Нора Робъртс
Разделени в смъртта (20)

Деветнайсета глава

Куин Спароу щеше да живее. След няколко месеца интензивна терапия и лечение можеше и да проходи, ако притежаваше същата воля и хъс, използвани от Рива Юинг за нейното възстановяване след раняването.

Според Ив това беше доста справедливо.

Той имаше счупени кости, счупване на гръбначния стълб и сътресение на мозъка, освен куп други контузии. Щеше да се наложи да подложи лицето си на възстановителна хирургия.

Но щеше да живее.

Ив бе щастлива да го чуе.

Той се намираше и щеше да остане в интензивното отделение за поне четирийсет и осем часа. Получаваше обезболяващи, но значката на Ив и малко нахалство й осигуриха достъп до него.

Тя остави Пийбоди на пост пред вратата.

Когато влезе, той или спеше, или бе упоен. Тя заложи на успокоителните и изключи банката на интравенозната му система с обезболяващи без капка съжаление.

Потрябваха му само няколко секунди, за да се осъзнае, стенейки.

Той изглеждаше значително по-зле от представата й за оцелял, жестоко охлузен под бинтовете човек с гипс на дясната ръка и в гипсово корито, което приличаше малко на скулптурите на Бисел, върху десния крак.

Обездвижващата яка предотвратяваше всякакво движение на главата или шията му.

— Тук ли си, Спароу?

— Далас. — Само очите му помръднаха върху лицето с побелели устни и той се опита да се фокусира върху нея. — Какво, по дяволите?

Тя се придвижи по-близо, улеснявайки го да я държи в полезрението си и постави длан върху рамото му с жест, който смяташе подходящ за оцелелите от битката.

— Ти си в болницата. Вързали са те, за да ограничат движенията ти.

— Не си спомням. Колко… колко лошо?

Тя помисли, че е приятен щрих да отклони поглед за момент, сякаш се бори с желанието си да отговори.

— Доста… доста е зле. Той здравата ни удари. Ти пострада най-много. Автомобилът излетя като ракета и се стовари на земята като бомба. Заби се в един автобус от твоята страна. Доста си потрошен, Спароу.

Тя усети как рамото му трепери, докато се опитваше да помръдне.

— Боже, боже, болката.

— Знам. Сигурно е ужасна. Но ние го пипнахме. — Тя сега сключи ръка над неговата и я стисна. — Пипнахме копелето.

— Какво? Кой?

— Пипнахме Бисел. С гранатомета, който използва срещу нас. Блеър Бисел, Спароу, жив и здрав, и пеещ като канарче.

— Това е безумие. — Той затвори очи и изстена. — Трябва ми лекаря. Искам нещо за болката.

— А аз искам да слушаш, да мислиш и да се концентрираш. Не знам колко време ти остава.

— Време ли? — Пръстите му помръднаха под нейните. — Време ли?

— Искам да ти дам шанс да изчистиш съвестта си, Спароу. Да изясниш нещата. Заслужаваш го. Той прехвърля цялата вина върху теб. Слушай ме. Слушай. — Тя стегна хватката на пръстите си върху неговите. — Аз ще ти го разкажа, а ти трябва да се приготвиш да го чуеш. Няма да се измъкнеш.

— За какво говориш?

Тя се наведе толкова близо, че той можеше да вижда само лицето й и студения блясък в очите й.

— Те направиха всичко, което можаха. Работиха върху теб с часове. Твърде много си пострадал.

— Умирам ли? — Гласът му, превърнал се вече в слаб шепот, се пречупи. — Не. Не. Искам лекар.

— Те ще се върнат след минута. Ще ти дадат… ще ти дадат една хуманна доза. Ще си отидеш лесно.

— Аз няма да умра. — Очите му се напълниха със сълзи, които потекоха надолу. — Аз не искам да умра.

Тя стисна устни, сякаш овладяваше емоциите си.

— Помислих, че ще искаш да го чуеш от мен, от… колега. Ако мерникът му беше по-добър, сега и двамата щяхме да сме пътници. Но той просто удари предницата и ние излетяхме. Те спасиха крака ти — продължи тя и поспря, за да прочисти гърлото си. — Надяваха се да… Боже. Ударната вълна е повредила вътрешностите ти, повредила ги е лошо. Кучият син те утрепа, Спароу, и се опита да види сметката и на мен.

— Не виждам нищо. Не мога да помръдна.

— Трябва да стоиш мирен и неподвижен. Това ще удължи времето ти. То не ти стигаше, Спароу, и той използва това. Опита се да ни ликвидира и двамата и затова сега аз се опитвам да ти дам шанс да си отидеш с известно достойнство. Ще ти прочета правата. — Тя отново направи пауза и поклати глава. — Исусе, това е гадно.

Той я гледаше ококорен с все още пълни със сълзи очи и започна да трепери, докато тя рецитираше ревизирания кодекс за правата на арестанта.

— Разбираш ли правата и задълженията си, заместник-директор Спароу?

— За какво, по дяволите, става дума?

— Да излезе истината наяве и да изправиш малко собствения си гръб. Един добър адвокат ще измъкне Бисел само с няколко шамара, ако ти не ми разкажеш за неговото падение. Той разчита на предстоящата ти смърт. Да умреш и да поемеш цялата вина. Твърди, че си убил Картър Бисел и Фелисити Кейд.

— Това са глупости.

— Знам го, но той може да убеди прокурора. Боже, Спароу, ти умираш! Кажи ми истината, остави ме да приключи разследването и да го вкарам в затвора. Той те уби. — Тя се наведе ниско и продължи с по-тих глас. — Накарай го да си плати.

— Глупаво шибано копеле. — Спароу затвори очи и задиша учестено и повърхностно. — Кой да знае, че е бил способен на това? Как можа всичко да приключи така?

— Разкажи ми и аз ще се погрижа той да си получи заслуженото. Имаш думата ми.

— Той уби Картър Бисел и Фелисити Кейд.

— Кой?

— Блеър! Блеър Бисел уби Картър Бисел и Фелисити Кейд. Шмръкна малко наркотик, за да придобие смелост и ги закла.

— Защо? Дай ми малко информация, за да го тикна в панделата.

— Той щеше да изчезне с голяма сума пари. Натопи жена си, за да могат ченгетата да затворят книгата. Да я отворят и затворят. Ако е била отворена, да я затворят.

— Ти ли изпрати на Рива фотографиите на Блеър и Кейд?

— Да. Аз ги направих и й ги пуснах, когато останалото си беше на мястото. Не чувствам краката си. Не чувствам краката си.

— Дръж се. Само се дръж. Аз записвам това, Спароу. Записвам те. Ти ще го пратиш в затвора заради това, което ти причини. Той защо уби Кейд?

— Трябваше му като последен достоверен щрих в сцената на убийството. А и тя знаеше твърде много за нас двамата. Той не можеше да рискува.

— Ти си бил мозъкът на всичко това. Не ми казвай, че онази шушумига е измислил всичко самостоятелно.

— Аз го измислих. Трябваше да бъде фасулска работа. Още две седмици и щях да се пека на плажа, смучейки шибани коктейли, но той просто продължи да прецаква нещата.

— Кейд участваше ли във всичко това? Тя е замесила брат му.

— Ти знаеш дяволски много, нали? — Той гледаше Ив с мъртви очи.

— Сглобявам нещата. Трябва да бъда откровена с теб. Ти го заслужаваш. Признание на смъртно легло… — Тя млъкна, наблюдавайки как лицето му побеля и се отпусна. — Добре, ти осъзнаваш тежестта на такива думи. Ти ще бъдеш този, който ще го хвърли в затвора. И аз искам да ти предоставя това последно действие. От професионална любезност, Фелисити Кейд е привлякла Картър Бисел в играта.

— Тя го замеси. — Дишането на Спароу свистеше навътре и навън и Ив внезапно помисли, че копелето може да умре в нейно присъствие само заради силата на внушението. — Убеди глупавия кучи син, че работи за ООО. И че ще поеме поста на брат си. Той се хвана на въдицата. Промени лицето си, направи няколко доставки. Започна да спи с шефката си. Той беше глупак.

— Обзалагам се, че е бил. Кой премахна човека, който му оперира лицето и тялото? Кейд ли?

— Не. Не, тя не искаше да си цапа ръцете. Накара Бисел да го направи — Картър. Беше добра в принуждаването на мъжете да изпълняват волята й.

— Но ти си бил архитектът, нали? Не Кейд и със сигурност не Блеър Бисел. Ти не си достатъчно глупав, за да обикаляш наоколо, да убиваш хора наляво и надясно, но си знаел как да дърпаш конците. Той е смятал, че притежава компютърния вирус. И че ще живее с парите от продажбата му до края на живота си. Но никога не го е притежавал.

— Не може да притежава нещо, което не съществува. Аз го измислих. — Усмивката му се превърна в гримаса. — Не мога да понасям тази болка, Далас. Не мога да я понасям.

Това хленчене я накара да стисне зъби, но тя отново стисна окуражително ръката му.

— Няма да продължи още дълго. Няма ли вирус?

— Да, има вирус. Просто не е толкова известен. Аз го измислих и документирах изкривените данни и информация. „Думсдей“ се опитва да създаде такъв вече цяло проклето десетилетие. На теория работи, но на практика се самоизяжда или мутира, когато се сблъска със защитите. Ако го вкараш директно в порта, той ще повреди устройството и ще му опържи задника, но няма да стори това в мрежа и няма да заразява от разстояние. Но ако можех да го постигна… — Бледото му охлузено лице за момент засия от удоволствие. — Ще струва милиарди.

— Значи всичко това беше за изнудване на ООО, глобалните агенции и „Думсдей“. Ти си създал информацията, потвърждаваща реалното съществуване на вируса и че той представлява заплаха. После поставяш твоя човек, за да шпионира компанията, която разработва Код „червено“. Захранваш ООО с информация, продаваш същата на заинтересовани страни. Ти загребваш и от двете страни за нещо, което още не съществува и може никога да не съществува. Но „Секюркомп“ работи върху проблема и те могат да създадат вируса за теб. Да, умен си.

— Те бяха близо до създаването му. Рурк е организирал мозъчен тръст в „Секюркомп“. Помислих, че ако обединя техния резултат с моя и с това, което получавам от „Думсдей“, може би ще успея да направя нещо сам и да получа голяма премия. Знаеш ли каква е заплатата на един заместник-директор? Лайна — точно колкото на едно ченге.

— И след като знаеше колко зле платени са ченгетата, ти не допусна, че ще се заровят толкова надълбоко в убийствата на Бисел и Кейд.

— Сервирах ги толкова чисто и красиво. Но нещата поеха лош обрат.

— Но ти успя да забавиш разследването и оказа натиск местните да ти го прехвърлят. А Бисел е бил твоят жертвен агнец. Той се опитва да продаде диска и удря на камък.

— Предположих, че купувачът ще го екзекутира и ще зарови тялото, щом разбере, че вирусът не е това, което той твърди. Това щеше да отнеме известно време и да постави известно разстояние между него и мен. Но той се измъкна от този капан. Води доста добра игра.

— Но няма достъп до парите си, ако не ти подаде сигнал. И даже ако се отчая дотолкова, че да опита, ние започнахме да откриваме и замразяваме сметките му. Затова той инсценира самоубийството на Маккой. Какво имаше тя, което му трябваше?

— Не знам. Не знам къде пасва тя в картинката. Той би трябвало да изчезне и да брои загубите си, но глупавият кучи син се паникьосва и я убива, убива онзи тъп санитар и открадва тялото. И какво си мисли, че ще направят ченгетата? Можеше със същия успех да закачи шибана обява върху въздушен балон.

— Колко време вие двамата се занимавахте с частен корпоративен шпионаж?

— Какво значение има това, по дяволите?

Тя помисли, че сега той се сърдеше. Страхливецът се сърдеше, защото големите му планове се бяха разбили на пух и прах.

— Колкото повече неща ми разказваш, толкова по-дълбоко мога да го заровя.

— Шест, седем години. Имам хубав пенсионен фонд, място на Мауи и друго, на което съм хвърлил око в Тоскана. Щях да имам уреден и богат живот, преди да навърша четирийсет години. Трябваше да започна да прикривам следите си.

— Да елиминираш партньорите си — съгласи се Ив. — И по-добре и по-умно да ги накараш да се елиминират един друг. И да се прехвърлиш към по-доходна организация, състояща се само от един човек. Всички тези подслушвателни апаратури, поставени в скулптурите на Бисел по целия свят и отвъд него сега са само твои. Можеш да събираш информацията си, да инвестираш и да харчиш предварително. Да, ти щеше да сърбаш коктейли и да продължаваш да загребваш пари с лопати. Трябва да кажа, Спароу, че това е гениално.

Влажните му очи светнаха за момент от удоволствие.

— Точно това правя. Предъвквам информация, измислям сценарии, планирам мръсни номера, за да компрометирам или да се отърва от мишени. Трябва да знаеш как и кога да използваш хората.

— И ти си знаел как да използваш Бисел — и двамата братя — и Кейд. И Юинг.

— Не трябваше да бъде толкова сложно. Бисел цапардосва Кейд и се покрива. Трябваше да се скрие за няколко седмици и после да извърши продажбата. Но той веднага се зае с нея. Не позволи на нещата да се уталожат и аз да разбера дали планът е проработил и нещата са се успокоили.

— Успокоили, за да се увериш, че нямаш повече нужда от него и той може да бъде елиминиран.

— Не изхвърляш инструменти, докато не се увериш, че са надживели своята полезност. Ликвидациите са част от играта. Ти знаеш това. Смъртта е необходима. — Той затвори охлузените си очи за момент. — Никога не съм убивал никого и нямаше да се наложи да убивам и него. Пусни малко информация, насочи правилния човек в необходимата посока. Той щеше да бъде премахнат.

Той отново погледна Ив.

— Аз не съм убиец, Далас. Просто използвах един инструмент. Блеър Бисел извърши убийствата. Всяко едно от тях. Аз бях във Флатайрън и повреждах информационните му устройства, когато той атакува брат си и Кейд.

— Защо отиде там?

— Трябваше да унищожа всякаква информация за операцията, която той би могъл да държи там, и да повредя устройствата му, за да не може да ги използва. Просто заметох следите си. Изобщо не съм доближавал жилището на Кейд, когато това се случи и имам алиби за убийствата на Маккой и Пауъл. Блеър Бисел извърши ликвидациите. Аз ще умра, но да бъда проклет, ако му позволя да ми припише убийство.

— Мисля, че можем да превърнем това в конспирация за убийство и съучастие в убийство преди и след деянието. Няколко убийства. Вероятно можем да включим и всякакви хубави плюсове като възпрепятстване на правосъдието, нелегален достъп до правителствени файлове, шпионаж и онази голяма „мама“ — измяната. Мисля, че можеш да се сбогуваш с Мауи, Спароу, и с красивите хълмове в Тоскана.

— Наистина умирам. Дай ми малко почивка.

— Добре. — Тя освободи ръката си от неговата и се усмихна. — Имам някои добри и някои лоши новини. Добрите новини от твоята гледна точка са, че не умираш. Преувеличих малко медицинското ти състояние.

— Какво? — Той се помъчи да седне и само побледня като платно от болката. — Ще се оправя ли?

— Ще живееш, въпреки че е възможно да не проходиш, и ще изпитваш силна болка при физиотерапията и лечението през следващите няколко месеца. Но ще живееш. Лошите новини? Докторите казват, че иначе си много силен и здрав, така че ще изкараш десетилетия в кафеза.

— Ти каза, че умирам. Ти каза…

— Да. — Тя пъхна палци в предните си джобове. — Ченгетата са такива лъжци. Не знам защо вие, задниците, ни вярвате.

— Кучка. Проклета кучка. — Той се мъчеше да се изправи и отново побледня, а после почервеня, докато се напъваше в гипсовото корито. — Искам адвокат. Искам лекар.

— Можеш да имаш и двамата. Извини ме, Спароу, трябва да уредя една среща между твоите началници и моите. Басирам се, че с този запис ще си прекарат весело като през доброто старо време.

— Ти ще излезеш оттук с този… — Той отново изпъшка от болка и страх. Ив видя и двете в очите му. — Ако излезеш оттук с този запис, аз ще публикувам до час досието ти във всички медии. Всичко случило се в Далас. Всичко от това досие, включително предположението, че си извършила отцеубийство. И когато свърша с предаването на това досие на медиите, с теб като ченге ще бъде свършено.

Ив наведе глава и се усмихна.

— Какво досие?

И усмивката й се разшири, докато отваряше вратата.

— Прикован е до стената — съобщи тя на Пийбоди.

Чуваше как Спароу крещи за лекар, докато се отдалечаваше по коридора.

— Искам да вземеш записа, да го копираш и да напишеш доклада. Искам да го обвиним бързо. Уведоми Уитни, смажи машината.

— Какви са обвиненията?

— Всичко е в записа. Той няма къде да избяга — добави Ив, докато слизаха в препълнения асансьор. — И не мисля, че Бисел ще се опита да го ликвидира отново, но искам за всеки случай човек пред вратата.

— Добре. Вие отивате ли някъде?

— Искам да разкажа малко от това на Майра и да видя дали тази нова информация ще й подскаже как и къде Бисел може да удари отново. Той е сериозно прецакан с уличения Спароу и това може да го направи още по-опасен. Но не остана никой, чийто живот би могъл да застраши.

— Ами вашия?

— Да. Това може да бъде хубав плюс.

— Вие наистина имате изкривено чувство за оптимизъм.

— Да, прекалено оптимистична съм. Вземи колата. Аз ще открия Майра и ще използвам обществения транспорт.

— Отново ще трябва да шофирам хубавия цивилен автомобил. — Пийбоди направи няколко танцови стъпки. — Човече, обичам да съм детектив.

— Осигури охрана на Спароу, напиши доклада, накарай Уитни да ускори издаването на заповед за арест и после се върни тук и я донеси. Тогава разбери колко ти харесва всичко това.

Тя извади джобния си комуникатор.

— О, и ни заяви нова кола.

— Вие сте старшият офицер — напомни й Пийбоди. — Искането трябва да дойде от вас.

— Да, и името ми в „Заявки“ е „сритай й задника“. Щом го видят, те ще изровят купчина стара ламарина. Те ги пазят за мен.

— Това наистина е фактор. Знаете ли, можем да забатачим тази заявка и да продължим да използваме една от колите на Рурк. Искам да кажа, че той разполага с много автомобили.

— Ние сме ченгета. Използваме полицейски коли.

— Осуетено удоволствие — измърмори Пийбоди, когато Ив се отдалечи.

 

 

Тя взе такси до жилището на Майра, защото тялото й представляваше една огромна болка и идеята за метрото с неговите тълпи и миризми й приличаше на допълнително наказание, което заслужава.

Майра лично отвори вратата и вече се бе преоблякла в ръждиви на цвят панталони и широка бяла блуза.

— Благодаря за отделеното време.

— Няма никакъв проблем. Погледни се. — Очите на Майра се замъглиха от тревога, докато вдигаше ръка към лицето на Ив. — По новините непрекъснато говорят за инцидента. Предполагат, че е бил провалена терористична атака срещу Централното управление.

— Отговорен е Бисел и нещата са много по-лични. Ще ти обясня.

— Трябва да седнеш и ние ще… — Тя се обърна и засия, докато съпругът й слизаше надолу към нея с пълен поднос. — Денис, ти помниш.

— Ив обича кафе. — Той намигна на Ив с прекрасните си очи. Носеше размъкната жилетка с дупка на ръкава и протрити кафяви панталони. На Ив й се стори, че мирише на череши.

Изражението му стана по-сериозно, докато оглеждаше нейните охлузвания.

— Катастрофа ли е имало?

— Беше съвсем умишлено. Радвам се да ви видя, господин Майра.

— Чарли, трябва да се погрижиш за това момиче.

— Да, ще го направя. Защо не се качим горе, за да те погледна?

— Благодаря, но наистина нямам време…

Денис вече вървеше нагоре с подноса.

— Можем да обсъждаме случая, докато те оправям — обясни Майра и хвана здраво Ив за ръката. — В противен случай ще се разсейвам.

— Раните ми изглеждат по-зле, отколкото са в действителност.

— Да, хората винаги казват така.

В този дом имаше много цветове. Това бе едно от нещата, които Ив винаги забелязваше в къщата на Майра. Много цветове и всякакви красиви малки неща наоколо. Цветя и фотографии.

Майра я заведе в малка спретната стая, боядисана в спокойно синьо и приглушено зелено. Над малка камина висеше семеен портрет — семейство Майра с децата, техните половинки и внуците им.

— Хубава снимка — коментира Ив.

— Да, нали? Дъщеря ми я увеличи при един фотограф и ми я подари за миналата Коледа. Оттогава децата много са пораснали. Добре. Само трябва да донеса няколко неща. Денис, забавлявай Ив за момент.

— Хмм? — Той остави подноса и се оглеждаше разсеяно.

— Прави компания на Ив.

— Съпругът ти няма ли да дойде? — Денис сипа кафето. — Приятно момче.

— Не, той е… това всъщност е професионална визита. Съжалявам, че ви прекъснах вечерта.

— Хубавото момиче никога не прекъсва нищо. — Той се потупа по джобовете, оглеждайки се с недоумяващ поглед наоколо. — Изглежда съм забутал някъде захарта.

Имаше нещо в него — топката коса, размъкнатата жилетка, обърканото му изражение, което предизвика симпатия в нея.

— Аз не употребявам.

— Хубаво. Не знам къде съм я оставил, по дяволите. Но все пак съм донесъл сладките. — Той взе една и й я подаде. — Струва ми се, че ще ти се отрази добре, бонбонче.

— Да. — Тя я гледаше и се чудеше защо сладката, жестът, стаята, ароматът на цветя на полицата — всичко това заедно караше очите й да парят. — Благодаря.

— Положението рядко е толкова лошо, колкото си мислим. — Той я потупа по рамото и гърлото й се сви. — Освен ако наистина не е по-лошо. Чарли ще те оправи. Аз ще си изнеса кафето навън на двора — заяви той, когато Майра се върна. — Ще ви оставя да си бърборите, момичета.

Ив захапа сладката и трудно преглътна.

— Падам си по него — отбеляза тя, когато останаха сами с Майра.

— Аз също. Ще трябва да си свалиш дрехите.

— Защо?

— Разбирам от начина, по който се движиш, че имаш наранявания и изпитваш болка. Нека приключим с това.

— Не искам да…

— И можеш да не мислиш за това, което правя, като ми разказваш за Бисел.

Разбирайки, че протестите й само ще проточат нещата, Ив съблече блузата си, а после и панталоните. Бързата съчувствена гримаса на Майра я накара да се свие в самозащита.

— Охлузванията са причинени повече от предпазните приспособления — колана и въздушните възглавници.

— Да, без тях щяха да бъдат значително по-зле. Обработиха ли ги там на място?

— Да. — Ив почувства как й се повдигна, когато Майра отвори една медицинска чанта. — Виж какво, те направиха всичко необходимо. И аз взех обезболяващо, така че…

— Кога?

— Кога какво?

— Кога взе нещо против болка?

— Преди… преди малко. Няколко часа — измърмори тя, когато срещна търпеливия поглед на Майра. — Не обичам лекарства.

— Много добре, да видим какво можем да направим без тях. Ще поправя нещата. Отпусни се. Затвори очи. Довери ми се.

— Всички така казват.

— Разкажи ми какво си научила за Бисел.

Не беше толкова зле, помисли Ив. Каквото и да правеше Майра, то не засили болката, нито добави някакво щипене или пробождане. И най-хубавото беше, че не я накара да се чувства замаяна и с празна глава.

Тя заобяснява колко са напреднали в разследването и не спря да говори дори когато Майра започна да работи върху лицето й.

— Значи той сега е сам — констатира Майра. — Ядосан, без дом и вероятно изпитващ много силно самосъжаление. Опасна комбинация за мъж с неговия емоционален потенциал. Егото му е било силно атакувано. Сега би трябвало да се потупва доволен по рамото. Вместо това нещата продължават да се влошават — и не по негова вина, както той смята. Той има много високо мнение за себе си, така че някой друг трябва да е виновен. Той е пожертвал жена си, брат си и двете си любовници, без да му мигне окото. Не е способен на истинско чувство и истинска привързаност.

— Социопат ли е?

— В известен смисъл, да. Но не може просто да се каже, че е безсъвестен. Той смята, че е над отношения и правила в обществото. От една страна артист, а от друга — шпионин. Той се опиянява от тези две свои същности и от собствената си интелигентност. Разглезен е и иска още. Още пари, още жени, още комплименти. Сигурно се е насладил на риска от убийството — фазите на планиране, идеята да измами и двете страни за собствена изгода.

— Спароу е извършил планирането.

— Да, нашият организиран мислител, но Бисел не е споделял същото мнение. В ООО по същество той е бил момче за изпълнение на поръчки. Този случай му е дал възможността да покаже, да покаже на всички колко по-надарен е в действителност.

— Но ако е успял в това, никой не го е разбрал.

— Той го е разбрал. Заблудил е всички и го е знаел. Накрая е бил принуден да го сподели с някого, да се похвали. Имал е Кейд, колегите си от ООО, както и Спароу. Могъл е да покаже истинското си лице пред тези хора. Сега, когато ги няма, ще трябва да потърси други отдушници. Самозадоволяването няма да го удовлетворява продължително време.

Тя леко отметна косата на Ив назад и намаза драскотината на слепоочието й.

— Грешката на Спароу е била, че е подценил наслаждението на Бисел от прожекторите на сцената, тръпката от убийството и централната му роля в плана.

— А сега, когато всичко е отишло по дяволите?

— Бисел може само да продължи да се доказва. Може да се сниши, но няма да остане дълго в това положение. В миналото изкуството му е подхранвало тази част от неговото его, която се нуждае от обществено признание, възхвала и възхищение. Но сега това също му е отнето. Трябва му шоу. Трибуна.

— Ако обявя публично, че той е още жив и… звезда, това може да му осигури шоу. Той има нужда да се покаже, нали? Да се поклони пред публиката.

— Смятам, че е така. Но с неговите агресивни наклонности и бързото му изпадане в тези състояния, той ще бъде опасен. Убийственият му модел ескалира. Първото убийство, макар и най-брутално, беше специфично и лично, както и част от план, специално изготвен за него. Убийството на Пауъл е несравнимо. Той бе непознат. А последното, макар мишената му да беше човекът, когото смята виновен за провала на всичко, нарани няколко минувачи. Те не означаваха нищо за него. Никой не е важен за него, освен самия той.

Тя затвори чантата си.

— Сега ще те оставя да се облечеш. И хапни още една сладка.

Ив отвори очи и погледна надолу към тялото си. Раните и охлузванията й бяха покрити с нещо, подобно на бледо злато, което според нея не изглеждаше по-добре от самите наранявания. Но болката значително бе намаляла.

— Чувствам се по-добре.

— Мога да си представя. Използвах само лекарства за местно приложение. Болкоуспокояващо през устата щеше да помогне, но няма да те насилваме.

— Оценявам това. — Тя се изправи и започна да се облича. — Имам техничари в екипа, които работят върху откриването на неговите убежища и мога да продължа да блокирам сметките му, като пресека достъпа му до всякакви финансови средства. Предполагам, че единствените хора, към които може да се обърне с престъпни намерения, са жена му и майка й, а те и двете са охранявани. Ще съобщя на медиите името му като заподозрян и достатъчно обстоятелства, за да му припари под задника. Димът ще го изкара от дупката му.

— Тогава сама ще си си виновна. Той отначало ще се паникьоса, но после ще се опита да открие начин да те накаже, че си осуетила останалите му планове.

— Той е глупав. — Ив закопча блузата си. — Стигна толкова далеч главно поради тъпия си късмет. Но късметът ще му изневери. Трябва да се връщам обратно и да подготвя съобщение за медиите чрез нашия говорител. Искам да го направя съвсем официално.

— Можеш ли да поседнеш само за секунда? — За да е сигурна, че ще може, Майра сама седна на стола. — Ще ми кажеш ли какво още те тревожи?

— Мисля, че ти опипа всички парливи места.

— Не говоря за физическите наранявания. Сега вече познавам лицето ти твърде добре. Знам кога си изтощена от работа и кога има нещо повече, нещо друго, което опъва нервите ти до скъсване. Ти се измъчваш. Ти си наранена и нещастна.

— Не мога да говоря за това. Не мога — отвърна тя, преди Майра да успее да заговори. — Има проблем и няма смисъл да те убеждавам в противното. Но не знам дали може да бъде разрешен.

— Всичко може да се разреши по един или друг начин. Ив, каквото и да ми кажеш, си остава тук. Запазено в тайна. Ако мога да помогна…

— Не можеш. — Отчаянието й си проби път до повърхността и направи гласа й рязък. — Не можеш да помогнеш, не можеш да оправиш нещата и следователно няма смисъл да казваш неща, които смяташ, че искам да чуя, за да ме предразположиш към откровеност или да поставяш някакъв проклет мехлем върху тази рана. Имам работа.

— Почакай. — Майра се изправи на крака, когато и Ив стана от стола. — Какво означават тези думи? Че казвам това, което смятам, че искаш да чуеш?

— Нищо. — Ив прокара пръсти през косата си. — Нищо, просто съм в лошо настроение, това е всичко.

— Не смятам, че това е всичко. Според мен ние с теб винаги сме имали добро, истинско и лично разбирателство. Ако има нещо, което му пречи, бих искала да го знам.

— Виж какво, доктор Майра, работата ти е да търсиш под вола теле и да използваш за целта всякакви средства. Благодарна съм ти за оказаната помощ, както за личната, така и за професионалната. Нека спрем дотук.

— Определено не мога да направя такова нещо. Смяташ ли, че съм била нечестна с теб?

Тя нямаше време и още по-малко желание да навлиза в лични неща. Но забелязвайки напрегнатото изражение върху лицето на Майра, Ив прецени, че е по-добре да се съгласи да приеме това предизвикателство, както бе приела и лечението на нараняванията си.

Да се съблече и да приключи с него.

— Смятам, че ти… Добре, нали това е методът на терапевта — да създаде взаимна връзка на доверие с пациента?

— Да, може и да е така. И аз направих това с теб чрез…

— Ти ми разказа доста отдавна, че си била изнасилена от втория си баща.

— Да. Споделих тази лична информация, защото ти не вярваше, че мога да разбера какво си преживяла като дете. Как си се чувствала при спомена, че си била изнасилена от баща си.

— Това ме открехна и ти го постигна с твоята работа. Мисията е изпълнена.

Очевидно озадачена, Майра вдигна ръце.

— Ив?

— По-рано това лято ти седеше в двора на къщата ми, пиеше вино и си почиваше. Само един малък, приятен момент — това беше след като ти съобщих, че Мейвис е бременна. И ти ми разказа за родителите си. За майка ти, за баща ти, как са имали този хубав, дълъг брак и за всичките ти хубави спомени.

— Ах! — Майра тихо се засмя и седна отново. — И това те е притеснявало оттогава? Но ти не каза нищо.

— Не можах да измисля как да те нарека лъжкиня. Но какъв смисъл щеше да има? Ти само си вършеше работата.

— Не беше само работата и не съм те излъгала. И в двата случая. Но сега разбирам защо си ми повярвала и как си се почувствала. Бих искала да ме изслушаш. Моля те.

Ив се въздържа да не погледне ръчния си часовник.

— Много добре.

— Когато бях момиче, бракът на родителите ми се разпадна. Не знам защо, освен че имаше някакъв елементарен проблем, нещо, което те не можаха или не пожелаха да разрешат. Те се отдалечаваха един от друг и разкъсваха тъканта на отношенията си. Разведоха се.

— Ти каза…

— Да, знам. Това беше трудно време за мен. Бях гневна, наранена и объркана. И като повечето деца погълната в себе си и вярвах, че вината е моя. Вярвайки в това, аз се гневях още повече и на двамата. Майка ми беше — и е — много жизнена и привлекателна жена. Тя бе финансово осигурена и имаше своя кариера. И беше ужасно нещастна. Справяше се, като се заобикаляше с хора, за да бъде заета непрекъснато. Майки и дъщери понякога попадат в модел на пререкания, особено когато много си приличат. Ние си приличахме и се озовахме точно в такава ситуация.

— По време на този труден и враждебен период тя срещна един мъж. — Гласът на Майра леко се промени и в него прозвуча напрежение. — Очарователен, представителен, внимателен, красив. Той й замая главата. Цветя, подаръци, внимание. Тя импулсивно се омъжи за него след по-малко от четири месеца след развода с баща ми.

Тя стана и отиде до каната с кафе.

— Не би трябвало да пия втора чаша. През половината нощ ще бръмча наоколо и ще подлудя Денис. Но…

— Не е нужно да ми обясняваш това. Картинката ми е ясна. Съжалявам.

— Не, нека свърша. Въпреки че ще съкратя историята заради нас двете. — Тя отново остави каната и за момент само прекара пръсти по моравите виолетки върху нея.

— Първият път, когато той ме докосна, бях шокирана. Възмутена. Той ме предупреди, че тя никога няма да ми повярва, а ще ме изпрати някъде далеч. Бях в беда. Би могла да кажеш, че играех игра. — Тя се усмихна и седна отново. — Няма да се разпростирам върху това. Но майка ми и аз не се разбирахме. Той бе убедителен и ме плашеше. Бях млада и се чувствах безпомощна. Ти разбираш.

— Да.

— Тя често пътуваше. Смятам… е добре, това дойде по-късно — тя осъзна, че е сгрешила, омъжвайки се за него. Но вече имаше един провален брак и не искаше да се откаже толкова лесно. Съсредоточи се за известно време върху кариерата си и той имаше много възможности да ме задиря. Използва медикаменти, за да ме държи… безмълвна. Това продължи много дълго време. Не казах на никого. В съзнанието ми баща ми ме бе изоставил, а майка ми обичаше този мъж повече от мен. И никой от тях не се интересуваше дали ще живея или ще умра. Опитах да се самоубия.

— Трудно е — успя да промълви Ив, — много е трудно да се чувстваш сама в такава ситуация.

— И ти си била сама. Но да, не по-малко трудно е да се чувстваш сама, беззащитна и виновна. За щастие се провалих със самоубийството. И двамата ми родители бяха в болничната стая и си бяха изкарали акъла. И тогава им наговорих всичко. Гневът, страхът, омразата. Всичко излезе навън — две и половина години изнасилване и малтретиране.

— Те как го приеха? — попита Ив, когато Майра замълча.

— По най-неочаквания начин. Повярваха ми. Той беше арестуван. Представи си изненадата ми — измърмори тя. — Че това можеше да спре само като заговорих за него. Че произнасянето му на глас доведе до прекратяването на моите мъки.

— Значи затова си станала лекарка. За да можеш да го спираш и за други хора.

— Да. Тогава не мислех за това — все още бях гневна и наранена. Бях подложена на терапия — индивидуална, групова, семейна. И по някое време през този оздравителен период родителите ми отново се събраха. Те закърпиха скъсаното помежду си. Не говорим често за онова време. И аз не мисля често за него. Когато мисля за родителите си, спомням си ги такива, каквито бяха преди нещата да започнат да се влошават и каквито бяха след като поправиха грешката си. Не мисля за горчивите години.

— Ти си им простила.

— Да, а също и на себе си. Те си простиха един на друг, както и на мен. И после станахме по-силни — добави Майра. — Смятам, че Денис ме привлече с бездънния си извор на доброта и почтеност. Научих цената на тези неща, защото видях тяхната противоположност.

— Как откриваш обратния път? Как откриваш пътя, когато един брак се разпада под теб и се отдалечавате един от друг? Когато е лошо, толкова лошо, че не можете да разговаряте за това или да мислите за него?

Майра протегна ръце и покри с длани ръцете на Ив.

— Не можеш ли да ми кажеш какво наранява теб и Рурк?

— Не мога.

— Тогава аз ще ти кажа, че простият и най-сложен отговор е любовта. Тя е там, където започваш, и където, ако работиш достатъчно упорито и го желаеш достатъчно силно, ще свършиш.