Добави с известно объркване и с пламнали в полумрака на залата страни:

— Надя и аз — също… И Розалин…

— За Розалин знаех — потвърди Бланес. — Тя го е разказала на Валенте. Двойникът й се е явил същата нощ, когато и на Валенте, и тя също е била въвлечена във времевата струна. Розалин, естествено, сметнала, че става дума за много ярък сън, но Рик установил, че крушките в банята й са изгорели и разбрал какво всъщност се е случило…

Елиса гледаше уравненията на екрана, без да ги вижда. Тайнствената главоблъсканица, с която беше живяла през всичките тези години, започваше да добива форма в главата й. Мъжът без лице и с бели очи беше това. Спомни си, че както Надя, така и тя си бяха казали, че това е Рик. А останалото? До каква степен е била действителна агресията, на която тя смяташе, че е била жертва? Реши да не говори за това; чисто и просто беше неспособна да го разкаже. Но тогава Бланес рече:

— Розалин признала пред Рик, че е сънувала как неговият двойник я напада… Той не бил сигурен дали тя не си измисля, за да го укори за пренебрежението му към нея, но така или иначе се разтревожил. На какво се е дължала тази разлика? Предишните двойници просто се движели като призраци, без нищо повече… Разказал на Марини. Дълго размишлявали. Правели продължителни разходки край езерото и тайно обсъждали…

— Понякога разговаряха в караулката — прекъсна ги Картър. — Знаеха, че там никой от вас няма да ги чуе.

— Накрая Марини решил, че е открил отговора — в този случай раздвояването произлизало от една от многото „личности“, които съставляват спящия Рик. Тоест ставало дума за раздвояване на подсъзнанието на Рик. Сънят е дейност, по-динамична, отколкото си мислим. Райнхард Зилберг смята, че убеждението, според което си почиваме, докато спим, също може да представлява илюзия в потока на времето. Изолирани интервал по интервал, пашите заспали тела са много по-активни отколкото при бодърстване: очите ни бързо се движат, халюцинираме, възбуждаме се сексуално… Серджо установил, че сънят или подсъзнанието предизвикват при човека раздвояване на най-интимното и дивото в него.

— Тогава… това е Зигзаг… — прошепна Жаклин. — Раздвояване на подсъзнанието на Рик…

Бланес поклати глава.

— Не. Зигзаг се появи по-късно, в нощта на 1 октомври. Става дума за друг вид раздвояване, още по-мощно. Не е същото, което са видели Розалин, Елиса и Надя, защото тогава е било използвано малко количество енергия, докато с появата си Зигзаг накара генераторите да изгорят. Освен това периодът му на преплитане със сегашното се проточва вече десет години, като интервалите се менят, а това не се е случвало в никой от предишните случаи… Дори не знаем дали Рик го е предизвикал, въпреки че всичко говори в полза на тази хипотеза. Валенте си е водел подробен дневник и Марини го е запазил. В него Рик пише, че независимо от молбата на Марини да прекрати опитите със спящи хора заради възможните рискове, той ще продължи с тях на собствена отговорност… Бил е въодушевен. Искал е да разбере повече неща за тези агресивни раздвоявания… Те били нещо, което той открил. Твърдял, че за пръв път в историята се е стигнало до доказателства за тясната връзка между физиката на частиците и психологията на Фройд… Не мога да го съдя, колкото и да се опитвам… Последната дата в дневника му е 29 септември и тогава той пише, че се готви да използва нощта в събота, 1 октомври, когато бурята ще е в стихията си, за да получи ново раздвояване въз основа на друга снимка.

Жаклин зададе въпроса, който беше хрумнал на всички.

— Каква снимка?

Бланес затвори файловете и отвори други.

— Пише, че възнамерява да използва тези…

На екрана се появиха неясни снимки в увеличен размер. Елиса и Жаклин станаха от столовете си почти едновременно.

— Мамка му… — възкликна Картър.

Снимките си приличаха: на всички се виждаше стая с легло и лежащ човек. Елиса веднага позна себе си, както и Надя. Снимките бяха правени някъде от тавана и ги показваха как спят в стаите си в Нуева Нелсон преди десет години.

— Лампите по стаите ни бяха снабдени със скрити камери с инфрачервени лъчи — обясни Бланес. — Всяка нощ Рик е разполагал със снимки от всички ни в реално време. Дори и ваши, Картър.

— „Игъл“ ни шпионираха — потвърди Картър. — Те изпадаха направо в параноя с това прословуто Въздействие.

Сега всичко си идваше на мястото за Елиса; тя осъзна, че намекът му за самотните й удоволствия по време на онази разправия между тях не са били празни приказки. Той наистина я беше видял. Всъщност можел е да вижда всички.

— Но коя от тези проклети снимки е използвал? — Жаклин почти крещеше. Тя като че ли не питаше Бланес, а говореше на екрана.

— Не знаем, Жаклин. Рик е извършил експеримента сам, без да съобщи на Марини.

— Но… трябва да има… нещо запазено… някакъв запис… — Внезапно Картър стана много нервен. — В залата за управление също имаше скрити камери… — добави, но Бланес клатеше отрицателно глава.

— Всички записи от въпросната нощ са се загубили след спирането на тока, причинено от Зигзаг — той е поел всичката енергия около себе си и е заличил данните в мрежата. Възможно е дори Рик отново да е използвал своя снимка, въпреки че се съмнявам. Смятам, че е експериментирал с друга. Може да е всяка една от тези, но коя?… Отново ги върна една по една.

— Не, всяка една — не… — Елиса си даде сметка, че говори с усилие. — Не могат да бъдат снимки на Надя, Марини, Крейг, Рос, Зилберг, нито войниците…

— Права си. Те са мъртви. А не може едновременно да съжителстват двойник и покойник. Оставаме само…

— Бланес ги изгледа, докато ги изброяваше в полутъмната стая: — Елиса, Жаклин, Картър и аз. И Рик, който изчезна.

— Но… това означава… — Жаклин беше пребледняла.

Бланес мрачно потвърди:

— Зигзаг е един от нас.

 

 

Жената редник се казваше Превин или поне така пишеше на значката отпред на униформата й. Беше руса, със сини очи, малко едра, но привлекателна, при все че най-голямото й достойнство беше, че не говореше. В замяна на това лейтенант Борсельо, командващ тактическата част в егейската база „Имния“, който се беше барикадирал зад бюрото в кабинета си, бе истинско кречетало. Въпреки това те имаха нещо общо помежду си: погледите и на двамата се правеха, че не забелязват Юргенс. Жената гледаше изобщо да не спира очите си върху него, а лейтенантът се справяше още по-добре: хвърляше мигновени погледи към Юргенс и веднага отново се взираше в Харисън, сякаш искаше да даде да се разбере, че е свикнал да вижда какво ли не.

Харисън разбираше желанието му да се преструва, че присъствието на Юргенс му е безразлично.

— Приятно ми е да ви посрещна, господине — каза Борсельо, — и съм на ваше разположение, но не съм сигурен, че добре разбрах молбата ви.

— Молбата ми… — Харисън като че ли се замисли върху думата. — Молбата ми е много проста, лейтенант: четири „архангели“, шестнайсет човека, защитно облекло, необходимото оборудване.

— И тръгване кога?

— Още тази нощ. След осем часа.

Борсельо изви вежди. Не сваляше от лицето си изражението, с което искаше да каже „Вижте ме колко любезен съм с цивилните“, но в тези вежди с непокорно стърчащи на всички страни косми Харисън прочете категоричен отказ.

— Силно се опасявам, че това е невъзможно. Има тайфун на север от островите Чагос, който напредва по посока на Нуева Нелсон. „Архангелите“ са малки хеликоптери. Съществува повече от петдесетпроцентова вероятност да…

— Тогава хидросамолети.

Борсельо съчувствено се усмихна.

— Няма да могат да се приводнят, господине. След един-два часа вълните край острова ще достигнат десет метра. Напълно невъзможно е. Екипът ни тук, в „Имния“ е малоброен. В моята част има не повече от трийсет човека. Ще трябва да изчакаме до утре.

През цялото време Харисън като че ли не преставаше да гледа жената редник Превин. Отвръщаше с усмивка на любезностите на Борсельо, но гледаше подчинената му. От всичко на света нещото, което никой и най-малко можеше да иска от него, бе да понася осеяното с кратери от акне кръгло лице на лейтенант Борсельо да му се пречка по този начин пред очите.

— Рано сутринта всичко ще бъде готово. По всяка вероятност на разсъмване, ако…

— Може ли да поговорим насаме, лейтенант? — пресече го Харисън.

Веждите се извиха, лицето срещу него направи поредното усилие да прикрие изненадата и да остане любезно. И да не гледа Юргенс. Ала накрая Харисън направи знак с ръка и жената се изниза, затваряйки вратата след себе си.

— Какво точно искате, господин Харисън?

Сега, след като валкирията си беше тръгнала, Харисън се чувстваше по-спокоен. Притвори очи и се замисли над възможните отговори. Искам да махна една досадна оса от главата си. Бих могъл да му отговоря така. Когато отвори очи, Борсельо продължаваше да седи там и за щастие Юргенс също си беше на мястото. На лицето на Харисън се изписа усмивка на любезен възрастен мъж.

— Искам да тръгна за острова тази нощ, лейтенант. И да взема със себе си някои от вашите хора. Заклевам се, че ако можех да свърша всичко сам, нямаше да ви безпокоя.

— Разбирам. И ми се струва, че трябва да следвам вашите указания. Такова е нареждането — да следвам указанията ви. Но се опасявам, че това не означава да върша глупости. Не мога да изпратя „архангели“ в район, където бушува тайфун… От друга страна… ако ми позволите да говоря честно… — Харисън направи жест, с който като че ли му казваше да продължава. — Според докладите, с които разполагаме, лицата, които преследвате, са се насочили към Бразилия. Властите там вече са предупредени. Не разбирам много добре защо толкова спешно искате да отпътувате за Нуева Нелсон.

Харисън кимна мълчаливо, сякаш Борсельо му беше разкрил неоспорима истина. Действително всичко внушаваше, че Картър и учените са поели към Бразилия, след ескалата в Сана. Агентите му бяха разпитвали един фалшификатор на паспорти в Кайро, който ги бе уверил, че Картър му е поръчал няколко входни визи за Бразилия. Това беше единствената надеждна следа, която имаха.

Същевременно обаче съществуваше и друг, доста по-незначителен факт: военните спътници бяха засекли неидентифициран хеликоптер да прелита над Индийския океан предишния следобед. Тази информация не беше от особен интерес, тъй като хеликоптерът не беше отишъл до Нуева Нелсон, но Харисън беше съобразил, че информацията за кацащите летателни средства на острова се предоставяше от хора на Картър.

За него това бе правилният път. Беше обяснил на Юргенс сутринта, докато летяха към „Имния“. „Те са на острова. Върнали са се там.“ И като че ли дори знаеше защо. Открили са по какъв начин да ликвидират Зигзаг.

Но той трябваше да действа също толкова ловко като бившия си сътрудник. Ако се явеше в Нуева Нелсон посред бял ден, охраната щеше да предупреди Картър; същото би се случило и ако дадеше нареждания да бъде изтеглена или подложена на разпит бреговата охрана. Трябваше да нахълта на острова неочаквано, възползвайки се от отсъствието на охрана тази нощ поради бурята. Само така можеше да излови всички. Тази мисъл го възбуждаше. Но какво би спечелил, ако я разкриеше на този идиот срещу себе си?

Така или иначе, вече разполагаше с несравнима помощ — беше повикал Юргенс.

— Бразилия наистина е следа — съгласи се той. — И то важна следа, лейтенант. Но преди да тръгна по нея, искам да отхвърля Нуева Нелсон.

— А аз бих искал да ви помогна, господине, но…

— Получили сте преки заповеди от тактическия отдел…

— Повтарям, че ми наредиха да следвам вашите указания, но все пак аз решавам как и кога да излагам на риск живота на хората си. Това е бизнес фирма, а не армия.

— Вашите хора ще ми се подчинят, лейтенант. Те също са получили пряка заповед.

— Докато съм тук, моите хора, господине, ще се подчиняват на мен.

Харисън отмести поглед, сякаш беше загубил интерес към целия разговор. Загледа се в кротката златно-синя обедна светлина над морето отвъд херметическия прозорец на кабинета. Почти му се доплака като си помисли, че по-рано, много преди да се заеме с проекта Зигзаг, преди очите и умът му да се докоснат до ужаса, гледки като тази успяваха да го развълнуват.

— Лейтенант — промълви след продължително мълчание, без да откъсва поглед от прозореца, — известна ли ви е йерархията при ангелите? — И без да дочака отговора, изреди: — „Серафими, херувими, престоли, господства…“ Аз поемам ръководството. По-висш съм по чин, много по-висш от вас. Видял съм повече ужас, отколкото вие, и заслужавам уважение.

— Какво имате предвид под „поемам ръководството“?

— Борсельо смръщи вежди.

Харисън откъсна поглед от гледката и го премести върху Юргенс. Тогава Борсельо направи нещо изненадващо: стана от стола си и застана мирно, като че ли за поздрав на висшестоящ военен. От дупчицата между очите му се търкулна тъмночервена капка, която заслиза безпрепятствено по ръба на носа му. Пистолетът със заглушител потъна в сакото на Юргенс със същата светкавична скорост, с която се беше появил.

— Имам предвид това, лейтенант — каза Харисън.