Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (12)

10

Времето е странно.

Странността му произтича преди всичко от това, че ни е толкова близко. Не минава и ден, без да се съобразяваме с него. Измерваме го, ала не можем да го видим. То ни се изплъзва така, както и душата, а същевременно е физическо явление, доказуемо и универсално. Свети Августин обобщава противоречивата му природа със следните думи: Si non rogas, inielligo („Разбирам го, когато не ме питаш“).

Учени и физици са спорили по този въпрос, без да постигнат съгласие. Това се дължи на факта, че времето като че ли надява различна маска в зависимост от начина, по който го изследваме, включително и по който го усещаме. За физика дефиницията на „една секунда“ е точният отрязък, заключен между 9192631,770 трептения на атома на цезия. За астронома една секунда е равна на единица, разделена на 31556925,97474, а това представлява времето, за което Земята се завърта на 360 градуса тоест, една тропическа година. Но за всеки, който е очаквал да се появи лекарят, за да му съобщи дали е минала успешно животоспасяващата операция на любим човек, една цезиева или астрономическа секунда невинаги се равнява на една секунда. Секундите в нашия мозък могат да се влачат безкрайно бавно.

Мисълта за субективното време не е била чужда дори на най-древната наука и философия. Учените никога не са отхвърляли предположението, че психологическото време варира според индивида, ала са били единодушни, че физическото време е едно и също за всички наблюдатели.

Но това било грешно.

През 1905 година Алберт Айнщайн нанася окончателен удар на това схващане със своята теория за относителността. Не съществува привилегировано време, а толкова времена, колкото са местата, от които те биват наблюдавани, и така времето е неделимо от пространството: следователно не става дума за нещо недействително, нито за някакво субективно усещане, а за неотменимо качество на материята.

При все това споменатото откритие далеч не изяснява всичко, свързано с въпросния постоянно изплъзващ ни се приятел. Нека си представим например движението на стрелките на часовник. Интуитивно знаем, че времето върви напред. „Колко бързо минава“, вайкаме се ние. Ала има ли смисъл да твърдим това? Ако нещо върви напред, го това се извършва с определена скорост, а каква е скоростта на времето? Гимназистите, които се хващат в капана на този привидно лесен въпрос, отговарят: „Една секунда в секунда“. Но това е лишено от смисъл. Скоростта установява винаги връзка между мярка за път с мярка за време, така че не е възможен отговорът „една секунда в секунда.“ Независимо от това, че тайнственият персонаж Време се движи, ние не успяваме да се споразумеем относно неговата скорост.

От друга страна, ако наистина става дума за ново измерение, както твърди относителността, то е доста различно от останалите три, тъй като в пространството можем да се движим нагоре и надолу, надясно и наляво, напред и назад, докато във времето можем да вървим единствено напред. Защо? Какво ни пречи отново да изживеем вече преживяното или поне повторно да го видим? През 1988 година „теорията за секвоята“ на Давид Бланес прави опит да отговори на някои от тези въпроси, но всъщност едва докосва повърхността. Ние продължаваме да не знаем почти нищо относно тази „неотменима“ част от действителността, която се движи в една-единствена посока с неизвестна скорост и която ние разбираме само тогава, когато не ни питат какво представлява.

Много странно.

С тези думи професор Райнхард Зилберг от Катедрата по философия на науката в Техническия университет в Берлин откри уводната си лекция в зала ЮНЕСКО на Двореца на конгресите в Мадрид, където се провеждаше Международният симпозиум „Природата на време-пространството в съвременните теории“. Залата, със скромни размери, бе препълнена с гости и журналисти, очакващи с нетърпение да чуят Зилберг, Витен, Крейг, Марини и двете големи „звезди“ на събитието: Стивън Хокинг и Давид Бланес.

Елиса Робледо също присъстваше, но по други причини. Искаше да разбере дали нейната теория за локалните променливи има шанс за успех, а ако ли не — както се надяваше Рик Валенте, — да разбере по какъв начин възнамерява той да получи наградата за спечеления облог.

Почти беше убедена в две неща: че няма да спечели и че би отхвърлила всичко, което той й нареди.

 

 

Седмицата за нея беше минала като надбягване с времето. А това изглеждаше парадоксално, като се има предвид, че я беше посветила почти изцяло да изследва задълбочено времето.

У Елиса страстта и интелектът винаги вървяха ръка за ръка. След емоционалното изтощение, което й беше струвала срещата с Валенте, тя седна да размисли и взе много просто решение: независимо от това дали я „наблюдаваха“, или не, със или без „облог“, тя щеше да си изпълнява задълженията. Беше изоставила вече всеки опит да излезе първа в надпреварата за Бланес, но сега не искаше да занемарява края на курса и довършването на курсовата работа.

Потопи се в тази задача с настървение. Няколко нощи си позволи да поспи само за по два часа. Знаеше, че няма да успее нищо да докаже със своята хипотеза за променливата за локално време и беше склонна да се съгласи с Валенте, който отхвърли решението й с довода за петицио принципни, но това нямаше сега значение. „Всеки учен трябва да умее да се бори за идеите си, макар и никой да не ги приема“, си каза.

Отначало не мислеше и за облога. В действителност, при все че в понеделник едва не й прилоша, като се срещна лице в лице с Валенте (не се погледнаха, нито се поздравиха, сякаш нищо не се беше случило), и че през последвалите дни усещаше лепкавото му присъствие като някаква лека, но упорита миризма, тя нито за миг не се разтревожи за това, което можеше да й се случи — или за това, което щеше да се съгласи да стори, за да удържи на думата си, ако загубеше. Беше виждала и други такива надути и инфантилни индивиди като Рикардо Валенте Шарпе и затова не й правеше особено впечатление незрялата низост, с която той се опитваше да я шантажира относно тайните й в леглото.

Или поне това беше убеждението, което тя се мъчеше да поддържа у себе си на всяка цена.

Вече не беше сигурна дали я следят, както твърдеше Валенте. Във вторник я търсиха от полицията. Доста се изплаши, но те всъщност й се обаждаха, за да я информират, че са намерили мобилния й телефон. Някакъв почтен гражданин го открил в неделя вечерта, когато изхвърлял кутия от сладолед в кофа за боклук на една от улиците в Чуека и не познавайки собственика, занесъл телефона в полицейското управление, обслужващо района на центъра. След определени проверки (захвърлен мобилен телефон винаги будел подозрения, дори безпокойство, й бяха обяснили от полицията) те установили кой е собственикът.

Въпросния следобед, след като се върна от полицейския участък, Елиса отвори апарата с малка отвертка. Не познаваше добре вътрешностите на подобни машинки (нейна територия бяха хартията и моливът), но не й се стори да открива какъвто и да е странен предмет вътре. Човекът, намерил телефона, можеше да е бил същият мъж, когото тя беше видяла през вратата на бара, а Валенте със сигурност би използвал това съвпадение.

В сряда отиде в секретариата в „Алигиери“ заради удостоверението за участие в курса и използва случая да зададе няколко въпроса. Момичето, което я обслужи, потвърди всичко: Хавиер Малдонадо беше студент по масови комуникации и съществуваше преподавател по статистика на име Еспалса. Можеше ли да се говори за конспирация, при положение че беше съшита с бели конци?

Започна да мисли, че автор на целия монтаж е Валенте. Ясно беше, че желае да установи „специални“ отношения с нея (тъй като тя му се струваше… как го бе казал? — „много интересна“). Беше доста хитър тип. Несъмнено подпомогнат от определени случайности, той беше изфабрикувал всички тези небивалици за някакво наблюдение, за да я уплаши. Странно, но тя изобщо не изпитваше никакъв страх от него.

В петък предаде курсовата си работа. Бланес я взе, без да промълви дума, и се сбогува с курсистите си до следващия ден на симпозиума, където щяха да се обсъдят някои „трънливи аспекти на теорията“, като парадоксите, свързани с края „минало“. Не спомена, че подобни парадокси биха могли да бъдат решени. Елиса обърна глава и погледна съперника си. Той се усмихваше, без да я гледа.

Да върви на майната си скапаният Валенте Шарпе.

И така, сега тя беше тук, на симпозиума, за да чуе какво ще отсъдят учените и да узнае резултата от екзотичния облог.

Нещата обаче щяха да вземат друг обрат, за който тя изобщо не подозираше.

От няколко часа вече слушаше за магиите на физиката от края на XX век и всичко й се струваше познато: „брани“^[1], паралелни светове, сливащи се черни дупки, пространства на Калаби-Яу^[2], откъслеци от действителността… Почти всички докладчици цитираха теорията за „секвоята“, но никой не спомена за възможност времевите струни да бъдат идентифицирани изолирано, решавайки парадокса с края „минало“ посредством локални променливи. Експерименталният физик Серджо Марини, сътрудник на Бланес в Цюрих, чийто доклад Елиса бе очаквала с нетърпение, заяви, че е необходимо да се приемат противоречията на теорията и цитира като пример безкрайните резултати на релативистичната квантова теория.

Изведнъж, насред всеобщо мълчание в знак на очакване и уважение, тя видя как към подиума се плъзга електрическата инвалидна количка, в която се придвижваше Стивън Хокинг.

Прилепен до тъмната облегалка, прочутият физик от Кеймбридж, наследник на същата катедра, която Нютон бе оглавявал един век преди него, трудно можеше да се възприеме като нещо по-различно от едно болно тяло.

Ала Елиса познаваше зашеметяващия интелект, скрит в това тяло, и възхитителната личност, струяща през хлътналите му зад големи очила очи, както и желязната воля, която го бе превърнала, въпреки заболяването на централната му нервна система, в един от най-значимите учени в света. На Елиса й се струваше, че възхищението, което изпитваше към него, никога няма да е достатъчно: Хокинг представляваше за нея лично доказателство, че в този живот никога нищо не бива да се смята предварително за изгубено.

С помощта на гласовия синтезайзер Хокинг превърна в разбираеми звуци предварително написания текст. Мигновено грабна вниманието на слушателите. Хапливите му коментари, произнесени на един механичен и точен английски, се посрещаха с бурен смях. Но, за неудоволствие на Елиса, се ограничи в изказването си до възможността за възстановяване на информацията, изгубена в черните дупки, и чак накрая, някак мимоходом, спомена за теорията на Бланес, завършвайки с думите:

— Клоните на секвоята на професор Бланес се извисяват все повече към небето на бъдещето, докато корените й потъват в почвата на миналото, където не можем да слезем… — Последва пауза в електронния глас. — Въпреки това, докато висим, захванати за един от клоните, нищо не ни пречи да гледаме надолу и да съзерцаваме корените.

Тази фраза породи размисли у Елиса. Какво имаше предвид Хокинг? Беше ли това само „поетична“ златна окраска, или пък се опитваше да посее съмнение относно възможността да бъдат идентифицирани и разтворени струните изолирано? Така или иначе, очевидно беше, че „теорията за секвоята“ е загубила доста тежест сред големите физици. Оставаше да чуят изказването на самия Бланес, но тя не залагаше големи надежди в очакванията си.

Последва почивка за обяд. Всички присъстващи станаха вкупом и се струпаха около изходите на залата. Елиса тъкмо се нареди на опашката при главния вход, когато един глас прошепна в ухото й:

— Готова ли си да загубиш?

Бе очаквала нещо от този род и не се забави с отговора си, обръщайки глава:

— А ти?

Ала Рик Валенте се бе изпарил, възползвайки се от прикритието на публиката. Елиса сви рамене и се замисли над възможен отговор на това предизвикателство. Беше ли подготвена? Може би не.

Но все още не беше победена.

Виктор Лопера й предложи да обядват заедно по време на почивката. Тя с удоволствие прие, защото й беше приятна компанията му. Независимо от това, че беше обсебен от онази хлъзгава тема, свързана с религията, заради която понякога бърбореше повече, отколкото трябва, Лопера умееше да води занимателни разговори и беше мил и забавен. Вече им бе станало приятен навик да се прибират заедно с неговата кола.

Купиха си вегетариански сандвичи в кафенето на самообслужване в Двореца на конгресите. Сандвичът на Виктор беше с двойно количество майонеза. Елиса подозираше, че единствено майонезата бе в състояние да накара другаря й да забрави за миг темата за Тейяр дьо Шарден или за това как абат Льометр^[3] открил, че вселената се разширява, а Айнщайн отказал да му повярва; Виктор се отдаваше изцяло на удоволствието да поглъща вкусния сос, без да го е грижа, че устните му се оплескват — после прокарваше дългия си език по тях и се почистваше като котка.

Не намериха свободна маса и хапнаха на крак, разговаряйки за докладите — той беше очарован от изказването на Райнхард Зилберг — и разменяйки поздрави с преподаватели и колеги (бяха като на някаква своеобразна витрина и на всеки пет секунди Елиса трябваше да се усмихва на някого). В един момент, доста неочаквано, гой й направи комплимент, изчервявайки се: „Много си красива днес.“ Тя му благодари, но не съвсем искрено. Въпросната събота бе решила, за пръв път след цяла седмица на пълна запуснатост, да си измие косата и да се посреши; беше облякла освен това светлосиня блуза и памучен тъмносин панталон, а не обичайните съдрани джинси, които спокойно биха могли „сами да тръгнат и да се приберат вкъщи“, според майка й. Не й хареса това, че Виктор забеляза тези подробности и я похвали.

Всъщност скоро си даде сметка, че интересът на Виктор към нея в този случай е специален. Разбра това, още преди той да заговори, от светкавичните погледи, с които я стрелкаше. Каза си, че като престъпник Виктор не би имал голямо бъдеще: беше най-прозрачната личност, която бе срещала.

Довършил и последната хапка от сандвича си и обрал с език всички остатъци от майонеза, Виктор каза с тон, в който прозираше добре пресметната липса на заинтересованост:

— Миналия ден говорих с Рик. — Тя видя как адамовата му ябълка се движи нагоре-надолу. — Като че ли сте се… сприятелили.

— Не, няма нищо такова — възрази Елиса. — Той ли ти го каза?

Виктор се усмихна, сякаш й искаше извинение за това, че неправилно е изтълкувал отношенията й с Валенте, но миг след това отново стана сериозен, както в началото.

— Не, аз сам стигнах до това заключение. Той ми каза, че му допадаш и че… се е хванал на бас с теб.

Елиса го загледа.

— Имам собствено мнение по отношение на теорията на Бланес — каза накрая. — Той пък си има свое. Хванахме се на бас, да видим кой от двама ни е прав.

Виктор махна с ръка, сякаш не желаеше да придава значение на този въпрос.

— Не си мисли, че ме интересува какво точно е станало между вас. — И добави толкова тихо, че Елиса трябваше да се наведе, за да го чуе, тъй като в кафенето беше доста шумно. — Исках просто да те предупредя да не… го правиш.

— Кое да не правя?

— Това, което той би те накарал. Каквото и да е то. За него не е игра. Добре го познавам. Бяхме много добри приятели… Той винаги е бил… Той е един доста извратен тип.

— Какво искаш да кажеш?

— Трудно е да ти обясня… — Изгледа я крадешком и промени тона си. — Добре де, не искам и да преувеличавам. Не казвам, че е…, че е луд, нито нещо подобно… Искам да кажа, че не изпитва голямо уважение към жените. Сигурен съм, че на някои точно това им харесва, по… — Лицето му беше почервеняло като домат. — Е, добре, неприятно ми е, че ти казвам всичко това. Много те ценя и исках… Можеш да правиш каквото си решиш, естествено, само че… аз не знаех, че сте разговаряли…

Помислих си, че е добре да те предупредя.

Изкуши се да му отвърне грубо. Нещо от рода на: „На двайсет и три години съм, Виктор. Мога сама да се грижа за себе си, благодаря ти.“ Но изведнъж осъзна, че Лопера, за разлика от майка й, не цели да я напътства — беше искрен и вярваше, че й помага, като й говори така. Реши да не го пита също така какво още му беше разказал Валенте за разговора помежду им. При дадените обстоятелства за нея вече нямаше никакво значение това, което великият Четири-стотни-след-нея би могъл да направи или да каже.

— Валенте и аз не сме приятели, Виктор — повтори тя много сериозно. — И колкото до мен, нямам никакво намерение да върша нещо, което не ми харесва.

Виктор не беше доволен, сякаш усещаше, че единственият злепоставил се след тези думи беше самият той. Отвори уста, после я затвори и разтърси глава.

— Естествено — съгласи се. — Беше глупост от моя страна…

— Съвсем не, благодаря за съвета ти. Наистина.

Прекъсна ги сигналът, който оповестяваше подновяване на докладите.

Елиса прекара следващите часове изцяло погълната от мисли върху детинските предупреждения на Виктор и от думите на докладчиците. Изведнъж забрави за всичко, свързано с Виктор и дори с Валенте, и се изправи на мястото си.

Давид Бланес се качваше на подиума. Ако това беше съдебен процес, тишината, с която го посрещнаха, беше тишина като при появата на обвиняем.

Бланес подхвана ироничната забележка за дървото оттам, където я бе оставил Хокинг.

— Секвоята е кичеста, ала не дава плод.

След по-малко от десет минути Елиса знаеше, че е загубила.

 

 

Бланес говори още трийсет минути, но за да каже предимно, че новите поколения физици ще открият „все още неподозирани начини“ за решаване на проблемите, които поставя краят „минало“ при струните. Спомена възможни решения, включително локалните променливи, и друго — което не беше хрумвало на Елиса — с имагинерни числа, ала ги окачестви като „елегантни и безполезни, все едно да се нагиздиш с фрак насред пустиня“. Виждаше се, че е потиснат и изморен, може би до гуша му бе дошло да се брани срещу атаките на своите противници. Въпреки аплодисментите, Елиса беше сигурна, че изказването му е разочаровало публиката. Изпита презрение към някогашния си идол. Не желаеш да се бориш за идеите си. Аз пък искам.

Последното изказване за деня беше на Бланес, но оставаше една кръгла маса след още една почивка. Елиса стана и се нареди на опашката за излизане. Зад гърба си чу гласа, точно по същия начин, както на обяд.

— Иди в мъжката тоалетна и чакай там.

— Все още не съм загубила — каза тя и бързо се обърна.

Виждайки, че пак се отдалечава, Елиса протегна ръка и го сграбчи за ризата. Този път няма да си тръгнеш.

— Не съм загубила — настоя.

Валенте се отдръпна, но не можа да избяга. Вървяха заедно до изхода и застанаха лице в лице във фоайето. Видът му, както обикновено, предизвика у Елиса усещането, че на раменете си е понесъл неонов надпис, гласящ: „Ето го Валенте Шарпе“ — огненочервена джинсова риза, закопчана до най-горното копче, колан и панталони в цвят бордо, червеникави боти и златен ланец и обеци. Картичката на участник в конгреса (която Елиса държеше прибрана в джоба си) висеше на ризата му на височината на гърдите и афишираше името му, проблясвайки. Целият му рус и влажен бретон бе грижливо положен върху дясното око. Гласът му издаде известно раздразнение.

— Дадох ти първата заповед — отивай в мъжката тоалетна.

— Не мисля да ида.

В погледа му нещо проблесна, сякаш да се пошегува, при все че ръбестите му черти не трепнаха.

— Струва ми се доста подло от твоя страна да се отмяташ, госпожице Робледо.

— Не се отмятам, господин Валенте. Ще заплатя, когато загубя.

— Ясно е, че загуби. Бланес каза, че твоите променливи за локално време са като кучешко лайно на подметка.

— Става дума за едно мнение — възрази тя. — Той нищо не доказа, изрази просто едно мнение. Но физиката не се свежда до мнения.

— Оо, хайде сега…

— Облогът е голям. Искам да се убедя, че ти си прав, а аз — не. Или се страхуваш да не загубиш?

Валенте я гледаше, без да мига. Тя издържа, отвръщайки на погледа му. Накрая той пое дълбоко дъх.

— Какво предлагаш?

— Естествено, че няма да влизам в дискусия с Бланес, когато ни дадат думата за въпроси. Но нека направим следното — всички знаят, че Бланес ще реши кого да вземе в Цюрих въз основа на курсовите работи, които му предадохме. Сигурна съм, че ако моята идея му се стори достойна за изследване, ще вземе мен. Ако напротив, сметне, че е глупава, ще ме отхвърли. Предлагам да изчакаме дотогава.

— Ще избере мен — каза Валенте меко. — Свиквай с тази мисъл, скъпа.

— Още по-добре за теб. Но дори това не е нужно. Дори само ако ме отхвърли, ще си платя.

— Какво искаш да кажеш с това „ще си платя“?

Елиса пое дъх.

— Ще отида където кажеш и ще направя каквото наредиш.

— Не ти вярвам. Ще намериш друго извинение.

— Кълна ти се — каза тя. — Давам ти честната си дума. Ще направя каквото поискаш, ако ме отхвърли.

— Лъжеш.

Тя го погледна с блеснали очи.

— Приемам това по-сериозно, отколкото смяташ.

— Кое? Баса?

— Собствените си идеи. Твоят бас ми се струва тъпотия, както и всичко останало, което ми наприказва онази вечер у вас. Никой не ни „проучва“, никой не ни наблюдава. Онова с мобилния телефон е било случайност — върнаха ми го на другия ден. Мисля, че се правиш на интересен пред мен. Но ще ти кажа нещо. — Елиса разкри белите си зъби в широка усмивка. — Внимавай, господин Валенте, защото събуждаш моя интерес.

Валенте я наблюдаваше със странно изражение.

— Ти си уникална мацка — пророни тихо, сякаш на себе си.

— Затова пък ти, с подобни детайли като „мъжката тоалетна“, падаш все по-ниско в тълпата.

— Начина на плащане го решава победителят.

— Съгласна съм — прие Елиса.

Неочаквано той избухна в смях. Изглеждаше като да бе потискал този смях през целия разговор.

— Ама ти си страхотна! — продължи да повтаря известно време, като търкаше очи. — Направо невероятна! Исках да те изпитам, да видя как ще постъпиш. Кълна се, че щях да се напикая от смях, ако беше отишла в мъжката тоалетна… — После я погледна с нещо подобно на сериозност. — Но приемам предизвикателството ти. Напълно съм сигурен, че ще изберат мен. Всъщност бих казал, че вече съм избран, скъпа. И когато това стане ясно, ще ти се обадя на мобилния. С едно иззвъняване. Ще ти кажа къде да идеш, как да стигнеш, какво да носиш със себе си и какво — не, а ти ще се подчиниш на всяка дума като дресирано кученце… И това ще е само началото. Ще се кефя както никога, кълна ти се… вече ти казах — интересна си ми, още повече с този твой характер, и съм любопитен да разбера докъде си готова да стигнеш… Или пък ще се окаже това, което вече подозирам: че си лъжкиня, страхливка, която не държи на думата си…

Елиса изслуша обидите, като го гледаше спокойно, но вътрешно усещаше сърцето си да бие ускорено, а устата й беше пресъхнала.

— Искаш ли да се откажеш? — попита той с престорена сериозност, загледан в нея с лявото си око (дясното беше затулено с перчем от коса). — Това е последната ти възможност.

— Аз вече направих своя облог — Елиса принудено се усмихна. — Ако ти имаш желание да се отметнеш…

Валенте имаше вид на дете, открило неподозирана играчка.

— Върховно — възкликна. — С теб ще се позабавлявам чудесно.

— Ще видим. А сега, моля да ме извиниш…

— Почакай — помоли Валенте и се огледа. — Вече ти казах, че съм сигурен, че ще спечеля, но искам да бъда напълно честен с теб. На този конгрес забелязвам някои подробности, които ме карат да мисля, че не всичко е така, както ни го представят… Бланес и Марини сякаш са прекалено заинтересовани да докажат, че тяхната „секвоя“ се е превърнала в бонзай, ала открих нещо интересно… — Направи й знак, докато се отдалечаваше. — Ела, ако искаш да видиш.

Тръгнаха във фоайето, успоредно на масите за регистрация, като се разминаваха и гледаха да не се блъскат в хора с най-разнообразна външност: чужденци и местни, преподаватели и студенти, типове в костюм и вратовръзка и индивиди с джинси и тениски; други, които се опитваха да подражават на идолите си (предизвикваха смях у Елиса всички онези физици, които се развяваха с коси като на Айнщайн), и трети, домогващи се да докоснат някое от величията (инвалидната количка на Хокинг беше се изгубила сред рояк почитатели). Внезапно Валенте се спря.

— Ето ги. Заедно накуп, като истинско семейство.

Тя проследи погледа му. Те наистина образуваха отделна група, сякаш съзнателно се стремяха да се изолират от останалите. Разпозна Давид Бланес, Серджо Марини и Райнхард Зилберг, както и един млад учен в областта на експерименталната физика от Оксфорд, който беше изнесъл доклад след Зилберг — наричаше се Колин Крейг. Разговаряха оживено.

— Крейг беше един от ръководителите ми по физика на частиците — обясни й Валенте. — Насърчи ме да се явя на изпитите за курса на Бланес… Зилберг е преподавател по философия на науката и доктор на историческите науки. А сега погледни онази мадама, високата с лилава рокля, дето е до Крейг.

Тя трудно можеше да остане незабелязана, защото беше от онези жени, пред които ти спира дъхът. Дългата й кестенява коса се спускаше право надолу до средата на бедрата й, подобно на подострен молив, а стройната й фигура бе очертана от елегантна, макар и семпла рокля. Придружаваше я девойка, която изглеждаше много млада и имаше буйна коса на албинос. Елиса не познаваше нито една от двете. Валенте добави:

— Това е Жаклин Клисо от Монпелие, известна фигура от световната палеонтология, а освен това е и антрополог. Другата, албиноската, сигурно е нейна ученичка…

— Какво правят тук? Не участват в никоя от работните групи…

— И аз това се питам. Мисля, че са дошли, за да се срещнат с Бланес. Този симпозиум беше нещо като семейна среща. Същевременно татко Бланес и мама Марини се опитват да внушат на научната общност да не очаква „секвоята“ да разцъфне тази година. Човек би казал, че целта им е да сложат картите на масата и да стане ясно, че никой не мами. Интересно, нали? Но това не е всичко.

Отдалечи се, пъхнал ръце в джобовете си и Елиса го последва, заинтригувана въпреки волята си. Стигнаха до другия край на фоайето. През големите прозорци се забелязваше, че светлината на летния ден още не беше помръкнала.

— Най-любопитно е следното — продължи той. — Преди два месеца се срещнах със Зилберг и Клисо в Оксфорд. Трябваше да обсъдя един въпрос с Крейг и го потърсих в кабинета му. Отвори ми вратата, но беше зает. Познах Зилберг и полюбопитствах да разбера коя е тази готина мадама с него. Но Крейг не ми ги представи. Всъщност като че ли се притесни от моята поява… Затова пък е полезно човек да поддържа приятелски връзки със секретарките — секретарката на Крейг впоследствие ми разясни всичко. Оказа се, че Клисо и Зилберг от цяла година провеждали някакви разговори с нейния началник и сега най-сетне се срещнали в Оксфорд.

— Вероятно са планирали съвместна работа — каза Елиса.

Валенте поклати глава.

— С Крейг доста се бяхме сприятелили и той обикновено ми разказваше за проектите, в които участва. Освен това каква съвместна работа може да има между тип като Крейг, който се занимава с ускорители на частици, историк като Зилберг и експерт по умрели маймуни като Клисо? И ако към всичко това добавим Бланес и Марини… какво ще се получи?

— Мешавица?

— Нещо такова или пък секта на почитателите на дявола.

Валенте снижи глас. — Или… нещо много по-екзотично.

Елиса го изгледа.

— Какво искаш да кажеш?

Той се задоволи да се усмихне. Музикален сигнал оповести подновяването на заседанията. Публиката, подобно на железни стружки, привлечени от магнит, се завтече към залата. Валенте направи знак с глава.

— Ето ги всички, погледни ги. Малките патенца след мама Патица: Крейг, Зилберг, Клисо, Марини… Поканата я изпраща Бланес, но парите не са негови… — обърна се към нея. — Сега вероятно ще разбереш защо съм толкова сигурен, че ни „проучваха“… Погледни това…

Беше спрял до един от афишите, поставен на стойка. На него можеше да се прочете на испански и английски: „Първи международен симпозиум. Природата на време-пространството според модерните теории. 16–17 юли 2005 година. Дворец на конгресите в Мадрид.“ Ала Валенте сочеше към нещо друго, изписано с дребен шрифт.

— Спонсориран от… — прочете.

— „Игъл Груп“ — дешифрира Елиса художествено изработения логотип. Буквата „г“ от „Игъл“ беше разположена така, че да се възприема и като инициал на „Груп“.

 

 

— Знаеш ли какво е това? — попита Валенте.

— Разбира се. Появи се отскоро, но го споменават доста често — консорциум от предприятия в Европейския съюз, създаден за развитие на науката…

Той се усмихна и я загледа.

— Моят баща ми каза веднъж, че съответствието на Ешелон в Европа е „Игъл Груп“ — обясни.