Нора Робъртс
Разделени в смъртта (16)

Петнайсета глава

Пийбоди нахлу вътре с лимоновозелена горна дреха. Ив забеляза, че тя вече не тропаше с токове, а някак… шляпаше. Това беше още нещо, с което се налагаше да свикне. Усмивката й бе широка и зъбата, а в косата й бе вплетена броеница от разноцветни, малки мъниста, спускаща се от темето до шията.

— Здравейте, Далас. Трябва да ви кажа, че Ямайка е страхотна.

— Имаш мъниста в косата си.

— Да, направих си тази малка плитка. — Тя я подръпна. — Сега мога да си го позволя. Не съм в униформа.

— Но защо ти е това? Няма значение. Къде са устройствата?

— Детектив Макнаб и аз транспортирахме лично устройствата през митниците и проверките по сигурността и ги придружихме директно дотук в лабораторията за анализ и изучаване. Не ги изпускахме от поглед. Сега Макнаб е с екипа на електронния отдел на същото място. Оставих го там, за да дойда да ви докладвам. Лейтенант.

— Няма смисъл да се мръщиш, защото те подразних за мънистата.

— Може би просто няма да ви връча подаръка.

— Носиш ми подарък?

— За спомен от първото ми напускане на града като детектив. — Тя го издърпа от чантата си. — Но вие не го заслужавате.

Ив гледаше малкото пластмасово палмово дърво с малкия пластмасов гол мъж, изтегнал се под него. Той държеше малка чаша с форма на купа, пълна с блещукаща зелена течност. Несъмнено алкохолна напитка, заключи Ив по глупавата усмивка на лицето му.

— Права си. Не заслужавам това.

— Кич е. — Обидена, Пийбоди остави подаръка върху бюрото на Ив. — Но е забавно. Ето.

— А-ха. Моментално ще информирам теб и останалия екип за последното развитие на събитията. Ще имаме кратък брифинг, включващ и цивилните, след което… Почакай — спря тя, когато комуникаторът й иззвъня. — Далас.

— Имаме неприятности.

По тона на гласа му и мрачната физиономия на Морис, Ив разбра, че бедата е сериозна.

— В моргата ли си?

— Аз съм в моргата — потвърди той, — но Бисел го няма.

— Изгубил си тялото ли?

— Телата не се губят — сопна й се той, въпреки че прекара последните трийсет и пет минути както в компютъризирано, така и в лично търсене и сканиране. — И нашите гости рядко стават и се разхождат до супера на ъгъла за поничка със сирене. Което означава, че някой е влязъл тук и го е отвлякъл.

— Добре. — Той звучеше повече обидено, отколкото ядосано. Тя щеше да промени това. — Заключи мястото.

— Моля?

— Заключи моргата, Морис. Никой да не влиза и да не излиза — жив или мъртъв — докато не дойда там. И това ще ми отнеме почти час.

— Цял час, за да…

— Запечатай стаята, където се съхраняваше тялото. Събери дисковете от охраната за последните двайсет и четири часа и копирай всичките си работни записи по Бисел за мен. И искам да знам за всички, които са имали работа при мъртъвците, откакто ти лично си видял тялото за последен път. Кейд там ли е още?

— Да. Кейд е още тук, дявол да го вземе, Далас.

— Ще бъда там веднага, щом мога. — Тя изключи връзката. — Събери останалите от екипа — нареди на Пийбоди, след което сама изруга, когато комуникаторът й отново избръмча. — Мърдай. — Изстреля заповедта и Пийбоди се забърза към вратата. — Далас.

— Лейтенант. — Лицето на Уитни запълни екрана и не изглеждаше по-весело от това на Морис. — Яви се в Кулата за среща с шефа и заместник-директор Спароу от ООО. Девет нула нула.

— Това ще трябва да почака.

Той премига веднъж и гласът му стана леденостуден.

— Лейтенант?

— Сър, ще информирам екипа си. Ще го запозная с най-необходимото, но трябва да се направи. После е наложително присъствието ми в моргата. Току-що разговарях с главния съдебен лекар Морис. Тялото на Бисел липсва.

— Не е на мястото си или е изчезнало?

— Предполагам, че е изчезнало, сър. Заповядах да се заключи и запечата моргата, както и да се прибере цялата документация. Ние с детектив Пийбоди ще се срещнем с Морис до един час и ще преценим положението. Вярвам, че това е по-важно от срещата в Кулата. Отечествената и Спароу просто ще трябва да изчакат реда си, за да танцуват с мен.

— Искам всички подробности до най-дребния детайл, веднага щом е възможно. Срещата ще бъде отложена за единайсет нула нула. Бъди там, лейтенант.

Тя не си направи труда да отговори, тъй като той й затвори толкова бързо, колкото и тя на Морис. Затова просто се намръщи на комуникатора и процеди:

— Майната ти.

След това се изправи и обърна дъската с убийствата с лице към стената.

 

 

Тя видя за пръв път Токимото, когато той влезе заедно с Рива и трябваше да си напомни да вярва на Фийни и Рурк за подбора на собствените им хора, дори когато не знаеше кои, по дяволите, бяха те. Реши, че Рива изглежда достатъчно жизнена, макар и с малко изпито лице, и че Рурк не бе прав за любовните трепети, тъй като Токимото не я докосна и дори не я погледна, докато сядаха.

— Капитан Фийни ще ви информира за електрониката — започна тя, — така че няма да се меся там, а само ще кажа, че ми трябва информация, всякаква информация и то бързо. Възстановяването е с най-висок приоритет. Сега Код „червено“ е на второ място.

— Лейтенант. — Токимото заговори с тихия си глас и интересното му лице бе внимателно и приветливо. — Бих искал да кажа, че Код „червено“ по самото си естество не може да бъде на второ място. За да възстановим информацията, трябва да разберем как е била повредена. Научаването на това ще ни доведе до предпазването й. Както виждате, проблемът е цялостен.

— Не, не виждам и затова не съм от Отдел „Електронна обработка на информацията“. Вие сте включен, за да помогнете в разследване на убийство. Тъй като устройствата бяха повредени, а в тях имаше информация, касаеща неизвестна личност или личности, които са убили най-малко трима души. Когато видя тази информация, ще знам защо толкова ги е притеснявала и затова тя е мой приоритет. Разбрано ли е?

— Да. Разбира се.

— Добре. Устройствата, които детективи Макнаб и Пийбоди транспортираха от жилището на Картър Бисел, сега са в къщата. Картър Бисел е изчезнал. Трябва да се приеме, че той е или е бил част от това. Степента на участието му тепърва ще се изяснява.

— Блеър рядкото споменаваше, но когато го правеше, говореше за него като за неудачник. Не знам дали това изобщо може да помогне — сподели Рива с Ив. — Но останах с впечатлението, че за него Картър е по-голям срам от всичко останало на света.

— Знаете ли кога за последен път двамата са разговаряли?

— Мисля, че преди около година Картър може да се е свързал с Блеър, за да иска пари. Влязох в стаята, когато той извършваше електронен трансфер и спомена нещо за пилеене на пари заради маймуната на шията му, наречена Картър. Беше разстроен и не искаше да говори за това, така че аз не отворих повече дума по въпроса. Сега, когато си спомням, разбирам, че съм мълчала по същия начин за доста неща.

— Тази ли е думата, която използва? Маймуна на шията му?

— Да. Беше разстроен и ядосан. Помня как се изненадах, че е заел на Картър пари, и му го казах. Той изключи апаратурата и се развика, че парите са си негови, както и бизнеса му, излезе от стаята и затръшна вратата. Тъй като това бе така и не виждах смисъл да се карам заради някакъв идиот, когото никога не бях виждала, аз си замълчах.

— Интересно. Рурк, намери малко време и разбери заради мен какви лични и тайни сметки може да е имал Блеър Бисел. Бих искала да науча колко често е хранил „маймуната“. — Тя направи пауза и огледа стаята. — На цивилните членове на този екип трябва да бъде обяснено, че никаква информация, научена или разкрита по време на това разследване, не бива да се обсъжда с никой външен човек. С приятели, съседи, любовници, медиите или със семейните животни. Ще добавя, че ако някаква информация изтече, това ще бъде смятано за саботиране на разследването. Ако има изтичане на информация, изтичането ще бъде запушено и преследвано, и някой ще прекара известно време в кафеза. Нямам намерение да се правя на добра — добави тя, разчитайки мислите на Рурк. — Това може да са твои хора, но те не са мои.

— Не вярвам някой в тази стая да не е разбрал позицията ти по въпроса — отвърна той. — Лейтенант.

— Ако някой е обиден от думите ми — заяви с равен глас тя, — сега е моментът да го каже. Не мисля, че точно сега Клои Маккой е прекалено загрижена за чувствителността и наранените си чувства. На друго ниво Бисел, работейки самостоятелно или заедно с ООО, е пъхнал шпионски устройства в творбите си. Знаем, че тези устройства са били поставяни на различни места в къщата, която е споделял с Рива Юинг и трябва да приемем, че целта е била да се събере информация за проектите, с които тя се е занимавала в „Секюркомп“.

Докато говореше, тя наблюдаваше Рива и забеляза как отначало брадичката й потрепна, след което челюстите й се стиснаха здраво.

— Ще ни трябват фактурите за продажби, за да открием местата на останалите му скулптури. Те ще трябва да бъдат сканирани. Когато това стане, случаят ще се разчуе и вие ще бъдете засегната, Рива, заради неизбежните асоциации.

— Мога да го понеса.

— Разбира се, като човек, превърнат в жертва и то толкова интимно от същия този заговор, Юинг не може да бъде обвинявана за действията на мъж, който я е използвал и измамил.

Рива леко се усмихна на ядосания Токимото.

— Със сигурност могат да ме обвинят. Светът е такъв.

— Някои от тези реакции могат да се очакват доста скоро — продължи Ив. — Тялото на Бисел е изчезнало.

Тя наблюдаваше, наблюдаваше внимателно. Лицето на Рива побледня, сякаш току-що бе чула фраза на непознат за нея език. До нея Токимото подскочи на стола си, а после се пресегна, без да гледа и направо сключи длан върху ръката на Рива.

Значи, помисли Ив, Рурк отново бе прав. Не трябваше да се басира с него.

— Не разбирам какво искате да кажете — заговори внимателно Рива. — Не мисля, че ви разбирам.

— Говорих със съдебния лекар, който ме информира, че тялото на Бисел вече не е в моргата.

— Но… защо някой би взел… — Рива вдигна ръка и разтри гърлото си, сякаш освобождаваше думите си от задръстване. — Просто не мога да го проумея.

— Моя работа е да го проумея. Можете ли да удостоверите къде сте била снощи?

— Вие сте жестока — изрече тихо Токимото.

— Педантична съм. Рива?

— Да. Да. Хм… — Тя затвори очи и дишаше тежко. — Вечеряхме у дома. Майка ми и аз. Гледахме екрана. Идеята беше нейна — даваха само комедии. Ядохме пуканки, пихме вино. Пих много. — Тя въздъхна. — Седяхме така до около един часа. Заспах на дивана. Събудих се около четири часа. Тя ме беше завила. Само се обърнах и отново заспах. Най-добрият сън, който съм имала от дни насам.

— Много добре. Искам цивилните да се върнат в лабораторията. — Тя директно погледна Рурк. — Искам пълен доклад за напредъка в четиринайсет нула нула.

— Да, сигурен съм, че искаш. — Той отиде до Рива и й предложи ръката си, за да й помогне да се изправи на крака. — Не би ли желала първо малко чист въздух или да останеш за момент сама?

— Не, не. Добре съм. Да се хващаме за работа. Нека просто да работим.

Ив почака, докато Рурк затвори вратата, след като хвърли още един студен поглед към нея.

— Леле-мале! — Макнаб имитира изтръпване. — Тук е доста студено.

— Затвори си плювалника, кретен — изсъска Пийбоди. — Съжалявам, лейтенант, петстотинте миниатюрни проводници са прекъснали кръвната циркулация в мозъка му… това е положението.

— Хей.

— Нека продължим. Изследвах няколко възможности, никоя от които не бе задоволителна или особено информативна. Всичко зависи от това как вкарвам данните. Но важното е, че все още не знаем с какво си имаме работа. Тайни операции, агент негодяй, семейно насилие. Знаем само, че имаме три убийства, един изчезнал труп и връзка в Ямайка.

— Клои Маккой беше убита заради това, което е знаела или е притежавала. Аутопсията потвърди, че е използвала средство против забременяване. Очаквала е любовник. Единственият любовник, който стана известен, е Блеър Бисел.

— Който е мъртъв и е сред изчезналите — обади се Фийни.

— Тя почти сигурно е вярвала, че очаква Блеър Бисел. Била е наивна, театрална и лековерна млада жена. Изиграй го както трябва и тя ще повярва, че любовникът й е възкръснал и пристига за любовна игра — да й разкаже всичко, да потърси помощта й, да тръгне към залеза заедно с нея. Убиецът само е трябвало да проникне в апартамента й, да я накара да запази спокойствие и да изпие виното с лекарството. Аз съм приятел на Блеър, негов колега, брат. Той ме помоли да ти обясня всичко. Ще дойде тук веднага, щом стане безопасно.

— И тя е трябвало да го пусне вътре — съгласи се Пийбоди. — Тази вълнуваща история сигурно й е харесала.

— Със сигурност го е пуснала, ако това е бил Блеър Бисел.

Макнаб потисна сумтенето си.

— Възкръснал.

— Не е било необходимо да го прави, ако никога не е умирал. Ако е инсценирал собствената си смърт.

— Тялото беше идентифицирано, Далас — възрази Пийбоди. — Отпечатъци, ДНК, всички необходими изследвания.

— Той беше агент на ООО, така че не изключвам фалшива самоличност. Но Маккой отхвърля тази възможност вместо мен. Ако е притежавала нещо или е знаела нещо, защо не се е погрижил за това, преди да извърши престъплението? После съществува и проблемът с мотива. Защо да умираш заедно с любовницата си, натопявайки за това собствената си съпруга? Във файловете му няма нищо, което да посочва, че е имал някакви неприятности с Отечествената. По всичко изглежда, че го е криел. Секси тайна работа, грижовна съпруга, която неволно го е снабдявала с ценна информация, две любовници за разнообразие, успешна кариера, финансова обезпеченост. Животът е доста хубав, така че защо да умира?

Тя седна върху тясната страна на бюрото си.

— Можем да се прехвърлим върху брата. Завист, обида. Знаем, че Кейд го е посетила в Ямайка и имаме причини да вярваме, че й става любовник. С разрешението на ООО ли го прави? Или е действала самостоятелно, или в комбина с Блеър Бисел? И защо? Може би това е било инсценировка, която се е провалила. Може би е ставало дума за Каин и Авел и Картър е увеличил шансовете си, като е премахнал брат си — жалко за жената — и е натопил Рива за това. Наследството е доста кръгла сумичка. Ако Рива бъде обвинена и осъдена за убийствата, тя няма да я наследи. И той ще получи хубав пай.

— Може би е изнудвал Блеър — предположи Пийбоди. — Маймуната на шията му.

— Добре, Рурк ще ни помогне да разберем точно това. Картър знае нещо за Блеър — връзката с ООО, извънбрачните връзки, нещо друго, и го дои редовно. На Блеър му е дошло до гуша и решава да отхвърли „маймуната“. Но убийството на трима души изглежда малко прекалено. Защо просто да не отиде до островите, да ликвидира брата и да се върне отново в живота си? Някои от тези отговори трябва да бъдат в онези устройства, Фийни, трябват ми малко отговори.

— Имам един за теб. Знаменит пластичен лицев хирург от Швеция е бил убит, както изглежда, при провалено нахлуване с взлом в собствения му офис. Преди две седмици. Записите за пациентите му не са прибрани, тъй като информационното му устройство е било повредено.

— Повредено ли?

— Така пише в доклада. Йоргансен — това беше името му — бил открит с прерязано гърло. Аптечката му била опразнена, а информационното устройство — повредено. Предполагам инфектирано, но няма начин да го докажа, без да видя самото устройство.

— Виж дали можеш да бъдеш любезен с колегата си от Швеция, за да ни го изпратят.

— Ще опитам.

— Опитвай бързо. — Тя скочи на крака. — Извикаха ме в Кулата по настояване на шибаната ООО. Вземам мерки за защита на всичките ни задници, защото тази среща няма да бъде приятна. Лайната ще паднат върху вентилатора и ако той духа в посоката, в която се надявам, призраците ще нагазят до колене в тях. Но сигурно ще има и някакво противодействие. Затова, докато трае тази част от разследването, ние ще се барикадираме тук.

— Боже — Макнаб се ухили като идиот. — Как ще го понесем?

— И ще работим двайсет и четири часа от двайсет и седем — добави Ив и гледаше как усмивката се превърна в гримаса. — На смени. Да започваме. Пийбоди.

— Да, лейтенант. С вас съм.

— Комуникация само по сигурни линии — добави тя, докато излизаше през вратата… и почти се сблъска с Рурк.

— Лейтенант, моля за секунда от времето ти.

— Придружи ме и говори. Нямам никакви излишни секунди.

— Аз просто ще отида до… — Ще бъда някъде другаде, помисли Пийбоди, и изтича напред.

— Ако си обиден заради начина, по който се отнесох с хората ти, по-добре ми го спести. Бързам.

— Ще ми трябва повече от секунда за обсъждане на твоята тактичност и уменията на хората. Съзнавам, че не гледаш на Рива като на заподозряна и по твой собствен начин й изграждаш алиби.

— Е?

— Няма да работя на тъмно, Ив. Ако имаш нужда от помощта ми, не бива първо да ми даваш задачи, а после да ме изключваш от тях. Очаквам да ме запознаеш с подробностите.

— Знаеш всичко, което трябва да знаеш. Когато е необходимо да знаеш повече, тогава ще ти кажа повече.

Той сграбчи ръката й и я завъртя към себе си.

— Това ли е начинът ти да ме зашлевиш, защото отказах да заема същата висока морална позиция като теб?

— Ако те зашлевя, приятелче, вярвай ми, ще го усетиш. Това и онова са две различни теми.

— Глупости.

— О, майната ти на теб и на дебелогъзия член, който яздиш. — Тя се отскубна от него и загуби контрол за достатъчно дълго време, за да го блъсне назад.

Видя как очите му пламнаха, но той не й отвърна със същото и не я докосна. Тя се мразеше заради завистта си към способността му да сдържа своята агресивност, докато тя не успяваше.

— Става дума за проклетата ми работа и не мога да си позволя нито времето, нито лукса да мисля за нещо друго точно сега. Щом не харесваш начина, по който ръководя това разследване и този екип, тогава се откажи от участието си. Напусни, по дяволите. Нямаш представа с какво си имам работа.

— Ти току-що ми взе думите от устата. Изпитвам известна тревога, основателна тревога, че жена ми се изправя срещу ООО. Това не е просто убийство или дори организирана престъпност. Не става дума за някаква група терористи с диви погледи. Това е една от най-могъщите организации на света. Ако са замесени в случая, както изглежда от известна гледна точка, логично следва, че няма да имат особени скрупули, за да не навредят на едно застанало на пътя им нюйоркско ченге. Като навредят лично или професионално на това ченге. Моето ченге.

— Справи се с проблема. Това е част от пакета, който си приел. Щом искаш да извадиш задника ми от прашката в тази ситуация, намери ми информация. Това е, което можеш да направиш. Това е всичко, което можеш да сториш.

— Наистина е част от пакета, който съм приел — съгласи се той със заплашително тих глас. — Ще направиш добре, ако и ти си припомниш целия пакет, който ти самата си приела. Целият, Ив. Ще трябва да живееш с това или без него.

Тя стоеше на място, изтръпнала до мозъка на костите си, когато той се обърна и се отдалечи от нея. Кожата й изстина, а стомахът й се свиваше в конвулсии, докато тичаше надолу по стълбите на къщата. Нещо от преживяното сигурно личеше върху лицето й, когато Пийбоди се обърна към нея при влизането й в колата.

— Далас? Добре ли си?

Тя поклати глава. Не бе сигурна, че ще може да отговори с думи. Гърлото й гореше. Натисна газта и засили колата надолу по алеята, оградена от красиви дървета и храсти, които започваха да припламват от първите признаци на есента.

— Мъжете са костеливи орехи — заяви Пийбоди. — Колкото повече си около тях, толкова по-костеливи стават. И ми се струва, че такъв като Рурк е по-костелив от останалите.

— Всичко това му омръзна. Наистина му дойде до гуша. — Тя трябваше да притисне с длан своя разбунтувал се стомах. — А също и на мен, по дяволите, също и на мен. Но успя да пробие защитата ми. Наистина е добър. Кучият син. — Гласът й искаше да премине във фалцет, така че тя спря и дълбоко си пое въздух. — Той знае точно къде да те нарани.

— Колкото повече някой те обича, толкова по-добре се прицелва.

— Исусе, изглежда наистина ме обича. А аз не мога да направя това сега. Той знае, че не мога да се откажа сега.

— За катаклизъм във връзката никога няма подходящ момент.

— Ти на коя страна си, по дяволите?

— Добре де, след като седя до вас и ме притискате толкова силно, значи съм на ваша страна. Можете да се обзаложите.

— Ще трябва да изхвърля това от съзнанието си. — Но тя се опасяваше, че топката в стомаха й щеше да я тормози през целия ден. Все пак включи комуникатора на таблото и предприе следващата стъпка.

— Надин Фарст.

— Няма да успея за обяда. Ще трябва да се уговорим за друг час. Веднага щом е възможно.

— Добре. — Надин даже не мигна с внимателно гримираните си ресници. — Ще намеря свободно време и ще ти се обадя.

— Ще чакам обаждането ти. — Ив изключи връзката.

— Кой, по дяволите, беше това? — поиска да разбере Пийбоди.

— Не само призраците могат да използват кодове. Това бях аз и казах на Надин да разпространи историята, че Блеър Бисел е бил човек на ООО с няколко подбрани подробности за нейното потвърждаване и разширяване. И в края на деня ще видим чий задник е почервенял.

— Рурк няма да бъде единственият, на когото му е дошло до гуша.

— Благодаря. — Ив успя да се усмихне. — Това ме кара да се чувствам значително по-добре.

 

 

Морис беше изпълнил точно указанията й. Тъй като бяха необходими цели десет минути за получаването на разрешение за нея и Пийбоди за достъп в моргата, Ив реши, че той е доста ядосан. Морис лично ги пусна вътре и после ги поведе през ледения бял тунел към залите за аутопсия.

— В колко часа пристигна тук тази сутрин? — попита Ив скования му гръб.

— Около седем. Рано, понеже правех услуга на едно ченге или възнамерявах да я направя, като дойда преди началото на работното време и пусна тестове на Бисел, за да разбера дали си е правил скоро пластична операция на лицето. Взех си кафе и прегледах досегашните си бележки по случая, след което слязох тук долу около седем и петнайсет часа.

Той използва картата си и гласова команда, за да отвори заключените врати на една от залите за съхранение.

— Заключена ли беше тази врата?

— Да.

— Ще наредя на екипа за проверка на местопрестъпленията да я проверят за манипулации.

— Чекмеджето на Бисел бе празно — продължи Морис и доближи стената с хладилни чекмеджета от неръждаема стомана. Отвори едно и от него изсвистя въздух и ледена бяла пара. — Отначало се ядосах, защото реших, че е бил преместен или погрешно поставен на друго място и затова проверих последния запис, който удостоверяваше, че е бил съхранен правилно. Обадих се на помощник-съдебния лекар Марли Дру, която беше нощна смяна. Тя все още бе тук, тъй като смяната й свършва в осем. Нямаше запис някой да е влизал в това помещение, да внася или да изнася нещо.

— Ще трябва да говоря с нея.

— Тя е в кабинета си и те очаква. Направихме щателно претърсване. Данните му са още тук, но трупът го няма.

— Колко трупа всичко имате в момента?

— Двайсет и шест. Четири са пристигнали снощи — автомобилна катастрофа — приети са в два и двайсет часа.

— Проверил ли си всички камери за съхранение?

Обидата се отрази върху лицето му.

— Далас, това не ми е първият работен ден. Когато ти казвам, че един труп не е тук, това означава, че той не е тук.

— Добре. Значи си имал само двайсет и два трупа, преди новите да бъдат приети в два и двайсет?

— Не, имахме двайсет. Два бяха определени за премахване на разноски на общината. Двама клошари, непотърсени от никого.

— Премахване.

Сега към обидата се прибави допълнително раздразнение, превръщайки гласа му в безмилостен леден нож.

— Познаваш проклетата процедура. Общината кремира непотърсените и бедняците след четирийсет и осем часа. Ние се занимаваме с тях по време на нощна смяна и ги изпращаме в крематориум.

— Кой ги придружава?

— Шофьор и санитар. — Понеже видя накъде биеше тя, той й се озъби. — Няма начин да са взели Бисел по погрешка, ако това е, което си мислиш. Ние тук не разиграваме проклети комедии. Сериозна и деликатна работа е да се грижиш за мъртвите.

— Съзнавам го напълно, Морис. — Собственият й гняв започваше да се надига, когато пристъпи напред и се изправи пред него. — Но Бисел не е тук и затова нека разгледаме отделните процедури.

— Отлично. Има преходно помещение. Труповете, определени за преместване и премахване се изваждат от камерите за съхранение — записите за тях се проверяват от дежурния помощник-съдебен лекар, а тези записи се проверяват няколко пъти, за да се избегнат грешки. Екипът по прехвърляне ги закарва в преходното помещение и ги изважда от системата с друга серия проверки. Не е възможно някой погрешно да е определил Бисел за премахване, оставяйки вместо него някой от градските бедняци. Просто ми липсва едно проклето тяло. Броят им не излиза.

— Не мисля, че е било грешка. Първо се свържи с крематориума. Разбери колко твои трупа са изгорили снощи. И искам имената на хората, които са транспортирали телата. Все още ли са тук?

— Те работят на друг график. — Морис изглеждаше повече разтревожен, отколкото ядосан, изведе я навън и отново заключи вратата. — Трябва да са си тръгнали в шест часа. — Той закрачи бързо към офиса си. Извади на екрана графика от предишната нощ, докато включваше комуникатора си.

— Пауъл и Сибрески. Познавам и двамата. Големи шегаджии са — обичат да се шегуват с мъртвите — но са добри работници. Внимават какво вършат. Обажда се главен съдебен лекар Морис — каза той в комуникатора. — Искам потвърждение на доставка за премахване по договор с общината, направена рано тази сутрин.

— Един момент моля, доктор Морис, ще ви свържа с приемната.

— Дали някой друг, освен мен мисли, че това е отвратително? — почуди се на глас Пийбоди. — Имам предвид приемната. Боже!

— Млъкни, Пийбоди. Прегледай бързо досиетата на тези Пауъл и Сибрески и ме запознай с картинката.

— Запознах те с картинката — възрази Морис. — Хората тук не се издънват просто така и не губят тела. Инсталирана е много щателна система за… Да, Морис е — представи се той, когато приемната се обади. — Рано тази сутрин изпратихме Джон и Джейн Доу за премахване. Номерът на заповедите НЙС-ДЖД500251 и 252. Ще го потвърдите ли?

— Разбира се, доктор Морис. Само нека да ги изкарам на екрана. Имам тези доставки и премахването е извършено. Трябват ли ви потвърдителните номера?

— Не, благодаря ви. Това е достатъчно.

— Искате ли да потвърдя третата доставка?

Ив не трябваше да поглежда стомаха му, за да се увери, че той хлътна. Но това пролича по начина, по който Морис бавно наведе тялото си в креслото зад своето бюро.

— Трета ли?

— НЙС-ДЖД500253. И трите са били приети от надзирателя на приемната Клемънт, който го е удостоверил с подписа си в един часа и шест минути след полунощ.

— Премахването е приключило?

— О, да, докторе. Премахването е приключило в… три трийсет и осем часа сутринта. Има ли още нещо, с което мога да ви помогна?

— Не. Не. Благодаря ви. — Той изключи връзката. — Не разбирам как е могло да се случи. Не е логично. Заповедта е тук, точно тук. — Той почука с пръсти върху екрана си. За две, а не за три тела. Няма трета заповед за премахване, няма трето тяло, извадено от преходното помещение.

— Трябва да говоря с Пауъл и Сибрески.

— Идвам с теб. Трябва да проследя цялата тази работа, Далас — заяви той, преди тя да е успяла да възрази. — Това е моят дом. Гостите може и да са мъртви, но те все още са мои.

— Добре. Повикай екипа за местопрестъпленията, Пийбоди. И да накараме Фийни да ни изпрати някой спец от Отдел „Електронна обработка на информацията“, който да разгледа устройството на Морис. Искам да знам дали някои от данните са били променени през последните двайсет и четири часа.

 

 

Те измъкнаха от леглото един много ядосан Сибрески. Беше нисък мъж с разрошена бяла коса и влажни очи. Въпреки че малко омекна, когато видя Морис, той все още си чешеше задника и протестираше.

— Какво има, по дяволите? И двамата с жена ми работим през нощта. Трябва малко да се поспи. Вие, дневните хора смятате, че всичко върви по вашия часовник.

— Наистина съжалявам, че развалям съня ти, Сибрески — започна Ив, — и наистина съжалявам, че не си си измил зъбите преди този малък разговор.

— Хей.

— Но истината е, че провеждам едно от тези досадни дневни разследвания. Рано тази сутрин си откарал доставка за крематориума.

— Да, и какво? Това ми е проклетата работа, мадам. Хей, Морис, какво става, по дяволите?

— Сиб, това е важно. Ти…

— Морис — прекъсна го Ив по-внимателно, отколкото би постъпила с когото и да било другиго. — Колко курса направи дотам?

— Само един от градската морга — ние ги изпращаме групово, ако са под пет. Ако са пет или повече, трябва да ги изпратиш с два курса. Това се случва по-често през зимата, когато спящите ритват камбаната от измръзване. В добро време като това бизнесът много не върви.

— Колко тела имаше в този курс?

— По дяволите! — Той отново се почеса по задника и издаде напред долната си устна в гримаса, която Ив прецени като концентрация. — Три. Да, три. Двама мъже и една жена. Исусе, преминахме през рутинната процедура — файловете, документите по отписването, записването и останалите глупости. Не е моя грешка, ако някой е решил да потърси едно от телата след четирийсет и осем часа.

— Кой разреши транспорта за теб и Пауъл?

— Сал, предполагам. Ти знаеш, Морис, Сали Райзър. Обикновено тя ги изважда от преходното помещение. Вече беше направено, когато се явих там, но това не бе Пауъл.

— Кое не бе Пауъл?

— Пауъл се обади, че е болен, така че работеше новият човек. Истински бърз кучи син — изрече Сибрески с гримаса. — Беше се оправил с цялата документация, когато пристигнах там. Но това за мен няма никакво значение. Аз просто ги откарвам.

— Как се казваше новият човек? — попита Ив.

— По дяволите, всичко ли трябва да помня в десет часа на шибаната сутрин? Мисля, че се казваше Анджело. Какво, по дяволите, ме интересува? Той само заместваше Пауъл. Искаше сам да свърши цялата работа с документацията и аз нямах нищо против. Както казах, той наистина беше бърз кучи син.

— Басирам се, че е бил такъв. Пийбоди.

Пийбоди предусети желанието й и извади от малката си чанта снимки на Блеър и Картър Бисел.

— Господин Сибрески, можете ли да разпознаете някой от тези мъже като Анджело?

— Не. — Сибрески за разнообразие започна да се чеше по корема. — Бързият кучи син имаше големи, глупави мустаци, гъсти вежди, зализана назад коса, която висеше до задника му като на някоя дебелогъза видео звезда. Имаше и белег на лицето. — Той посочи с пръст лявата си буза. — Лош белег, вървеше от ъгъла на окото почти до устата. И зъбите му бяха издадени напред. Човекът беше доста грозен.

— Сибрески, аз ще ти съсипя деня — съобщи му Ив. — Ще трябва да се облечеш и да дойдеш в Централното управление. Искам да разгледаш снимки и да поработиш с един полицейски художник.

— Ах, стига бе, мадам!

— Тази дама е лейтенант. Върви да си обуеш панталоните.