Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (26)

24

— А после?

— Паркирах някъде и се затичах…

— Извинете. Преди това не се ли случи нищо? Не казахте ли, че докато сте пътували в колата, сте имали „изключване“?

— Да, струва ми се, че да.

— Какво видяхте…? Хайде, успокойте се… Колко добре започнахме днес… Защо всеки път, щом стигнем дотук…?

 

 

Денят беше прекрасен за разходка. За нещастие, дворът беше доста малък, но бе за предпочитане пред стаята. Отвъд ромбовете на телените заграждения виждаше още ромбове, а след тях, в далечината — плажа и безбрежното море. Океански бриз раздвижи долния край на халата й. Носеше хартиен халат (Боже Господи, хартиен халат, колко бяха стиснати), но поне можеше да се покрие, а и вятърът не беше толкова студен, колкото й се бе сторило в началото. Свикваше се.

Бяха й казали, че има маслинени и смокинови дървета на западния склон, който не се виждаше оттук. Въпреки това тукашният пейзаж й бе достатъчен: ретините я заболяха от такова изобилие на пейзажи, но неудобството продължи само миг. Успя да направи няколко крачки, без да усети замайване, при все че накрая почувства нужда да се облегне на металните жици. Зад второто заграждение се движеше някаква кукла. Беше войник, но гледан отдалеч, с походката си би могъл спокойно да мине за приемлива версия на андроид от филм със специални ефекти. Носеше внушително оръжие на рамо и се движеше, сякаш искаше да покаже, че понася тежестта на своя товар без затруднения.

Изведнъж всички притъмня. Промяната беше толкова внезапна, че тя си помисли, че самата гледка, която съзерцаваше, се бе сменила с друга. В действителност един облак беше затулил слънцето.

— Нека се върнем към момента с видението как тялото на Надя се разпада… Спомняте ли си?

— Да…

— Видяхте ли другиго? Субекта, когото наричате „той“? Онзи от еротичните ви сънища?

— …

— Защо плачете?

— …

— Елиса, тук не може да ви се случи нищо лошо… Успокойте се…

 

 

Помисли си, че е изплувала от някакъв подземен свят, от пещера. Спомняше си последните дни като поредица от несвързани сенки. Боляха я ставите, а по ръцете й имаше белези от убождания: пълно беше с тях и приличаха на следи от фин пиърсинг. Но те вече й бяха обяснили целта на тези инжекции. Най-важното, за да излезе от състоянието, в което я бяха докарали в базата, бе да я успокоят. Бяха й предписали големи дози успокоителни.

Беше 7 януари 2012 година: попита за датата младежа, който дойде да я вземе от стаята. Беше облечен в раиран костюм и изглеждаше доста симпатичен. Каза й, че тя е при тях вече повече от две седмици. После я придружи до залата.

— Не знам дали знаете, че „Додеканес“ означава на теория, че островите би трябвало да са само дванайсет — обясняваше младежът с глас на чичероне, докато прекосяваха коридори, които неизбежно биваха блокирани в някой пункт за проверка на документите за самоличност. — Но в действителност островите наброяват над 500. Този се нарича „Имния“ — мисля, че сте били тук веднъж. Това е доста добре оборудван център — имаме лаборатория и летище за хеликоптери. Структурата е сходна с тази на тихоокеанските бази на DARPA — американската агенция за научни изследвания в областта на отбраната. Всъщност си сътрудничим с Отдела за съвместна отбрана на Европейския съюз… — Често спираше и я поглеждаше, неизменно любезен. — Добре ли се чувствате? Усещате ли се замаяна? А как сте с апетита? Ето, сега ще ви сервираме храна, може да вечеряте с останалите… Внимателно, тук има стъпало… Приятелите ви са съвсем добре, не бива да се притеснявате. Студено ли ви е?

Елиса се усмихна. Нима можеше да изпитва студ с тази вълнена жилетка върху черната блузка с презрамки? Носеше също черни джинси.

— Не, благодаря… просто осъзнах, че това са собствените ми дрехи.

— Да, донесохме ви ги от къщи.

Младият мъж й показа зъбите си, които изглеждаха толкова съвършени, че за момент й стана дори неприятно.

— По дяволите, благодаря.

От една стая, чиито врати бяха отворени, долиташе мелодичен лабиринт от звуци на барокова музика, изпълнявана на пиано.

— Глезим нашия професор, като му предоставяме условия за любимото му хоби… Вече се познавате, така че няма да губим време в представяния.

Помисли, че това твърдение е вярно само до известна степен — в онези обкръжени със сенки очи и изморени тела, обвити с халат и пижама или ежедневни дрехи, трудно можеше да разпознае Бланес, Марини, Зилберг и Клисо и предположи, че и те си мислят същото за нея. Всъщност почти не се поздравиха. Единствено Бланес (който си беше пуснал брада) й отправи вяла усмивка, прекъсвайки своя рецитал.

Докато тя заемаше място до дългата маса в центъра, влязоха още двама души. Първия тя не позна веднага, защото беше обръснал мустаците си, а косата му бе напълно побеляла. Затова пък другия позна веднага — все същата коса, подстригана като канадска ливада, посивяла къса брада, здраво тяло, едва вместващо се в костюм, и силно съсредоточен поглед, като че ли малкото неща, които успяваха да събудят интереса му, поглъщаха цялата му страст.

— Вече познавате господата Харисън и Картър — нашите координатори по сигурността — каза младежът. Новопристигналите поздравиха с кимване на глава, а Елиса им се усмихна. Когато всички седнаха, младежът направи нещо като поклон. — Това беше всичко от мен, щастлив съм да ви посрещна тук. Не се колебайте, моля ви да ме потърсите, ако ви е нужно още нещо, преди да си тръгнете.

След като младежът излезе, изминаха няколко секунди в размяна на погледи и усмивки и след това белокосият се обърна към нея.

— Преподавател Робледо, радвам се да ви видя отново. Спомняте си за мен, нали? — Тогава си спомни. Никога не й е бил симпатичен този мъж, въпреки че предполагаше, че става дума за несъвместимост на характерите. Отвърна му с усмивка, но закопча жилетката си върху леката блузка под нея и кръстоса крака. — Добре, да преминем към темата, която ни интересува. Пол, можеш да започваш, ако желаеш.

Картър изплю речта си подобно на вряща вода.

— Днес се връщате по домовете си. Наричаме това „реинтегриране“. Все едно не сте отсъствали: всичките ви сметки са платени, срещите ви — отложени, непосредствените задачи — отменени без никакъв проблем, а вашите близки и приятели са успокоени. Необикновената дата на операцията ни принуди да използваме различни извинения във всеки отделен случай. — Раздаде им по една папка. — С помощта на това ще може да се информирате.

Тя вече знаеше, че преди две седмици майка й е получила съобщение на телефонния секретар, в което самата тя, или поне „собственият й глас“ се извиняваше, че няма да може да прекара Бъдни вечер във Валенсия. В работата не беше необходимо да иска отпуск — полагаше й се по закон на тези дати.

— От „Игъл Груп“ бихме желали да се извиним за това, че ви накарахме да прекарате празниците тук. — Харисън се усмихна, сякаш ставаше дума за продавач, който се извинява за грешка, допусната при продажба. — Надявам се да разберете нашите подбуди. Въпреки че ми е известно, че през последните дни сте били подобаващо информирани, господин Картър с голямо удоволствие ще ви запознае с изводите. Пол?

— Не намерихме доказателства относно това смъртта на професор Крейг да е имала някаква връзка със случилото се в Нуева Нелсон, нито с вас — каза Картър и извади други листове от чантата си. — Колкото до самоубийството на Надя Петрова, за съжаление смятаме, че е пряко свързано с вестта за смъртта на Крейг…

Елиса затвори очи. Вече беше приела огромната трагедия, но не можеше да не се вълнува всеки път, когато си спомнеше за нея. Защо го е направила? Защо ми се обади, а после го е извършила? Не си спомняше добре подробностите около нейното обаждане, но много добре помнеше болезнената тревожност на Надя, необходимостта да е с нея…

— Точно затова ви предупредихме да не се свързвате помежду си — наблегна Харисън с укоризнен тон и изгледа Жаклин. — Госпожо Клисо, за нищо не ви виня. Вие сте направили това, което ви се е струвало правилно: обадили сте се на госпожица Петрова, защото преди това са се обидили на вас и сте имали нужда да се разтоварите пред никого. За съжаление сте избрали неправилния човек.

Жаклин Клисо седеше на стол в края на масата. Беше облечена в светлосиня пижама и къс халат, обаче въпреки това и въпреки изминалите години, продължаваше да е ослепителна като жена. Елиса се вгледа в една подробност — беше боядисала косата си черна.

— Съжалявам — отрони Жаклин почти без глас и сведе очи. — Толкова съжалявам.

— О, повтарям ви да не се обвинявате. Вие не сте предполагали, че госпожица Петрова ще реагира по този начин. Могло е да се случи с всекиго. Просто не го забравяйте, за да не го повторите при друг повод.

Жаклин остана с наведена глава и красиви, тръпнещи устни, сякаш нищо от думите на Харисън не можеше да победи в нея убеждението, че заслужава най-строго наказание. Елиса изпита страх — помисли си, че тя също е постъпила зле, като е разговаряла с Надя.

— Възпроизведохме точно случилото се. — Картър разпределяше още книжа — фотокопия от изрезки от вестници от различни страни. — Надя Петрова е разговаряла с госпожа Клисо в седем вечерта. После се е обадила на госпожица Робледо в около десет вечерта. В десет и половина е прерязала вените на двете си ръце. Починала е от загуба на кръв в банята.

— След като вие сте й предложили да излезете и да вечеряте заедно — кимна към Елиса. Тя с усилие преглътна сълзите си.

— Тук може да погледнете информацията от пресата по двата случая — посочи им Картър и отново отстъпи думата на Харисън; приличаха на двама актьори по време на репетиция.

— Естествено, не всичко е разказано. Вярно е, че ние се намесихме, но ще ви обясня защо. Когато професор Крейг бе убит, бяхме заинтригувани. Изпратихме специални отряди в дома на Крейг и отново започнахме да ви следим — така подслушахме телефонните ви разговори. Госпожица Петрова беше много нервна и ние изпратихме един от нашите агенти да се увери, че е добре. Но когато отишъл в дома й, открил, че се е самоубила. Тогава отцепихме района и решихме да ви доведем всички тук, за да избегнем нова трагедия…

— Методът не е съвсем по правилата, но ще го приложим отново — нека да е ясно — по отношение на всеки един от вас или на всички, ако е необходимо. — Изгледа ги един по един. Спря погледа си по-дълго на Елиса, която сведе очи. Сетне на Жаклин, която изобщо не го погледна. — Разбрахте ли, професоре?

Жаклин веднага отговори:

— Прекрасно.

— Прекарахте известно време в изолация заради вашата собствена сигурност и заради тази на вашите близки. Вече много пъти сме повтаряли — вие сте под ефекта на Въздействието. Докато не разберем по-добре какво се случва с човешко същество, наблюдавало миналото, ще трябва да прилагаме сурови мерки всеки път, когато това с необходимо. Предполагам, че съм пределно ясен.

Погледна отново Елиса, която пак кимна. Погледът ма Харисън, онези негови сини, остри като стрели очи я караха да изтръпва.

— Вие сте културни хора, интелектуален елит… Сигурен съм, че ме разбирате.

Всички се съгласиха.

— Но… не работехте ли по хипотезата, че организирана група е убила Колин? — запита Марини внезапно. Тонът му привлече вниманието на Елиса — сякаш подобна възможност му се струваше желана. Очите му бяха зачервени, а тик дразнеше лявото му око.

— Няма улики, които да сочат каквато и да било организация — каза Картър.

— Професор Крейг е умрял случайно от ръцете на неколцина опасни престъпници от Изток, преследвани от Скотланд Ярд — добави Харисън. — Влизали по къщи, измъчвали и убивали обитателите, като отнасяли всички ценни предмети. Заловили са ги вече. Истинска трагедия, но можеше да спре дотук, ако не бяхте започнали да си разказвате новината един на друг, потънали в скръб… и така госпожица Петрова не успяла да понесе мъката.

— Така или иначе, няма да се приберете у дома без охрана каза Картър. — Ще продължим да ви следим поне още няколко месеца, за ваша собствена сигурност. И ще продължим също с интервютата с нашите екипи от специалисти…

— А ако не искаме да се приберем? — възкликна Марини. — Имаме право да живеем под закрила!

— Ваш избор, професоре. — Харисън разпери ръце. — Можем да ви задържим колкото време пожелаете под стъклен похлупак, ако това искате… Но няма никаква обективна причина да постъпваме по този начин. Нашият съвет е да се върнете към нормалния си живот.

Този израз накара Елиса да стисне зъби. Не познаваше значението на „нормален живот“ и подозираше, че никой, с изключение на Картър и този мазник Харисън, не би могъл да й го обясни.

Всички бяха много изморени и се прибраха по стаите си след храна. Следобед, преди да я отведат в самолета, й върнаха личните вещи. Погледна към календара на часовника: събота, 7 януари 2012 година.

 

 

Осем месеца по-късно, сутринта във вторник, 11 септември, тя получи рекламно съобщение на своя часовник-компютър. Съдържаше план на няколко улици в центъра на Мадрид и часовник в горния ъгъл. Всъщност въпросният часовник беше обект на рекламата и представляваше прототип на ръчен часовник-компютър с вградена система „Галилей“ — най-нов и модерен европейски метод за сателитно определяне на местоположението. За да се убеди в това, потребителят можеше да мести курсора по картата и в местата, обозначени с червен кръг, се явяваха локализационните параметри под акомпанимента на различна мелодия. Текстовата реклама гласеше: „За теб“. Елиса беше на път да го изтрие, когато вниманието й бе привлечено от една подробност.

Музиката, звучаща в отделните точки, с изключение само на една от тях, беше еднаква. Веднага позна различната — пиесата, която той винаги свиреше. Никога не би могла да я забрави.

Бе заинтригувана. Премести курсора на единствения кръг, където мелодията беше друга. Тя също беше за пиано, но произведението бе много по-популярно. Дори на нея й беше добре познато.

Изведнъж я полазиха тръпки. За теб.

Тогава установи, че когато поставеше курсора в съответния кръг, часът на рекламирания часовник се променяше от 17:30 на 22:30.

Реши да изтрие съобщението, изтръпнала от страх.

Напоследък всичко я плашеше. Ако трябва да сме честни, през изминалото лято тя бе заприличала на някакво желе, което се разтреперваше при най-малкия повод и чиято единствена грижа бе да се старае все повече и повече да поддържа крещящ външен вид, купувайки дрехи, каквито никога преди не би й хрумнало да облече, отказвайки на всички мъже, които я канеха да излязат (а те бяха многобройни и поканите им недвусмислени), и залоствайки се у дома с резета и аларми, опитвайки се да живее на спокойствие. При все че последната й лятна отпуска не бе от най-хубавите, тя беше започнала да си възвръща самообладанието след ужасното преживяване по Коледа и не искаше да се връща назад.

През въпросния следобед отново получи същото съобщение. Изтри го. И пак го получи.

Когато стигна вкъщи, беше изпълнена с паника. Това изпипано до най-малката подробност и така добре обмислено съобщение (ако ставаше дума за това, за което си мислеше, а тя не се съмняваше) събуждаше в нея ужасни спомени.

Ако беше телефонно обаждане, откъдето и да идваше го, просто нямаше да вдигне. Ала съобщението едновременно я привличаше и отблъскваше — струваше й се като че ли кръгът на живота й се затваря. За нея всичко беше започнало с шифровано съобщение и може би всичко щеше да завърши по същия начин.

Тя взе решение.

Посоченото време беше 22:30. Разполагаше с почти два часа — предостатъчни, за да пристигне. Облече се машинално — не сложи сутиен, избра рокля в слонова кост, плътно прилепнала подобно на трико по тялото й, която оставяше голи врата и ръцете й; сложи си бели камъшитови ботуши и сребърна гривна (бе започнала да се кичи с множество гривни и дрънкулки). Взе малка чантичка и в нея пъхна шишенцето наскоро купен парфюм, червило и други гримове. Беше си направила прическа, разбухвайки нарочно къдриците в косата си — черна, с естествения й цвят, който той толкова харесваше. Преди да излезе отвори съобщението и маркира кръга, където звучеше онази друга, популярна мелодия. Запомни адреса и излезе от къщи.

По пътя не престана да мисли за музиката и за текста на посланието: „За теб“. Това я беше ориентирало.

Музиката беше „На Елизе“ от Бетовен.

 

 

Без да може да каже защо, реши да вземе метрото. Беше толкова нетърпелива, че дори не забеляза погледите на пътниците край нея. Слезе на „Аточа“; вечерта, все още топла, предвещаваше все пак наближаващата есен. Докато вървеше към мястото, обозначено на картата, си спомни за онази друга вечер преди шест години, когато Валенте й беше определил среща с подобна хитрост, за да й обясни, че съществува добре изпипан сценарий, в който тя е просто марионетка.

Сега нещата бяха различни. И особено — тя самата.

Обикновено не обръщаше внимание на циничните подмятания на някои мъже на улицата, но в този момент грубите подвиквания на група хлапаци, когато мина покрай тях, я накараха да се замисли. Погледна крадешком фигурата си, отразена в стъклата на витрините: висока, източена, със силует в слонова кост и ботуши с висок ток. Спря изненадано пред един магазин. Плътно прилепналата рокля я разголваше много повече, отколкото ако беше без дрехи, а гривната, стегнала бицепса й, и ботушите й придаваха вид на доста по-различна от това, което тя би искала да изглежда.

Как беше възможна подобна промяна на сто и осемдесет градуса? Споменът за вечерта на запознанството й с Валенте я накара да се замисли за дълбоките промени, които бе претърпяла нейната личност оттогава: студентката Елиса, така небрежна по отношение на външността и облеклото си, се беше превърнала в преподавателката Робледо — смешна пародия на манекен или кабаретна актриса. Дори майка й, изключително елегантната Марта Моранде, често й казваше, че не прилича вече на себе си. Сякаш беше друг човек.

Сърцето й отекваше в гърдите, докато наблюдаваше отражението си в стъклото. За кого се гласеше така? Под чие влияние толкова се беше променила? Хрумна й нещо много странно. Валенте би я харесал.

Тръгна отново, усещайки се чужда. Чужда и тайнствена, сякаш част от волята й беше извън нейния собствен контрол. Но в крайна сметка прие, че приумицата да се чувства желана в крайна сметка й принадлежи. Може би беше необяснима и дори отблъскваща, но несъмнено произлизаше от самата нея и някогашната Елиса нямаше никакво право да протестира.

Токчетата на белите й ботуши чаткаха по паважа, докато тя крачеше към мястото на срещата. Изпитваше страх и същевременно силно желание тази среща да е действителна. През последните месеци страх и желание често съзаклятничеха в нея.

Адресът беше просто един ъгъл. Там нямаше никой. Огледа се и в този миг я заслепиха фаровете на кола, спряла на една перпендикулярна уличка. Усети, че сърцето й заби по-бързо и се приближи. Някой зад волана й отвори вратата на седалката до себе си. Сетне колата веднага даде газ и се насочи към булевард „Прадо“. Водачът каза:

— Боже Господи, никога не бих те познал. Толкова… си променена…

Тя се изчерви и наведе очи.

— Моля те, пусни ме да си вървя — помоли го тя. — Спри и ме остави да сляза.

— Елиса, от две седмици вече не ни следят. Струва ми се.

— Няма значение. Остави ме да сляза. Не трябва да се срещаме.

— Дай ми възможност. Трябва да се съберем, без те да разберат. Само една възможност.

Елиса го погледна. Бланес изглеждаше много по-добре, отколкото в базата на „Игъл“. Носеше свободна риза и джинси; не беше обръснал брадата си, по която може би имаше толкова косми, с колкото косата на главата му бе оредяла. Ала беше очевидно, че е различен. Тя също изглеждаше друга. Почувства се абсурдно в това облекло. Изведнъж цялото й крехко съществуване се сгромоляса в краката й. Каза си, че може би той е прав — трябваше да говорят.

— Наистина се радвам да те видя — добави той с усмивка. — Не бях стопроцентово сигурен относно успеха на това музикално съобщение… Казах ти вече, че вдигнаха наблюдението, но аз все пак реших да съм предпазлив. Освен това подозирах, че по друг начин няма да те накарам да дойдеш. На Жаклин също трябваше да… й пуснем стръв.

Отбеляза си наум това множествено число „пуснем“. Кого още имаше предвид? Въпреки всичко присъствието на Бланес и близостта му излъчваха сила и й действаха успокояващо. Загледана в парада от светлини на нощен Мадрид, тя го заразпитва за останалите.

— Добре са — Райнхард е дошъл с влак с билет, купен от един от студентите му, а Жаклин е пристигнала със самолет. Серджо Марини няма да може да дойде. — В отговор на въпросителното изражение на Елиса поясни:

— Не се безпокой, нищо лошо не му се е случило, просто няма да дойде.

Остатъкът от пътя по автомагистрали, осветени в жълто, и по черни шосета премина в мълчание. Къщата беше насред полето, близо до Сото Реал, и дори в тъмнината изглеждаше голяма. Бланес й обясни, че това бил стар семеен имот, понастоящем собственост на сестра му и зет му, които мислели да я превърнат в селска вила. Добави, че „Игъл“ не знаели за съществуването й.

Салонът, в който влязоха, имаше точно толкова мебели, колкото гостите да не са принудени да седят на пода. Зилберг стана, за да я поздрави, Жаклин — не. Видът на Жаклин я накара да се втренчи в нея, но бързо отмести поглед, защото разбра, че въздействието му върху бившата преподавателка е много подобно на това, което бе оказал погледът на Бланес, вперен в нея, докато я наблюдаваше в колата. А Жаклин от своя страна като че ли видя в Елиса огледало със собственото си отражение. Какво означаваше всичко това? Какво ставаше с тях?

— Много се радвам, че дойдохте — каза Бланес и й подаде стол от ковано желязо, а самият той се настани на друг. — Да се насочим направо към въпроса. Преди всичко ще ви кажа, че ни най-малко няма да се учудя на изненадата ви и дори на недоверието ви, когато чуете това, което ще ви разкажем. Не мога да ви виня. Моля ви единствено за малко търпение. — Настъпи тишина. Бланес, сплел пръсти и подпрял лакти на коленете си, оповести без всякакво предисловие: — „Игъл Груп“ ни мамят. Лъжат ни от години. Райнхард и аз открихме доказателства. — Протегна ръка към чекмеджето на едно бюро до себе си и извади някакви книжа. — Доверете ни се. Спомените ще се събудят, уверявам ви. Така стана и с нас…

Спомените ли? — възкликна Жаклин.

Забравили сме много неща, Жаклин. Те ни дрогираха.

— Докато бяхме на базата в Егейско море — намеси се Зилберг. — И всеки път, когато ни разпитват онези „специалисти“, ни предписват лекарства…

Елиса невярваща се наклони напред.

Защо ще го правят?

— Добър въпрос — отвърна Бланес. — По принцип се мъчат да скрият, че смъртта на Крейг и Надя е свързана с тази на Черил, Розалин и Рик. Изненадващи са усилията на „Игъл“ да прикрият всичко. Харчат милиони, за да поддържат димната завеса, въпреки че нещата се изплъзват от ръцете им: свидетелите стават все повече и повече, множат се лицата, които трябва да вкарват в болница и да „лекуват“, нараства броят на журналистите, които трябва да бъдат заблуждавани… В Мадрид, когато се случи онова с Надя, властите опразниха целия жилищен блок под претекст, че има бомбена заплаха, и после пуснаха новината, че млада рускиня полудяла и се самоубила, след като заплашила да взриви сградата.

— Трябвало е да разпространят някаква правдоподобна история, Давид — каза Елиса.

— Така е, но вижте това — побутна един от документите към нея. — Собственичката на апартамента, приятелката на Надя, която е била на екскурзия в Египет, е поискала веднага да се върне, като научила новината. Не успяла да пристигне навреме — два дни по-късно някакви хлапетии от друг апартамент на същия блок си играли с бенгалски огън и предизвикали пожар. Живеещите там били евакуирани, нямало жертви, но сградата била овъглена.

— Да, имаше какви ли не спекулации по този повод. — Елиса беше прочела заглавията от вестниците. — Но става дума за нещастие, съвпадение…

По това няма спор. Ще ти разкажа за друго съвпадение.

Погледна разтревожено Бланес.

— Няма живи свидетели, нито запазени материални доказателства и във връзка с Колин Крейг — продължи Бланес. — Съпругата му се самоубила два дни по-късно в болницата, а детето починало няколко часа след като го намерили с признаци на измръзване. Нито семейството на Колин, нито на съпругата му поискали да запазят къщата и я обявили за продан чрез посредници. Купил я млад високопоставен служител от компютърна фирма с наименование „Техтем“.

— Това е фирма, която действа като подставено лице на „Игъл Груп“ — поясни Зилберг.

— Къщата незабавно е била срината до основи — допълни Бланес, — едно и също и в двата случая: няма свидетели, няма материални останки от местопроизшествието.

— Как се добрахте до всички тези данни? — попита Елиса, докато разлистваше изрезките.

— Райнхард и аз направихме проучвания.

— Така или иначе, това не доказва, че съществува връзка между смъртта на Колин и Надя и случилото се в Нуева Нелсон, Давид.

— Зная, но погледни го по следния начин. Ако смъртта на Надя и Колин няма нищо общо с Нуева Нелсон, за какво им е да правят целия този монтаж и да унищожават всеки остатък от мястото на престъплението? И защо ще ни отвличат и дрогират всички?

Жаклин Клисо кръстоса стройните си крака, открити до над коляното от зашеметяваща рокля без ръкав, съставена от три части (лента около врата, къса блузка и пола), отделени една от друга с голи участъци. Елиса я намираше за много чувствена и прекалено гримирана, с черни коси, прибрани в кок.

— Какви доказателства имаш за това, че са ни дрогирани? — нетърпеливо попита тя.

Бланес спокойно заговори.

— Жаклин, ти прегледа трупа на Розалин Рейтер. А след експлозията слезе в склада, защото Картър те повика да видиш нещо. Спомняш ли си всичко това?

За момент Жаклин като че ли се превърна в друг човек — лицето й стана напълно безизразно, а тялото й се вцепени на стола. Чувствената й външност до такава степен контрастираше с реакцията й на счупена кукла, че Елиса изпита страх. Видя отговора в объркването на бившата преподавателка, още преди тя да заговори.

— Аз… Мисля, че… Малко…

— Наркотици — каза Зилберг. — Заличили са спомените ни с наркотици. Днес това е възможно, знаеш. Съществуват производни на лизергиновата киселина^[1], които са способни да породят дори фалшиви спомени.

Елиса разбра интуитивно, че Зилберг е прав. Сред мъглата от спомени на моменти й се привиждаха някакви инжекции там, докато бяха заточени в онази база в Егейско море.

— Но защо? — не отстъпваше тя. — Нека допуснем, че смъртта на Колин и Надя има връзка с тази на Розалин, Рик и Черил. Какъв интерес представляваме за тях? Защо ни отвеждат там, дрогират ни и ни връщат? Каква информация можем да им дадем? И какви спомени търсят да заличат у нас?

— Ето това е въпросът — отбеляза Зилберг. — Дрогирали са всички ни, не само Жаклин, но за разлика от нея ние останалите не сме преглеждали никакъв труп, нито сме били свидетели на каквото и да било престъпление…

— И не знаем нищо — каза Елиса.

Бланес вдигна ръка.

— Това означава, че напротив, ние знаем нещо. Имаме нещо, от което те се нуждаят, и първата ни работа е да разберем какво е то. — Изгледа ги един по един. — Трябва да разберем какво е това, което споделяме, което е общо за всички ни, макар и да не си даваме сметка за него.

— Бяхме на Нуева Нелсон и видяхме миналото — каза Жаклин.

— Но каква информация биха могли да извлекат от това? И какви спомени искат да изтрият от съзнанието ни? Всички помним проекта Зигзаг и картините от Слънчевото езеро и Жената от Йерусалим…

— Никога няма да ги забравя — прошепна Зилберг и за миг като че ли се състари.

— Какво е тогава общото? Какво сме споделяли през всичките тези години от Нуева Нелсон насам, което те биха желали да научат, а сетне да ни ликвидират?

Елиса, която наблюдаваше Жаклин, изведнъж почувства, че трепери.

— Той… — промълви едва чуто. За миг помисли, че няма да я разберат, но внезапната промяна в изражението на останалите я накара да продължи. — Това, което сънуваме… Аз го наричам „Господин Белооки“.

Бланес и Зилберг едновременно зяпнаха. Жаклин, която се беше обърнала към нея, кимна в знак на съгласие.

— Да — каза. — Точно такива са очите му.

Това чувство за болест, за проказа, беше казала Жаклин. Ти също го изпитваш, нали, Елиса? Тя беше кимнала утвърдително. „Проказа“ бе точната дума. Чувство, че е „изцапана“, сякаш е търкала тялото си в плесен по повърхността на обширно тресавище. Но то бе нещо повече от чисто физическо усещане — беше мисъл. Жаклин много точно я изрази и Елиса си представи колко ли много палеонтоложката е страдала, може би дори повече и от нея.

— То е сякаш очаквам нещо ужасно… Аз съм част от него и няма как да избягам. Сама съм. И то ме зове. Надя изпитваше същото, сега си спомням…

Елиса беше останала без дъх. Зове ме и аз желая да се подчиня. Искаше да изрече това, но то й се струваше толкова противно, че дори не желаеше да го облече в думи. Някакво присъствие. Нещо, което ме желае.

Желае и Жаклин.

И всички останали може би, но най-вече нас двете.

След дълго мълчание Бланес вдигна очи. Елиса никога не беше го виждала толкова блед и объркан.

— Не е необходимо… да ми казвате нищо, ако не желаете прошепна. — Ще ви разкажа моите преживявания и трябва само да потвърдите дали е нещо подобно, или не. — Говореше предимно на тях двете и Елиса се запита дали вече е разговарял със Зилберг по този въпрос. — Виждам го в кошмарите си, в моментите на „изключване“… И щом се появи, започвам да върша ужасни неща. — Понижи глас и червенина обля страните му. — Трябва да ги правя, сякаш той ме принуждава. Неща… със сестра ми или майка ми. Не изпитвам удоволствие, при все че понякога го има. — Тишината беше всепоглъщаща и Елиса си даде сметка за усилието, което правеше Бланес, за да говори. — Но винаги има… причинено зло.

— Съпругата ми — каза Зилберг. — Тя е жертвата в моите сънища. Въпреки че ако я нарека „жертва“, не обяснявам всичко.

Неочаквано този огромен мъж сбърчи лице и стана, обръщайки им гръб. Дълго плака, без някой да успее да го утеши. Друг спомен накара Елиса да изтръпне — тогава, пред стълбата за склада, тя го бе видяла да плаче по същия начин. Когато отново ги погледна, Зилберг беше свалил очилата си, а лицето му лъщеше.

— Разделихме се… Не сме се развеждали — продължаваме да се обичаме. Всъщност аз я обичам повече от всякога, но не бих могъл да продължа да живея с нея… Толкова ме е страх да не й сторя зло… Да не би той да ме принуди да я нараня…

Жаклин Клисо също беше станала и се бе приближила до прозореца. В салона се бяха възцарили мрак и мълчание.

— Можете да се смятате за късметлии — каза тя, без да се обръща, загледана в нощта отвъд мръсните стъкла. Това, което ужаси най-много Елиса в нейната изповед, беше гласът й — той си остана непроменен — тя нито плачеше, нито стенеше. Ако Зилберг беше говорил като осъден на смърт, Жаклин Клисо се държеше като екзекутирана. — Никога не разговарям с когото и да било за това, с изключение на лекарите от „Игъл“, но предполагам, че няма защо повече да го крия. От години живея с мисълта, че съм болна. С тази мисъл в себе си се разделих със съпруга и сина си една година след завръщането си от Нуева Нелсон; по същата причина реших да изоставя преподавателската работа и професията си. Сега съм сама, живея в студио, което те плащат, в Париж. В замяна искат от мен само да им разказвам за сънищата си… и за поведението си. — Стоеше напълно неподвижна, докато говореше, а тялото й ясно се очертаваше под късата екстравагантна рокля. Елиса беше сигурна, че под нея не е облякла нищо друго. — Но всъщност не е вярно, че живея сама. Живея с него, ако разбирате какво искам да кажа. Той ми нарежда какво да правя. Заплашва ме. Кара ме да пожелавам разни неща и ме наказва със самата мен, със собствените ми ръце… Реших, че съм луда, но те ме убедиха, че е в резултат на Въздействието… Как го наричаха? „Травматичен делириум.“ Аз не го назовавам така. Когато се осмелявам да му дам име, го наричам „Дявол“ — прошепна. — И той ме влудява от ужас.

Настъпи мълчание. Погледите се отправиха към Елиса. Струваше й усилие да говори, въпреки изповедта, която Жаклин току-що бе направила.

— Винаги съм смятала, че са някакви мои фантазии каза с пресъхнала уста. — Представям си го как ме посещава почти всяка нощ, в определен час. Длъжна съм да го очаквам… разсъблечена. Тогава той идва и започва да ми говори разни неща. Ужасяващи неща. Неща, които ще направи на мен или на хората, които обичам, ако не му се подчиня… И аз изпитвам смъртен страх. Ала мислех… че са интимни фантазии…

— Това е най-ужасното — кимна Жаклин, — мъчехме се да мислим, че сме си ние, но знаехме, че това не е вярно.

— Трябва да има някакво обяснение. — Бланес търкаше слепоочията си. — Не говоря за разумно обяснение. Повечето от нас сме физици и добре знаем, че действителността невинаги се подчинява на разума… Но трябва да има някакво обяснение, нещо, което бихме могли да докажем. Някаква теория. Трябва да изградим някаква теория, за да разберем какво става с нас…

— Съществуват различни възможности. — Гласът на Зилберг сякаш не беше негов. Нещо в него го караше да прилича на тишината в цялата къща и в нощните поля навън. — Нека ги разгледаме една по една и да видим кои ще отпаднат. На първо място „Игъл“ са единственият виновен. С дрогиране са ни превърнали в това, което сме.

— Не — възрази Бланес. — Вярно е, че скриват информация от нас, но и те самите изглеждат толкова объркани, колкото и ние.

И изплашени — помисли си Елиса.

Въздействието е втората възможност. Струва ми се, че Слънчевото езеро и Жената от Йерусалим упражниха особено влияние върху нас. В това отношение „Игъл“ имат право, ефектът е напълно непроучен. Може би Въздействието ни кара да сме обсебени от… въпросната фигура. Може би тя е продукт на увреденото ни подсъзнание… Да допуснем, че Валенте е изгубил разсъдъка си и по някакъв начин е убил Розалин и Рос… Не подлагам на обсъждане как го е направил, а просто го представям като факт. И нека допуснем, че в момента същото се случва с някого от нас. Може да е някой от нас тук в тази стая или Серджо… Да допуснем, колкото и невероятно да изглежда, че някой от нас е… виновен за смъртта на Колин и Надя.

Хипотезата на Зилберг пося безпокойство.

— Така или иначе — отбеляза Бланес — Въздействието би могло да обясни приликата между нашите видения и промяната, настъпила в живота ни… Има ли друга възможност?

— Последната — кимна Зилберг, — някаква загадка, нещо от типа на вярата. Необяснимото. Неизвестното в уравнението.

— В математиката неизвестните обикновено се намират — каза Бланес. — Трябва да решим това уравнение, ако искаме да останем живи…

Гласът на Жаклин отново привлече вниманието на всички.

— Уверявам ви в едно — каквото и да е то, аз съм сигурна, че става дума за съзнателно и реално зло. Нещо извратено. И то ни дебне.