Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (22)

20

Мадрид,

11 март 2015 г.

23:51 ч.

 

— Изгубих съзнание. Спомням си кошмарното пътуване с хеликоптер. Ту идвах на себе си, ту отново изпадах в несвяст… Биха ми успокояващи. По пътя ми обясниха, че складът до бетонното укритие за военните, в който държали запалителни вещества, се взривил, тъй като при кацането си един от хеликоптерите изгубил контрол и се блъснал в него. Войниците Мендес и Ли, които по това време били навън, загинали при експлозията заедно с екипажа на хеликоптера. Военният сектор бил разрушен, а залата за управление понесла големи поражения. Лабораториите се превърнали в развалини. Колкото до нас — имали сме „късмет“. Така ни казаха. — Тя леко се изсмя. — Намирали сме се в безопасност в кухнята и това било истински „късмет“… Но това нямаше никакво значение, защото вече бяхме мъртви, без да го знаем. — След кратка пауза добави:

— Естествено, не ни разказаха цялата истина.

Виктор я видя как вдигна лявата си ръка и потръпна.

Следеше и най-малкото движение на Елиса от момента, в който тя го накара да влезе в тази сервизна зона и да паркира. Не че не й вярваше, но историята, която чуваше, нощта, която ги обгръщаше, и този огромен нож, който тя продължаваше да държи, в никакъв случай не го успокояваха.

Но Елиса само погледна електронния си часовник-компютър.

— Стана късно, наближава дванайсет. Предполагам, че имаш много въпроси, но преди това трябва да решиш… Ще ме придружиш ли на срещата?

Тайнствената среща в дванайсет и половина. Виктор беше забравил за нея, погълнат изцяло от невероятната история. Поклати глава утвърдително.

— Разбира се, щом ти… — заговори. Изведнъж собствената му сянка и нейната оживяха по тавана и страните на купето, озарени от светлина в задното стъкло. В същото време се чу свистенето на гуми по паважа.

— За Бога, тръгвай! — извика Елиса. — Да се махаме оттук!

За миг Виктор се изплаши, че няма да се справи в ролята на опитен шофьор, но действителността обори съмненията му. Завъртя контактния ключ, като почти едновременно с това даде газ. Джантите приклекнаха към асфалта и подскочиха с пищене, което накара във въображението му да проблеснат искри. След сръчна маневра успя да овладее колата.

Когато се върнаха на магистралата за Бургос, установи две неща — кое от кое по-приятни: микробусът или каквото и да беше онова превозно средство, което ги бе приближило изотзад, не ги следваше (може би бе чисто и просто съвпадение) и въпреки страха, който го караше да се тресе като стар будилник, зазвънял върху нощно шкафче, той започваше да осъзнава, че изживява най-великото приключение в живота си, и то заедно с Елиса.

Приключението на живота му.

Последната мисъл го накара да се усмихне и той дори си позволи да вдигне скоростта (никога не го беше правил) отвъд допустимите граници. Нямаше намерение да нарушава закона, искаше просто да направи изключение само за една нощ. Чувстваше се като човек, каращ бременна с контракции в родилното. Поне веднъж му беше разрешено.

Елиса, която се беше обърнала, за да гледа назад, отново се отпусна на седалката, дишайки шумно.

— Не са след нас. Още не. Вероятно можем… Нямаш ли електронен навигатор?

— Не, нито дори GPS или Галилей. Никога не съм имал желание да ползвам подобни изобретения. Имам класическа пътна карта в жабката… Дявол да го вземе, какъв страх… Не съм и предполагал, че ще успея да запаля и да изхвърча по този начин… — Намали малко скоростта, прехапвайки устни. — Луис „Ло-опера“ трябваше да ме види. — И поясни, обръщайки се към нея. — Говоря за брат ми.

Елиса не го слушаше. В продължение на около минута той я гледа как разгъва хартиените правоъгълници и търси нещо на жълтеникавата светлина в купето. Катраненочерната й коса, паднала отпред, му пречеше да се наслаждава на красивото й лице.

— Продължавай до Сан Агустин де Гуадаликс и после свий в отклонението към Колменар.

— Дадено.

— Виктор…

— Да?

— Благодаря.

— Няма нужда да го казваш.

Усети как пръстите й погалиха ръката му и си спомни как веднъж, през една зимна ваканция, която бе прекарал със семейството на брат си, неочакваната близост до огнището бе предизвикала подобни тръпки у него.

— Сега имаш право на въпроси и молби — промълви тя, като сгъна картата.

— Още не си ми казала какво всъщност се беше случило в склада. Твърдиш, че не са ви казали цялата истина…

— Веднага ще ти разкажа. Първо ще се опитам да разсея съмненията, които вероятно изпитваш във връзка с чутото досега.

— Съмненията, които вероятно изпитвам? Ако в този момент ме попиташ кой съм аз, уверявам те, че няма да знам със сигурност… Не зная откъде да започна. Всичко е толкова… не знам…

— Странно, нали? Най-странното нещо, което някога си чувал. И точно по тази причина трябва да се държим така, както никога не сме се държали. Ако искаме да разберем, трябва да бъдем странни, Виктор.

Сравнението му хареса. Още повече че го бе изрекло такова невероятно маце, облечено с дълбоко деколтирана тениска, черно яке с цип и джинси, с нож в ръката, докато летяха с двеста километра в час посред нощ. Да, странни. Ти и аз. Strangers in the night. Даде още малко газ. После си помисли, че на въпросната среща ще има и други хора и те няма да са сами. Това охлади леко ентусиазма му.

Осмели се да зададе един предварителен въпрос.

— Имаш ли доказателства за… за всичко това? Искам да кажа… Имаш ли някакво копие от снимките на динозаврите и… на онази жена в Йерусалим?

— Вече ти обясних, че не ни позволиха, да изнесем каквото и да било. А в „Игъл“ твърдят, че единствените копия са били унищожени при експлозията. Може би това е поредната лъжа, но тя най-малко ме вълнува.

— А как така научната общественост нищичко не подозира? Случило се е през 2005 година, преди десет години… Великите технологични постижения не могат да се крият толкова време…

Елиса обмисли отговора си.

— Научната общественост, това сме ние, Виктор. Мнозина от колегите ни през четирийсетте години са допускали възможността за производство на бомба с ядрено деление, но това не им е попречило да останат толкова изненадани, колкото и обикновените хора, при вида на хилядите взривени японци. Едно е да приемаш нещо за възможно и друго, съвсем различно, е да го видиш в действителност.

— Дори и така…

— Мили мой Виктор… — каза тя и той я стрелна с поглед. — Не си повярвал нито на дума от всичко, което току-що чу, нали?

— Разбира се, че ти вярвам. Островът, експериментите, снимките… Само че… това е прекалено много за мен за една-единствена нощ.

— Смяташ, че бълнувам.

— Не, не е вярно!

— Вярваш ли наистина, че е съществувал подобен проект Зигзаг?

Въпросът го накара да се замисли. Дали вярва? Тя му го беше описала с доста подробности, но дали той го беше осъзнал? Беше ли съумял да разчисти мозъчните си магистрали, за да поемат този поток от неправдоподобна информация? И най-сложното — беше ли проумял какво щеше да означава, ако това, което тя му каза, беше истина? Надничане в миналото… „Теорията за секвоята“ позволява да се разтварят струните на времето във видимата светлина и да се трансформира настоящият образ в образ от миналото. Струваше му се… Възможно. Невероятно. Фантастично. Логично. Абсурдно. Ако това беше истина, историята на човечеството беше направила решителен поврат. Ала как да повярва? Досега той знаеше единствено това, което и останалите му колеги — че теорията на Бланес е математически доста привлекателна, но почти невъзможна за доказване. Колкото до другите странни неща (тайнствени сенки, необясними смърти, призраци с бели очи), щом основата, върху която почиваха, му се струваше толкова безумна, как можеше да повярва в тях?

Реши да е искрен.

— Изобщо не вярвам… Тоест струва ми се нереално да съм научил за най-великото откритие след теорията за относителността преди половин час в собствената си кола на път за Бургос… Съжалявам, но не мога… Още не мога да го смеля. Но със същата увереност искам да ти кажа, че на теб ти вярвам. Въпреки… поведението ти, Елиса. — Преглътна слюнката си и изстреля всичко докрай: — Трябва да съм честен с теб: премислих много неща тази вечер… Още не знам всъщност от кого бягаме, нито защо носиш… такъв нож в ръка… Всичко това ме обърква и ме кара да се съмнявам в теб… и в себе си. Това, което ми представяш, самото ти държание, са като огромна загадка. Като йероглиф, най-сложният в живота ми. Но избрах едно решение. Моето решение гласи: „Вярвам ти, но точно в този момент не мога да повярвам в това, в което вярваш ти.“ Разбираш ли ме?

— Напълно и съм ти благодарна за искреността. — Чу я да въздиша дълбоко. — Няма нищо да сторя с този нож, кълна ти се, но сега точно не мога без него, както не мога и без теб. По-късно ще разбереш. Всъщност, ако всичко се развие така, както се надявам, след няколко часа ще си разбрал и ще ми вярваш.

Увереността в тона й накара Виктор да потръпне. Самотна табела посочваше пътя към Колменар. Излезе от магистралата и пое по тясно двупосочно шосе — толкова тъмно и опасно, колкото собствените му мисли. Нейният глас достигаше до него като насън.

— Ще ти разкажа останалото така, както ми го разказаха на мен. След пътуването с хеликоптер се събудих на друг остров. Намира се в Егейско море, по-добре е да не ти казвам името му. Отначало не виждах никого, само някакви хора, облечени в бели престилки. Казаха ми, че Черил Рос полудяла в резултат на Въздействието и се самоубила, след като слязла в склада на станцията на Нуева Нелсон… На мен това ми се стори абсурдно. Та нали малко преди това бях разговаряла с нея… Не можех да повярвам.

Виктор я прекъсна и й зададе въпроса, който най-много го вълнуваше.

— А Рик?

— Не пожелаха да ми говорят за него. През първата седмица не преставаха да ми правят изследвания — на кръв и урина, рентгенови снимки, ядрено-магнитен резонанс, всичко. Продължавах да не виждам никого. Започнах да губя търпение. По-голямата част от времето прекарвах затворена в една стая. Бяха ми взели дрехите и ме наблюдаваха с камери: всяко нещо, което правех, всеки жест… сякаш бях… животинка. — Гласът на Елиса трепереше, задушаващ се от внезапен пристъп на гадене.

— Не можех да се облека, не можех да се скрия. Обяснението, което ми даваха неизменно по високоговорители, беше, че искат да се уверят, че съм добре. Нещо като карантина, така казваха… Държах се известно време, ала след втората седмица нервите ми окончателно се разстроиха. Вдигнах скандал с викове и истерична криза и не престанах, докато не дойдоха, не се съгласиха да ми дадат халат и не доведоха Харисън, онзи тип, който беше заедно с Картър при подписването на договора в Цюрих. Дори само видът му ми се стори много неприятен: сух, блед, с най-вледеняващия поглед, който можеш да си представиш… Но всъщност точно той ми разказа онова, което нарече „истината“. — Направи пауза. — Съжалявам за това, което ще ти кажа сега. Няма да ти хареса.

— Не се притеснявай — каза той, притваряйки очи, като че ли те, а не ушите му трябваше да получат лошата вест.

— Каза ми, че Рик Валенте убил Розалин Рейтер и Черил Рос.

Виктор прошепна нещо, отправено към Бог: безмълвни, едва оформени с движението на устните думи. В крайна сметка, въпреки всичко, той беше най-добрият му приятел от детството. Клетият Рик.

— Въздействието го извадило от равновесие повече, отколкото всички останали. Предполагали, че в онази съботна октомврийска вечер излязъл от стаята си, след като оставил онова подобие на кукла, направена от възглавницата, за да заблуди, че е в леглото си и спи; сетне подмамил Розалин с някаква лъжа в залата за управление, пребил я и я блъснал в генератора… После направил нещо, което никой не очаквал: скрил се зад един от хладилниците в склада. Както изглежда, те се повредили вследствие на късото съединение. Укривал се там, докато войниците претърсвали станцията, и никой не го намерил. По-късно, когато Черил Рос слязла, я смазал от бой. Бил изнамерил отнякъде нож или брадва — това обяснявало наличието на всичката онази кръв, която бях видяла по стените. След като я убил, сложил край на живота си. Колин Крейг открил двата трупа, когато слязъл в килера и започнал да крещи. Минути по-късно, по някаква злощастна случайност, станала катастрофата с хеликоптера. Това било всичко.

Новината за смъртта на Рик не натъжи Виктор Лопера — това вече му бе известно. Знаеше го от десет години, но до тази нощ единствената известна версия, която той се бе опитвал да пресътвори във въображението си, беше „официалната“, а именно, че приятелят от детството му е загинал при експлозия в лабораторията в Цюрих.

— Може да ти се стори доста налудничаво това обяснение — продължи Елиса, — но поне бе някакво обяснение, а аз имах нужда да чуя нещо такова. Освен това Рик наистина бе умрял: бяха намерили тялото му в склада, имаше погребение, съобщиха на родителите му. Естествено, цялата информация беше поверителна. Семейството ми, моите приятели и всички останали знаеха само, че е станала експлозия в лабораторията на Бланес в Цюрих. Единствените жертви бяха Розалин Рейтер, Черил Рос и Рик Валенте… Сценарият бе подготвен много добре. Бе инсценирана дори истинска експлозия, без жертви, в Цюрих, за да се напасне всичко… Заклехме се да не разкриваме това, което знаем. Забраняваше ни се също да говорим помежду си и да поддържаме каквито и да било контакти. След като се върнехме към обикновения живот, щяхме да бъдем известно време под строго наблюдение. Всичко това според Харисън беше „за наше добро“. Въздействието можеше да има други, все още неизвестни последици и затова трябваше да бъдем наблюдавани още известно време, докато не затворим страницата и не започнем на чисто. Щяха да ни намерят работа, някакъв начин да преживяваме… Аз се върнах в Мадрид, направих аспирантура при Нориега и получих преподавателско място в „Алигиери“. — Като стигна дотук, Елиса млъкна задълго и Виктор реши, че е свършила. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато тя добави: — Ето как приключиха всичките ми мечти, желанието да изследвам и дори да работя по специалността си.

— Никога ли не си се връщала на Нуева Нелсон оттогава?

— Не.

— Колко съжалявам… Да се разделиш с подобен проект, след като си постигнал такива резултати… Разбирам те. Сигурно ти е струвало голямо усилие.

Елиса не го гледаше. Беше забила поглед в тъмното шосе. Отвърна рязко:

— Никога нищо не ми е доставяло по-голяма радост в живота.

 

 

Наблюдаваха сгъваемия екран, разстлан като салфетка върху коленете на мъжа с прошарени коси, а в това време блиндираният мерцедес, в който пътуваха, се носеше безшумно по автомагистралата за Бургос. На екрана премигваше червена точка, обкръжена от лабиринт от зелени светлинки.

— На срещата ли го води? — попита якият мъж, проговаряйки за пръв път от няколко часа насам. Лепкавата плътност на гласа му подхождаше на целия му вид.

— Предполагам.

— Как така не го подслушваме?

— Нямаше никакви улики да е привлякла някого и подозирам, че това е така, защото тя го е включила тази нощ. — Белокосият мъж сгъна екрана и зелената светлинка заедно с червената точка изчезнаха. На тъмно в колата разтегна устни в усмивка. — Доста хитро. Как само заблуди подслушващите с някаква главоблъсканица, чийто отговор бе известен само на този тип. Доста са напреднали от последния път, Пол.

— Толкова по-добре.

Този отговор накара Харисън да погледне Пол Картър с любопитство, но Картър отново се бе обърнал към прозореца.

— Така или иначе, вмъкването на… нов елемент няма да промени нашите планове — добави Харисън. — Тя и приятелят й скоро ще бъдат с нас. В тазвечерния шах съм притеснен единствено за ходовете на немската фигура.

— А тръгнала ли е вече насам?

— Кани се да го стори, но той със сигурност ще бъде подслушван. Той и всичко по него.

Внезапно се отприщи кризата. Беше бърза и неочаквана. Харисън не разбра (защото се случи на него), но за Картър всичко бе ясно, при все че в началото изпадна в недоумение: видя само, че Харисън отново отваря сгъваемия капак на компютъра с онази деликатност, с която разтваряме венчелистчетата на роза, за да уловим пчелата вътре. После докосна екрана и избра от менюто — красиво лице, обрамчено в черна коса, изпълни целия правоъгълник. Поради мекия екран приличаше на разтворено във вода, когато Харисън го облегна на краката си — изпъкналост, равнина и отново изпъкналост.

Беше лицето на преподавателката Елиса Робледо.

Харисън взе маската с две ръце и в този момент Картър разбра какво става с него.

Бе в криза.

От лицето на Харисън се беше изтрило всякакво чувство. Не само любезността, която бе проявил в разговора с младия шофьор при пристигането на летище „Барахас“, нито студенината, с която бе разговарял по мобилния телефон — всякакво друго изражение, жест или емоция. Чертите му бяха като на мъртвец. Мъжът, който караше мерцедеса, не можеше да ги види в тъмнината на колата и Картър беше доволен от това — ако му хрумнеше да погледне в огледалото назад и видеше Харисън (тоест ако видеше лицето на Харисън), те мигновено щяха да катастрофират.

Картър беше присъствал вече на няколко подобни кризи. Харисън ги определяше като „нервни кризи“. Казваше, че вече прекалено много години е в занаята и му се иска да се пенсионира. Ала Картър знаеше, че има и друго. Кризите се изостряха, когато човек преживееше определени неща.

Милано. Заради това, което видяхме в Милано.

Запита се защо той самият не изпада също в криза и реши, че защото нямаше накъде по-зле да става.

— Има неща, които никой не би трябвало… никога да — каза Харисън, като дойде на себе си, сгъвайки екрана и прибирайки го в палтото си.

На мен ли го казваш. Картър не отговори — задоволи се да продължи да гледа през прозореца. Никой наблюдател не би могъл да каже, че по някакъв начин се намираше под въздействието на това, което беше видял.

Ала истината бе, че Пол Картър изпитваше страх.

— Чакай! Мисля, че всичко разбирам!

— Не, още не можеш да разбереш.

— Да, почакай…! Смъртта на Серджо Марини… Днес излъчиха новината, нали аз ти се обадих, за да гледаш…

— Виктор отвори уста и почти се изправи на седалката. — Елиса, ти си свързала двете неща! Сега разбирам! Имала си ужасно преживяване, признавам… Загинали са трима колеги от твоя екип, защото друг е полудял… Но това се е случило преди десет години!

Стори му се, че тя го слуша с изключително внимание. Сега му се изясни: Елиса се нуждаеше повече от думите му, отколкото от шофьорските му умения посред нощ по това тясно шосе. Преследваха я собствените й спомени. Изпитваше мъчителен страх от вече отминали неща. Всъщност това състояние нямаше ли си име в медицината? Посттравматичен шок? Ужасното съвпадение с жестокото убийство на Серджо Марини беше отключило всичко това… Какво трябваше да направи той самият? Най-логичното — да й помогне да види нещата в тази светлина.

— Помисли — помоли я той. — Рик Валенте имаше предостатъчно причини, за да страда от психическа неуравновесеност и те уверявам, че никак не съм изненадан от това, че Въздействието, или каквото и да е то, е извадило наяве най-долните му инстинкти… Но той вече е мъртъв, Елиса. Не трябва… — Внезапно друга мисъл проблесна в ума му. — Момент… Отиваме на среща с другите, нали?

Мълчанието й му показа, че не греши. Реши да продължава да налучква. — С останалия екип от Зигзаг, разбира се… Тази нощ ще се срещнете. Смъртта на Марини ви кара да мислите, че… още един от вас е загубил разсъдъка си, както Рик… Но в такъв случай не би ли трябвало да потърсиш помощ?

— Никой няма да ни помогне — рече тя с най-тъжния и далечен глас, който някога бе чувал от нея. — Никой, Виктор.

— Правителството… Властите… „Игъл Груп“.

— Точно те ни преследват. Точно от тях бягаме.

— Но защо?

— Защото те смятат, че ни помагат. — Стори му се, че след всеки отговор на Елиса все повече затъва в плетеница от омагьосани кръгове. — Когато стигнем на срещата, всичко ще разбереш. Остава още малко. Наближава краят на отклонението…

Двоен завой ангажира за момент вниманието му. Имената на селищата, през които минаваха, се натрупваха в мозъка му: Серседа, Мансанарес ел Реал, Сото дел Реал… Малки светлинки мъждукаха пръснати из черното поле и от време на време се събираха в съзвездие в някое населено място. Природата сигурно би била доста живописна на дневна светлина (Виктор беше минавал по този път при други обстоятелства), но по това време пътуването по тези места приличаше на бродене из развалините на огромна омагьосана катедрала. Между човека и ужаса разстоянието е толкова нищожно, че то само по себе си предизвиква страх — помисли Виктор. Преди три часа той се грижеше за хидропонните си растения в своя удобен апартамент в Сиудад де лос Периодистас, а сега, вижте го само къде е — лута се по тъмен път в компанията на жена, която може би е побъркана.

— И затова ли си въоръжена? — Опита се да мисли бързо. — „Игъл Груп“ ли е нашият враг?

— Не, нашият враг е много по-страшен… Неизмеримо по-страшен.

Влезе в поредния завой. За миг фаровете осветиха дърветата.

— Какво искаш да кажеш? Не беше ли Рик този, който…?

— Историята с Рик бяха врели-некипели. Излъгаха ни.

— Но тогава.

— Виктор — каза тя сурово, втренчила поглед в него, — от десет години насам някой избива всички, които бяхме на онзи проклет остров…

Той се канеше да отговори, когато на друг завой фаровете откриха каросерията на кола, препречила пътя им.