Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (7)

5

— Този курс няма да е приятен — каза Давид Бланес.

Няма да говорим за чудни, нито пък за изключителни неща. Няма да даваме отговори. Който търси отговори, да върви в църквата или в училище. — Плах смях. — Тук ще разглеждаме действителността, а действителността не предлага отговори и не е чудесна.

Рязко спря, когато стигна до дъното на класната стая. Осъзнава, че не може да премине през стената — помисли си Елиса. Престана да го гледа, когато се обърна, но продължи да попива всяка негова дума.

— Преди да започна, искам да ви разясня нещо.

С две широки крачки Бланес се приближи до апарата за прожектиране на диапозитиви и го включи. На екрана се появиха три букви и една цифра.

— Тук имаме E=m^с2, това вероятно е най-известното физическо уравнение на всички времена, относителната енергия на една частица в покой.

Смени картината. Появи се черно-бяла снимка на дете от жълтата раса, от лявата страна на чието тяло кожата беше напълно одрана. Зад липсващата буза се виждаха зъбите. Чуха се коментари, изречени шепнешком. Някой промърмори: „Господи“; Елиса не помръдваше — гледаше потресена ужасяващия образ.

— Това — каза Бланес спокойно — също е E=m^с2, както прекрасно знаят във всички японски университети.

Изключи апарата и застана пред класа.

— Можех да ви покажа някое от уравненията на Максуел^[1] и светлината от електрическата лампа над операционна маса, на която лекуват болен, или пък вълновото уравнение на Шрьодингер^[2] и мобилния телефон, е чиято помощ пристига лекар и спасява живота на агонизиращо дете. Но аз избрах да ви дам пример с Хирошима, който звучи не така оптимистично.

Когато шепотът замря, Бланес продължи:

— Зная какво мислят за нашата професия мнозина физици — не само съвременни и не само лоши: Шрьодингер, Джинс^[3], Едингтън^[4], Бор^[5] са споделяли това мнение. Смятали са, че се занимаваме само със символи. „Сенки“, казвал Шрьодингер. Мислите, че диференциалните уравнения не са действителността. Като слуша някои колеги, човек би помислил, че теоретичната физика е игра, в която се сглобяват къщички от пластмасови елементи. Тази абсурдна идея е добила популярност и днес хората вярват, че изследователите в областта на теоретичната физика сме някакви мечтатели, затворени в кула от слонова кост. Смятат, че нашите игри, нашите къщички нямат нищо общо с ежедневните им проблеми, с техните любими неща, с техните грижи или добруването на техните близки. Но сега ще ви кажа нещо и искам да го запомните като основна идея на нашия курс. Оттук нататък ще изписвам цели дъски с уравнения. Ще започвам от този ъгъл и ще свършвам в онзи и ви уверявам, че доста добре ще оползотворявам пространството, защото пиша с дребен почерк. — Чуха се смехове, но Бланес остана невъзмутим. — И когато свърша, искам да направите следното упражнение — искам да погледнете числата, всички онези числа и гръцки букви на дъската, и да си повторите няколко пъти наум: „Те са действителността, те са действителността…“

Елиса преглътна. Бланес добави: — Физическите уравнения са ключът към нашето щастие, нашият ужас, нашият живот и нашата смърт. Не забравяйте това. Никога.

С един скок се озова на подиума, прибра екрана, навивайки го нагоре, взе парче тебешир и захвана да пише цифри в горния ъгъл на дъската, както беше обещал. До края на часа не проговори за нищо друго, освен за сложни абстракции от некомутативната алгебра и висшата топология^[6].

 

 

Давид Бланес беше на четирийсет и три години, висок и в добра форма. Посивялата му коса започваше да редее, но плешивините отпред на темето го правеха интересен. Елиса забеляза и други детайли, които не се виждаха ясно в многобройните негови снимки, които бе гледала: онзи особен начин, по който притваряше клепачи, когато се загледаше втренчено в нещо; кожата по бузите, носеща белези от младежко акне; носа, който в профил доста комично стърчеше напред… По свой начин Бланес беше привлекателен, но само „по свой начин“, както толкова други мъже, които не дължат своята известност на чара си. Облеклото му беше смешно — беше екипиран като пътешественик-изследовател: с маскировъчно яке, широки панталони, пристегнати на глезена, и боти. Гласът му беше дрезгав и тих, несъответстващ на телосложението му, но излъчваше властност, някакво желание да всява безпокойство. „Вероятно това е неговият начин да се брани“ — реши Елиса.

Това, което Елиса бе разказала на Малдонадо предния ден, беше напълно вярно и сега можеше да се увери в това — характерът на Бланес беше наистина „специален“ в сравнение с този на други велики представители на неговата професия. Но беше вярно също така, че на него му се бе наложило да се изправя срещу много повече неразбиране и несправедливости, отколкото други. На първо място беше испанец, а за амбициозен физик (тя прекрасно знаеше това, както и всичките й колеги) това обстоятелство представляваше любопитно изключение и сериозен недостатък не поради каквато и да било дискриминация, а заради тъжното състояние на тази наука в Испания. Спорадичните си постижения испанските физици бяха постигнали извън страната си.

От друга страна, Бланес бе извоювал победа. А това беше още по-непростимо от неговата националност.

Успехът му се дължеше на едни гъсто изписани само в една страница уравнения — науката е изградена от подаръци — кратки и вечни. Беше ги сътворил през 1987 година, докато работеше в Цюрих със своя учител Алберт Гросман и неговия сътрудник Серджо Марини. Уравненията бяха публикувани през 1988 година в престижното списание Annalen der Physik (същото, където преди повече от осемдесет години се бе появила статията на Алберт Айнщайн за относителността) и бяха изстреляли своя автор на върха на една почти абсурдна слава — тази необикновена известност, която много рядко придобиват учените. И всичко това независимо от факта, че статията, която доказваше съществуването на „струните на времето“, беше толкова сложна, че само малцина специалисти бяха в състояние да я разберат изцяло и независимо от обстоятелството, че макар и математически перфектна, гази теория беше свързана с експериментални изпитания, които можеха да се забавят десетилетия.

Както и да е, европейските и американските физици посрещнаха откритието му с удивление и това удивление проникна и в средствата за масово осведомяване. В началото испанската преса не откликна особено („Испански физик открива защо времето се движи само в една посока“ или „Времето е като секвоята, според испански физик“ бяха най-често срещаните заглавия), но Бланес стана популярен в Испания, защото новината бе отразена в много по-сериозни издания, които без увъртания оповестиха, че: „С теорията на Давид Бланес Испания застава начело на физиката на XX век“, „Професор Бланес твърди, че пътешествието във времето е научно възможно“, „Испания може да се превърне в първата страна в света, създала машина на времето“ и т.н. Нищо от всичко това не беше истина, но оказа въздействие върху публиката. Много списания започнаха да отпечатват на кориците си редом с голи жени името на Бланес, свързано със загадките на времето. Някаква публикация с езотеричен характер продаде стотици хиляди екземпляри от коледно монографично издание, на чиято корица се четеше: „Пътувал ли е Исус Христос във времето?“, а отдолу, с по-дребен шрифт: „Теорията на Давид Бланес всява смут във Ватикана“.

Бланес не можеше да остане в Европа, за да се радва (или обижда) — той бе направо телепортиран в Съединените щати. Изнасяше доклади и работеше в Калтек — престижния Калифорнийски технологичен институт, и също така, следвайки стъпките на Айнщайн — в Изследователския институт в Принстън, където мозъци като него можеха да се разхождат из тихи градини, да разполагат с цялото време на света, за да мислят и с хартия и молив в ръка да записват откритията си. Но през 1993 година, когато Американският конгрес гласува против продължаването на изработването на свръхпроводящия суперколайдер „Уаксахачи Тексас“, замислен като най-големия и мощен ускорител на частици в света, сладкият меден месец на Бланес със Съединените щати ненадейно приключи в резултат на това необратимо решение, взето там. Едва привлякоха вниманието неговите изявления пред различни представители на американската преса преди отпътуването му за Европа: „Правителството на тази страна предпочита да инвестира в оръжия, а не в развитието на науката. Съединените щати ми напомнят Испания — държава, обитавана от много способни хора, но управлявана от вмирисани политици.“ Понеже в критиките си бе приравнил двете страни и техните правителства, въпросните изявления породиха всеобщо неудовлетворение и заинтересуваха малцина.

След като по този начин приключи американската си одисея, Бланес се върна в Цюрих, където заживя в мълчание и самота (единствените му приятели бяха Гросман и Марини, а единствените жени в живота му — неговата майка и сестра му; Елиса изпитваше възхищение към този отшелнически живот), а теорията му в това време беше обект на дълго незаглъхващи нападки. Любопитното бе, че една от научните общности, която най-ожесточено я отхвърли, беше испанската: от различни университети се надигнаха учени гласове, които тръбяха, че „теорията за секвоята“, както бе започнала да се нарича по онова време тя (тъй като времевите струни се увиваха около частиците светлина подобно на кръговете около централната част на ствола на това дърво), е красива, но непродуктивна. Вероятно поради факта, че Бланес беше от Мадрид, критиките от Мадрид се позабавиха, но може би поради същото обстоятелство, когато се надигнаха, бяха още по-остри: един известен професор от университета „Комплутенсе“ окачестви теорията като „фантасмагорични врели-некипели, лишени от каквато и да било материална основа“. В чужбина съдбата на теорията не беше по-добра, при все че специалисти в областта на теорията за струните, като Едуард Уитен от Принстън и Нумрун Вафа от Харвард, продължаваха да твърдят, че това може би е интелектуална революция, сравнима с предизвиканата от самата теория за струните. Стивън Хокинг от инвалидния си стол в Кеймбридж бе един от малцината, които дискретно се изказаха в защита на Бланес и допринесоха за разпространение на идеите му. Когато му задаваха въпроси по темата, прочутият физик обикновено отговаряше с характерната за него ироничност, произнесена с безизразната и студена тоналност на гласовия му синтезайзер: „Въпреки че мнозина биха искали да я отсекат, секвоята на професор Бланес продължава да ни подслонява под сянката си.“

Единствен Бланес нищо не казваше. Необяснимото му мълчание продължи почти десет години, през които оглавяваше лабораторията, чието ръководство бе овакантено от неговия приятел и наставник Алберт Гросман, който се беше пенсионирал. Благодарение на голямата си математическа красота и на своите фантастични възможности, теорията за секвоята не престана да интересува учените, но и не можа да бъде доказана. Премина в онова състояние, познато като „ще видим“, в което науката прибира някои идеи в хладилника на историята. Бланес отказваше да говори публично за своята теория и мнозина започнаха да мислят, че той се срамува от грешките си. И точно тогава, в края на 2004 година, бе оповестен курсът — първият в света, който Бланес щеше да посвети на своята „секвоя“. Бе избрал не друго място, а Испания и по-конкретно Мадрид. Частното учебно заведение „Алигиери“ поемаше разходите и приемаше необикновените изисквания на учения — курсът да се проведе през юли 2005 година, лекциите да са на испански и да бъдат допуснати двайсет участници след строг подбор посредством международен изпит върху теорията за струните, некомутативна геометрия и топология. По принцип курсът беше замислен за дипломирани физици, но студентите, които завършваха следването си през годината на провеждане на изпита, можеха да се явят с писмена препоръка от преподавателите си по теоретична физика. По този начин бяха кандидатствали завършващи като Елиса студенти.

Защо Бланес беше чакал толкова дълго, докато предложи първите си лекции върху лансираната от него теория? И защо беше избрал точно определен месец за това? Елиса не знаеше, но и не изгаряше от желание да научи. Важното беше, че се чувстваше безкрайно щастлива в онзи първи ден от този уникален и така дълго жадуван курс.

Въпреки това в края на първото занятие мнението й коренно се промени.

 

 

Тя беше една от първите, които си тръгнаха. Затвори учебниците и папката си шумно и изхвръкна от аудиторията, без дори да понечи да прибере записките си в раницата.

Докато слизаше по стръмната уличка надолу към спирката на автобуса, чу глас:

— Извинявай…, искаш ли да те закарам донякъде?

Беше толкова замаяна, че дори не бе забелязала колата до себе си. Отвътре надничаше, подобно на странна костенурка, главата на Виктор „Ленън“ Лопера.

— Благодаря, отивам доста далеч — каза Елиса с неохота.

— Къде?

— „Клаудио Коельо“.

— Ами… ще те закарам, ако искаш. Аз… отивам в центъра.

Нямаше никакво желание да разговаря с този тип, но после реши, че това може да я разсее.

Качи се в мръсната кола, претъпкана с книжа и книги и просмукана от миризмата на овехтяла тапицерия. Лопера караше бавно и предпазливо, точно така, както говореше. Въпреки това изглеждаше много доволен, че Елиса е с него, и започна да се оживява. Както се случва с всички заклети срамежливковци, бърборенето му изведнъж излезе извън контрол.

— Как ти се струва това, дето го каза в началото за действителността? „Уравненията представляват действителността“… Е, щом той го казва… Не знам, на мен ми се струва, че това е доста преувеличен позитивистичен редукционизъм. Отхвърля възможността за достигане на истини чрез просветление или интуитивно, както е в основата например на религиозните вярвания или на обикновеното мислене… А това е погрешно… Всъщност предполагам, че твърди това, защото е атеист… Но, честно казано, не смятам, че религиозната вяра е несъвместима с научните доказателства… Просто се намират на различни нива, както учеше Айнщайн. Човек не може…

Спря на едно кръстовище и изчака, докато колите се изтеглят, сетне продължи да кара и да говори сам на себе си. — Човек не може да превърне метафизичните си преживявания в химически реакции. Това би било абсурдно. Хайзенберг твърдеше…

Тя престана да го слуша и се задоволи да гледа пътя, измънквайки нещо от време на време. Но ненадейно Лопера прошепна.

— И аз забелязах. Искам да кажа начина, по който се държеше с теб.

Усети бузите си да пламват и отново изпита желание да се разплаче при спомена за това.

Бланес беше задал няколко въпроса на класа, но беше избрал, за да чуе отговора, един курсист, седнал през две места вдясно от нея, който вдигаше ръка едновременно с нея.

Валенте Шарпе.

В един момент се случи нещо особено. Бланес зададе въпрос и само тя вдигна ръка. Въпреки това, вместо да й даде думата, ученият взе да насърчава другите да отговорят: „Хайде, какво става с вас, господа? Да не би да ни е страх, че ще загубите дипломите си, ако сгрешите?“ Изминаха няколко натежали от напрежение секунди и Бланес отново посочи към същото място. Елиса пак чу онзи равен, спокоен, донякъде развеселен глас с лек чуждестранен акцент: „В този мащаб не съществува валидна геометрия поради явлението, наречено квантова пяна.“ „Много добре, господин Валенте.“

Валенте Шарпе.

Петте години, през които беше първа във випуска, бяха изострили до лудост стремежа на Елиса да се състезава. В света на науката беше невъзможно да си пръв, без ужасяващото усилие, подобно на хищник, систематично да елиминираш своите съперници. По тази причина абсурдното пренебрежение на Бланес представляваше за нея непоносимо мъчение. Не искаше да покаже наранената си гордост пред свой колега, но беше стигнала предела на силите си.

— Оставам с чувството, че той дори не ме забелязва — изрече през зъби, преглъщайки сълзите си.

— Аз мисля… че те вижда, и още как — отвърна Лопера.

Тя го погледна.

— Искам да кажа… — опита се да обясни той. — Мисля… че те е видял и си е казал: „Момиче, което е толкова… толкова… не може да бъде едновременно с това много…“ Тоест става дума за мъжкарски предразсъдък. Вероятно не знае, че ти се класира първа на изпита. Не знае как се казваш. Смята, че Елиса Робледо е… Абе, че не може да е като теб.

— Каква съм аз? — Не искаше да го пита това, но вече й беше все едно дали постъпва жестоко, или не.

— Предполагам, че тези неща не са несъвместими… — каза Лопера, избягвайки отговора, сякаш говореше сам на себе си. — Въпреки че генетически се срещат доста рядко заедно… Красотата и интелектът, искам да кажа… Почти никога не вървят ръка за ръка. При все че има изключения… Ричард Фейнман е бил много красив, нали? Така казват. Рик също е… по свой начин, нали така? Малко… не мислиш ли?

— Рик?

— Рик Валенте, приятелят ми. Наричам го така, откакто се познаваме. Не помниш ли, че ти го показах вчера на тържеството? Рик Валенте…

Само споменаването на това име беше достатъчно да накара Елиса да стисне зъби. Валенте Шарпе, Валенте Шарпе… В мозъка й тези презимена звучаха някак металически, подобно на острието на електрически трион, който разрязваше гордостта й. Валенте Шарпе, Валенте Шарпе…

— Той също обединява и двете неща: привлекателен е и заедно с това умен — като теб — продължи Лопера, явно не забелязващ нейните чувства. — Но освен това знае… знае как да сложи хората в малкото си джобче, ти не видя ли? Преподавателите ги омагьосва все едно е хипнотизатор ма змии. Е, не само тях. — От гърлото му излезе някакво гъргорене, подобно на смях. (Елиса нерядко щеше да чува смеха на Виктор през следващите години и той щеше да започне да й харесва, но в този момент й се стори противен.) — Момичетата — също. Да, да, и тях… И още как…

Говориш за него така, все едно не си му приятел.

— Как така все едно не съм…? — Стори й се, че чу поскърцването на твърдия диск на Лопера, докато преработваше този обикновен коментар. — Разбира се, че съм… Тоест, бях… Запознахме се в училище, после следвахме заедно.

Но стана така, че Рик спечели една от онези „суперстипендии“ и замина за Оксфорд, късметлията, за катедрата на Роджър Пенроуз, и престанахме да се виждаме… Има намерение да се върне в Англия след курса на Бланес… ако, разбира се, Бланес не го отведе със себе си в Цюрих.

Усмивката върху месестите устни на Лопера, докато произнасяше тези думи, не се хареса на Елиса. Най-черните й мисли отново нахлуха в главата й — усети се наново сломена, почти безжизнена. Естествено, че Бланес ще избере Валенте Шарпе.

От четири години не се бяхме виждали… — продължи Лопера. — Не знам, като че ли ми се струва някак променен… Станал е по-… по-уверен в себе си. Трябва да се признае, че е гениален, гениален на куб, син и внук ма гении: баща му е крип… криптограф и работи във Вашингтон, в не знам си кой център за национална сигурност… Майка му е американка и преподава математика в Балтимор. Миналата година беше номинирана за ордена „Фийлдс“.

Противно на волята си, Елиса бе впечатлена. Орденът „Фийлдс“ беше нещо като Нобелова награда за математика и всяка година с него биваха отличени в Съединените щати най-добрите математици в света. Запита се как ли би се чувствала тя, ако майка й беше номинирана за „Фийлдс“. В този момент единственото, което изпитваше, беше ярост.

— Разведени са. А братът на майката…

— Е Нобелов лауреат по химия? — прекъсна го Елиса, съзнавайки своето злорадство. — Или пък може би е Нилс Бор?

Лопера отново издаде онзи тайнствен звук, който трябваше да бъде смях.

— Не, програмист е в „Майкрософт“ в Калифорния… Исках да кажа, че Рик се е учил от всички тях. Той е като попивателна, наистина. Струва ти се, че не те слуша, а той в това време анализира всичко, което казваш или правиш… Истинска машина. Къде точно на „Клаудио Коельо“ да те оставя?

Елиса каза, че не е необходимо да я кара до дома й, но Лопера настоя. Заклещени в мадридското обедно задръстване, те скоро прекратиха малката препирня и дори имаха достатъчно време да помълчат. Върху жабката пред себе си, под папки с измачкани ръбове, тя забеляза две книги. Прочете заглавието на едната: Математически игри и главоблъсканици. Втората беше обемиста и се наричаше Физика и вяра. Научната и религиозната истина.

Поемайки по „Клаудио Коельо“, Лопера наруши мълчанието и каза:

— Рик доста се сдуха, като видя, че си го минала на приемния изпит за курса. — И за пореден път издаде онова свое подобие на смях.

— Наистина ли?

— Че как! Не умее да губи. Никак не умее да губи. — И неочаквано изражението на Лопера се промени, сякаш се беше сетил за нещо друго, нещо, което досега не му беше хрумвало. — Внимавай — добави.

— За какво?

— С Рик. Много внимавай.

— Защо? Да не би да е способен да повлияе на журито и да не ми дадат ордена „Фийлдс“?

Лопера не обърна внимание на ироничната й забележка.

— Не, чисто и просто не понася да губи. — Спря колата. — Това ли е твоята врата?

— Да, благодаря. Слушай, защо ми каза да внимавам? Какво може да ми направи?

Той не я гледаше. Седеше втренчил поглед напред, като че ли караше.

— Нищо. Само исках да кажа, че… остана много изненадан от това, че си първа.

— Защото съм момиче ли? — попита тя с леден гняв. — Затова ли?

Виктор изглеждаше засрамен.

Може би. Не е свикнал да… е, добре — да бъде втори. Елиса прехапа езика си, за да не отвърне. Аз също, изрече наум. — Но ти не се притеснявай — продължи той, сякаш искайки да я окуражи или пък да смени темата. — Сигурен съм, че Бланес ще съумее да те оцени… Прекалено добър е, за да не цени добрите.

Тези думи смекчиха донякъде гнева й и тя прости на Лопера. Докато влизаше в сградата си помисли, че е била малко груба с него и се обърна, за да се сбогуват, ала Лопера вече си беше тръгнал. Остана неподвижна още за миг, вглъбена в мислите си.

Сцената й беше припомнила случилото се предната вечер с Хавиер Малдонадо. Почти като по рефлекс огледа улицата, но не видя никого да я шпионира. Както и никого с прошарени коси и мустаци. Алберт Айнщайн, естествено, Айнщайн е дядо на Валенте и снощи ме шпионираше.

Усмихна се и се запъти към асансьора. Реши, че е било случайно. Случайностите съществуваха — математиката дори им отреждаше вероятностите. Двама мъже с известна физическа прилика помежду си я гледат в една и съща вечер. Защо не? Само някакъв параноик би блъскал главата си над подобно нещо.

Докато се качваше с асансьора, си припомни странното предупреждение на Виктор Лопера.

„Внимавай с Рик.“

Какъв абсурд. Та Валенте изобщо не й обръщаше внимание. През днешния първи учебен ден не я беше погледнал нито веднъж.