Нора Робъртс
Разделени в смъртта (2)

Първа глава

Лейтенант Ив Далас, едно от топченгетата на Ню Йорк, се беше изтегнала гола, кръвта пулсираше в ушите й, а сърцето й биеше като помпа. Тя успя да поеме дъх, после го изпусна.

Защо й беше въздух, когато организмът й работеше на пълни обороти след преживяния невероятен секс?

Под нея съпругът й лежеше топъл, силен и спокоен. Единственото движение беше ударът на сърцето му срещу нейното. Докато не вдигна една от удивителните си ръце и не я прокара по гръбнака й от тила до дупето.

— Искаш да се раздвижа — промърмори тя, — излезе ти късметът.

— Бих казал, че късметът ми влезе.

Тя се усмихна в тъмното. Обичаше да чува гласа му — в него сякаш се усещаше Ирландия.

— Много добро посрещане вкъщи, особено след като те нямаше за по-малко от четирийсет и осем часа.

— Това несъмнено е чудесен завършек на краткото пътуване до Флоренция.

— Не те попитах, отби ли се в Ирландия, за да видиш твоето… — Тя се поколеба само за миг. Все още й беше необичайно да мисли за Рурк като за човек със семейство. — … твоето семейство?

— Да, разбира се. Прекарахме чудесно няколко часа. — Той продължаваше да я гали, нагоре и надолу, нагоре и надолу по гърба й, така че сърцебиенето й се забави и очите й започнаха да се затварят. — Много е странно, нали?

— Предполагам, че ще е така още известно време.

— А как е новият детектив?

Ив се притисна към него, замисли се за бившата си помощничка и как тя възприема неотдавнашното си повишение.

— Пийбоди е добра. Все още се адаптира. Последният ни случай бе за семейна свада. Двама братя се скарали за наследство. Били се до изнемога, но единият паднал по стълбите и счупил глупавия си врат. Другият брат решил да представи случилото се като грабеж. Взел всичко, за което се били, увил го в одеяло и го затворил в багажника си. Като че ли няма да погледнем там.

Насмешката в гласа й го разсмя. Ив се претърколи и се протегна.

— До голяма степен приличаше на свързването на големи, пулсиращи червени точки, затова оставих Пийбоди като водещ случая. След като дойде на себе си, се справи превъзходно. Оперативните полицаи вече бяха изсмукали всички доказателствата, когато тя отведе онзи негодник в кухнята, седна с него, цялата излъчваща съчувствие — използва всички професионални подходи, които познава толкова добре. Накара го да избълва признанието за десет минути.

— Браво на нея.

— Това ще й помогне да натрупа увереност. — Тя се протегна отново. — Можем да направим още няколко разходки по поляната като онази, която направихме след лятото, когато бяхме заедно.

— Можеш да си вземеш няколко дни отпуск. И да се разхождаме по истинска поляна.

— Дай ми няколко седмици с Пийбоди, а? Искам да се уверя, че е стъпила на краката си, преди да я оставя сама.

— Тогава това ще е среща. О, твоето… предложение е прието с ентусиазъм и макар да съм ти много благодарен, веднага го изтривам от съзнанието си. — Той стана от леглото и завъртя релето на осветлението на десет процента.

На слабата светлина тя видя как той слиза от широката платформа, където беше леглото им, и отива към малката чанта, която бе взел със себе си. Беше истинско удоволствие, помисли си тя, да го наблюдава как се движи като слаба, грациозна котка.

Дали това беше вродена изтънченост, запита се тя, или го бе научил, докато бе надхитрявал ченгетата и бе претърсвал джобове като дете по улиците на Дъблин? Все едно, това му бе помогнало, бе му послужило, когато това умно момче, този умен мъж бе изградил своя империя със смелост, хитрост и лукав гений.

Когато се обърна и видя лицето му на приглушената светлина, тръпка премина през нея като електричество. Зашеметяващата любов, оставящото я без дъх чудо, че той е неин — че нещо толкова красиво е нейно.

Приличаше на произведение на изкуството, издялано и измислено от изкусен вълшебник. Изсеченото му лице, великодушните му устни, които притежаваха чувствена магия. Тези очи, това диво келтско синьо, от чийто поглед гърлото й се свиваше. И това чудодейно платно беше в рамка от черна коприна, която падаше почти до раменете и постоянно караше пръстите й да я докосват.

Бяха женени повече от година и имаше моменти — неочаквани моменти — когато само като го гледаше, сърцето й спираше.

Той се върна и седна до нея, подпря брадичката си с ръка, прокара палец през малката вдлъбнатина в средата й.

— Скъпата Ив, толкова спокойна и мълчалива в тъмнината. — Докосна с устни веждата й. — Донесъл съм ти подарък.

Тя премигна и веднага се отдръпна назад. Това го накара да се усмихне — на обичайната й реакция на подаръците. Точно както и неспокойният поглед, който отправи към продълговатата, тясна кутия в ръцете му, предизвика неговата усмивка.

— Няма да те ухапе — обеща той.

— Нямаше те по-малко от два дни. Трябва да има някакъв регламент каква продължителност на отсъствието предполага поднасянето на подаръци.

— Ти започваш да ми липсваш след две минути отсъствие.

— Казваш така, за да ме размекнеш.

— Това не го прави по-малко вярно. Отвори кутията, Ив, после кажи: „Благодаря ти, Рурк.“

Тя завъртя очи, но отвори кутията.

Беше гривна, масивна, с инкрустирани в златото дребни диаманти, които проблясваха. В средата имаше скъпоценен камък — и тъй като беше кървавочервен, тя предположи, че е рубин — голям колкото нокътя на палеца и гладък при докосване.

Изглеждаше като стара, стойностна, безценна антика, която предизвика бунт в стомаха й.

— Рурк…

— Забрави благодарността, която ми дължиш.

— Рурк — повтори тя отново. — Ще ми кажеш, че е принадлежала на някаква италианска графиня или…

— Принцеса — помогна й той и взе гривната от нея, за да я постави на китката й. — Шестнайсети век. Сега принадлежи на кралица.

— О, моля те.

— Добре де, това беше малко прекалено. Обаче ти отива много.

— Ще стои по-добре на пън. — Тя не си падаше много по скъпоценностите — въпреки че я затрупваше с тях при всяка възможност. В тази гривна обаче имаше… нещо, помисли си тя, когато вдигна ръката си и обърна китката си, така че рубинът и диамантите уловиха и разпръснаха светлината. — Ами ако я загубя или счупя?

— Това няма да прилича на нищо. Докато го направиш обаче, ще се радвам да я гледам на теб. Ако ще се почувстваш по-добре, леля ми Шинийд изглеждаше точно толкова развълнувана от огърлицата, която й купих.

— Тя ми направи впечатление на разумна жена.

Той дръпна една къдрица от косата на Ив.

— Жените в моя живот са достатъчно благоразумни, за да ми носят изключително удоволствие, когато им давам подаръци.

— Това е елегантен начин, за да ме убедиш. Красива е. — Трябваше да признае поне пред себе си, че й беше приятен начинът, по който гладко се плъзна по ръката й. — Не мога да я нося на работа.

— Не съм си го и представял. Но отново ще кажа, че ми харесва как ти стои сега. Когато не носиш нищо друго по себе си.

— Не давай идеи. На смяна съм, след… шест часа — изчисли тя, след като погледна колко е часът.

Понеже познаваше блясъка в очите му, тя присви своите. Но привидната съпротива, която се готвеше да окаже, беше прекъсната от сигнал от свързващото устройство до леглото.

— Сигналът е за теб. — Тя кимна към устройството, после се претърколи и стана от леглото. — Поне когато те търсят в два часа след полунощ това не означава, че някой е мъртъв.

Тя влезе в банята и го чу да спира видеото и да отговаря.

Позабави се, после, след като размисли, взе халата от вратата на банята, в случай, че той бе включил отново видеото на свързващото устройство.

Завързваше колана си, когато влезе в стаята, и видя, че той е станал и влязъл в гардеробната си.

— Кой беше?

— Каро.

— Сега ли трябва да тръгваш? В два часа след полунощ? — От тона му, от начина, по който изрече името на секретарката си, по шията я побиха тръпки. — Какво е станало?

— Ив. — Той взе една риза, която щеше да отива на панталона, подбран набързо. — Имам нужда от услуга. Много голяма услуга.

Не от съпругата си, помисли си тя. А от ченгето.

— За какво става дума?

— Една от служителките ми. — Той нахлузи ризата, но погледът му не се отдели от Ив. — В беда е. В голяма беда. Някой е бил убит.

— Една от служителките е убила някого, така ли, Рурк?

— Не. — Тъй като тя продължаваше да стои неподвижно, той отиде до нейната гардеробна и й извади дрехи. — Каро беше объркана, паникьосана и каза нещо нелогично. Това не са постъпки, които човек може да свърже с Рива. Тя работи в отдела по сигурността. Стабилна е като камък. Работила е няколко години в тайните служби и не е жена, която лесно излиза от равновесие.

— Не ми казваш какво се е случило.

— Открила е съпруга си и приятелката си в леглото — в апартамента на приятелката й. Мъртви. Вече мъртви, Ив.

— И след като открила двете мъртви тела, тя се обадила на твоята секретарка, вместо в полицията.

— Не. — Той напъха дрехите, които бе избрал, в ръцете на Ив. — Обадила се е на майка си.

Ив го погледна, изруга тихо, после започна да се облича.

— Трябва да съобщя за това.

— Моля те да почакаш, докато не видиш лично, докато не разговаряш с Рива. — Хвана ръцете й и ги задържа, докато тя отново не го погледна. — Ив, аз те моля, почакай. Не бива да съобщаваш за нещо, което не си видяла с очите си. Познавам тази жена. Познавам майка й повече от десет години и й вярвам толкова, колкото вярвам на малцина. Те се нуждаят от помощта ти. Аз също.

Тя взе кобура си и го запаса.

— Тогава нека да вървим. Бързо.

 

 

Нощта бе ясна — бе прогонила светкавиците на лятото на 2059 година и носеше свежестта на настъпващата есен. Движението бе слабо, а краткото разстояние почти не изискваше от Рурк кой знае какво шофьорско умение или съсредоточаване. По мълчанието на съпругата си той съдеше, че тя се бе затворила в себе си. Не задаваше никакви въпроси, сякаш не искаше допълнителна информация, нищо, което можеше да повлияе върху собственото й впечатление за онова, което щеше да види, чуе и почувства.

Тясното й, ъгловато лице беше спокойно, продълговатите златистокафяви очи не издаваха нищо. Дори той не можеше да прочете нищо в тях. Големите й плътни устни, които бяха горещи и меки, когато бяха докосвали неговите малко преди това, бяха твърди и здраво стиснати.

Той паркира на улицата на непозволено място и включи аварийните светлини на колата й, преди тя да го е направила.

Тя не каза нищо, слезе на тротоара и се изправи, висока и източена, гъстата й кафява коса все още беше разрошена от секса.

Той се доближи до нея, приглади косата й с пръсти, за да я подреди, все едно можеше да го направи.

— Благодаря ти, че дойде.

— Още няма за какво да ми благодариш. Първокласна бърлога — отбеляза тя и кимна към каменната сграда. Преди да започне да се качва по стълбите, вратата се отвори.

Беше Каро, лъскавата й бяла коса обграждаше като сребърен ореол лицето й. Без нея Ив едва ли би разпознала достолепната и квалифицирана секретарка на Рурк в пребледнялата жена, облечена в елегантно червено сако над синята памучна пижама.

— Благодаря на Господ. Благодаря на Господ. Благодаря, че дойдохте толкова бързо. — Тя протегна видимо треперещата си ръка и сграбчи ръката на Рурк. — Не знаех какво да правя.

— Постъпи съвсем правилно — отвърна й Рурк и я въведе вътре.

Ив чу как тя потисна ридание, последвано от въздишка.

— Рива — тя не е добре, изобщо не е добре. Оставила съм я в жилищната част. Аз изобщо не съм се качвала горе.

Каро се освободи от Рурк и изправи рамене.

— Не мисля, че трябваше. Не съм докосвала нищо, лейтенант, с изключение на чаша от кухнята. Дадох на Рива чаша вода, но пипнах само чашата и бутилката. О, и дръжката на хладилника. Аз…

— Няма проблем. Защо не стоите при дъщеря си? Рурк, остани с тях.

— Можеш да останеш при Рива няколко минути, нали? — попита той Каро. — Ще отида с лейтенанта. — Без да обръща внимание на моментно изразеното раздразнение на лицето на Ив, той поглади Каро по рамото. — Няма да се бавя.

— Тя каза… Рива каза, че е ужасяващо. А сега седи там и не продумва дума.

— Успокойте я — посъветва я Ив. — Не й позволявайте да излиза оттам. — Тя тръгна нагоре. Погледна към коженото яке, нарязано на ресни и хвърлено на пода. — Каза ли ви коя е стаята?

— Не. Просто, че ги е намерила в леглото.

Ив погледна към стаята вдясно, после наляво. В следващия миг усети кръвта. Продължи по коридора, спря на прага.

Двете тела бяха положени странично, с лице едно към друго. Все едно си споделяха някакви тайни. Кръвта бе изцапала чаршафите, възглавниците, дантелената кувертюра, която беше паднала на пода.

Беше покрила дръжката и лезвието на ножа, забит зловещо в матрака.

Видя до вратата черна чанта, шокова палка на пода от лявата страна на леглото, безредна купчина дрехи, натрупани на стола. Свещите бяха все още запалени и излъчваха аромат. Все още се разливаха меките, секси звуци на музиката.

— Това не е разходка по ливадата — промърмори тя. — Двойно убийство. Трябва да съобщя за него.

— Как ще го представиш — ти ли си ги открила.

— Да — потвърди тя. — Но ако приятелката ти го е направила вече, това няма да бъде от полза.

— Не е.

Тя отстъпи назад, а Ив извади комуникатора си.

— Искам да отведеш Каро в друга стая — обърна се към него тя, когато свърши. — Не в кухнята — добави тя, след като погледна ножа. — Долу трябва да има кабинет или библиотека, или нещо подобно. Опитайте се да не докосвате нищо. Трябва да разпитам… как беше? Рива?

— Рива Юинг, да.

— Трябва да я разпитам и не искам нито ти, нито майка й да бъде наблизо, докато го правя. Ако искаш да й помогнеш — продължи тя, преди той да е успял да заговори, — нека оттук насетне го правим колкото е възможно повече по правилата. Ти каза, че тя работи по сигурността.

— Да.

— Тъй като е от твоите хора, не е необходимо да питам дали е добра.

— Добра е. Много добра.

— И той й е бил съпруг?

Рурк погледна към леглото.

— Да. Блеър Бисел, художник приложник със съмнителен талант. Работи… работил е с метал. Това е едно от неговите произведения, предполагам. — Посочи високи, на вид хаотично разположени метални тръби и блокове, които стояха в единия ъгъл на стаята.

— И хората плащат за това? — Тя поклати глава. — Има ги всякакви. По-късно ще те разпитам повече, но сега искам да отида първо при нея, после ще поразгледам по-подробно тук. Откога имат брачни проблеми? — попита Ив, докато се запъти навътре по коридора.

— Не съм имал представа за тях.

— Все едно, сега са приключили. Дръж Каро по-надалеч — нареди тя, после се запъти към жилищната част, за да се запознае с Рива Юинг.

Каро седеше и беше прегърнала през рамото жена малко над трийсетте. Тя имаше тъмна коса, късо подстригана в стил, който беше почти толкова небрежен, колкото и този на Ив. Тялото й изглеждаше дребно, стегнато, спортна фигура, подчертана добре в черната памучна блузка и джинси.

Кожата й беше леденобяла, очите й — тъмносиви, почти черни от преживяния шок. Устните й бяха безцветни, по-скоро тънки. Когато Ив се приближи, очите се отвориха и я погледнаха невиждащо. Бяха почервенели и подпухнали и не изразяваха изтънчената интелигентност, която Ив предполагаше, че Рива притежава.

— Госпожо Юинг, аз съм лейтенант Далас.

Тя продължи да я гледа втренчено, но главата й леко се раздвижи, по-скоро бе потръпване, отколкото кимване.

— Бих искала да ви задам някои въпроси. Майка ви ще отиде с Рурк, докато ние разговаряме.

— О, не мога ли да остана при нея? — Каро прегърна Рива през раменете още по-силно. — Няма да се намесвам, обещавам, но…

— Каро — Рурк се приближи до нея, протегна се и хвана ръката й. — Така е по-добре. — Той вдигна Каро внимателно на крака. — По-добре е за Рива. Можеш да вярваш на Ив.

— Да, знам. Просто… — Тя погледна назад, когато Рурк я извеждаше от стаята. — Ще бъда тук. Рива, тук съм.

— Госпожо Юинг… — Ив седна срещу нея, нагласи касетофона на масата между тях. И забеляза, че Рива е спряла погледа си върху него. — Ще запиша разговора ни. Ще ви прочета вашите права, после ще ви задам някои въпроси. Разбирате ли?

— Блеър е мъртъв. Видях. Мъртви са. Блеър и Фелисити.

— Госпожо Юинг, имате право да мълчите. — Ив премина през ревизирания кодекс за правата на арестанта „Миранда“ и Рива затвори очи.

— О, боже, о, боже. Вярно е. Не е кошмар. Истина е.

— Кажете ми какво се случи снощи.

— Не знам. — Една сълза се стече по бузата й. — Не знам какво се случи.

— Вашият съпруг имаше ли сексуална връзка с Фелисити?

— Не го разбирам. Не го разбирам. Мислех, че той ме обича. — Очите й срещнаха погледа на Ив. — Отначало не вярвах. Как бих могла? Блеър и Фелисити. Съпругът ми с моята приятелка. Но после се досетих, видях всички признаци, които бях пропуснала, разреших всички загадки, проумях всички грешки — тези малки грешки, които те двамата бяха допуснали.

— Откога знаете?

— От тази вечер. Едва от тази вечер. — Дишаше на пресекулки, докато триеше сълзите от бузите си с ръка, свита в юмрук. — Трябваше да бъде извън града до утре. Клиент, комисиона. Но се оказа тук, с нея. Дойдох и видях…

— Дойдохте тук тази вечер, за да ги разобличите?

— Бях толкова ядосана. Бяха ме правили на глупачка и аз бях направо бясна. Разбиха сърцето ми, бях тъжна. После се оказа, че са мъртви. Цялата тази кръв. Цялата тази кръв.

— Убихте ли ги, Рива?

— Не! — цялото й тяло потрепери при въпроса. — Не, не, не! Исках да ги уязвя. Исках да си платят. Но аз не… Не бих могла. Не знам какво се случи.

— Кажете ми каквото знаете.

— Дойдох дотук с кола. Имаме къща в Куинс. Блеър искаше къща и не желаеше да живее в Манхатън, където и двамата работехме. На някакво спокойно и отдалечено място, така казваше. Някое място само за нас двамата.

Гласът й секна, защото тя покри лицето си с ръце.

— Съжалявам. Всичко изглежда невероятно. Сякаш ще се събудя всеки миг и нищо от това няма да се е случило.

По блузата й имаше кръв. Нямаше обаче нито по дланите, нито по ръцете, нито по лицето. Ив отбеляза това в рамките на своите наблюдения и започна да чака Рива да дойде на себе си и да продължи.

— Бях извън себе си, знаех какво точно искам да направя. Охранителната система тук е по мой проект, затова знаех как да вляза. Проникнах с взлом.

Избърса сълза от бузата си.

— Не исках да им давам време да се подготвят, затова влязох с взлом, качих се по стълбите, до нейната спалня.

— Имахте ли оръжие?

— Не… Е, само шокова палка. Тя е от времето, когато работех в Сикрет сървис. Не може да прехвърли минималната сила, затова мога да я нося с гражданско разрешително. Бях… — Тя затвори очи и въздъхна тежко. — Щях да го цапардосам с нея. По топките.

— И направихте ли го?

— Не. — Тя покри лицето си с ръце. — Не си спомням ясно. Нещо като бяло петно.

— Вие ли разрязахте коженото яке?

— Да — тя въздъхна. — Видях го да виси на парапета. Аз му бях подарила проклетото яке и когато го видях, бях обзета от лудост. Извадих мини бормашината си и поработих върху него. Дребнаво, знам, че беше дребнаво, но бях толкова ядосана.

— На мен не ми се струва дребнаво — отвърна Ив с успокояващ тон и малко съчувствена нотка. — След като съпругът ви ви мами с приятелката ви, нищо чудно, че сте се разгневила.

— Точно така се чувствах. После ги видях в леглото заедно. Видях ги… мъртви. Кръвта. Никога не съм виждала толкова много кръв. Тя крещеше… не, не, аз крещях. Трябва да съм крещяла.

Тя потърка шията си, сякаш още чуваше как звукът разкъсва якето.

— После съм припаднала… струва ми се. Помирисах нещо. Кръвта, но и още нещо. Още нещо и припаднах. Не знам колко дълго съм била в безсъзнание.

Взе чашата с вода и пи жадно.

— Дойдох на себе си, почувствах се замаяна, повдигаше ми се, не бях добре. После ги видях, на леглото. Видях ги отново и пълзешком излязох от стаята. Като че ли не можех да стана, затова изпълзях до банята и повърнах. Обадих се на майка си. Не знам защо. Трябваше да се обадя в полицията, но се обадих на майка си. Не разсъждавах нормално.

— Дойдохте ли тази вечер тук с намерението да убиете съпруга и приятелката си?

— Не. Дойдох с намерението да вдигна огромен скандал. Лейтенант, пак ми се повръща. Трябва да…

Тя се хвана за стомаха, после скочи и побягна. Ив вече беше на крака, когато Рива отвори вратата и хлътна в дамската тоалетна. Отпусна се на колене, виждаше се, че й е ужасно лошо.

— Изгаря ме — успя да промълви тя и пое с благодарност влажната кърпа, която Ив й подаде. — Изгаря гърлото ми.

— Вземали ли сте нещо незаконно тази вечер, Рива?

— Не се занимавам с незаконни неща. — Тя изтри лицето си с кърпата. — Повярвайте ми, ако ви е отгледала Каро, ако са ви проучвали в Сикрет сървис, а после Рурк, определено не сте от хората, които вършат глупости. — Изтощението бе обзело всяка фибра на тялото й, тя се облегна на стената. — Лейтенант, никога не съм убивала. Темпераментна съм и когато се ядосам, кипвам. Онзи, който е причинил това на Блеър и на Фелисити, обаче, не е постъпил необмислено. Трябва да е бил луд. Да си е изгубил ума. Не бих могла да го направя. Не бих могла.

Ив се приведе, за да се гледат в очите.

— Защо ми се струва, че се опитвате да убедите в това повече себе си, отколкото мен?

Устните й трепереха, очите й наново бяха плувнали в сълзи.

— Защото не си спомням. Не мога да си спомня. — Покри лицето си с ръце и заплака.

Ив я остави, за да доведе Каро.

— Искам да останете с нея — инструктира я Ив. — Веднага ще ви осигуря охрана. Това е процедура.

— Арестувате ли я?

— Не аз вземам това решение. Тя ни съдейства и това ще помогне. Ще бъде най-добре, ако я доведете тук, и я задържите в тази стая, докато се върна.

— Добре. Благодаря.

— Ще трябва да взема оперативния си комплект от колата.

— Аз ще го взема — Рурк тръгна с нея. — Какво мислиш?

— Не мога да мисля нищо, докато не оградя и не проуча местопрестъплението.

— Лейтенант, ти винаги имаш мнение.

— Нека си свърша работата. Нали искаш да помогна? Насочи моя партньор и общинската полиция горе, когато пристигнат. Дотогава ти трябва да се оттеглиш или просто ще объркаш всичко.

— Кажи ми едно нещо. Трябва ли да посъветвам Рива да се свърже с адвокат?

— Ти ме поставяш в страхотно положение. — Тя пое оперативния комплект от него. — Аз съм ченге. Остави ме да бъда ченге. А ти се досети за останалото.

Тя тръгна нагоре по стълбите. Отвори комплекта, измъкна кутия с прах за отпечатъци и покри с него ръцете и обувките си. После като нагласи диктофона си, влезе на сцената на престъплението и започна да работи.

Тъкмо пристъпваше към телата, когато чу пода да изскърцва. Завъртя се, готова да посрещне натрапника и изруга, когато видя Пийбоди.

Би трябвало вече да свикне с липсата на тежките стъпки на бившия си помощник. Новият детектив вече не носеше униформените обувки с тежки подметки, а меки маратонки, които бяха безшумни. И малко, според мнението на Ив, изнервящи.

Очевидно Пийбоди имаше от тях във всички цветове на дъгата, включително жълти като горчица, които бе обула сега, за да подхождат на сакото й. Въпреки тях и правите, безформени панталони, с блуза с кръгло деколте, тя все пак изглеждаше изгладена и лъсната като ченге.

Ъгловатото й лице беше спокойно и умислено, обрамчено от нейната коса в стандартната права подстрижка, която й отиваше.

— Обидно е да те убият гол — отбеляза Пийбоди.

— И отгоре на това неудобно да те убият гол със съпруга на друга жена, или с жена, която не ти е съпруга.

— Такъв ли е случаят? Съобщението не изобилстваше от подробности.

— Не съм давала подробности. Мъртвият е зет на секретарката на Рурк и за момента дъщеря й е основната заподозряна.

Пийбоди погледна към леглото.

— Изглежда сякаш бъркотията е прераснала в по-голяма бъркотия.

— Нека огледаме първо сцената на престъплението, после ще те запозная с играчите. Шокова палка. — Тя вдигна поставеното в предпазен плик оръжие. — Заподозряната твърди…

— Мили боже!

— Какво? Какво? — свободната ръка на Ив незабавно се озова върху дръжката на оръжието й.

— Това. — Протягайки се, пръстите на Пийбоди деликатно затанцуваха по гривната на китката на Ив. — Жестока е. Искам да кажа страхотна, Далас.

Омерзена, Ив пъхна гривната под ръкава на своето сако. Беше забравила, че я носи.

— Може би не е зле да се концентрираме върху местопрестъплението, а не върху моите аксесоари.

— Разбира се, но това е някакъв изключителен аксесоар. Този огромен червен камък рубин ли е?

— Пийбоди.

— Добре, добре. — Но тя щеше да я разгледа по-отблизо, когато Далас не й обръщаше внимание. — Докъде сте стигнала?

— Просто си играех с едно доказателство и се забавлявах с местопрестъплението.

Пийбоди извъртя очи.

— Боже, удари ме с пръчка.

— При пръв удобен случай — съгласи се Ив. — Да продължаваме. Заподозряната твърди, че е донесла шоковата палка със себе си — тя отговаря на изискванията на гражданското разрешително. Тази обаче е военен модел с пълни възможности.

— Аха.

— Лаконична, както винаги.

— Това е неразбираем детективски език.

— Казах, че оръжието, което вече проверих за отпечатъци, има отпечатъци на заподозряната, само на заподозряната. Както и оръжието на убийството. — Ив посочи към друг плик, в който беше окървавеният нож. — В онази чанта там има електронни предаватели и инструменти за влизане с взлом, също с отпечатъците на Рива Юинг.

— Охранителката професионалистка ли е?

— Работи същото и за „Рурк ентърпрайсиз“ и е бивш служител на Сикрет сървис.

— На пръв поглед изглежда, че заподозряната е нахлула, открила е, че мъжът й чука курва и ги е довършила.

Но тя се доближи по-близо до леглото, до телата.

— Не виждам обаче рани вследствие самоотбрана по никоя от жертвите, никакви признаци за борба. Когато някой започне да нанася удари с нож, повечето хора се съпротивляват, поне малко.

— Трудно, ако първо са те ударили с шокова палка.

С пръст Ив посочи малки червени точки по плешките на Блеър и между гърдите на Фелисити.

— Него — отзад, нея — отпред — отбеляза Пийбоди.

— Бих казала, че те са били по средата на чукането. Убиецът минава отзад, цапардосва първо него, бута го настрани и цапардосва нея, преди тя да е успяла да направи нещо друго, освен да се напишка. Били са в безсъзнание, или най-малкото са били обезвредени, когато са започнали ударите.

— Сериозно убийство — отбеляза Пийбоди. — На всеки от тях трябва да има поне по десет рани.

— Осемнайсет върху него, четиринайсет — върху нея.

— Ооо.

— Ще ти кажа нещо друго. Никакви наранявания в сърцето, което е интересно. Предизвиква повече кръвотечение, отколкото ако удариш в сърцето.

Тя изучи как кръвта се е разпространила върху чаршафите, а също леките пръски върху сянката от лампата до леглото. Зловеща работа, помисли си тя. Много зловеща, много хаотична.

— Интересно е също, че никоя от дупките по телата им не е засегнала точките, където шоковата палка оставя белег като при изгаряне. Заподозряната има кръв по дрехите — не много, но в известен смисъл. Дланите и ръцете й са чисти.

— Би трябвало да се е измила, след като е направила подобно нещо.

— Би могло. Ако го е направила обаче, е трябвало да се отърве и от блузата си също. Но хората оглупяват в повечето случаи, след като са убили двама души.

— Майка й е тук — напомни Пийбоди.

— Да. Може би майка й я е измила, но мисля, че Каро е по-благоразумна. Часът на смъртта е 1:12 след полунощ. Ще направим електронна проверка, за да установим състоянието на охранителната система и да видим дали можем да определим кога я е пробила и е влязла. Искам да огледаш кухнята, да разбереш дали оръжието на убийството е оттук, или е било донесено отвън.

Тя спря за момент.

— Ще разгледаш ли какво е останало от коженото яке на пода там?

— Да. Изглежда ми хубаво.

— Бих искала да има и етикет. Юинг казва, че го е съдрала с мини бормашината си. Нека видим дали е така.

— Хм. Защо ще използва бормашина, ако има нож. Разкъсването на якето с нож би било по-удовлетворително и рационално.

— Да, това е въпросът. Ще разследваме също двете жертви, за да разберем кой друг би искал да ги убие, освен измамената съпруга.

Пропускайки въздух между стиснатите си зъби, Пийбоди отново погледна телата.

— Ако е така, както изглежда, едва ли ще може да се отърве.

— Нека разберем какво е, а не как изглежда.