Нора Робъртс
Разделени в смъртта (22)

Двайсет и първа глава

Тя беше щастлива, че е твърде рано за събуждане на екипа. Нямаше особено настроение за работа в екип. Щеше да се затвори в кабинета си и да прегледа всичко отново. Щеше да премине още веднъж през всичко това с Бисел.

Въздържа се да провери наблюдателната система на къщата, за да разбере къде е Рурк. Беше по-важно къде не е бил и това място бе тяхното легло. Ако е спал — имаше моменти, в които тя смяташе, че се нуждае от по-малко сън в сравнение с някой проклет вампир — значи е спал някъде другаде.

Тя нямаше да повдигне въпроса, нямаше да го спомене, нямаше да му достави това удоволствие. Щяха да приключат разследването, да затворят папката със случая и когато Бисел бъдеше заловен, те щяха…

Щеше й се да знае какво щяха да направят.

Програмира кафето в кухнята до кабинета си. Само кафе, тъй като при мисълта за храна стомахът й се бунтуваше. Но се трогна от патетичната молба на котарака и му сипа двойна порция.

Тя се обърна и той беше там, облегнат на рамката на вратата. Гледаше я. Красивото му лице бе небръснато — рядка гледка — и не по-малко безизразно и дистанцирано от онези в съня й.

Сравнението смрази кръвта й.

— Нуждаеш се от повече сън — отбеляза накрая той. — Не изглеждаш добре.

— Спах толкова, колкото можах.

— Работи до късно, а никой още не е станал и няма да стане поне още час. За бога, Ив, вземи душ и си легни.

— Защо не последваш собствения си съвет? Ти също не изглеждаш във форма, майсторе.

Той отвори уста. Тя почти виждаше злобата му. Но каквито и отровни думи да беше на път да произнесе, той ги преглътна. Трябваше да му признае, че спечели точки за това.

— Постигнахме известен напредък в лабораторията. Предполагам, че ще искаш да информираш екипа и сама да бъдеш информирана. — Той влезе вътре, за да програмира кафе за себе си.

— Да.

— Охлузванията изглеждат по-добре — констатира Рурк, докато вдигаше чашата си. — Поне по лицето. Как са останалите?

— По-добре.

— Много си бледа. Ако не си легнеш, поне поседни и хапни нещо.

— Не съм гладна. — Тя усети раздразнението в гласа си и се мразеше за това. — Не съм гладна — повтори с по-спокоен глас. — Кафето ми стига.

Стисна чашата си с две ръце, когато едната леко затрепери. Той присви очи, докато пристъпваше напред, и хвана брадичката й с ръка.

— Сънувала си кошмар.

Тя започна да дърпа главата си назад, но пръстите му се стегнаха.

— Сега съм будна. — Хвана китката му с ръка и я отблъсна. — Добре съм.

Той не каза нищо, когато тя се върна в кабинета си, но остана загледан надолу в черното кафе в собствената си чаша. Тя го отблъсна и това беше нещо повече от малка неприятност. Това беше злобно разкъсване на сърцето му.

Видя, че е изтощена и наранена и знаеше колко по-податлива бе в такива състояния на кошмарите. Но я остави сама и това бе още едно разкъсване.

Не бе помислил за нея. Не бе помислил за нея и тя се бе събудила сама в мрака.

Той отиде до мивката, изсипа съдържанието на чашата в нея и я остави много внимателно.

Тя вече седеше зад бюрото си, когато той влезе.

— Искам да прегледам материалите по случая. По-лесно ми е да го направя сама на спокойствие. Вчера взех болкоуспокояващо и оставих Майра да се погрижи за раните ми, когато отидох у тях. Но имам работа. Трябва да си върша работата.

— Правиш го, да. Правиш го. — Точно под разкъсаното му сърце имаше пространство, което той почувства изпразнено. — И аз станах рано, за да свърша малко от собствената си работа.

Тя го погледна и после отклони поглед с леко кимване.

Той осъзна, че тя няма да попита къде е спал или какво е правил. Нямаше да произнесе на глас това, което ясно прозираше в очите й. Че той я нараняваше.

— Ти отдели голяма част от времето си за това разследване. Знам, че Рива и Каро са ти благодарни за всичко, което правиш. И аз също.

— Те са важни за мен. Както и ти. — И помисли: „Не сме ли любезни? Не сме ли просто шибани дипломати?“ — Знам, че трябва да работиш, както и аз, но искам да дойдеш за малко в кабинета ми.

— Ако това може да почака до…

— Мисля, че заради всички замесени ще бъде най-добре да не го отлагаме. Моля те.

Тя се изправи и се отдалечи от бюрото с кафето си. Той помисли, че това е сигурен признак за тревогата й. Тръгна напред през свързващата врата, след което я затвори и нареди заключване на компютъра.

— Какво е това?

— Предвид обстоятелствата предпочитам абсолютна секретност. Снощи влязох да те видя. Трябва да беше около два часа. Котешкият ти рицар те пазеше.

— Ти не дойде да си легнеш.

— Не. Не можах… да се успокоя. И бях ядосан. — Той изпитателно я гледаше в лицето. — И двамата сме толкова гневни, нали, Ив?

— Предполагам, че е така. — Макар гневът да не изглеждаше съвсем точната дума и тя помисли, че и той го съзнава като нея. — Не знам какво да направя по въпроса.

— Ти не ми се обади, когато се прибра вкъщи.

— Не исках да говоря с теб.

— Добре. — Той си пое дъх като човек след бърз и изненадващ удар. — Добре. Аз също не исках да говоря с теб. Затова след като видях, че спиш, отидох при нерегистрираната апаратура, за да свърша работата, която трябваше да свърша.

Сега и останалият цвят по бузите й изчезна.

— Разбирам.

— Да. — Погледът му не изпускаше нейния. — Разбираш. Може би искаш да не е така, но разбираш. — Той отключи едно отделение в стената с бързо движение на пръстите и извади оттам един-единствен диск.

— Имам тук имената, адресите, финансовата и медицинска информация, професионалните оценки и цялата останала информация за оперативния агент, неговия началник, директора на ООО и всички останали, които са били придадени към групата, занимавала се с Ричард Трой в Далас. В информацията за тях няма нищо, отнасящо се до случая, и доста неща, които сигурно са свързани с него, отсъстват от този диск.

Тежестта на думите му се стовари върху гърдите й и притисна сърцето й така, че тя можа да долови паническите му удари като рев в ушите си.

— Нищо от това не променя случилото се. Нищо, което можеш да направиш, не променя случилото се.

— Разбира се, че не го променя. — Той обърна диска в дланите си и светлината се отрази в повърхността му и отново заблестя. Като оръжие. — Всички те са имали много почтени кариери, а някои — повече от почтени. Продължават да работят или да консултират, играят голф или, както в един случай, странно защо, скуош. Хранят се и спят — някои мамят половинките си, други ходят на църква всяка проклета неделя.

Погледът му срещна нейния в искряща волтова дъга. Още едно оръжие.

— И смяташ ли, Ив, предполагаш ли, че някой от тях е помислил поне веднъж през всички тези години за онова дете, което са пожертвали? Запитали ли са се някога дали то страда. Ако се събуди разплакано в тъмнината.

Сега тя стоеше с наведена глава и коленете не я държаха.

— Какво ме интересува дали мислят за мен? Това не променя нищо.

— Аз мога да им напомня. — И гласът му бе напълно равнодушен и по-страшен от съскането на змия. — Това може да промени нещо, нали? Мога лично да им напомня какво са сторили, като са се отдръпнали и са оставили едно дете да се защитава само срещу чудовище. Мога да им напомня как са слушали, записвали и седели на тлъстите си правителствени задници, докато той я е биел и изнасилвал, а тя е викала за помощ. Те заслужават да си платят за това и ти го знаеш. Много добре го знаеш.

— Да, заслужават да си платят! — Думите изскочиха от устата й горещи като сълзите, напиращи в очите й. — Заслужават го. Това ли искаш да чуеш? Те трябва да горят в ада за това, което са сторили. Но не е твоя работа, нито моя да ги изпратим там. Ако го направиш, това ще бъде убийство. Убийство е, Рурк, и тяхната кръв върху ръцете ти не променя нищо от случилото се с мен.

Той замълча в продължение на един дълъг, дълъг момент.

— Мога да живея с това. — Той видя как очите й потъмняха и угаснаха. — Но ти не можеш. Затова…

Рурк счупи диска на две и пъхна парчетата в рециклиращия жлеб.

Тя само гледаше и в тишината се чуваше само звукът на неравното й дишане.

— Ти… ти се отказваш.

Той погледна надолу към жлеба и разбра, че гневът няма толкова лесно да го напусне. Беше живял с него и с придружаващото го безсилие през целия си живот.

— Ако направя нещо друго, то ще бъде заради мен самия, а не заради теб. В това няма никакъв смисъл. Така че, да, отказвам се.

Стомахът й трепна, но тя успя да кимне.

— Добре. Това е добре. Най-доброто.

— Така изглежда. Край на заключването. — Изречената с леден тон заповед вдигна защитните щори и светлината нахлу през прозорците. — Ще ти отделя известно време по-късно тази сутрин, но сега трябва да се погрижа за някои неща. Би ли затворила вратата след себе си, когато излезеш?

— Разбира се. Добре. — Тя тръгна към вратата, но после се подпря на нея, за да запази равновесие. — Смяташ, че не знам, че не разбирам какво ти коства това. Но грешиш. — Тя не успя да запази гласа си спокоен и се отказа да го прави. — Ти грешиш, Рурк. Аз знам. Няма никой друг на света, който би пожелал, би изпитал нужда да убие заради мен. Никой друг на света, който би се отказал от това, защото съм го помолила.

Тя се обърна и първата сълза се търкулна от очите й.

— Никой, освен теб.

— Недей. Ще ме унищожиш, ако плачеш.

— Никога през живота си не съм очаквала някой да ме обича такава, каквато съм. Как бих заслужила това? Какво бих правила с него? Но ти ме обичаш. Това е повече от всичко, което успяхме да имаме заедно и да бъдем един за друг. Никога няма да успея да намеря думи, за да ти кажа какво ми подари току-що.

— Ти ме освободи, Ив. Кой друг можеше да ме накара да се почувствам герой, като се въздържа от такива действия?

— Ти направи всичко. Всичко. И ти си всичко. — Майра отново се оказа права. Любовта, тази странна и ужасяваща същност, бе отговорът в края на краищата. — Каквото и да ни очаква, каквото и да ми се случи или да се стовари от миналото върху мен, ти трябва да знаеш, че стореното от теб сега ми даде повече успокоение, отколкото някога съм се надявала да получа. Трябва да знаеш, че мога да се справя с всичко, когато знам, че ти ме обичаш.

— Ив. — Той отстъпи от жлеба и от цялата унищожена информация. И се приближи към нея, към всичко, което имаше значение за него. — Не мога да не те обичам.

Погледът й се замъгли, докато тичаше и се хвърляше на шията му.

— Липсваше ми. Толкова ми липсваше.

Той притисна лицето й до рамото си и вдъхваше аромата й. Почувства, че светът отново е стабилен.

— Съжалявам.

— Не, не, не. — Тя се притисна до него и после се отдръпна за миг, за да обхване лицето му в дланите си. — Разбирам те. Познавам те. Обичам те.

Тя гледаше бушуващите чувства в очите му, преди да притисне устни до неговите.

— Сякаш светът отстъпи крачка назад — прошепна той. — Нищо не е наред, когато не мога да те докосвам.

— Докосни ме сега.

Той се усмихна и погали косата й.

— Нямах предвид това.

— Знам, но докосни ме. Искам отново да се почувствам близо до теб. — Тя пак обърна устни към неговите. — Искам те и те искам толкова силно, че ще ти го покажа.

— В леглото тогава. — Той я завъртя към асансьора. — В нашето легло.

Когато вратите на асансьора се затвориха, тя се притисна възбудена към него.

— Полека сега. — Той прекара длани надолу по тялото й, но след това я сграбчи в прегръдката си. — Ти си охлузена.

— Вече не се чувствам охлузена.

— Въпреки това. Изглеждаш толкова крехка. — Когато тя сбърчи вежди, той се разсмя и ги целуна. — Това не беше обидно.

— Прозвуча така, но ще го оставя без последствия.

— Изглеждаш бледа — продължи той, когато влязоха в спалнята. — И малко крехка. Още имаш сълзи в ресниците и сенки под очите. Знаеш ли колко обичам очите ти, продълговатите ти златисти очи, Ив. Любимата ми Ив.

— Те са кафяви.

— Харесвам ги как ме гледат. — Той я положи върху леглото. — Все още има сълзи в тях. — Рурк целуна затворените й очи. — Когато плачеш, това ме убива. Сълзите на една силна жена могат да нарежат мъжа на парчета по-бързо от нож.

Той я успокояваше, прелъстяваше я с думи и с тези търпеливи ръце. Удиви я, че мъж с неговата енергия и нужди може да бъде толкова търпелив. Агресивен и студен, нежен и топъл. Противоречията му, цялото му същество, което се смесваше по някакъв начин с нейната същност.

— Рурк. — Тя се надигна и уви ръце около него.

— Какво?

Тя отвори очи, постави устни върху бузата му и потърси собствената си нежност.

— Моят Рурк.

Тя можеше да успокоява и да съблазнява. Успя да му покаже, че каквото и да стоварва върху тях светът, каквото и да се завръща от миналото или да дебне в бъдещето, те са заедно.

Разкопча ризата му и го целуна по рамото.

— Ти си любовта на живота ми. Не ме интересува дали това звучи като плод на възбудата ми. Ти си началото и краят на живота ми. И най-доброто от него.

Той хвана дланите й, покри ги със своите и ги допря до устните си, погълнат от любовта. Помисли, че този емоционален поток между тях пречиства. И въпреки всички трудности, останалото след него бе чисто.

Той отвори блузата й и леко проследи с пръсти охлузванията.

— Боли ме да те гледам така наранена и да знам, че ще ти се случи отново. Същевременно това ме кара да се гордея. Той леко докосна с устни наранените места и нежно ги притисна до татуировката на значката й. — Оженил съм се за воин.

— Аз също.

Погледът му срещна и задържа нейния, докато устните им се търсеха. Ръцете галеха успокояващо и страстно. Те се движеха заедно в тишината на утрото и думите се превърнаха във въздишки.

Когато тя се надигна над него и го пое, пръстите им се преплетоха. Заедно. В удоволствието, в тръпката се съдържаше отмерения ритъм на любовта.

 

 

Тя се сви до него, осъзнавайки, че и двамата се нуждаеха от това интимно пространство, както се нуждаеха и от успокоение и удовлетворение.

Светът й беше разклатен. Чак сега разбираше колко силно е било сътресението, след като се бе стабилизирал отново. И помисли как същото е валидно и за него сега, когато се бяха сдобрили.

Тя осъзна, че се сдобриха, защото той й бе дал това, от което тя имаше нужда. Той потисна или отхвърли егото си заради нея. И в това нямаше нищо просто или лесно. Неговото его беше… Тя току-що го нарече здравословно, защото се чувстваше толкова благодарна.

Той отстъпи, отказа се от собствените си нужди и не защото заемаше същата морална позиция като нейната в края на деня, а защото ценеше нея и брака им повече от собственото си его.

— Ти можеше да ме излъжеш.

— Не. — Той гледаше през прозореца над леглото как светлината в небето се увеличаваше. — Нямаше да те излъжа.

— Нямах предвид теб, а в общия смисъл. — Тя помръдна, отстранявайки с пръсти косата си от лицето му и после прекарвайки тези пръсти над четината, която той бе пропуснал да обръсне тази сутрин. — Ако беше по-недостоен мъж, можеше да ме излъжеш, да постъпиш както си решил, задоволявайки егото си, и да продължиш по-нататък.

— Не става дума за его…

— Не, не. — Тя завъртя очи, но се увери, че това е останало извън полезрението му. — Егото също играе своята роля. И аз си имам его.

— Разкажи ми — измърмори той.

— Виж, виж, слушай сега. — Тя се обърна, надигна се, за да седне и да го погледне.

— Не може ли просто да полежим тук тихо няколко минути, за да мога да се порадвам на голата си жена?

— Повечето от това ще ти хареса, защото включва всякакви комплименти и възхитителни коментари за теб.

— Добре тогава, да не прекъсвам потока на мисълта ти.

— Аз наистина те обичам.

— Да. — Устните му се извиха в усмивка. — Знам го.

— Понякога смятам, че е заради това вулканично его, а понякога въпреки него. И в двата случая съм залепена за теб, приятелче. Но сега искам да кажа нещо друго.

Той погали бедрото й с опакото на пръстите си.

— Това ми харесва извънредно много.

— Може още да се чувствам малко нестабилна, но… — Тя го плесна през ръката. — Вече съм в разписанието.

— Да, точно сега се възхищавам от значката ти.

Тя прихна, преди да може да се спре, но се хвана за ризата.

— Искам да кажа, че ти си стойностен и успял мъж. Понякога го демонстрираш, а понякога — не, в зависимост от целта ти. Не е необходимо да се хвалиш с разни неща, защото ти си голяма работа. Това е едната част.

— На какво именно?

— На целия проблем с егото. Мъжете притежават различно его от жените. Във всеки случай Мейвис твърди, че е свързано с мъжкия член. И тя обикновено е права за такива неща.

— Не знам как да се чувствам поради това, че обсъждаш члена ми с Мейвис.

— Винаги твърдя, че си надарен като бик и можеш да продължиш цяла нощ.

— Тогава всичко е наред. — Но понеже посоката на разговора го накара да се почувства малко разголен, той протегна ръка към слиповете си.

— Искам да кажа, че притежаваш едно… могъщо его. Нуждаел си се от него, за да постигнеш положението, в което си сега и… сигурно още съм замаяна, защото ще кажа, че си го заслужил. Ти си уверен, достатъчно уверен в себе си и в това, което си, за да се откажеш от битка, защото е важно за мен. Не си съгласен с мен. Това, което каза преди малко, че ще можеш да живееш с последиците, е вярно. Щеше да се чувстваш оправдан. Щеше да смяташ, че си прав.

— В тяхното бездействие имаше съучастие. Те са виновни, защото са те изоставили. И още по-виновни, защото са контролирали ситуацията.

— Не го отричам. — Тя се опита да изрази мислите си в свързани изречения, докато се обличаше. — Ти ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш, че ако предприемеш действия в тази посока, това ще ми навреди. Ще навреди на нас двамата. И ти постави това съображение на първо място, потискайки собственото си его. Необходим е силен характер, за да се постигне подобно нещо.

— Благодарен съм ти за добрите чувства, но се чудя дали можеш да формулираш метафори, които не включват гениталиите ми. Това започва да ме плаши.

— Ти си достатъчно смел, за да направиш нещо, което дълбоко в сърцето си смяташ за проява на страхливост. — Тя пристъпи към него, когато той спря да закопчава копчетата на ризата си и погледна към нея. — Смяташ, че не го знам? Че не разбирам малката неприятна война, която се води по този начин?

Тя почука с пръст върху сърцето му.

— И какво ти струваше да капитулираш? Това те прави най-храбрия мъж, когото познавам.

— Нямаше нищо храбро в това да те наранявам. А аз го правех.

— Ти ме постави на първо място — смел и силен жест. Не заобиколи проблема, като се преструваш, че се съгласяваш с мен, а после да правиш зад гърба ми каквото си поискаш. Ти не искаше да има лъжа между нас.

— Не искам нищо да застава между нас.

— Не, защото знаеш как да обичаш. Знаеш как да свършиш работата. Как да бъдеш мъж. Как да се грижиш за хората, които имат значение за теб и дори за онези, които нямат. Ти си наистина умен и способен на много опасни постъпки, както и на невероятно мило поведение. Виждаш общата картина, но никога не изпускаш и подробностите. Притежаваш власт, за каквато повечето хора могат само да мечтаят, но не мачкаш малкия човек с нея. И знаеш ли какъв те прави това?

— Не знам.

— Прави те абсолютната противоположност на Блеър Бисел.

— Ах. Значи целият този хвалебствен празник е бил само твоят начин за завръщане към разследването ти. Това наистина разбива егото ми.

— Твоето его не може да се смачка и с хидравлично менгеме. Това е част от аргументите ми. А неговото е крехко, защото се основава на мимолетен дим. Той не е истински умен или хитър, не е дори талантлив. Изкуството му е просто боклук, моден и скъп боклук. Той няма приятелства. Има завоевания. Първоначално е бил въвлечен в тая история от жена, която несъмнено е харесвала члена му и следователно неговото его. Нали го заковах? Аз съм страхотна шпионка.

— И?

— Не е трябвало никога да го вербуват. Погледни профила му. Той е нестабилен, незрял и непостоянен. Но отчасти по тези причини, Кейд и Спароу са го искали. Той не е поддържал истински връзки с никого. Привлекателен е, може да бъде очарователен, има известни връзки в артистичния свят и знае как да пътува.

— А и няма съвест. Струва ми се, че това може да бъде полезно в някои области на работата под прикритие.

— Било така дотогава, докато са го контролирали. Но Спароу е станал алчен и е поискал повече, отколкото Бисел е можел да осигури. Използвал е Бисел за убийствата и така и не е разбрал, че Бисел ще предприеме нещо повече, вместо да избяга с подвита опашка, когато е загрял, че е употребен по същия начин като Рива. И ако е причинил някакви неприятности, добре, те са щели да ги запазят в рамките на ООО, а той — да обяви Бисел за негодник и да го посочи за ликвидиране, или да даде достатъчно информация на „Думсдей“ или някоя друга група, за да ги накара да го направят.

— Сигурен съм, че си права, но също така смятам, че никой от тях двамата не е предвидил твоето участие. Те или поне Спароу трябваше да имат поне малка представа, че ти ще участваш по някакъв начин. Използването на Рива означаваше и използване на моя милост, което означава използване и на теб. Но изглежда никой от тях не е разбрал колко далеч можеш да стигнеш и не само заради мен или Рива, а заради емблемата, която сега носиш над сърцето си.

— И така работата стана дебела. Спароу прави това, което може да се очаква от него. Използва поста си в организацията и отначало се опитва да демонстрира мускули, после разум и после сътрудничество, но винаги зад щита на ООО.

— Ако Бисел не го беше изпратил в болницата, той щеше да се опита да те убие или според това, което казваш, да поръча убийството ти, тъй като не му е стискало да свърши сам работата. Тази щеше да бъде следващата му стъпка.

— Сигурна съм, че е влизало в плановете му. Но само в краен случай. Би трябвало да бъде достатъчно умен, за да разбере какво ще причинят окървавените ръце на Бисел на изкривеното му его. А той стана убиец. И вече не се намираше на вонящо второ ниво. Успя да извърши две ликвидации и гарантирам, че вълнението му е харесало.

— Но вълнението не трая дълго.

— Не, и тогава се озоваваш „навън на студа“. Нали така го наричат шпионите? „Навън на студа“.

Тя се съсредоточи с известно усилие върху чиниите, които Рурк поднесе на масата във всекидневната.

— Ще ядем ли?

— Да.

Ив замислена притисна с ръка стомаха си.

— Бих могла да хапна. — Тя се зае с яйцата и хрупкавите парчета препечен бекон. — И така, той във всеки случай е „навън на студа“. Преките му началници или са мъртви от собствената му ръка, или го преследват. Той е предаден, използван и прецакан. Ченгетата разследват убийствата така, както той е бил сигурен, че няма да го правят, и рано или късно ще го сгащят и от тази страна. Няма никой, който да го посъветва какво да прави и какво да измисли. Той убива още два пъти, за да се защити и прикрие следите си. И двете убийства са излишни и погрешни, защото само обръщат внимание на полицейското разследване върху факта, че той е още жив. Ти какво би направил?

— На негово място ли? — Той намаза препечената филийка с конфитюр, докато обмисляше отговора. — Щях да се скрия надълбоко. Да сложа ръка на някои от средствата, които съм прибрал, и да се заровя, докато измисля план за убийството на Спароу или за разобличаването му като предател. Да чакам и да наблюдавам. Година, две, може би по-дълго, след което да го ударя. По единия от двата начина.

— Но той няма да постъпи така. Не може да постъпи така. Не може да потиска толкова дълго егото си или да мисли толкова ясно. Толкова хладнокръвно. Той иска да зашлеви всичко и всички, които са участвали в провалянето на неговия план. Същевременно е уплашен — малко момченце, чиито мама и татко са го оставили само вкъщи — и има нужда да се чувства в безопасност. Все още е в Ню Йорк на някое място, където се чувства в безопасност. И ще предприеме някакъв ход.

Тя почти можеше да го види — почти го видя.

— По-голям, по-агресивен, по-неразумен. Всяко едно от убийствата му пропусна целта си. И всяко беше по-необмислено от предишното и с повече риск от случайни жертви. Сега не му пука кой ще бъде наранен, щом има възможност да се доказва.

— Смяташ, че ще тръгне след Рива.

— Рано или късно. Тя не му е сътрудничела. Не се е свила в черупката си да плаче за мъртвия си съпруг и да прокламира своята невинност. Но ние няма да му дадем шанс да я спипа.

Тя взе препечената филийка, която й подаде Рурк, и я захапа.

— Ще го затворим преди това, преди да започне отново да се цели в мишените си. А той скоро пак ще се опита да убие Спароу. Не съм против да използваме този глупак като примамка, но не ми харесва идеята да пуснем Бисел в болницата и да рискуваме живота на цивилни. Трябва да го открием и да го хванем в дупката му с минимален риск за цивилните. Ти къде би се скрил? Ако си в Ню Йорк?

Беше мехлем за душата му да седи така с нея, да споделя закуската и работата, която я стимулираше. Откри, че това го успокоява и утешава не по-малко от правенето на любов. И когато й се усмихна, тя отвърна на усмивката му.

— Да мисля като себе си или като Бисел?

— Като себе си.

— Малък апартамент в по-евтин квартал с хора от средната класа, където никой не обръща внимание на никого. И още по-добре нещо извън града, но близо до покрайнините, с удобен обществен транспорт, за да мога лесно да се придвижвам напред-назад.

— Защо не къща?

— Твърде много разправии и прекалено много документални следи. Не бих искал да харча капитала си за покрив над главата, за разправии с адвокати и т.н. Просто обикновено, краткосрочно наемане на скромни две стаи, където мога да бъда невидим.

— Да, това ще бъде умно и би демонстрирало търпение.

— Което означава, че според теб той сигурно е в центъра на града в нещо по-подходящо за вкуса му.

— Да, така смятам. Нещо достатъчно голямо, където да може да работи. Някое място с висока степен на сигурност, където може да се заключва, да ври в собствения си сос, да се пени и да крои планове.

— Сигурно няма нужда да ти казвам, че в града има безброй много места, които отговарят на тези изисквания.

— Ти би трябвало да знаеш. Притежаваш повечето от тях. И аз… — Тя млъкна с пълна вилица яйца на половината път до устата й. — Боже, възможно ли е да е толкова тъп? Или толкова умен?

Тя напъха яйцата в устата си и събори кафето си, докато се изправяше.

— Да събудим екипа. Искам да проверя нещо.

— Може би първо ще бъде добре да си обуеш някакви обувки? — предложи Рурк. — Имаш вид на човек, готов да срита нечий задник и няма смисъл да нараняваш красивите си розови пръстчета.

— Умно. — Но тя се намръщи, когато той погледна надолу към краката й. Бе забравила за розовия си педикюр. Ив отвори едно чекмедже, измъкна някакви чорапи и бързо скри всички доказателства за розовата козметика.

— Лейтенант?

Тя изръмжа, докато обуваше обувките си.

— Приятно ми е да знам, че отново сме един екип.

Тя се пресегна и го хвана за ръката.

— Да вървим да сритаме нечий задник заедно.