Нора Робъртс
Разделени в смъртта (12)

Единайсета глава

Рурк и Фийни съзерцаваха фигура, изработена от различни метали в градината на къщата в Куинс.

— Какво мислиш, че е това? — попита накрая Фийни.

— Мисля, че е женска фигура. Донякъде влечуго. Донякъде насекомо. Изглежда, че е направена от мед, месинг и стомана. Парчета желязо и може би ламарина.

— Какво внушава?

— Предполагам, че внушава как жената може да бъде потайна като змия, жестока като паяк или някоя друга подобна глупост. Вярвам, че не изразява ласкателство към женския пол и знам, че е грозна.

— Това го разбирам… че е грозна. — Фийни почеса брадичката си и после извади пликчето си със захаросани бадеми. След като извади шепа от тях, той предложи на Рурк.

И така, те дъвчеха ядки и разглеждаха скулптурата.

— И хората плащат луди пари за този боклук? — попита Фийни.

— Така е. Наистина го правят.

— Не го проумявам. Разбира се, нямам никаква представа от изкуство.

— Хмм. — Рурк обиколи скулптурата. — Понякога тези неща им говорят на емоционално или на интелектуално ниво. Въздействат им по някакъв начин. Това се получава, когато произведението е открило подходящ дом. В други случаи, и те са по-чести, парите се харчат само защото купувачът чувства, че произведението би трябвало да му говори нещо и е твърде видиотен, горд или уплашен да признае, че току-що закупената творба не говори нищо на никого, защото всъщност е оскърбително парче боклук.

Фийни присви устни и кимна.

— Аз харесвам картини, които приличат на това, което възпроизвеждат. Сграда, дърво, купа с шибани плодове. Колкото до това тук, мисля, че и внукът ми би могъл да го сглоби.

— Странно е, но смятам, че са необходими доста умения, талант и визия, макар и необичайни, за да се сътвори нещо подобно.

— Ти го казваш. — Фийни сви рамене, но изобщо не бе убеден.

— Изкусен начин за скриване на наблюдателни устройства, ако изобщо ги има.

— Далас мисли така.

— И тя общо взето си знае работата. — Рурк включи дистанционния скенер, който той и Фийни бяха настроили. — Искаш ли ти да го провериш или аз да го направя?

— Инструментът е твой. — Фийни прочисти гърлото си. — Да, както ти каза, тя си знае работата. Точно сега е малко нервна.

— Така ли?

— Остави това нещо за минутка.

Рурк вдигна вежди, но се съгласи.

— Личен разговор ли ще водим?

— Да. — И на Фийни това никак не му допадаше. — Казах, че точно сега Далас е малко нервна. Заради онова, което евентуално можеш да направиш.

Рурк продължи да нагласява скенера.

— Във връзка с какво?

— Във връзка с досието на баща й и това, което гадовете от ООО са оставили да й се случи тогава в Далас.

Сега Рурк вдигна поглед и видя, че лицето на Фийни е напрегнато. Гняв и смущение, помисли той.

— Тя е разговаряла с теб?

— Известно време въртеше и сучеше около темата. Не знаеше колко съм осведомен по въпроса и не й се говореше много. И аз не изгарях от желание да участвам в такъв разговор с нея. И понеже тя се чувстваше по същия начин, не се наложи да й казвам, че знам от теб.

— Вие двамата ме изумявате — измърмори Рурк. — Знаеш какво й се е случило и тя инстинктивно го е разбрала. Но и двамата не можете да изречете думите един пред друг. Ти не можеш да ги произнесеш, макар че си й баща повече, отколкото онзи сатанински син някога е бил.

Фийни отпусна рамене и се втренчи в грозотията, приличаща на клекнала жаба, отдалечена на няколко крачки разстояние от тях.

— Може би това е причината, но то не е важно. Щом тя се притеснява, че ще тръгнеш да преследваш някакъв проклет призрак, значи наистина е силно разтревожена. И няма да оправиш нищо, ако я плашиш по такъв начин.

Рурк нагласи скенера да анализира размерите, теглото и химическия състав на скулптурата.

— Не те чувам да казваш, че ще сбъркам, ако го преследвам. Нито че той или началниците му не заслужават да платят за бездействието си, докато едно дете е било изнасилвано, бито и малтретирано.

— Не, няма да кажа такова нещо. — Фийни стисна здраво устни и после срещна погледа на Рурк. — Първо, това ще бъде една шибана лъжа от ония, които могат да ми изгорят езика, защото една част от мен умира от желание да ти помогне.

Фийни прибра обратно пликчето в увисналия си джоб, след което ритна основата на скулптурата. Жестът бе толкова характерен за Ив, че Рурк усети как устата му се разтегли в усмивка.

— И второ?

— Второ, на теб няма да ти пука дали е правилно или не. А за Далас ти пука. Интересуват те чувствата й и какво иска от теб. — Той се изчерви, докато говореше, и бузите му порозовяха от смущение. — Не искам да навлизам в цялата тази работа. Това ме кара да се чувствам като задник. Но казвам, че би трябвало да помислиш доста сериозно какво можеш да й причиниш, преди да предприемеш каквото и да било.

— Мисля съвсем сериозно по въпроса.

— Добре. Нека тогава просто да продължим.

Въпреки че беше едновременно трогнат и развеселен, Рурк кимна.

— Продължаваме тогава. — Той включи скенера и после разгледа резултата от сканирането. — Получавам очакваните метали, разтворители, полировъчни пасти и лакове. И това при използването на най-голямата мощност, която корпорациите и правителствените агенции биха употребили във високорискови или чувствителни райони.

— Сега го пусни отново. Да видим какво ще направи с камбаните и свирките, които му добавихме.

— По-добре се дръпни настрана — предупреди го Рурк. — Лъчът може да гори дрехи и плът.

Фийни се отдръпна от скулптурата и после реши, че най-доброто място ще е зад скенера.

Червеният лъч се стрелна с бръмчене на насекомо. Когато удари метала, цялата скулптура започна да трепти.

— Дявол да го вземе! Ако сме го направили твърде мощен, може да превърне този боклук в локва.

— Не е толкова мощен — измърмори Рурк. — Няколко връзки може да омекнат, но нещо друго… — И той го увеличи още, засилвайки скоростта, така че лъчът сканираше скулптурата по-бързо от планираното. Даже зад устройството, той почувства топлината, миризмата и електрическото бръмчене във въздуха.

Когато Рурк изключи уреда, Фийни шумно издиша.

— Това се казва кучи син! Ама че кучи син! Аз ще направя следващото сканиране.

— Може да е по-умно да носиш предпазни очила следващия път. — Рурк премига. — Виждам точки пред очите си. — Но той се усмихваше, както и Фийни. — Добра скорост, нали?

— Добре си го нагласил. И погледни тук. — Фийни тупна Рурк по гърба, когато той се наведе да прочете резултата. — Виждам чипове, фиброоптика и малко проклет силикон.

— Бръмбари.

Фийни се изправи и сви пръсти в юмруци.

— Бръмбари. Браво на момичето!

 

 

Когато Ив влезе в кабинета си, тя не се изненада особено, че вижда на стола си за посетители телевизионната репортерка Надин Фарст грижливо да си слага червило.

Тя премига с дълги копринени ресници над котешките си очи и изкриви прясно оцветената си уста в усмивка.

— Сладости — изчурулика Надин и посочи към малкия плик върху бюрото на Ив. — Отделих шест за теб, преди да подкупя твоите мъже.

Ив бръкна в кутията и извади един шоколад.

— Вътре има вафла с овесена каша. Не виждам причина за присъствието на овесената каша, особено в сладки неща.

— Така е отбелязано. Защо не ми ги върнеш? Тогава няма да засягат твоята чувствителност.

Ив измъкна кръглата вафла и я подаде, а после затвори вратата на кабинета си. Затворената врата накара Надин да повдигне безупречните арки на веждите си, преди да отхапе от десерта.

— Правиш го, за да ме скастриш, че съм нахлула в кабинета ти ли, или за да си разменим някакви женски тайни?

— Нямам никакви пикантни тайни.

— Ти си омъжена за Рурк. Би трябвало да имаш най-пикантните тайни на или извън планетата.

Ив седна и вдигна крака върху бюрото.

— Разказвала ли съм ти някога какво може да причини той на женското тяло само с върха на пръста си?

Надин се наведе напред.

— Не.

— Добре. Само исках да се уверя.

— Кучка — изруга Надин със смях. — Сега за двойното убийство и за Рива Юинг.

— Обвиненията срещу Юинг ще бъдат оттеглени.

— Оттеглени. — Надин едва не падна от стола. — Нека си взема камерата и да направим репортаж. Ще ми отнеме по-малко от…

— Седни, Надин.

— Далас, Юинг е страхотна история. Бившата американска героиня, станала лоша… а какво ще кажеш да бъде оправдана? Добави красивия художник и разкошната дама от хайлайфа, секса, страстта.

— Става дума за нещо по-голямо от Юинг и то няма връзка със секса и страстта.

Надин седна отново.

— Какво може да бъде по-голямо от това?

— Ще ти разкажа какво можеш и какво не можеш да излъчиш.

Физиономията на Надин се изостри като бръснач.

— Почакай само минутка.

— Или няма да ти разкажа нищо.

— Ти знаеш, Далас, че все един ден ще ми се довериш, за да знам какво мога да излъча и какво не.

— Ако не ти се доверявах, ти и твоите сладости нямаше да сте тук. — Тя се изправи, докато говореше и взе скенера, с който я бе снабдил Отдел „Електронна обработка на информацията“ — подобрен от Рурк и Фийни — за да провери да не би да има някакво ново подслушвателно устройство в кабинета.

— Какво правиш с това?

— Просто анализирам. Но както казах — продължи тя, когато се увери, че стаята е чиста, — фактически, ако ти не седеше тук, разкрасявайки красивото си лице, когато влязох, аз щях да те потърся. Имам причини да желая част от историята да стане обществено достояние, Надин.

— Слушам те.

Ив поклати глава.

— Налага се да изтрия всяка дума от историята и продълженията й, преди да излезеш с тях. Искам да ми обещаеш това. Вярвам на думата ти, но трябва да ми обещаеш. Трябва да го кажеш.

Надин я сърбяха пръстите да извади диктофона си, но съумя да си наложи самоконтрол и ги сви в дланта си.

— Трябва да касае за нещо голямо. Имаш думата ми.

— Бисел и Кейд са били от ООО.

— Ти ме будалкаш.

— Тази информация идва от неназован източник и е направо златна. Бракът на Бисел с Юинг е бил част от операция без нейното знание и съгласие. Тя е била използвана и натопена за убийството на Бисел и Кейд с цел прикриване на операцията и може би нещо повече.

— За нещо толкова интересно от неназован източник, златен или не, аз се нуждая от солидни факти.

— Аз ще ти ги изложа. Без записи — предупреди тя и порови в чекмеджетата на бюрото си, докато изрови тънък бележник от рециклирана хартия и стар молив. — Напиши го тук и го дръж заедно с всички дискове със стенограми от бележките ти на сигурно място, докато ти се разреши да го излъчиш.

Надин направи няколко пробни драсканици с молива.

— Да видим колко от стенографията, на която майка ми насила ме научи, все още е в главата ми. Давай.

Това отне час, след което Надин изхвърча от офиса, за да се заключи в кабинета си в Канал 75 и да напише историята. Когато първоначалната информация, разрешена от нея, бъде разпространена, тя щеше да избухне като бомба, помисли Ив. Заслужаваше си да избухне. Животът на невинни хора, отнет или съсипан в името на какво? На глобалната сигурност? На секси природата на шпионажа?

Тези неща не бяха важни, не и когато този невинен отнет живот я гледаше в очите.

Ив приключи по-голямата част от неприятната работа, която обикновено прехвърляше на Пийбоди. Трябваше да признае, че бе удобно да има помощник през последната година. В дългосрочна перспектива щеше да направи услуга с това на Пийбоди.

Тя провери колко е часът и реши да приключва. Можеше да свърши значително повече работа вкъщи. Тя излезе навън с останалите сладки неща, сложени на безопасно място в джоба на сакото й.

Ив се намъкна в претъпкания асансьор, което й напомни защо рядко си тръгваше при смяната на дежурните. Преди да се затвори вратата, една ръка се промъкна, отваряйки я отново — последваха вайкания и злобни проклятия от страна на пътуващите.

— Винаги има място за още един. — Детектив Бакстър си проби път навътре. — Ти никога не се обаждаш и никога не пишеш — обърна се той към Ив.

— Щом можеш да си тръгваш на минутата в края на работния ден, значи сигурно нямаш достатъчно работа с документи.

— Имам си стажант. — Той се ухили. — Трухарт харесва канцеларската работа и това е полезно за него.

Тъй като тя мислеше същото за Пийбоди, беше й трудно да спори.

— Имаме удушване с ръце в Ист Сайд — съобщи й той. — Трупът е имал достатъчно пари, за да спре с тях стадо диви коне.

— Конете на стада ли са или на глутници?

— Не знам точно, но мисля, че на стада. Както и да е, тя имала гаден характер, страшна злоба и дузина наследници, които са щастливи да я видят мъртва. Оставям Трухарт да води разследването.

— Той готов ли е за това?

— Моментът е подходящ да разберем. Ще го наблюдавам отблизо. Казах му, че според мен икономът го е направил, а той само кимна страшно сериозен и отвърна, че ще работи върху една от възможностите. Исусе, той е сладко дете.

Ченгетата излитаха навън като тапи от всяко ниво. Когато асансьорът стигна гаража, почти нямаше въздух.

— Чух, че се е наложило да освободиш главния заподозрян в двойното убийство. Сигурно е неприятно.

— Неприятно е само в случай, че тя го е извършила. — Тя поспря до блестящата спортна кола на Бакстър. — Как можеш да си позволиш такова возило?

— Не става дума за възможности, а за ловка игра със суми. — Той погледна натам, където нейната жалка полицейска кола стоеше унило в клетката си. — Мен не можеш да засечеш да карам такъв таралясник. Ще се чувствам така, сякаш са ми закачили табелката на палеца на крака. Ти имаш достатъчно висок чин, за да караш нещо по-добро.

— И двете служби — „Поддръжка“ и „Заявки“ — ме мразят. Освен това, тази кола ме докарва до мястото, на което отивам.

— Но не със стил. — Той се плъзна в колата си и включи двигателя, който изрева като побеснял бик, след което с друга широка усмивка бързо изчезна от погледа й.

— Каква е тази работа с мъжете и колите? — почуди се тя. — Просто не разбирам как членовете им са вързани за колите.

Поклащайки глава, тя започна да пресича гаража.

— Лейтенант Далас.

Ръката й инстинктивно се плъзна в куртката и върху оръжието и остана там, докато се обръщаше и разглеждаше мъжа, който се появи между паркираните коли.

— Този гараж е собственост на Полицейското управление на Ню Йорк и е само за персонала.

— Куин Спароу, помощник-директор, „Информационни ресурси“, ООО. — Той протегна напред дясната си длан. — Ще извадя картата си с другата ръка.

— Само че бавно, помощник-директор Спароу.

Той го направи, изваждайки с два пръста отварящата се карта. Вдигна я и зачака тя да я разгледа. Ив проучи личната карта, а после и лицето му.

Той изглеждаше млад, за да е някаква голяма клечка в ООО, но и тя нямаше представа колко рано ги вербуваха. Можеше да бъде четирийсетгодишен, предположи Ив, но прецени, че му липсват няколко години за тази възраст. Но не беше зелен. Твърдият му поглед й казваше, че се е пекъл на някакъв огън.

Бе висок горе-долу колкото нея — метър и петдесет и пет, така че очите им се намираха на едно ниво. Имаше тъмна коса, прошарена с руси кичури и сресана назад над високо чело. Челюстта му даваше вид, че ще издържи на удар; носът му бе леко вдлъбнат, което й подсказа, че вероятно е преживял нещо подобно.

Тялото му беше в стегната, спортна форма под черния костюм на държавен служител, което я накара да помисли за боксьор или футболист. В гласа му не се долавяше акцент и той чакаше неподвижно и безмълвно тя да приключи проверката си.

— Какво искате, Спароу?

— Съобщиха ми, че желаете да разговаряме. Защо не поговорим? Колата ми е паркирана до вашата.

Тя погледна към черния седан.

— Не мисля така. По-добре да се поразходим.

— Няма проблем. — Той започна да пъха ръка в десния си джоб. Тя извади оръжието си и го допря до гърлото му. Чу го да поема шумно въздух и да го изпуска. Забеляза бързото пламъче на изненада и тревога върху лицето му, преди то отново да се отпусне в равнодушни линии.

— Дръжте ръцете си там, където мога да ги виждам.

— Това също не е проблем. — Той ги вдигна напред и нагоре. — Нервна сте, лейтенант.

— Имам причина, помощник-директор. Хайде да вървим. — Вместо да прибере оръжието си в кобура, тя го плъзна в сакото си, докато вървяха към изхода на гаража. — Какво ви кара да мислите, че търся разговор?

— Рива Юинг разговаря с един общ познат от Сикрет сървис. Предвид настоящата ситуация ме изпратиха от базата в Ню Йорк, за да говоря с вас.

— Каква е функцията ви?

— Предимно анализатор на информация. Администратор.

— Познавахте ли Бисел?

— Не лично, не.

Тя се обърна и закрачи бързо надолу по тротоара.

— Предполагам, че този разговор се записва.

Той й се усмихна с много непринудена и приятна усмивка.

— Съществува ли нещо, което човек да не пожелае да запише?

— Басирам се, че има много неща, които не искате да се запишат. — Тя хлътна в един бар, посещаван предимно от ченгета. Понеже дежурните се сменяха, той беше пълен с тях. Ив отиде до една маса, където двама детективи от нейния отдел споделяха бира и професионален разговор.

— Имам среща тук. — Тя извади легитимацията си и им я показа. — Направете ми услуга и ми отстъпете масата. Бирата е от мен.

Имаше известни протести, но легитимацията бе проучена и детективите се преместиха. Ив избра стол с гръб към стената.

— Фелисити Кейд е вербувала Блеър Бисел за ООО — започна тя.

— Как се добрахте до тази информация?

— Впоследствие — продължи тя. — Той е действал като информационна свръзка — информацията е вашата територия, нали? Препредавал я е до и от източници и е използвал професията си като прикритие. Заповядано ли му беше да се ожени за Рива Юинг или това бе негово собствено предложение?

Лицето на Спароу се вкамени.

— Не съм упълномощен да обсъждам…

— Тогава просто слушайте. Той и Кейд са избрали Юинг заради нейните контакти с правителствени служители и позицията й в частния сектор в „Секюркомп“. Тя е била инжектирана, без да знае, с вътрешно наблюдателно устройство…

— Почакайте малко. — Той удари с ръка върху масата. — Ще изчакате една проклета минута. Информацията ви е неточна и ако включвате такава изкривена информация в докладите си, това ще ви докара неприятности. Искам да знам източника ви.

— Няма да научите източника ми, а моята информация е точна. Устройството бе извадено от Юинг днес. Вече няма да я използвате. Не трябваше да я топите в моята смяна, Спароу. Искате да извадите от строя двама от вашите, това си е ваша работа, но не можете да топите цивилни да поемат вината за убийство.

— Ние не сме я натопили.

— Това ли е официалната позиция?

— Нямаше убийство заповядано или разрешено от ООО.

— Вие излъгахте, когато казахте, че не познавате Блеър Бисел. Помощник-директор сте и дяволски добре сте го познавал.

Очите на Спароу останаха безизразни и Ив реши, че е била права за предишния му опит.

— Казах, че не го познавах лично. Не съм твърдял, че не го познавам професионално.

— Като се изплъзвате така, Спароу, не ме карате да ви харесвам повече.

— Вижте, лейтенант, аз съм тук, за да си върша работата. Инцидентът с него и Кейд се разследва вътрешно. Смята се, че убийството е извършено от клетка на групата „Думсдей“.

— И защо група технотерористи ще си прави труда да натопява Юинг?

— Това се разследва. Става дума за глобална сигурност, лейтенант. — Сега гласът му бе много тих и много студен. — Ликвидирането на двама оперативни работници е проблем на ООО. От вас се иска да се оттеглите.

— От мен се иска да си върша работата. Още едно от страничните „ястия“ на Бисел е мъртво — това беше двайсет и една годишно момиче, все още с достатъчно жълто около устата, за да вярва в истинската любов.

Той видимо стисна челюсти.

— Знаем за това отстраняване. Ние…

— Отстраняване. Майната ви, Спароу.

— То не бе извършено от нас.

— Знаете ли всичко, което става вътре във вашата организация?

Той отвори уста, после изглежда се въздържа да каже каквото възнамеряваше.

— Инструктиран съм подробно по тези въпроси. Този разговор е любезност, оказвана заради изключителните заслуги на Юинг пред страната й и желанието на ООО да сътрудничи колкото е възможно повече с местните власти. Но това е само любезност. Има подробности по тези въпроси, които нямате право да знаете. Обвиненията срещу Юинг бяха оттеглени.

— И това оправя всичко ли? Мислите, че можете да наблюдавате, подслушвате и да седите спокойно, да си играете с хората и да ги размествате като пионки в игра на шах.

Тя разпозна натиска върху гърдите си и знаеше, че ще трябва да се бори за въздух, ако го остави да се засили. Ако си позволеше да мисли за онази стая в Далас.

Затова тя блокира тази мисъл, потисна я и помисли за младата жена в розова спалня с червено плюшено мече и розова роза.

— Срамота е, че неколцина загинаха междувременно. Клои Маккой е мъртва. Имате ли начин да оправите това?

Очите му не трепваха; тонът му не се промени.

— Разследва се, лейтенант. Случаят ще бъде разрешен. На отговорните ще се потърси сметка. Трябва да се оттеглите.

— Така, както вашите хора се оттеглиха в Далас ли? — Тя го изрече, преди да успее да се спре. — Така, както седяхте на задниците си, събирайки информация, независимо какво се случваше на невинните?

— Не знам за какво говорите. Далас не е фактор в това разследване.

— Изглеждате умен човек, заместник-директор Спароу. Потърсете информацията и свържете нещата. — Тя стана. — Няма да се оттегля. Юинг не само ще бъде освободена, но и публично оневинена със или без вашето сътрудничество. А който е убил Клои Маккой ще отговаря, както законът счете за необходимо, а не вашата банда призраци.

Тя не викаше, но и не си правеше труда да говори тихо. Няколко глави се обърнаха към тях и тя знаеше, че доста ченгета слушат.

— Този път ще има отплата. Вие и вашите подслушвателни постове си набийте това в информационните банки и го анализирайте. Когато ме потърсите отново, бъдете готов за преговори. Или няма да има какво да си кажем.

Тя излезе от бара. Дишането й започваше прекалено да се ускорява и й се завиваше свят. Трябваше да издържи. Нямаше да мисли за това, което й причиниха, а за предстоящите си стъпки.

Ив си обеща, че ще има отплата. Не можеше да я получи заради пребитото, ужасено дете в Далас и щеше да направи всичко по силите си, за да попречи на Рурк, но дяволски сигурно щеше да я получи заради Рива Юинг и Клои Маккой.

Тя не обръщаше внимание на напрежението в основата на тила си, докато изкарваше колата от гаража. Но се остави на желязната му хватка, борейки се с трафика.

Рекламни надписи изригваха вечерната си песен: РАЗПРОДАЖБА, РАЗПРОДАЖБА, РАЗПРОДАЖБА. Край на летните разпродажби във ВСИЧКИ магазини на „Скай мол“. Стотина щастливи клиенти щяха да получат портативен комуникатор, задействан само с докосване, АБСОЛЮТНО БЕЗПЛАТНО. Докато наличностите в склада се изчерпят.

Светлината на рекламите я заливаше, придружена от шума на перките на следящите трафика хеликоптери, клаксоните на автомобилите, надвишаващи многократно нормите за позволен шум, крясъците на някаква луда, предупреждаваща за огнения край на света.

— Пламъците на Исус! — викаше тя. — Огненият гняв на Бог, изпратен долу да пречисти нечестивите!

Напрежението започна да се промъква нагоре, стисна я за слепоочията. Когато главоболието я връхлетя с пълна сила, тя разбра, че ще бъде жестоко.

И през целия шум на Ню Йорк и пулсациите на агресивното му сърце, тя чу хладния, сдържан глас на Спароу, който й говореше за отстраняване.

Ние не сме за еднократна употреба, каза си тя, когато ръцете й стиснаха кормилото в желязна хватка. Независимо над колко тела бе стояла, независимо колко души бе наредила да бъдат отнесени в чували, никой от тях, ама никой, не беше за еднократна употреба.

Тя влезе през отворената врата на дома си и се помоли за десет минути тишина, за десет минути без пищящия шум в ушите й.

Втурна се вътре с надеждата да избегне редовната си вечерна среща със Съмърсет и изкачи половината стълби, когато чу името си.

Огледа се и видя Мейвис.

— Хей. Не знаех, че си тук. — Тя разсеяно разтри болезненото си слепоочие.

— Казах на Съмърсет, че искам да поговоря няколко минути с теб. Изглеждаш доста заета и уморена. Сигурно моментът не е подходящ.

— Не, всичко е наред. — Една доза Мейвис беше по-добро лекарство от всяко обезболяващо хапче.

Още едно напомняне коя бе тя, помисли Ив. Или коя е сега.

Предположи, че настроението на Мейвис е консервативно, понеже не носеше нищо лъскаво, фактически не помнеше кога за последен път бе виждала Мейвис облечена в нещо толкова обикновено като джинси и тениска. Даже ако тениската свършваше няколко сантиметра над кръста и беше покрита с червени и жълти ресни, тя представляваше най-обикновеният артикул в модната класация на Мейвис Фрийстоун.

Косата й бе кестенява, като само един-единствен червено-жълт кичур стърчеше отгоре, за да я оживи.

Изглежда малко бледа, помисли Ив, когато тръгна надолу по стълбата, но после разбра, че Мейвис е без червило и грим.

— Да не си била на църква или нещо подобно? — попита Ив.

— Не.

Намръщена, Ив я огледа отново.

— Боже, ти май излизаш на разходка. Не съм те виждала от две седмици и…

Тя ужасена млъкна, когато Мейвис избухна в сълзи.

— О, по дяволите. Какво толкова казах? Не мога ли да предположа, че излизаш на разходка? — Тя бързо потупа Мейвис по рамото. — Помислих, че искаш да излезеш навън с бебето. О, господи!

— Не знам какво ми става. Не знам какво да правя.

— Да не би нещо да не е наред с… това? С бебето?

— Не. Нищо не е наред. Всичко не е наред — нареждаше тя. — Нищо. Всичко. Далас. — С патетично ридание, тя се хвърли в прегръдката на Ив. — Толкова съм уплашена.

— Трябва да повикаме лекар. — Тя огледа отчаяно фоайето, сякаш някой медик можеше да се появи отнякъде като с магическа пръчка, фактически, в паниката си силно копнееше да се появи Съмърсет. Или за някаква друга помощ.

— Не, не, не, не, не. — Мейвис плачеше на рамото на Ив със силни, разтърсващи ридания. — Нямам нужда от лекар.

— Поседни малко. Трябва да седнеш. — Или да легне, почуди се Ив. Да глътне нещо успокоително. Бог да ми е на помощ. — Може би трябва да проверя дали Рурк се е върнал.

— Не ми трябва Рурк. Не искам никой мъж. Искам теб.

— Добре, добре. — Тя отведе Мейвис до един диван, опитвайки се да не бъде смачкана, когато приятелката й почти се настани в скута й. — Имаш мен… Мислех за теб днес.

— Наистина ли?

— Обядвах в „Синята катерица“ и… О, богородице — измърмори тя, когато риданията на Мейвис се засилиха. — Дай ми някакво указание, намекни нещо. Не знам какво да правя, ако не съм информирана какво става.

— Толкова съм уплашена.

— Това го разбрах. Защо? От какво? Някой притеснява ли те? Да нямаш някой откачен фен или нещо подобно?

— Не, феновете са страхотни. — Раменете й се тресяха, когато тя се притисна към Ив.

— Ах… ти и Леонардо сте се скарали?

Сега тя поклати глава.

— Не, той е най-чудесният мъж на света. Най-идеалното човешко същество във вселената. Аз не го заслужавам.

— О, това са чисти глупости.

— Не са глупости. Не го заслужавам. — Мейвис се дръпна назад и обърна разплаканото си лице нагоре към Ив. — Аз съм глупава.

— Не, не си. Глупаво е да казваш, че си глупава.

— Даже никога не завърших училище. Избягах на четиринайсетгодишна възраст и те дори не си направиха труда да ме потърсят.

— Ако родителите ти са били глупави, Мейвис, това не означава, че и ти си такава.

Ако моите са били чудовища, това не означава, че и аз съм такава.

— Какво бях аз, когато ти ме арестува? Крадла. Познавах само измамите — дребни измами, едри измами, кражби на портфейли или служех за прикритие на някой друг мошеник.

— Виж се сега. Най-идеалното човешко същество на планетата е лудо по теб, имаш си своята кариера в списанието и си бременна. О, боже, о, боже, моля те не плачи повече така — примоли се тя, когато Мейвис се разкисна отново.

— Нищо не знам.

— Да, знаеш. Познаваш… материята. Музикалната материя. — Така си беше. — Разбираш от мода. И познаваш хората. Може да си го научила чрез измамите, Мейвис, но ти познаваш хората. Знаеш как да ги накараш да се гордеят със себе си.

— Далас. — Мейвис избърса лице с длани. — Не разбирам нищо от бебета.

— Ох. Ах… но ти слушаш всички онези дискове, нали? И не каза ли, че ще се запишеш в някакъв курс? Нещо такова?

Това не е от моята област, помисли трескаво тя. Определено е извън моята орбита. Защо по дяволите изпратих Пийбоди в Ямайка?

— Каква полза може да има от всичко това? — Изтощена от плач, Мейвис се отпусна назад с глава върху възглавниците в края на дивана. — Учат те само как да храниш бебето, да го пременяш или как да го държиш, за да не го повредиш. Такива неща. Как да правиш нещата. Те не могат да те научат как да бъдеш майка, Далас. И аз не знам как ще се справя.

— Може би си идва от само себе си. Разбираш ли, когато накрая го родиш, просто се случва. И вече знаеш.

— Страхувам се, че ще оплескам всичко. Че няма да се справя както трябва. Леонардо е толкова щастлив и развълнуван. Толкова силно го желае.

— Мейвис, ако не…

— Искам го. — Тя затвори очи. — Искам го повече от всичко на този свят и отвъд него. Именно това толкова ме плаши. Далас, мисля, че няма да го преживея, ако не се справя. Ако имам бебе и не почувствам каквото трябва, ако не разбера нуждите му… истинските нужди, а не храната и пелените. Как ще разбера как да го обичам, когато мен никой никога не ме е обичал?

— Аз те обичам, Мейвис.

Очите на Мейвис отново се напълниха със сълзи.

— Знам, че ме обичаш. И Леонардо. — Сега тя изтри очи с длани. — Но не е същото. Това… — Тя постави ръка върху корема си. — Предполага се, че това е различно. Знам, че е така, но просто не разбирам как. Мисля, че се паникьосах — довърши тя с дълбока въздишка. — Не можах да говоря за това с Леонардо. Имах нужда от теб.

Тя хвана ръката на Ив.

— Неща, които можеш да кажеш само на най-добрата си приятелка. Сега съм по-добре. Сигурно просто хормоните ме правят такава.

— Ти си първата истинска приятелка, която някога съм имала — изрече бавно Ив. — Беше решила да се сближиш с мен и аз просто не можах да се отърва от теб. И преди да се усетя, станахме близки. Преживели сме доста трудности заедно.

— Да. — Мейвис подсмръкна и първият намек за усмивка се появи върху устните й. — Така е.

— И защото си първата ми истинска приятелка, щях да ти кажа, ако беше глупава. Щях да ти кажа, ако смятах, че ще бъдеш неспособна майка. Щях да ти кажа, ако мислех, че грешиш с раждането на бебето.

— Щеше ли? Наистина ли? — Мейвис стисна ръката на Ив, като я гледаше изпитателно. — Заклеваш ли се в Бога?

— Заклевам се в Бога.

— Това ме накара да се почувствам по-добре. Наистина. Може ли да остана за малко? Да се обадя на Леонардо и да му кажа да… О, боже! О, боже мой!

Ив подскочи, когато насълзените очи на Мейвис се разшириха, докато тя седеше изправена и с длан на корема.

— Какво? Да не би да повърнеш или нещо друго?

— То мръдна. Усетих го, че мръдна.

— Какво мръдна?

— Бебето. — Тя вдигна очи към Ив и сега лицето й сияеше, сякаш някой бе щракнал превключвател под кожата й. — Бебето ми помръдна. Като… малки трептящи крилца.

Ив почувства как самата тя побледня и изстина до мозъка на костите си.

— Очаква ли се да прави това?

— Да-да. Бебето ми помръдна, Далас. Вътре в мен. То наистина е истинско.

— Може би се опитва да ти каже да не се тревожиш толкова много.

— Да. — Мейвис изтри новите си сълзи и се усмихна с прекрасна усмивка през тях. — Ние ще бъдем добре. По-добре от отлично. Щастлива съм, че ти беше тук, когато това се случи. Няма да оплескам нещата.

— Не, няма да ги оплескаш.

— И ще знам какво да правя.

— Мейвис. — Ив отново седна до нея. — Струва ми се, че вече знаеш.