Нора Робъртс
Разделени в смъртта (18)

Седемнайсета глава

Ив излезе на нивото на гаража в Централното управление и постави ръка върху оръжието си, когато Куин Спароу се появи иззад една колона.

— Рискуваш, Спароу.

— Не знаеш и половината от всичко това. Не би трябвало да разговарям с теб извън позволените ми параметри, лейтенант. Но между нас казано, ти забърка страхотна каша. Не искаш да отстъпиш, така че сме принудени да търсим някаква обща плоскост, някаква основа за компромис.

— Имам четири трупа. Не, имах четири. — Тя свали ръка от оръжието и тръгна към автомобила си. — Не правя никакви компромиси.

— Две от тези тела са наши. Може да нямаш високо мнение за нашата организация, за мен или за нашите ръководители, но е важно, когато губим хора.

— Нека си изясним нещата. Какво мисля или не мисля за твоята организация няма значение, но истината е, че не съм достатъчно наивна да вярвам, че тя не служи на някаква цел. Тайни операции помогнаха да се сложи край на Градските войни и предотвратиха многобройни терористични атаки на територията на САЩ и в глобален мащаб. Може да смятам някои от вашите методи за съмнителни в най-добрия случай, но това няма нищо общо с моето разследване.

— Тогава какво е важното за теб?

— Носиш ли микрофон, Спароу?

— Параноична ли си, Далас?

— О, да.

— Не нося микрофон — сопна се той. — Дори не би трябвало да разговарям с теб.

— Изборът си е твой. Ето какво е важно. Четирима души са мъртви и твоята организация е замесена.

— ООО не убива собствените си оперативни работници и не натопява цивилни за това.

— Така ли? — Тя вдигна вежди, докато изваждаше скенер от джоба си. — Те просто бездействат и само наблюдават, докато някое дете е малтретирано, изнасилвано и измъчвано и после почистват след него, когато то отнема живот, защитавайки отчаяно своя собствен. Когато е травматизирано и пребито. И го оставят да се скита по улиците само.

— Не знам какво се е случило. — Той отмести поглед от нея и затвори очи. — Ти си чела досието. Значи знаеш, че в него има изтрита информация. Прикрива се истината — не отричам това — или лоша преценка на…

— Лоша преценка ли?

— Нищо не мога да ти кажа по въпроса. — Той отново срещна погледа й. — Нищо, което може да балансира случилото се. Не мога да поднеса извинения, така че няма да го направя. Но ще кажа, както и ти, че това не е важното в случая.

— Точка за теб. — Тя се отдръпна назад, за да пусне програма на скенера и да провери колата си за устройства. — Писна ми, Спароу, и за мен е много, много трудно да приема, че непознати познават личния ми живот. Затова нямам причина да вярвам на теб или на хората, за които работиш.

— Ще се опитам да ти дам една такава причина и да открия някаква основа за компромис, която да задоволи и двама ни. Но трябва да те попитам откъде, по дяволите, намери това нещо?

Тя се развесели, неочаквано за самата нея, от любопитството и алчността, изписани върху лицето му.

— Имам си свои връзки.

— Никога не съм виждал точно такъв скенер. Много компактен. Изпълнява ли няколко задачи едновременно? Съжалявам. — Той се засмя. — Падам си по приспособленията. Това е една от причините, поради които започнах тази работа. Виж какво, ако си се убедила, че колата ти е чиста, може би не е зле да се повозим. Ще ти дам малко информация, която може да те убеди да откриеш този компромис.

— Отвори си куфарчето.

— Няма проблем. — Той го постави върху капака на автомобила й и ръчно вкара кода в ключалката. Когато го отвори, Ив премигна.

— Боже, Спароу, май си взел доста железария, а?

Тя видя електрошокова палка, мини бластер, сложен малък ръчен комуникатор, презареждащо устройство и най-малката информационна система, която някога бе виждала. Имаше и няколко проследяващи устройства от същия тип, каквото бе извадила от автомобила си по-рано през деня.

Тя извади едно, вдигна го във въздуха и го погледна право в очите.

Той я изгледа с победоносна усмивка.

— Не казах, че проследяващото устройство, което си извадила от автомобила си, не е на ООО. Просто казах, че не съм запознат с никаква заповед за поставяне на устройство в колата ти.

— Ловко. — Тя пусна устройството обратно в куфарчето и гледаше как Спароу педантично го нагласява обратно на мястото му.

Хрумна й, че при други обстоятелства той и Рурк можеха да бъдат близки като братя.

— Обичам приспособленията — повтори той. — Не съм поставял бръмбар в колата ти. Това не означава, че аз… или някой друг от организацията няма да го направи, ако му заповядат, но аз не съм поставял бръмбара днес. Нищо тук в куфарчето ми не е активирано. Скенерът ти ще го удостовери.

Когато го направи, тя го огледа целия.

— Ами ти?

— Имам доста неща върху себе си. — Той наистина се усмихна, докато вдигаше ръце настрани, за да бъде сканиран. — Всички са изключени. Разбираш ли, ние не сме водили този разговор. Ще сме го водили, ако резултатът е положителен. В противен случай нещата остават такива, каквито приключиха в офиса на Тибъл.

Тя поклати глава.

— Влизай вътре. Отивам в северната част на града. Ако не харесам каквото имаш да ми казваш, ще те оставя на най-неудобното възможно място. Познавам всички неудобни места в този град.

Той седна на задната седалка.

— Ти наистина оплеска работата с това изтичане на информация към медиите.

Тя му демонстрира своята версия на победоносна усмивка.

— Не мисля, че потвърдих някаква моя роля в това изтичане на информация. — Тя постави включения скенер на седалката до себе си. — Просто в случай, че решиш да включиш нещо — обясни Ив, когато Спароу се намръщи.

— С толкова цинизъм и параноя би трябвало да бъдеш една от нас.

— Ще го запомня. Започвай да говориш.

— Бисел и Кейд не бяха вътрешни ликвидации. Ние смятаме, макар и да не разполагаме с потвърждаваща информация, че „Думсдей“ е разбила прикритието на Бисел и ги е ликвидирала.

— Защо? — Тя се облегна на седалката. — Ако са знаели за него и връзката му с Юинг, а чрез нея и за Код „червено“, щеше да бъде по-логично да го наблюдават или да го отвлекат и да измъкнат информация от ноктите на краката му.

— Той работеше като двоен агент. Работихме повече от година, за да го свържем с оперативен агент на „Думсдей“. Ако погледнеш профила му, какво ще видиш? Използвач — мъж, който мами жена си и любовницата си, която обича хубавия живот и харчи през пръсти. Така искахме да изглежда той и тази част беше лесна, защото отразяваше истинския му стил на живот. Ето как и защо ние го използвахме, за да предава внимателно подбрана информация на „Думсдей“. Той взимаше пари от тях. Нямаше как да повярват, че споделя тяхната философия и го прави само заради идеята.

— Вие сте го накарали да се сближи с Юинг, за да шпионира „Секюркомп“ и вие сте го накарали да се сближи с „Думсдей“, за да ги измами. Бива си ви.

— Това беше работа. Вирусът, който те разработват… който създадоха — поправи се той, — можеше да разклати правителства и да осигури отворена врата на терористите. Ако нашите бази данни и наблюдателен апарат бъдат сериозно компрометирани, ние няма да можем да ги следим, няма да знаем как и къде те могат да ударят. Да не говорим за вътрешни кризи. Банки, военните, транспорта. Трябваше да ги забавим, да съберем разузнавателна информация и да изградим ефективна защита.

— И да откраднете технологията им, за да създадете ваша собствена версия на вируса.

— Не мога да потвърдя това предположение.

— Не е необходимо. Къде пасва Картър Бисел в картинката?

— Той е случайно оръдие. Имаше сериозни разправии с брат си, който отдели време и усилия, за да разбере за извънбрачните му връзки. Изнудваше го. Това всъщност работеше за нас. Укрепи прикритието на Бисел и му даде още една причина да се нуждае от бързи пари. Не знаем къде е той и дали е жив, или мъртъв. Може би те са го премахнали, а може би просто са го отвлекли. Може да е избягал или да участва в момента в някой шибан гуляй. — Разочарованието му изби на повърхността. — Но ние ще го намерим.

— Това не обяснява нещата, Спароу. Не обяснява всичко. — Тя спря на изхода на гаража. — Ликвидирането на Бисел и Кейд по този начин беше мърлява работа. Но „Думсдей“ не пое отговорността. А те обичат да го правят.

— Да, но не обичат да бъдат лъгани. Той ги лъжеше в продължение на месеци. Събрахме доста информация за вируса чрез Бисел — достатъчно, за да бъдем в състояние да изработим защита, преди…

— Преди „Секюркомп“ ли? Боже, вие нямате спирачки.

— Виж какво — той се размърда на мястото си, — мен лично изобщо не ме интересува откъде идва защитата, щом я имаме. Но има някои, които не харесват идеята човек със съмнителните връзки на Рурк да се занимава с толкова деликатен проблем.

— Значи вие подкопавате усилията на „Секюркомп“ и се трудите като пчелички, за да изпреварите Рурк, да си припишете голяма заслуга и да добавите голям хонорар към бюджета си.

— Всичко ли е любов и рози в Полицейското управление на Ню Йорк, Далас? Вашата система идеална ли е?

— Не, но аз не прецаквам някого само защото мога да докопам кокала. — Тя навлезе в трафика. — Сериозно си мисля дали да не те изхвърля пред това хубаво малко кафене, където висят наркомани.

— Хайде, Далас, дай малко и получи малко. Искаме да хвърлим поглед на устройствата, които си конфискувала и заключила. Онези, които си прибрала от различните местопрестъпления. Или поне докладите за сканирането и анализа им. „Думсдей“ притежава вируса. Дори Рурк не може да събере мозъчния екип, с който ние сме в състояние да разполагаме, за да довърши защитата и то сега. Без нея можем да се изправим пред криза с библейски размери.

При тези думи се стовари Божият гняв. Тя усети през нея да преминава силна топла вълна и пред очите й затанцуваха ослепителни светкавици. Стъклото се пръсна и прах от него я удари в лицето.

Ив инстинктивно стисна кормилото, удари спирачките, но гумите й вече не докосваха пътя. Тя смътно осъзна, че летят във въздуха.

Извика задавено предупреждение към Спароу да се държи здраво и през мъглата на дима видя как светът се въртеше. Удариха се в земята и ударът скъса предпазния й колан. Тя се свлече с бунтуващ се стомах и звънтяща глава и силно се удари в предпазните възглавници, които се издуха с експлозивно изплющяване. Последното, което помнеше, беше вкусът на собствената й кръв в устата.

 

 

Не остана дълго в безсъзнание, а мирисът на дим и писъците наоколо й подсказаха, че не е губила съзнание за повече от минута или две. Това и фактът, че болката не беше имала достатъчно време, за да се настани трайно в мозъка й. Останките от нейния автомобил бяха преобърнати като костенурка върху черупката си.

Тя изплю кръв и се придвижи достатъчно, за да стигне Спароу и да провери пулса на гърлото му. Напипа слаб, въпреки че ръката й се овлажни от кръвта, която все още се стичаше по лицето му.

Сега Ив чу сирените, шума от стъпките на тичащи хора и заповеди на висок глас, което беше знак за присъствието на ченгета. Тя смътно помисли, че щом е трябвало да направи внезапен и неочакван въздушен полет, пътувайки по шосето, било е добре, че се е случило на една пресечка от Централното управление.

— Тук съм — обади се тя и започна да опитва да се измъкне през смачканата врата и прозорец на колата. — Далас, лейтенант. Тук вътре е заклещен един цивилен и кърви лошо.

— Полека, лейтенант. Медиците идват. Сигурно не искате да се движите, докато…

— Извади ме оттук, по дяволите! — Тя опита да се оттласне от пътя, търсейки опора с върховете на обувките си. И успя да се придвижи с пет сантиметра, преди нечии ръце да я хванат за краката и бедрата и да я измъкнат от останките.

— Зле ли си ранена?

Тя успя да се фокусира върху лицето и разпозна детектив Бакстър.

— Все още те виждам, значи изпитвам силна болка. Но мисля, че само съм контузена. Човекът отзад е зле.

— Те стигат до него.

Тя се намръщи, когато Бакстър я опипа, проверявайки за счупвания.

— Не си прави кефа.

— Това е просто една от онези малки премии, които животът ти предлага. Имаш малко драскотини и сигурно контузии по цялото си готино тяло.

— Рамото ми гори.

— Ще ме удариш ли, ако го погледна?

— Не.

Тя облегна глава назад и затвори очи, докато той разкопчаваше съсипаната й блуза.

— Прилича на протрито от предпазния колан — съобщи й Бакстър.

— Искам да се изправя.

— Просто не мърдай, докато медиците не те прегледат.

— Дай ми проклетата си ръка, Бакстър. Искам да огледам пораженията.

Той й помогна да се изправи и когато зрението й се стабилизира, тя разбра, че е извадила късмет.

Същото не можеше да се каже за Спароу. Задницата на колата бе поела удара при сблъсъка с автобус при едно от завъртанията на колата. Трухарт работеше с още един униформен по разрязването на метала, заклещил Спароу вътре.

— Той е заклещен между вратата и бронята — извика Трухарт. — Изглежда, че кракът му е счупен, а може би и ръката. Но диша.

Тя отстъпи назад при пристигането на медиците. Един от тях се напъха на шофьорската седалка по същия начин, по който тя се бе измъкнала оттам. Виковете вече изобилстваха от медицински жаргон и заповеди. Тя чу да се говори за наранявания на гръбначния стълб и шията и изруга.

След това погледна към колата.

— Боже мой!

Предницата беше напълно унищожена. Металът бе почернял, разтопен и споен с друг метал. Стъклото на прозорците бе станало на прах, останките продължаваха да димят.

— Това прилича на…

— На удар с ракета от близко разстояние — довърши мисълта й Бакстър. — Щеше да те опече, ако бе ударила теб вместо предницата. Аз отивах в Централното управление и видях краткото проблясване на изстрелването. После чух силен гръм и една кола — твоята — прелетя право над моята. Излетя нагоре, падна, преобърна се три пъти и се завъртя по оста си като пумпал. Удари два цивилни автомобила, унищожи една преминаваща каруца, удари се в бордюра, отхвръкна и се заби в един автобус като торпедо.

— Цивилни жертви има ли?

— Не знам.

Тя можа да види някои от ранените и дочу плач и писъци. Соеви наденички, бутилки с безалкохолни напитки и захарни пръчки бяха разпръснати на улицата и тротоара.

— Коланът ми издържа до последната минута. — Тя разсеяно избърса струйка кръв от слепоочието си. — Добре че издържа, защото иначе Бог знае… Подсиленият покрив ни предпази да не бъдем смачкани като две рециклирани картонени кутии мляко. Най-големите поражения от катастрофата са отзад. Той пострада най-зле.

Бакстър гледаше как медиците слагат изпадналия в безсъзнание мъж върху специална за целта твърда дъска за обездвижване на гръбначния стълб и шията.

— Твой приятел ли е?

— Добър въпрос.

— Трябва да те прегледат медиците.

— Сигурно. — Сега болката бе разкъсваща, превръщаше тялото й в кайма от адреналин и шок. — Мразя прегледите. Наистина. И знаеш ли какво още? Хората от „Заявки“ ще ме напляскат за това. Ще ме напляскат и после ще ми дадат за наказание някакъв скапан транспорт.

Тя стигна до тротоара накуцвайки и седна сред суматохата и шума. Присви предупредително очи към лекарката, която се насочваше с чантата си към нея.

— Само помисли да използваш спринцовка с налягане върху мен — предупреди я Ив — и ще те съборя на земята.

— Щом искаш да си останеш с болката, така да е. — Лекарката сви рамене и отвори чантата си. — Но нека да погледна.

 

 

Трябваха й още два часа, за да стигне до вкъщи и се наложи да пътува с Бакстър, защото й заповядаха да не шофира. Но тъй като нямаше какво да шофира, не й беше трудно да изпълни заповедта.

— Предполагам, че сега се налага да те поканя за едно питие или някакви други щастливи глупости.

— Това е така, но да го отложим за друг път, защото имам среща. — Той вдигна вежди. — Знойна среща, а закъснявам.

— Благодаря, че ме докара.

— Това ли ти е най-доброто завръщане? В лоша форма си. Вземи хапче, Далас — посъветва я той, докато тя измъкваше навън съсипаното си от болките тяло. — Поспи малко.

— Аз съм добре. Върви чукай глупачката на седмицата.

— Съвсем вероятно е да стане. — Той весело й се усмихна и отпътува.

Тя закуцука в къщата, но не успя да избегне Съмърсет. Той я погледна високомерно и изсумтя.

— Виждам, че сте успяла да унищожите още малко дрехи.

— Да, смятах да ги накъсам и изгоря, докато ги нося, за да видя какво ще стане.

— Предполагам, че и колата е пострадала по подобен начин, тъй като не се вижда.

— Тя е боклук. И винаги е била такава. — Ив тръгна към стълбите, но той застана на пътя й и после вдигна на ръце котката, която се опитваше да се покатери по краката й.

— За бога, лейтенант, качете се с асансьора. И можете да вземете доброволно нещо за болката, преди да бъдете принудена да го сторите.

— Ще вървя пеша, за да не се скова и да не започна да приличам на теб. — Тя знаеше, че проявява инат и се държи глупаво, но въпреки това тръгна нагоре по стълбите. Най-лошото беше, че ако той не я дебнеше долу зад вратата, тя наистина щеше да вземе проклетия асансьор.

Плувна в пот, докато стигне до спалнята и затова просто свали всичките си съсипани дрехи, хвърли оръжието и комуникатора на леглото и се довлече със скимтене до банята.

— Душ на половин мощност — заповяда Ив. — Температура трийсет и седем градуса.

Отначало меките струи гореща вода я ужилиха, но после я успокоиха. Тя се подпря с ръце върху плочките на стената, подложи глава под душа и се остава водата да я облива.

Питаше се кого преследваха те. Нея или Спароу? Можеше да се обзаложи, че нея. Спароу и цивилните в обсега на стрелбата представляваха просто така наречените странични поражения. Но защо се опитаха да я убият, а не го свършиха както трябва?

Мърлява работа, помисли тя. Цялата тази работа беше мърлява.

— Спри водата — измърмори Ив и като се почувства малко по-стабилна, излезе от душа.

Когато видя Рурк, знаеше, че сърцето й не бива да подскача. Сигурно Съмърсет — големият клюкар — му е съобщил.

— Медиците ме обявиха за здрава — бързо изрече тя. — Току-що пристигнах и това е всичко.

— Виждам. Не ти трябва изсушаващата тръба. Горещият въздух няма да ти се отрази добре. Ела тук. — Той взе хавлиена кърпа, отиде при нея и я уви нежно около тялото й. — Трябва ли насила да ти дам обезболяващо?

— Не.

— Добре, това вече е нещо. — Той погали с пръсти охлузванията по лицето й. — Може и да се караме, Ив, но ти трябваше да ми се обадиш. Не биваше да научавам от проклетите новини, че си попаднала в катастрофа.

— Те не съобщиха имена — започна тя, но после млъкна.

— Не беше необходимо.

— Не се сетих. Съжалявам, наистина не се сетих. Не защото съм… каквато и да съм сега с теб. Не помислих за медиите или че ще чуеш нещо за това, докато не се върна и не ти разкажа всичко сама.

— Добре. Сега трябва да си легнеш.

— Ще взема обезболяващото, но няма да лягам. Заместник-директор Спароу е зле. Той беше с мен. Гръбнакът му е повреден и има тежка черепно-мозъчна травма. На задната седалка беше страшно. Страшно. Не знам как оцеля. Това бе ракета от близко разстояние.

Тя приглади косата си назад и влезе в спалнята да поседне.

— Ти каза ракета?

— Да. Сигурно една от онези модерните, които се изстрелват от рамо. Сигурно е стрелял от покрива срещу Централното управление. Целил се е в мен. Може би в Спароу, но аз мисля, че в мен. За да попречи на разследването? Да попречи на теб? Може би и двете? — Тя поклати глава. — Може би, за да постави ООО на горещия стол, премахвайки ченге, което те не успяха да принудят да им прехвърли разследването. Може би, за да падне подозрението върху терористите.

Той й връчи малко синьо хапче и чаша вода.

— Обещай, че ще го глътнеш, или ще проверя под езика ти.

— Не съм съвсем готова за секс игрички. Остави езика ми на мира. Ще го глътна.

Малко от топлината се завърна в очите му, докато седеше до нея.

— Защо да не са били ООО или „Думсдей“?

— Не виждам никаква секретност в изстрелването на ракета по кола на ченге сред трафика на Ню Йорк по пладне. Ако са искали да ме премахнат, щяха да намерят по-фин начин и без да загубят един от своите заместник-директори.

— Съгласен съм.

— Значи си остава загадка?

— Медиците може и да са те обявили за здрава, но изглеждаш сякаш си била прегазена от камион. Искам да разбера дали поне можеш да мислиш ясно. Защо не „Думсдей“, тогава. Определението „фин“ не е подходящо за тях.

— Първо, компютърните гении не изпращат човек да изстрелва ракети. Затова са и компютърни гении. И даже да са нарушили стила си, те нямаше да пропуснат целта, а това си беше чист пропуск. Половин метър по-надолу, удар отстрани на колата и нас ни няма. Ако бяха пратили някой да ликвидира ченге и/или оперативен агент, те нямаше да са толкова неумели. Освен това мисля, че биха действали по-мащабно. Щом са могли да поставят един човек на прицел, защо да не използват по-голяма играчка и да не унищожат цяло парче от Централното управление? Удари Централното управление и ще имаш медийната олелия, по която си падаш. А унищожаването на кола влиза само в малкия бюлетин на новините. Не е голям удар. Този акт издава отчаяние или изпуснати нерви, а не подготвен удар на организация. Как се справям?

— Мозъкът ти изглежда не е бил прекалено опържен. — Той се изправи и отиде до прозореца. — Защо не ми каза, че са те извикали в Кулата?

— Тук пътищата ни се разминават — обясни тя след секунда. — Не обичам това, не обичам да се чувствам… разделена с теб. Но такава е реалността.

— Така изглежда.

— Някой днес се опита да ме убие. Ще го преследваш ли?

Той не се обърна.

— Това е нещо съвсем различно, Ив. Трябваше да… се приспособя, когато се касае за работата ти, заниманията ти и всичко, което може да ти се случи. Обичам те и трябва да приема, че си такава, каквато си и правиш това, което правиш. Това ми струва не малко усилия.

Сега той се обърна и я гледаше с онези диви сини очи.

— Доста усилия.

— Изборът беше твой. Винаги сам си избирал.

— Сякаш съм имал някакъв избор от минутата, в която те видях. Мога да приема опасностите, пред които си изправена сега и ти се възхищавам, че смело ги посрещаш. Но не мога да приема онова, пред което си била изправена тогава, онова, което ти е било причинено, когато си била беззащитна.

— Това няма да промени нищо.

— Въпрос на перспектива. Променя ли нещо вкарването на убиец в затвора, след като неговата жертва е заровена в земята? Ти вярваш, че променя, а също и аз. Обсъждането на този въпрос сега само ще ни отдалечи още повече от двете страни на разделителната линия. И двамата си имаме работа.

— Да, и двамата ни чака работа. — Тя се изправи на крака. Помисли, че ще устои. Налагаше се. Даже ако не можеше да застане редом с него.

— Преди да ни прекъснат толкова грубо, Спароу ми съобщи, че Бисел е бил двоен агент. ООО го е използвала за получаване на информация от „Думсдей“. Той им е давал подбрана информация срещу заплащане. Измамата е продължила дълго. Включили са Юинг заради поста й в „Секюркомп“. Искали са твоята технология и проекти, и особено през последните месеци всичко, което са могли да докопат за Код „червено“. Те желаят и очевидно много силно желаят да те изпреварят в създаването на защитата.

— Предполагам, че идеята частният сектор да притежава такава технология ги дразни. Използването на Бисел е било разумно. Той играе всякакви роли — използва Рива за получаване информация от „Секюркомп“, позира като алчен предател, за да се сдобие с информация за „Думсдей“.

— Брат му го е изнудвал за извънбрачните връзки. Но това е отговаряло на целите им. Спароу твърди, че не знаят къде е Картър Бисел. Може да казва истината, но аз не вярвам, че малкото братче е обикновен изнудвач. Няма причина да поврежда личните си устройства и няма причина да изчезва или да бъде принуден да изчезне. Просто не пасва.

— Този, който може да играе ролята на предател, би могъл наистина да е такъв.

Тя се усмихна.

— Сети се най-после.

 

 

Хапчето помогна, колкото и да не й се искаше да го признае. Въпреки това тънките памучни пликчета и широката тениска тежаха върху малтретираното й тяло. Когато Пийбоди я погледна и се намръщи, Ив реши, че вероятно изглежда по-зле, отколкото се чувства.

— В момента имам усещането, че няма да ме ударите — започна Пийбоди, — затова ще ви попитам. Не смятате ли, че трябва да сте в болницата?

— Не се оставяй външният вид да те заблуждава. Не, не е необходимо да съм в болница и да, все още мога да те ударя. Информирай ме за Пауъл.

— Единствен пълен контакт с пълна мощност от ръчен лазер, както бе преценено на местопрестъплението. Час на смъртта десет и петнайсет вчера сутринта. Няма влизане с взлом. Хората от екипа смятат, че е използван шперц. Личната карта на Пауъл, кодът за автомобила и служебният му пропуск са изчезнали от квартирата. Не се е свързвал по личния си комуникатор от вчера следобед, когато поръчал пица от местен ресторант. Но са му се обадили малко след осем — сутринта в деня на неговата смърт. Обаждащият се прекъснал връзката, след като Пауъл уморено отговорил. Проследихме обаждането до обществен комуникатор в станция на метрото на три пресечки разстояние от сцената на убийството. Заключението е, че убиецът е удостоверил присъствието на Пауъл в дома му и в леглото. Дал му е достатъчно време да заспи отново, а после е влязъл в жилището и го е убил.

— „Чистачите“?

— Имат само предварителни заключения, но не са идентифицирали никакви отпечатъци, освен тези на жертвата. Няма и никакви следи от ДНК. Но една съседка — госпожа Ланс — която се връщала вкъщи от супера, видяла мъж да излиза от сградата около десет и половина. Описанието съответства на това, което Сибрески ни даде за онзи Анджело.

— Ами портрета на художника? Имаме ли го?

— Работи се върху него. Когато проверих ми казаха, че Сибрески не е изявил особено желание за сътрудничество и не е бил много откровен. Обещах на художника пропуск зад сцената за следващия концерт на Мейвис Фрийстоун, ако ни нарисува нещо този следобед.

— Добър подкуп. Толкова се гордея с теб.

— Имам превъзходна учителка.

— Ще се дразним по-късно. Видя ли се с Макнаб?

Пийбоди блъфира.

— Само се отбих в лабораторията, за да проверя как напредва работата им.

— Да, и да го потупаш по костеливия задник.

— За нещастие той седеше на гореспоменатия костелив задник по време на визитата ми, така че не можах да изпълня тази част от мисията си.

— Тъй като въпреки всичките ми усилия образът на този костелив задник започва да се оформя в трескавото ми съзнание, разкажи ми за останалата част от мисията. Как върви работата там?

Тя искаше да попита защо Ив сама не бе отишла да се увери, но поради напрежението между нея и Рурк помисли, че знае отговора.

— Добре, там се водят много техничарски разговори и се чуват някои много цветисти ругатни. Харесва ми как Рурк казва „педераст“. Токимото стои като вцепенен, а Рива прилича на жена, тръгнала на религиозно поклонение. Макнаб е в рая, занимавайки се с любимата си работа. Но Фийни ми подсказа за напредъка им. В очите му се забелязва онзи опасен блясък. Мисля, че са близо до края на задачата.

— Докато те правят света безопасен за демокрацията, нека видим дали можем да разрешим няколко убийства.

— Извинявайте, лейтенант — каза тя, когато комуникаторът й иззвъня. — Ще се заема с тази малка задача веднага, щом приема това обаждане. — Детектив Пийбоди — представи се тя. — Хей, Ламар, имаш нещо за нас ли?

— Взе ли ми пропуска зад сцената?

— Казана дума — хвърлен камък.

— Тогава имам вашето лице. Как искаш да го изпратя?

— По лазерен факс — заповяда Ив от бюрото си. — И един файл до устройството ми тук. Искам печатно копие и едно в компютъра си.

Пийбоди предаде думите й и после отиде сама да получи факса.

— Ламар е добър и сигурно щеше да живее по-добре, ако си изкарваше прехраната с портрети, вместо да пресъздава физиономиите на престъпници. Което не е най-красивото венчелистче на цветето — добави тя, подавайки отпечатъка на Ив. — Но не е толкова грозен, колкото го изкара Сибрески. Само белегът разваля лицето му.

— Да, и придърпва окото, нали? Веднага си казваш „белег“, когато видиш това лице. Голям, неприятен белег и така може би не се вглеждаш особено, защото, брей, това е грубо.

— Сибрески изглежда не е имал такъв проблем.

— Имам чувството, че Сибрески не си пада много по чувствителността и етикета. Да изиграем една игра, Пийбоди.

— Наистина ли? Добре.

— Ще започнем с работата ти в кухнята, приготвянето на кана кафе и… нещо друго. Трябва да има нещо за хапване.

— Искате да ядете ли?

— Не, стомахът ми все още се бунтува. Ти хапни.

— Хей, засега тази игра ми харесва.

— И не се връщай, докато не ти кажа.

— Няма проблем.

Ив се обърна към компютъра си и потри ръце.

— Добре, да играем.

Не й отне дълго време, защото процесът и тази възможност ферментираха в съзнанието й от известно време. Тя използва програмата за създаване на образи, проектирайки ги върху екраните по стените, докато работеше върху подробностите.

— Добре, Пийбоди, времето ти изтече, донеси ми кафето.

— Трябва да пийнете малко от този ябълково-боровинков пунш. — Тя влезе с пълна купа от него и чаша за Ив. — Наистина е вълшебен.

— Какво виждаш?

Пийбоди приседна на една страна накрая на бюрото и започна да пресушава пунша с лъжица.

— Портретът на заподозрения, известен само като Анджело.

— Добре. Компютър, раздели екрана, като запазиш сегашния образ и покажеш образ КБ-1.

Работя… Образите са показани.

— Сега какво виждаш?

— Картър Бисел споделя екрана с Анджело. — Тя се намръщи и макар да разбра веднага накъде биеше Ив, поклати глава. — Мога да се съглася, че Анджело е бил маскировка. Но не виждам ролята на Картър Бисел тук. Няма данни за него да е бил експерт по маскировката. Да купи перука и да си залепи мустаци, разбира се. Може би дори да се оправи с белега. Но линията на челюстта е трудно нещо — един имплант за изпъкналите зъби би променил формата на устата, но не и на челюстта. Трябвало му е нещо повече и даже ако Кейд го е обучавала или е работила заедно с него в продължение на няколко месеца, как е станал толкова умел в маскировката?

Тя си взе още пунш и продължи да изучава и сравнява двата образа.

— И ушите на Картър Бисел са по-големи. Това е важно. Ушите много издават човека. Той е могъл да ги направи по-големи за Анджело, но не и по-малки.

— Имаш добър поглед, Пийбоди. Но гледай и се учи.