Нора Робъртс
Разделени в смъртта (1)

Пролог

Убийството бе прекалено малко наказание за него.

Смъртта бе край, дори избавление. Би трябвало да отиде в ада — тя не изпитваше съмнение по този въпрос — и да бъде подложен на вечни мъки. Искаше да му се случи тъкмо това. Засега обаче желаеше той да страда, а тя да бъде свидетел на агонията му.

Лъжлив, измамлив кучи син! Искаше да го види как хленчи, как проси милостта й и се моли, как пълзи по корем като канализационен плъх, какъвто всъщност беше. Искаше от ушите му да блика кръв, да пищи като момиче. С радост би усуквала и връзвала неверния му член на възли, докато той крещеше за милост, с която тя няма да го удостои никога.

Искаше да удря с юмруци красивото му лъжливо лице, докато го превърне в месеста каша от кръв и кости.

Тогава, едва тогава останалото без член и лице копеле можеше да умре. Бавна, изпепеляваща, мъчителна смърт.

Никой, никой не можеше да мами Рива Юинг.

Наложи се да отбие и да спре колата в аварийното платно на моста Куинсбъро, докато се успокои, за да бъде достатъчно уверена в себе си, че може да продължи. Защото някой беше измамил Рива Юинг. Човекът, когото бе обичала, човекът, за когото се бе омъжила, човекът, в когото вярваше безусловно, дори сега, се бе любил с друга жена.

Бе докосвал друга жена, бе я вкусвал, беше използвал изкусната си уста на прелюбодеец, умелите си измамни ръце, за да доведе друга жена до екстаз.

И то не просто друга жена. А приятелка. Човек, когото също бе обичала, комуто се бе доверявала, на когото бе вярвала, разчитала.

Случилото се не можеше да мине просто за вбесяващо. Не би могло да се каже, че просто е болезнено това, че нейният съпруг и приятелката й имаха връзка и то под носа й. Смущаващото бе, че се е озовала в толкова банална ситуация. Измамената жена, загубенячката, която вярваше на прелюбодееца всеки път, когато казваше, че трябва да работи до по-късно или да вечеря с клиент или да изчезне от града за няколко дни, за да получи или да предаде лично комисиона.

Още по-лошо, размишляваше Рива, докато колите профучаваха край нейния автомобил, че точно тя беше измамена и то така лесно. Та тя беше експерт по сигурността. Бе работила пет години в Сикрет сървис и бе охранявала президента, преди да се прехвърли в частния сектор. Къде бяха инстинктите й, очите й, ушите й?

Как беше възможно Блеър да се прибира у дома при нея, нощ след нощ, след като току-що бе станал от леглото на друга жена и тя да не разбере?

Защото го обичаше, призна си Рива. Защото беше щастлива, безумно щастлива да вярва на мъж като Блеър, толкова изтънчен и с изумителен външен вид, който я обичаше и желаеше.

Беше много красив, талантлив и умен. Елегантен бохем, с тъмна лъскава коса и изумруденозелени очи. Беше хлътнала по него, даваше си тя сметка сега, в мига, в който той се бе обърнал и я бе погледнал с тези очи, в мига, в който я бе дарил с убийствената си усмивка. Шест месеца по-късно те бяха женени и живееха в голямата, уединена къща в Куинс.

Две години, помисли си тя, две години, през които му бе дала всичко, което имаше, беше споделила всичко с него и го бе обичала с всяка фибра на тялото си. И през цялото време той я бе правил на глупачка.

Е, сега щеше да си плати. Избърса сълзите от бузите си и отново потърси дълбоко в себе си своя гняв. Сега Блеър Бисел щеше да разбере каква всъщност бе тя.

Отново се включи в автомобилното движение и подкара бързо към Ъпър Ист Сайд в Манхатън.

Кучката — крадла на съпрузи, за каквато Рива вече смяташе бившата си приятелка Фелисити Кейт, живееше в елегантно преустроена стара къща от червеникав камък близо до северния ъгъл на Сентрал Парк. Вместо да се отдава на спомени за прекараното там време на партита или в тихи вечери, както и на прочутите неделни вечери на Фелисити, Рива се съсредоточи върху охранителната система на къщата.

А тя беше стабилна, Фелисити колекционираше произведения на изкуството и пазеше колекцията си както куче не допускаше никого до кокала си. Всъщност Рива се бе запознала с нея преди три години, когато проектира и инсталира охранителната система на Фелисити.

За да се проникне вътре бяха необходими експертни умения и само някой даровит взломаджия би могъл да преодолее двойното обезопасяване.

Ала когато една жена печелеше хляба си — и то доста добре, търсейки недостатък в охранителните системи, винаги можеше да го открие. Беше дошла подготвена — с два миниатюрни предавателя, два подсилени джобни компютъра, незаконно притежаван полицейски шперц и шокова палка, с която възнамеряваше да го удари право по измамните топки.

В края на краищата, е, беше съвсем сигурна какво трябва да направи. Останалото трябваше просто да изиграе по плана.

Повдигна чантата с инструментите, пъхна палката в задния си джоб и се запъти в благоуханната септемврийска вечер към входа.

Пъхна първия миниатюрен предавател на влизане, като знаеше, че разполага с трийсет секунди, след като го е поставила на външния панел. Цифрите започнаха да припламват на устройството в ръката й, а сърцето й запрепуска, докато отброяваше времето.

Три секунди преди алармата да се включи, първият код се изписа на предавателя й. Тя изпусна задържания в гърдите си дъх и погледна нагоре към тъмните прозорци.

— Продължавайте със заниманията си там горе, мръсни прелюбодейци — промърмори тя, когато задейства втория предавател. — Трябват ми само от още няколко минути тук. Тогава наистина ще се позабавляваме.

Чу шум от автомобил на улицата и тихо изруга, когато колата спря. Крадешком хвърли поглед назад и видя такси да спира до тротоара, както и смеещата се двойка във вечерно облекло, която слезе от него. Рива се притисна към вратата, за да се скрие в сенките. С малка отвертка отстрани страничната плоскост на капака, отбелязвайки, че дори винтовете на охранителното устройство на дома на Фелисити бяха с блестяща повърхност.

Рива насочи тънката като косъм антена на джобния компютър и влезе в кода за достъп, след което изчака няколко секунди, предизвикващи обилно потене, за да го изчисти. Педантично подмени панела, после използва втори предавател за гласовия достъп.

Отне й повече време, цели две минути, но въпреки гнева си почувства внезапно обзелото я вълнение, когато се чу последната гласова команда.

„Август Рембранд“

Устните на Рива се извиха насмешливо, когато изимитира гласа на приятелката си, за да каже паролата. Оставаше й само да набере кодовите числа и после да използва инструментите си, за да отключи последната брава.

Промъкна се вътре, затвори вратата и по навик отново включи охранителната система.

В очакване домашният дроид да се появи и да я попита по каква работа е дошла, тя хвана палката си и застана в готовност. Дроидът щеше да я познае, разбира се, и да й даде достатъчно време да избегне кръговите му движения и да си отвори път.

В къщата обаче цареше пълна тишина и никакъв дроид не се появи в преддверието. Очевидно го бяха затворили за през нощта, помисли си тя мрачно. За да се радват на по-голямо уединение.

Усещаше аромата на розите, които Фелисити винаги поставяше във фоайето — розови рози, подменяни всяка седмица. До вазата светеше приглушена светлина, но Рива не се нуждаеше от нея. Знаеше откъде да мине и се запъти направо към стълбите, за да се качи на втория етаж. В спалнята.

Когато наближи площадката, видя всичко необходимо, което отново предизвика нейния непреодолим гняв. Върху парапета небрежно беше преметнато светлото кожено яке на Блеър — онова, което му бе подарила за рождения ден предишната пролет. Същото, което небрежно бе метнал през рамо същата сутрин, когато бе целунал обичната си съпруга за довиждане и й беше казал колко много ще му липсва, а когато бе притиснал лице към шията й я беше уверил колко му е неприятно, че трябва да пътува.

Рива взе якето му и го притисна към лицето си. Усети мириса му и той привнесе в гнева й мъката, която изпитваше.

За да я отпрати, тя взе един от инструментите от чантата си и тихо наряза кожата на ресни. После хвърли якето на земята и го стъпка, преди да се отдалечи.

Лицето й пламтеше от ярост, тя остави чантата си и извади шоковата палка от джоба си. Когато доближи спалнята, видя да проблясва светлина. Свещи, дори усещаше миризмата на разтопения восък и някакъв екзотичен дамски парфюм. До слуха й достигна тиха музика — нещо класическо като розите и аромата на свещите.

Всичко това бе много характерно за Фелисити, помисли си гневно тя. Много женствено, деликатно и идеално. Тя би предпочела нещо модерно, нещо съвременно и дръзко за предстоящия скандал.

Например приятелката й Мейвис Фрийстоун да изрита нечий сериозен музикален задник, помисли си тя.

Но после успя да разграничи музиката от жуженето на гнева и звъна на предателството в главата си. Разтвори вратата по-широко с крак и се промъкна вътре.

Видя двете тела свити заедно под копринено дантелената кувертюра. Бяха заспали, помисли си тя с горчивина. В уют и топлина, отпуснати след секса.

Дрехите им бяха безредно разхвърляни на стола, сякаш бяха бързали да се озоват в леглото. Когато ги видя и забеляза купчината дрехи, сърцето й бе разбито на стотици парчета.

Успя да възвърне самообладанието си и се приближи към леглото с шоковата палка в ръка.

— Съобщение за събуждане, гадняри такива.

И отметна копринено дантелената кувертюра.

Кръв. О, Господи, кръв. Когато я видя навсякъде върху телата и чаршафите, й се зави свят. От внезапно усетената миризма на кръвта или на смъртта, примесена с аромата на цветята и свещите й се пригади и тя отстъпи назад.

— Блеър? Блеър?

Изкрещя тя и направи опит да се раздвижи. Пое си дъх, за да изкрещи отново и се хвърли напред.

Нещо, някой се промъкна в тъмното. Усети движението и друга миризма — остра, на лекарство — изпълни гърлото и дробовете й.

Тя се обърна, за да избяга или да се защити — не беше сигурна, и с усилие заплува във въздуха, който я заливаше сякаш бе вода. Но краката и ръцете й бяха лишени от сила, бяха се вкочанили секунди, преди да забели очи.

Строполи се на безформена купчина до мъртвите, които я бяха измамили.