Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (14)

12

Очите неотлъчно я наблюдаваха, докато се движеше гола из стаята.

Тогава я обзе първото предчувствие, леко предусещане за онова, което щеше да последва по-късно, при все че в онзи момент все още не го подозираше. Едва по-късно осъзна, че онези очи бяха само въведение.

Всъщност очите не бяха мракът, те бяха преддверие към мрака.

 

 

Не бе изпитала тревога до момента, в който я закараха в къщата.

Дотогава всичко беше нормално и дори забавно. Фактът, че един изрядно костюмиран мъж я очакваше на летището в Цюрих с табела с нейното име, й се стори проява на пословичната швейцарската организираност. Докато следваше широките му крачки, потисна смеха си при мисълта, че отначало го помисли за някой колега и почти се изкуши да захване да обсъжда с него големите проблеми на физиката. Това обаче беше шофьорът.

Пътуването с тъмния фолксваген беше приятно насред един пейзаж, доста различен по цвят от златистото голо плато, което обграждаше Мадрид. Струваше й се, че открива милиард различни отсенки на зеленото, подобно на онези цветни моливи, с които като дете изпъстряше блокчетата за рисуване (та нали тези моливи бяха швейцарски?). Вече познаваше в известна степен тази страна — по време на следването беше прекарала няколко седмици в ЦЕРН (Европейски център за ядрени изследвания) в Женева. Знаеше, че този път се насочват към Технологичната лаборатория за физически изследвания в Цюрих, където я очакваше запазена стая в общежитието. Никога не беше посещавала прочутата лаборатория, в която се бе родила „теорията за секвоята“, ала беше виждала безброй много снимки на сградата.

Затова смръщи вежди, когато разбра, че не я водят там.

Сигурно се намираха на няколко километра на север (на една от табелите бе прочела Дюбендорф), в нещо подобно на малко имение с красиви дървета, добре поддържана морава и луксозни коли, паркирани на входа. Къщата на продуцента. Всъщност ще правят филм. Шофьорът й отвори вратата и свали багажа. Тук ли ще бъда настанена? Ала не й оставиха време за мислене. Някакъв тип, за когото предположи, че ползва услугите на същото шивашко ателие като шофьора (вероятно не беше далеч от истината), я помоли да свали якето си и я погъделичка под мишниците и по крачолите на джинсите с някакъв детектор. Откри ключовете за дома й, нейния мобилен телефон и парите й. Върна й всичко непокътнато и я придружи из някакви помещения, където паркетът отразяваше светлината, сякаш беше езеро с дълбоки води; сетне я предаде в ръцете на друг мъж, който й се представи като Касимир.

Дори и името и заваленият испански, на който говореше, да не го бяха издали, Касимир притежаваше други явни качества, които щяха да й подскажат, че той със сигурност може да е всичко друго, но не и испанец: телосложението му, подобно на вграден гардероб, на когото е бил вдъхнат живот, златистата му коса, бялата му англосаксонска кожа, която контрастираше с черното поло и сивите панталони. Прекрасно изпълняваше ролята си на изтривалка с надпис „Добре дошли“. Дали пътуването й е било приятно? И дали друг път е посещавала Швейцария? Докато я засипваше с тези и още подобни вежливи въпроси, той я въведе в светъл кабинет и я покани да седне при едно писалище от черешово дърво. Зад стола на Касимир един прозорец разкриваше гледка към слънчевия швейцарски ден, а отляво на Елиса (отдясно на Касимир) издължено огледало отразяваше стаята, показвайки образа на друга Елиса с вълниста черна коса, розова тениска с презрамки, изпъкващи на мургавата й кожа върху белите презрамки на сутиена (майка й ненавиждаше подобни „вулгарни“ контрасти), прилепнали джинси и маратонки, а също и на още един огромен Касимир в профил, сплел гигантските си ръце. Тя сдържа смеха си — бе си припомнила едно еротично видео, което беше качила веднъж на компютъра си от интернет, където караха някакво момиче да се съблече в кабинета на продуцент на порнофилми, докато го наблюдава в огледалото. Защото зад това огледало положително някой ме шпионира. Това е търговия с бели жени — оценяват стоката, преди да я приемат.

— Професор Бланес не е тук. — Касимир беше извадил два вида документи — на бяла и синя хартия. — Но щом прочетете и подпишете това, ще отидете при него. Това са общите условия. Четете ги внимателно, защото има неща, които не успяхме да изясним с вас предварително. И ме питайте, ако има нещо неясно. Желаете ли кафе, разхладително…?

— Не, благодаря.

Как се казва на испански — „разхладително“, или „разхладителна“ — изказа колебанията си Касимир с безгрижно любопитство. А когато Елиса разсея съмненията му, добави чистосърдечно: — Понякога се обърквам.

Документите бяха написани на безупречен испански. На бялата хартия пишеше: „Трудови отношения“, а на синята — някакъв код „А6“, но Касимир й обясни за какво става дума.

Синият документ представлява правилата за поверителност. Защо първо не ги прочетете?

Забеляза името си, изписано с главни букви насред безбройните думи в текста, и отново усети тревожно пробождане. Не беше очаквала да види името си вече изписано със същия шрифт като останалата част от документа, а нанесено с химикалка в нарочно оставено непопълнено място. Като видя „ЕЛИСА РОБЛЕДО МОРАНДЕ“, отпечатано с идентични букви като останалите, тя се стресна — сякаш точно тя беше станала причина за написването на целия документ, като че ли прекалено много неща се въртяха около нея.

— Всичко ли е ясно? — попита отново с готовност да услужи Касимир.

— Тук се казва, че няма да имам право да публикувам никаква разработка…

— Така е, за известно време, но само във връзка с изследванията на професор Бланес. Прочетете по-долу: клауза „5C“… „Това ограничение се отнася само за настоящото изследване и за срок не по-малък от две години“, но това не пречи да публикувате трудове заедно с професор Бланес или с който и да било друг професор, ако те са свързани с други теми. А сега погледнете следващата клауза. Предоставя ви се възможност да разработите докторска теза с професор Бланес, при условие че не е свързана с темата от споменатия период… Ако прочетете белия документ, където пише „Размер на стипендията“… ще видите, че тя е доста голяма. И не включва настаняването, което е безплатно — единствено разходи за храна и лични разходи… Ще ви се изплаща всеки месец като заплата до декември тази година включително.

Друг, много по-студен глас, й говореше от синята хартия със заглавия, които тя почти не разбираше: „Норми, свързани с научните изследвания и сигурността на държавите — членки на Европейския съюз“, „Норми за поверителност след изтичане срока на договора“, „Наказателни аспекти на разкриването на държавна тайна и класифицирана информация“… Но не тези изрази я тревожеха най-много, а вежливата настойчивост на Касимир, упорството му да я убеди да не се безпокои, търпението, с което й поднасяше всичко на достъпни порции, за да може да погълне съдържанието на цялата чиния, без да се противи.

— Ако искате да ви оставя сама да го прочетете на спокойствие…

Вдигна поглед и замижа, защото светлината нахлуваше през прозореца. Даде си сметка за нещо, което не беше забелязала досега — нима беше възможно? Касимир носеше очила. Кога ги беше сложил? С тях ли беше от самото начало? Умът й дълбаеше около този и други въпроси и я караше да се чувства объркана.

— В какво се състои работата?

— Ще помагате на професор Бланес.

— Но в какво?

— В неговите изследвания.

Потисна изнервения си смях. От огледалото другата Елиса я гледаше злобно.

— Искам да знам какви изследвания ще трябва да правя с професор Бланес.

— А, нямам никаква представа. — Касимир се усмихна. — Не съм физик.

— Да, но аз бих искала да знам какво ще трябва да правя, ако нямате нищо против.

— Веднага ще го узнаете. Щом подпишете условията, ще задействаме всичко ей „сегинка“… „Сегинка?“ — Поколеба се и се поправи: — „Сегичка“.

Този път Елиса не сподели шеговитостта му.

— Кои условия?

— О, исках да кажа, щом чисто и просто подпишете.

Това е като разговор между глухи. Каза си, че ако майка й я видеше в този момент, би разпознала Злобна-усмивка-номер-едно-на-Елиса-Робледо. Ала господин Касимир не беше майка й и също се усмихна.

— Вижте, нямам намерение да подписвам, преди да съм наясно какво ще трябва да правя.

Като покорно огледало (или ехо на нейното поведение), Касимир прояви раздразнение:

— Вече ви обясних, ще помагате в изследванията на професор Бланес…

Какво означава „ИГ сигурност“? — промени тя тактиката и посочи някакъв ред на бялата хартия. — Пише го навсякъде. Какво е това?

— О, основната компания, която финансира проекта. Това е консорциум от няколко изследователски организации…

— „ИГ“ „Игъл Груп“ ли означава?

— Това са инициалите. Но аз не работя за тях и не знам.

Оо, колко сте хитър, господин Оо. Елиса реши да забрави за учтивостта и да изстреля право в лицето на господин „Оо“ дъжд от сачми.

— Вие ли ме следяхте през последните седмици? Вие ли поставихте предавател в мобилния ми телефон и ме накарахте да отговарям на въпросник от петдесет въпроса?

С удоволствие видя как усмивката и спокойствието на този тип се изтриват напълно от лицето му, отстъпвайки място на обърканост. Очевидно беше, че получените инструкции са имали предвид по-смирени клиенти, или пък той я беше подценил, смятайки, че като момиче ще се поддаде по-лесно на манипулиране.

— Извинете, но…

— Не, вие ме извинете. Мисля, че вече знаете доста относно скромната ми особа. Сега е мой ред да искам обяснения.

— Госпожице…

— Искам да говоря с професор Бланес. В крайна сметка ще работя с него.

— Вече ви казах, че не е тук.

— Добре, настоявам някой да ми каже поне върху какво точно ще работя.

— Няма да узнаете това — изрече друг глас на съвършен английски.

Мъжът току-що бе влязъл през една врата до огледалото, зад Елиса. Беше висок и слаб и носеше безупречно ушит костюм. Русата му коса бе прошарена на слепоочията, а мустакът му беше старателно оформен. С него се беше появил още един мъж — нисък и як. Значи е вярно, шпионирали са ме. Сърцето й се сви.

— Разбирате английски, нали? — продължи мъжът с глас, подобен на виолончело, и пристъпи към нея. За разлика от Касимир не й подаде ръка, нито пък си направи труда да се престори на сърдечен. Очите му я впечатлиха най-много: бяха сини и студени като диамантен резец. — Казвам се Харисън, а този господин се нарича Картър. Отговаряме за сигурността. Повтарям ви — няма да узнаете нищо. Ние самите нищо не знаем. Става дума за разработка, свързана с изследванията на професора и смятана за „класифицирана информация“. Професорът се нуждае от сътрудничеството на млади учени и вие сте между избраните.

Мъжът млъкна и спря. Стоеше до нея, впил сините си остриета в лицето й. След кратка пауза добави:

— Ако приемате, подпишете. Ако ли пък не, връщате се в Испания и всичко приключва. Някакви въпроси?

— Да, няколко. Следяхте ли ме?

— Всъщност да — отвърна мъжът с досада, сякаш това беше най-очевидното и незначително нещо. — Следяхме ни, наблюдавахме движенията ви, накарахме ви да отговорите на един въпросник, проучвахме частния ви живот… По същия начин действахме и с други кандидати. Всичко е законно. Прието е по силата на международни договорености. Обикновени рутинни действия. Когато кандидатствате за нормална работа, вие представяте автобиография и отговаряте на въпроси на интервю и това не ви се струва нередно, нали? Е, това тук са рутинните действия при постъпване на работа, дефинирана като „класифицирана информация“. Други въпроси?

Елиса спря, за да размисли. В ума й се пресичаха като светкавици лицето на Хавиер Малдонадо и звукът на неговия глас. „Добра журналистика се прави с търпеливо събирана информация.“ Кучи син. Но бързо се успокои. Той просто си беше вършил работата. Сега е мой ред да свърша своята.

— Можете ли да ми кажете поне дали ще остана в Цюрих?

Не, няма да останете тук. Щом подпишете, ще бъдете отведена другаде. Прочетохте ли раздела „Изолация и контрол на сигурността“?

Втора страница от синия документ — помогна й Касимир, намесвайки се за пръв път в новия разговор.

— Изолацията ще бъде пълна — каза Харисън. — Всяко обаждане, всеки контакт с външния свят, каквото и да е средството на осъществяването му ще бъдат контролирани. За пред останалия свят — и тук включвам близки и приятели — ще продължавате да бъдете в Цюрих. Всяко непредвидено събитие, произтичащо от това положение, е наша грижа. Вие няма защо да се безпокоите например, че семейството ви или някой приятел може да реши да ви изненада, като ви навести, и ще установи, че ви няма. Ние ще се справяме с това.

— Когато казвате ние, кого имате предвид?

Мъжът за пръв път се усмихна.

— Господин Картър и себе си. Нашата мисия е да направим така, че вие да мислите единствено за уравнения.

— Погледна часовника на ръката си. — Времето за въпроси изтече. Ще подпишете ли, или ще изчакате тук следващия полет за Мадрид?

Елиса погледна листовете на масата. Изпитваше страх. Страх, който отначало окачестви като „нормален“ — всеки на нейно място би се чувствал така, — но впоследствие разбра, че в него се крие нещо повече. Като че ли някакъв глас вътре в нея й крещеше: Не прави това! Не подписвай. Тръгни си.

— Мога ли да изчета всичко на спокойствие, с чаша вода? — каза.

 

 

Тайнствените изживявания могат да се окажат незабравими, но същевременно — и това е парадоксалното — подробностите, които си спомняме от тях, често са незначителни, несвързани и дори глупави. Изменчивата ни памет запечатва като с нагорещено желязо в спомените ни определени усещания, но в същото време не позволява те да са най-подходящите за едно обективно описание на цялостното събитие.

Не на себе си, изнервена, Елиса беше съхранила от онова първо пътуване само най-обикновени сцени. Като например разправията между Картър, якия мъжага (само той я придружи, а Харисън щеше да срещне отново, дълго след първото им запознанство), и един от подчинените му, докато се качваха в десетместния самолет, който ги очакваше същия ден по обяд на летището в Цюрих — спорът бе възникнал привидно от упоритото съмнение дали „Абдул си е на мястото“, или „Абдул си е тръгнал“ (така и не разбра кой бе Абдул). Пазеше спомен също за големите, космати и жилести ръце на Картър, който седеше в другия край на пътечката в самолета и вадеше някаква папка от куфарчето си. Или пък мирисът на цветя и газьол (ако изобщо е възможен подобен смесен аромат) на летището, където кацнаха (казаха им, че е на територията на Йемен). Или пък онзи забавен момент, когато Картър трябваше да й покаже как да си постави спасителната жилетка и да си нахлузи каската, докато се качваха на огромния хеликоптер, спрял на отдалечена писта: „Не се плашете, това са обикновени мерки за сигурност при продължителни полети с военни хеликоптери.“ Или пък подстриганата като канадска ливада коса на Картър и рядката му брада, прошарена тук-таме с бяло. Или пък донякъде резките му маниери, особено когато даваше нареждания по телефона. Или топлината, която я беше обляла, след като си сложи каската.

Всички и всеки един от тези дребни детайли изградиха спомена за нейните преживявания от най-краткия ден и най-дългата нощ в живота й (пътуваха в посока изток). С тези късчета през следващите години тя щеше да се мъчи да пресътвори един петчасов полет със самолет и хеликоптер.

Ала от всички спомени, които ръждата на времето караше да помръкнат, един остана незаличим, отчетлив докрай и тя го възстановяваше непокътнат всеки път, когато се сещаше за онова приключение.

Думата върху корицата на папката, която Картър извади от куфарчето.

Тази странна дума представляваше повече от всичко друго визуално обобщение на въпросния ден. Последвалите събития щяха да направят така, че тя никога да не я забрави.

„Зигзаг“.