Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (28)

26

— Уби всичките ми хора. Онези от Нуева Нелсон. Бяха петима, нали ги помните? Смърт, от която кръвта ти се вледенява, подобна на гибелта на вашите колеги, с тази разлика, че те не бяха толкова известни като тях, нали, професоре? Те не бяха… „блестящи учени“.

Картър направи пауза. За миг като че ли някаква завеса падна пред светлите му очи, но в миг стоманените части на лицето му отново заеха местата си и всичко отмина. Той продължи с безизразен глас:

— Мендес и Ли ги затри с експлозията в склада, но аутопсията показа, че преди това се е позабавлявал с Мендес… Йорк беше убит преди три години, в същия ден с професор Крейг, в една военна база в Хърватия. Бергети и Стивънсън ги накълца миналия понеделник, няколко часа преди да ликвидира Марини. Бергети беше в отпуск по болест заради психическо разстройство и е бил насечен в дома си — жена му се хвърлила от прозореца, като видяла трупа. Стивънсън го разчленил в лодка насред Червено море десет минути по-късно, по време на рутинна мисия. Никой не видял как се случило. Един миг — и ето ти го разфасован… Подозренията ми се зародиха, когато узнах за смъртта на Йорк. В „Игъл“ не ми разказаха за нея, осведомих се по собствени пътища… Тогава реших да сътруднича с професор Бланес…

— Разбираш ли сега, Елиса, че не е имало никакво предателство? — намеси се Бланес. — Бяхме го подготвили по този начин. Ако Картър не беше информирал „Игъл“ за нашата среща, всички щяхме сега да пътуваме за „Имния“, и то дрогирани. Но той ги убеди, че е за предпочитане първо да чуят какво имаме да си кажем… Всъщност той ни помага от няколко години. Организира не само тази среща, но и предишната. Спомняш ли си музикалното съобщение?

Елиса кимна — сега разбираше как се бе появило това послание, така нетипично за компютърните умения на Бланес.

— Трябва да ви поясня нещо — каза Картър. — Вие ми харесвате точно толкова, колкото и аз на вас, тоест никак. Но ако трябва да избирам между вас и „Игъл“, предпочитам вас… А ако трябва да избера между него и вас, пак се спирам на вас — добави. — Нямам представа кой или какво, мамка му, е това, но то изпрати на оня свят всичките ми хора, а сега, предполагам, ще дойде за мен.

— Изтребва всички, които бяхме на острова преди десет години… — прошепна Жаклин. — Всички.

— И вие ли го виждате? — попита Елиса разтреперана.

— Разбира се, че го виждам. В сънищата си, както и вие. — След кратка пауза се поправи и гласът му незабележимо трепна: — Тоест не, не го виждам: затварям очи, щом се появи. — Отдръпна се от Елиса и разхлаби възела на вратовръзката си, докато говореше. — От „Игъл“ ви лъжат. Нямат намерение да ви помогнат. Всъщност очакват поредната смърт… Мисля, че целта им е да ни изучават, да разберат какво се случва, когато онова нещо избере следващия в списъка. Мен също ме подложиха на различни прегледи в „Имния“, но все още ми се доверяват, а това, естествено, е предимство. Така че, допада ви или не, вие не сте четирима, като броим и Зилберг, а петима. Ще трябва да ме включите в плановете си.

— Шестима.

Погледите се преместиха към Виктор, който изглеждаше също толкова, ако не и по-изненадан от останалите от собственото си изявление.

— Аз… — Поколеба се, преглътна слюнката си, пое дълбоко въздух и успя да вложи в думите си неочаквана сила. — Ще трябва да включите и мен.

— Всичко ли му разказахте? — попита Картър, сякаш не беше напълно убеден в достоверността на неговото присъединяване.

— Почти всичко — каза Бланес.

Картър си позволи да разтегне устни.

— Тогава използвайте времето, професоре. Така или иначе, трябва да изчакаме Зилберг.

— Нямам търпение да дойде — призна Бланес. — Документите, които носи, са ключът към загадката.

— За какво говориш? — попита Елиса.

— В тях се намира обяснението на случващото се с нас.

Жаклин направи стъпка напред. В гласа й отново се усети тревожност.

— Давид, кажи ми само едно нещо: той съществува ли? Действително ли го има, или е колективно видение… халюцинация?

— Още не знаем какво точно представлява, Жаклин, но е реален. В „Игъл“ знаят това. Той е напълно реално същество. — Изгледа ги така, сякаш правеше преглед на единствените оцелели от страшно бедствие. В очите му Елиса забеляза пламъчето на страха. — В „Игъл“ го наричат „Зигзаг“ по името на проекта.

 

 

Може би за пръв път в живота си Райнхард Зилберг мислеше за самия себе си.

Онези, които го познаваха, знаеха добре, че той е по-скоро алтруист и всеотдаен човек. Когато брат му Ото, с пет години по-голям от него, директор на фирма за оптически уреди в Берлин, му се бе обади няколко дни по-рано, за да му съобщи, че са му открили рак с невъзможно за произнасяне име, Зилберг поговори с Берта, поиска отпуск от университета и се премести при Ото. В продължение на една години се грижи за него и го подкрепя, докато той почина. Два месеца по-късно стегна куфара и замина за Нуева Нелсон. Бяха трудни времена, с жестоки изпитания за чувствата му; през онези дни той смяташе, че проектът Зигзаг е прекрасна награда, която Бог му пращаше с безкрайно милосърдие, за да смекчи трагедията от случилото се с неговия брат.

Сега мислеше по съвсем различен начин.

Със сигурност можеше да се каже, че преди нещата да бяха стигнали дотук, Зилберг никога не се беше страхувал от онова, което можеше да му се случи. Не защото притежаваше някаква особена храброст, а заради това, което Берта наричаше „въпрос на жлези“. Страданието на неговите близки му причиняваше по-голяма болка, отколкото неговото собствено — просто така беше устроен. „Ако някой от нас двамата трябва да боледува, по-добре да е Райнхард — обичаше да казва жена му. — Болна ли съм аз, разболява се и той, и то дори по-тежко от мен.“

Толкова те обичам, Берта… Мисълта за нея извика образа й в съзнанието му: за чуждите очи тя може би вече не беше онова закръглено, но едновременно с това стройно момиче, с което се беше запознал в университета преди почти половин век. Въпреки че нямаха деца, трийсет години щастлив брак го бяха накарали да повярва, че единственият рай на земята, единственият, заслужаващ това име, бе животът с любимия човек.

Въпреки това в един момент тази хармония едва не бе рухнала. Преди години, ужасен от сънищата си, Зилберг, воден от същото чувство, което го беше подтикнало да се премести да живее при брат си, взе решение да си тръгне от любов към жена си.

Опакова нещата си и се пренесе в малката им гарсониера близо до университета, която даваха под наем на студенти. Не можеше да живее с нея, тъй като всяка нощ се страхуваше, че ще се събуди и ще установи, че й е причинил всичко онова, което му се явяваше в гротескните му видения… Пред Берта беше изтъкнал различни доводи — необходимост да види нещата „от разстояние“, разстроени нерви. Но нейното здраве се разклати и тя преобърна земята и небето, за да накара Зилберг да се върне при нея. Той отстъпи накрая, въпреки че страховете му нараснаха още повече.

Този следобед се беше сбогувал с Берта. Не искаше нищо от онова, което можеше да му се случи оттук нататък, каквото и да беше то, да го изненада с нея. Не беше я прегърнал много силно, но бе обгърнал тялото й и я беше погалил по гърба, който толкова я мъчеше напоследък, казвайки й, че се е появил „нов проект“ и той трябва да участва. Щеше да замине за няколко дни. Не скри, че отива на среща с Давид Бланес в Мадрид — знаеше, че в „Игъл“ вече са научили и ако излъжеше жена си, я излагаше на риск да я разпитват.

Разбира се, не й разказа цялата истина, тъй като в Мадрид Бланес, Той и останалите от екипа трябваше да вземат драстични решения. Знаеше, че ще мине много време, докато пак види жена си (ако изобщо я видеше отново) и затова краткото сбогуване беше толкова важно за него.

Но в този момент той дори не мислеше за Берта. Изпитваше ужас за себе си, за собствения си живот, за бъдещето. Беше изплашен като малко дете на дъното на дълбок кладенец.

В куфарчето в багажника се намираше причината за неговия ужас.

Летеше в частен джет „Нортуинд“ със скорост петстотин и двайсет километра в час, в седемместна кабина, дълга дванайсет метра, която миришеше на кожа, метал и на ново. Другите двама единствени пътници, седнали срещу него, бяха хората, изпратени от „Игъл“, за да го придружат от малкия му кабинет във Факултета по физика на Техническия университет в Берлин, в Шарлотенбург. Зилберг оглавяваше от години катедра, чието наименование изискваше истински пространствени жонгльорски умения за изработване на, визитните му картички: Philosophie, Wissenschaftstheorie, Wissenschafts und Technikgeschichte^[1]. Катедрата принадлежеше към Факултета по хуманитарни науки, тъй като се занимаваше с изучаване философията на науката, но в качеството си на теоретичен физик, освен историк и философ, той разполагаше и с работна база във Факултета по физика. Там беше довършил четенето и формулирането на изводите, които бе разработвал през целия ден и които се намираха под капака на куфарчето…

Зилберг беше очаквал пристигането на хората от „Игъл“, но въпреки това се престори на изненадан. Обясниха му, че са определени да го охраняват до Мадрид. Нямаше да му е нужен закупеният самолетен билет — щеше да пътува в частен джет. Той много добре знаеше причината за тази „златна клетка“. Картър вече го беше предупредил, че Харисън ще го задържи на летището и ще му вземе куфарчето. Вярваше, че Картър ще успее да му го върне, но дори и това да не станеше, бе взел мерки изводите му да стигнат до предназначението си…

— Започваме снижаване — съобщи пилотът по високоговорителите.

Провери предпазния колан, все още вглъбен в мислите си. Запита се, и не за пръв път, каква беше причината за това толкова ужасно наказание, което се беше стоварило върху тях. Може би фактът, че бяха нарушили най-строгата забрана, отправена от Бог към човека? След като прогонил Адам от рая. Господ Бог изпратил ангел с огнен меч, за да пази дверите му. Не можеш да се върнеш — миналото е недостижим за тебе рай. Въпреки това те се бяха опитали да се върнат в миналото по някакъв начин, макар и само за да надникнат в него. Нима това не беше най-голямото прегрешение? Сцените от Слънчевото езеро и Жената от Йерусалим (сънуваше ги почти всяка нощ от десет години насам) не бяха ли осезаемо доказателство за този гибелен грях? Те, „прокълнати“, воайори в историята, не заслужаваха ли възмездие за назидание?

Може би да, ала Зигзаг му се струваше прекалено жестоко, ужасно несправедливо наказание.

Зигзаг. Ангелът с огнен меч.

Недоумяваше как можеха да са съвместими свят, създаден от Върховната доброта, и подозренията, които го раздираха. Ако беше прав, ако Зигзаг беше това, което той смяташе, че е, тогава всичко би било много по-лошо, отколкото си представяха. Ако изводите, направени набързо въз основа на документите, които носеше, се окажеха правилни, нищичко не бе в състояние да им помогне — той и останалите „прокълнати“ вървяха неумолимо към гибел.

Докато самолетът кръжеше над нощен Мадрид като огромна бяла птица, Райнхард Зилберг се молеше на Бог, в когото все още вярваше, да е сгрешил в заключенията си.

 

 

На Виктор Лопера животът винаги му се бе усмихвал.

Миналото му беше такова, за каквото всеки би могъл да мечтае. Имаше двама братя, които го обичаха, и здрави и любящи родители. Умереността беше общият знаменател на неговото съществуване — в биографията му нямаше големи скърби, нито прекомерни радости, чувствата му не бяха бурни, нито пък вяли; не говореше много, но и нямаше нужда; при все че не беше бунтар, никому не се подчиняваше с охота. Дори да живееше под ботуша на някой тиранин, би бил човек, доста подобен на това, което беше сега. Притежаваше силна способност за адаптация, подобна на тази на хидропонните му растения.

Единствената екстравагантност в живота му беше Рик Валенте. И независимо от това, той представляваше необходим опит по пътя на неговото формиране, или поне на него му се искаше да вижда нещата така.

В крайна сметка беше съгласен с онова изказване на Елиса за Рик в смисъл, че той не бе „дяволско изчадие“, както Виктор мислеше, а хлапак, изоставен от родителите си и презиран от чичо си, изпълнен с интелигентност и амбиция, но и силно жадуващ приятелство и обич. Когато мислеше за Рик, мислеше за противоречива ексцентрична душа, която беше способна силно да се привързва, и това бе проличало след онази прословута разправия на брега на реката заради Кели Греъм; Рик беше търсач на удоволствия, който, погледнат от разстояние, си оставаше невинен любител на самотните оргазми, подпомогнати от списания, снимки и филми… Личност, във всички случаи нестандартна за възрастните, но привлекателна и дори възпитателна за всяко дете. Стигаше до извода, че приятелството с Рик Валенте го бе научило на повече неща от живота, отколкото знанията, които много учебници по физика и множество преподаватели му бяха дали, защото да си приятел с дявола беше особено полезно за такива като него, които се мъчеха да се научат да устояват на изкушенията.

Неоспоримо доказателство за това бе, че когато порасна достатъчно, за да се откъсне от орбитата на това самотно, озлобено и гениално момче, той не се поколеба да го направи. Спомените за споделените лудории му се струваха просто стъпала в духовното му израстване. Настъпил беше часът на истината и той бе поел по собствен път, докато Валенте продължи със своите недотам тайни перверзни.

Така или иначе, сумата на живота му винаги бе положително число, дори с променливата Валенте, присъстваща като събирателно в общия сбор.

До тази нощ.

Помъчеше ли се да си спомни подред всичко изживяно през тази неповторима нощ, го обземаше желание да се разсмее — жената, към която изпитваше най-силно възхищение (и любов), му беше разказала невероятна история; после някакви непознати го бяха измъкнали насила от колата му, бяха го отвели в къща извън града и го бяха подложили на разпит, мятайки му заплашителни погледи; а сега един Давид Бланес, с тъмни кръгове под очите, брадясал и вероятно луд, искаше от него да повярва в невъзможното. Това бяха прекалено големи числа за аритметиката на ума му.

Единственото, което знаеше с положителност, бе, че е тук, за да им помогне, най-вече на Елиса, и че щеше да се постарае да го направи по най-добрия възможен начин.

Въпреки растящия страх, който го обземаше.

— Казваш, че има още по-странни неща — проговори.

Бланес кимна.

— Мумифицирането. Би ли обяснила, Жаклин?

— Един труп може да се превърне в мумия по естествен или изкуствен начин — каза Жаклин. — Изкуственият се е прилагал в Египет и всички знаем в какво се състои той. Ала природата също може да мумифицира. Например в извънредно сухи места с голяма циркулация на въздух се поражда бързо изпаряване на течностите в организма и това възпрепятства действието на бактериите. Но останките от Черил, Колин и Надя са били мумифицирани вследствие на процеси, различни от всички познати досега. Не се наблюдава изсушаване, нито типичните промени в околната среда, нито пък е изтекло необходимото време, за да настъпят такива. Има и други противоречия: химическата автолиза например, причинявана от смъртта на собствените ни клетки, като че ли се е получила, но това не важи за последващата дейност на бактериите.

— Пълното отсъствие на бактериално разлагане е необичайно… Сякаш… Сякаш са прекарали дълго време затворени на място без никакъв контакт с атмосферата. Това е необяснимо, като се има предвид датирането post mortem. Нарекоха я „асептична идиопатична мумификация“.

— Знам как са я нарекли — намеси се Картър на завален, но разбираем испански. (Елиса не знаеше, че говори нейния език). Беше се облегнал на стената със скръстени ръце, сякаш чакаше да го предизвикат на бой. — Нарекоха я „Ако някой има шибана представа какво е това, да каже“.

— Точно това е значението на „идиопатична“ — обясни Жаклин.

— А то какво показва? — попита Виктор.

Бланес взе думата.

— Преди всичко, че моментът, за който се предполага, че са били извършени убийствата, не съответства на момента, в който смъртта на жертвите действително е настъпила. Крейг и Надя са убити за по-малко от половин час, но според анализите телата им би трябвало да са били мъртви от месеци. Наблягам: телата им. Нито намерените късове от дрехи, нито предметите около тях показват същите признаци на развала или изминало време, включително и бактериите по кожата им — оттук и отсъствието на гниене, за което спомена Жаклин.

Настъпи мълчание. Всички глави се обърнаха към Виктор, който вдигна вежди.

— Това е невъзможно — каза.

— Знаем, но има още нещо — възрази Бланес. — Друго обстоятелство, общо за всички случаи, е спирането на тока. Тоест не само на електрическия ток — на енергията. Лампите с батерии се изчерпват, моторите преустановяват работата си… Помощният генератор на станцията например не се е включил точно по тази причина. А с хеликоптера, който както си е летял, се е стоварил върху склада, предизвиквайки експлозията, се е случило същото — неочаквано двигателят му е престанал да работи точно в момента, когато е спрял токът в бунгалото. Това съвпада със смъртта на Мендес. Същото става и в склада при смъртта на Рос, и в домовете на Крейг и Надя. Понякога прекъсването на тока обхваща обширни зони, но епицентърът винаги е на мястото на убийството…

— Може да става дума за свръхнатоварване. — Умът на физика Виктор Лопера се беше задействал. Нямаше никакво желание да се специализира в трупове, но станеше ли дума за електронни мрежи, той плуваше в „собствени води“. — Понякога свръхнатоварванията изсмукват цялата енергия от дадена система.

— Нима и на батериите на фенер, който не е включен към общата мрежа?

— Трябва да призная, че това наистина е много странно.

— Така е — съгласи се Бланес, — но все пак ни помага да установим отправна точка. Зигзаг и прекъсването в електрозахранването по някакъв начин са свързани. Човек би казал, че Зигзаг се нуждае от тях, за да действа.

— Мракът — каза Жаклин. — Той идва с мрака.

Това изречение като че ли изпълни всички с ужас. Елиса забеляза, че всички насочиха погледи към запалената лампа на масата. Реши да наруши дълбокото мълчание.

— Добре, Зигзаг предизвиква прекъсване на енергията, но това не обяснява какво точно ни… — Приглади коса в гневен жест. — Ни измъчва и убива от години…

— Вече казах, че окончателният извод ще ни бъде подносен от Райнхард, но мога отсега да ви кажа: Зигзаг не е никакво свръхестествено същество, никакъв дявол… Той е творение на физиката. Става дума за доказуем, научен факт, който Рик Валенте е породил по някакъв начин на Нуева Нелсон. — Насред вцепенението, с което това изявление бе прието, Бланес добави нещо още по-странно: — Възможно е дори самият Валенте да е Зигзаг.

— Какво? — Виктор изгледа всички пребледнял. — Но… Но нали Рик е умрял…

Картър застана пред тях със скръстени ръце.

— Това бе една от многото лъжи на „Игъл“, най-простата. Така и не бяха открити доказателства за виновността на Валенте и още по-малко за неговата смърт, но те решиха да хвърлят върху него вината за убийствата на острова, за да попречат да бъдат задавани въпроси. Родителите му погребаха празен ковчег.

Елиса наблюдаваше Картър онемяла. Картър добави:

— Иначе казано, в измеренията на земния свят Валенте продължава да е в неизвестност.

 

 

Чуваше бучене, усещаше иглички да пълзят в корема му и съвсем леко замайване от наклона. Разликата в налягането беше предизвикала заглъхване в слуховите му канали и свиване на тъпанчетата. Светлините на кабината, намалени на минимум заради приземяването, създаваха златиста, хладна атмосфера. Усещанията му бяха характерни за всеки пътник на готвещ се за кацане самолет.

Изведнъж високоговорителите се активираха…

— След десет минути ще се приземим.

Мъжът срещу него спря да говори със спътника си и погледна през прозореца. Зилберг направи същото. Видя мрак, осеян със светлинки някъде долу. Беше посещавал Мадрид няколко пъти и обичаше този малък голям град. Запретна ръкава на сакото си, за да погледне часовника — беше 2:30 сутринта на 12 март, четвъртък. Представи си всичко, което щеше да се случи след оповестените десет минути — самолетът щеше да се приземи, хората на „Игъл“ щяха да го отведат в къщата и оттам заедно с другите щеше да бъде откаран в базата в Егейско море… или кой знае на кое друго отдалечено място. С Картър трябваше да разучат плана за бягство. Само ако избягаха от ръцете на „Игъл“, можеха да разработят метод за противопоставяне на истинската заплаха.

Но какъв можеше да е този метод? Зилберг не знаеше. Избърса потта с ръкава на сакото си и усети потракването на колесарите, които се спуснаха.

Един от мъжете се наведе към него.

— Професоре, знаете ли кой е…?

Това беше последното, което успя да чуе.

Насред въпроса светлините угаснаха.

— Ей — каза Зилберг. Чу собствения си глас, докато изричаше това.

Отговор не последва.

Спря да чува и бръмченето на мощните двигатели на „Нортуинда“. Беше престанал да усеща и замайването от снижаването.

За миг си помисли, че е умрял. Или, че е получил мозъчен кръвоизлив и му е останало мъничко съзнание, което бавно щеше да угасне в мрака. Ала току-що бе използвал гласа си и го беше чул. Освен това — сега го осъзна — усещаше страничните облегалки на седалката, предпазният колан продължаваше да го придържа и почти долавяше смътните очертания на кабината в тъмнината. Но всичко около него се беше превърнало в покой и тишина. Как бе възможно това?

Хората от „Игъл“ сигурно бяха на две крачки разстояние. Спомняше си до най-малката подробност и двамата — онзи вдясно беше по-висок, с изсечени черти, с бакенбарди до средата на бузите; съседът му отляво беше рус, як, със сини очи и силно изразена вдлъбнатина над горната устна. Какво ли не би дал Зилберг в този момент, за да ги зърне отново или поне да ги чуе. Но мракът пред него беше непрогледен.

Или пък не.

Огледа се. На няколко метра вдясно от него, там, където би трябвало да се намира стената на кабината, се виждаше лека светлинка. До този момент не беше я забелязал. Втренчи се в нея. Запита се какво ли можеше да бъде. Дупка в бронята? Мълчалива и смътна светлинка. Божият дух, реещ се над водата. Нищото. Философи и геолози се бяха мъчили през вековете да разгадаят онова, което в този момент очите му обхващаха с един поглед.

Като дете библейските четива бяха карали Зилберг да се пита какво ли изпитва човек при вида на някакво чудо — отдръпващо се море, застинало слънце, крепостни стени, рухващи под звуците на тромпети, възкръсващ труп и езеро, закротило се в бурята подобно на чаршаф под опитни ръце. Какви ли са били героите в тези чудеса?

Вече знаеше какво изпитва човек. Ала това чудо не беше от Бога.

Изведнъж разбра значението на светлинката, както и на всичко край себе си.

Зигзаг. Ангелът с огнен меч.

Знаеше го от самото начало, но отказваше да го приеме. Беше прекалено ужасяващо.

Значи това е то. Дори и в самолет.

Размърда лявата си ръка и докосна закопчалката на предпазния колан, но не успя да я отвори — сякаш езикът и процепът се бяха слели в едно. Отчаян, той се дръпна напред и ремъкът се заби в плътта му (като че ли нямаше дрехи на гърба си) и го накара да извие от болка, но коланът не се разкопча.

Не можеше да стане. Но не това бе най-лошото.

Най-лошото бе усещането, че не е сам.

Това усещане беше вцепеняващо насред тишината в тази вечна нощ. Беше повече от истинско усещане, то бе увереност, че има нещо или някой в дъното на кабината зад него, където бяха последните редове седалки и тоалетните. Погледна над рамото си, но невъзможността да помръдне глава, седалката, която му пречеше, и липсата на светлина не му позволиха да види нищо.

При все това беше сигурен, че присъствието е напълно действително. И че приближава.

Приближаваше по централната пътека.

Зигзаг. Ангелът с…

Внезапно загуби цялото спокойствие, което дотогава успяваше да запази. Мъчителна паника го завладя. Нищо, нито споменът за Берта, нито всичко прочетено, нито огромната му култура, нито многото или малко смелост му помогнаха да понесе този миг на абсолютен ужас. Той трепереше и стенеше. Заплака. Бореше се като обладан с предпазния колан. Помисли, че ще полудее, но това не се случи. Стори му се, че лудостта не настъпва така мигновено, както тревогата. По-лесно беше да се отреже крайник, да се изтръгнат вътрешности или да се откъсне живо месо, отколкото да се отнеме разумът от здрав разсъдък, си каза. Прозря, че е осъден да запази разсъдливостта си до края.

Но грешеше.

Разбра това миг по-късно.

Имаше неща, способни да изтръгнат разума от здравия ум.

 

 

Нощта изглеждаше някак крехка. Обгърната с лек черен тюл, осеян с дребни светлини. Заострената муцуна на „Нортуинда“ я проряза като леден нож. Тоновете тегло натиснаха хидравличните амортисьори, докато спирачките задържаха страхотния устрем и машината оглушително продължи да реве.

Харисън не изчака тя да спре. Отдръпна се от служителя на летището и посочи с глава микробуса, спрян на подстъпа към терминал три. Хората му се качиха — експедитивно и мълчаливо; последният затвори вратата и микробусът се плъзна, без да бърза, към самолета. В този ранен утринен час нямаше почти никакви пътнически и олети и затова нямаше основания да се притесняват от каквито и да било усложнения. Току-що беше получил информация от пилотите — пътуването бе завършило без инциденти. Каза си, че първата част от неговата задача — да събере всички учени — беше приключила.

Обърна се към доверения си асистент, седнал до него.

— Не желая оръжие, нито насилие. Ако сега не ни даде куфарчето си, няма да му го отнемаме. Ще имаме време за това, когато пристигнем в къщата. На първо място трябва да спечелим доверието му.

Микробусът спря и мъжете слязоха. Вятърът, който приглаждаше тревата по пистите, разроши снежнобялата коса на Харисън. Стълбата беше поставена, но вратата на самолета не се отваряше. Какво ли чакат?

— Прозорците… — посочи довереният му сътрудник.

За момент Харисън не разбра какво иска да му каже.

Тогава отново погледна самолета и проумя.

С изключение на стъклото на пилотската кабина, петте кръгли прозорчета отстрани на луксозния „Нортуинд“ като че ли бяха боядисани в черно. Не беше запомнил този модел да е с опушени стъкла. Какво ли правеха пътниците на тъмно?

Внезапно прозорчетата се осветиха с лекотата, с която и падащата вечер се събуждат лампите на самотна уличка. Светлината се местеше от едната към другата страна — без съмнение някой движеше фенер в кабината. Но най-странното беше цветът на тази светлина.

Червено. Мръсночервено, неравномерно обагрено.

А може би този ефект се дължеше на петната по стъклата от вътрешната страна.

Тръпки, надигнали се от дълбините на Харисън, го приковаха към земята. За миг като че ли времето спря.

— Влезте… в този самолет… — изрече, ала като че ли никой не го чу. Пое си дъх и събра сили подобно на генерал, обръщащ се към разбитата си войска пред лицето на неизбежно поражение: — Влезте в проклетия самолет! Стори му се, че крещи в свят от парализирани хора.