Нора Робъртс
Разделени в смъртта (15)

Четиринайсета глава

Едва бе прекрачила прага на спалнята, когато Рурк излезе от асансьора.

— Само исках да се преоблека и после щях да се отбия в лабораторията.

— Добре, трябва да поговоря за минутка с теб. Видях, че Мейвис и Трина са си тръгнали.

— За какво? — Тя започна да рови в гардероба си за стари и удобни дрехи. По такъв начин ръцете й бяха заети, докато се молеше разговорът да няма нищо общо с оперативната задача в Далас. — Постигнахте ли някакъв пробив?

— Не. Това е мъчителна и изморителна работа. Бавна и отегчителна, Фийни си взе един час за възстановяване. Този труд е ад за очите.

— Добре. — Едва ли можеше да протестира срещу почивката им, след като самата тя бе прекарала голяма част от вечерта легнала по гръб и намазана с нещо лепкаво. — Не мога да помогна особено в областта на компютрите, но трябва да проверя някои възможности и да си поиграя с няколко теории. Съзнанието ми е прояснено. Мразя това състояние.

— Не ти харесва, че съзнанието ти е прояснено ли?

— Не. — Раменете й се отпуснаха отново. Слушаше внимателно всеки нюанс в гласа му и всичко беше наред. Засега. — Мразя нещата, които Трина наистина прави… Напомпана съм с тях — обясни тя, докато измъкваше парцалива и стара блуза с къси ръкави, която бе заровила под купчина копринени и кашмирени блузи. — И си мисля… Какво гледаш?

— Теб. Скъпа Ив, ти изглеждаш…

— Не започвай. — Тя размаха блузата към него и отстъпи две крачки. Помисли, че даже това е фалшиво. Изпита огромно облекчение от факта, че той може да я гледа по такъв начин. И разбра, когато го направи, че кръвта й се затопля, а тялото й се стяга. — Дори не започвай.

— Направила си си педикюр.

Пръстите й инстинктивно се свиха от смущение.

— Тя го направи, докато бях под въздействието на виртуалната реалност и не поиска да ми каже как да го махна.

— Харесва ми. Секси.

— Какво секси има в розови нокти? Какво секси може да има в това? Почакай, забравих с кого говоря. Ако ми беше боядисала и зъбите розови, ти пак щеше да мислиш, че е секси.

— Влюбен глупак — измърмори той и пристъпи достатъчно близо, за да докосне с палец страната й. — Меко.

— Стига де. — Тя го плесна по ръката.

— И миришеш… екзотично — обяви той, след като пак се приближи, за да вдъхне аромата й. — Малко тропически. Като лимонова горичка през пролетта, със съвсем лек нюанс на… жасмин, струва ми се. Цъфтящ през нощта жасмин.

— Рурк. Ръцете долу.

— Твърде късно е. — Той се разсмя и я хвана за бедрата. — Нали знаеш, че един мъж се нуждае от почивката си. Защо ти да не бъдеш моята отмора?

Тя беше негова, но все пак го отблъсна, когато устните му се долепиха до нейните.

— Моята почивка вече приключи.

— Ще я продължиш. Вкусът ти е невероятен. — Устните му преминаха по брадичката й и надолу, а заетите му ръце вече разкопчаваха халата, плъзгайки се под него. — Нека просто видим… — той дръпна долната й устна — какво още е направила Трина.

Той смъкна халата от раменете й и опита със зъби голата кожа.

Малката топка от страстно желание, свита в корема й, се увеличи. Тя наклони глава настрана, за да му позволи по-добър достъп.

— Давам ти двайсет минути, трийсет най-много, за да установиш контрол над себе си.

— Трийсет точно ще ми стигнат за… — Той спря, когато погледът му слезе към гърдите й. — Я виж ти. — Гласът му излезе като мъркане, докато разтриваше леко с палец значката й. — Какво имаме тук?

— Едно от малките хрумвания на Трина. Татуировката е само временна и даже ми хареса, след като преживях първоначалния шок.

Той не каза нищо, а само продължи да гали картинката с кръгови движения.

— Рурк?

— Изумен съм от откритието, че това може да ме възбуди. Колко странно.

— Ти се шегуваш.

Погледът му срещна нейния и това горещо синьо я прониза.

— Добре. — Нервите танцуваха под кожата й. По нея. — Не се шегуваш.

— Лейтенант. — Той отново я хвана за бедрата и рязко я повдигна, докато краката й се увиха около кръста му. — По-добре се подготви.

Нямаше как да се подготви срещу този вид нападение срещу чувствата, този вид брутална инвазия на цялото й същество. Тъй като леглото бе твърде далеч, той просто повали и себе си, и нея на дивана и я превзе с устни и ръце.

Тя се притискаше към него. Струваше й се, че ако не го прегръща здраво, може да изскочи от собствената си кожа. Чувствата бушуваха в нея, носейки се в кръвта, мускулите и нервите й, докато тя не затрепери цялата и не достигна кулминацията с викове на наслада.

Вибрираща, тя се бореше за въздух и после срещна, най-после посрещна тези гладни устни със своите. Отчасти от страст, отчасти от отчаяно облекчение, че най-после бяха заедно поне тук, тя се вкопчи в ризата му. Не само Рурк желаеше вкуса и усещането на плътта. Неговата беше гореща, сякаш той гореше отвътре навън за нея.

Нейното чудо.

— Позволи ми. — Тя се бореше с колана му. — Позволи ми.

И те се търкулнаха от дивана и паднаха на пода със силен тътен.

Нейният задъхан смях го прониза. Боже, каква нужда имаше да чува този смях и да вижда как бдителността изчезва от очите й.

Той искаше да я прегръща и да бъде прегръщан.

Нейната миризма, нейните форми, ароматът й топяха вече и без това несигурния му контрол. Искаше да я консумира като крем, да я погълне като празнична трапеза след пълен глад. Искаше да се зарови в нея до края на света.

Ако беше възможно толкова силно да се обича, да се желае и да се жадува, той вече бе преминал границата с нея. Нямаше връщане назад. Тя потръпваше и се движеше под него. Ръката й се пресегна, обхвана го и пое твърдата му дължина в своята влажна, дива топлина.

Удоволствието го погълна, потопи го — насищане на съзнание и тяло — докато бедрата й се движеха нагоре, а той тласкаше надолу.

Виждаше очите й, този тъмен кехлибар, който бе замъглен от възбудата, и устните й, които трепнаха за миг, преди главата й да се отметне назад и от гърлото й да излезе дрезгав стон. Неговото ченге. Неговата Ив. Неговото чудо.

Той се отдаде на усещането и капитулира пред нея.

Пулсът й почти се нормализира, когато той се обърна, за да легне тя на гърдите му, вместо под неговата тежест. От тази позиция тя преплете пръсти и подпря брадичка върху тях, за да разгледа лицето му.

Помисли, че в момента той определено изглеждаше успокоен, изцяло отпуснат и задоволен като човек, готов малко да подремне.

— Розов педикюр и татуировки на циците. Какво става с мъжете?

Той сви устни, макар и да не отваряше още очи.

— Толкова лесно ни манипулират. Наистина, ние сме оставени на милостта на жената с всичките й мистериозни уловки.

— Оставен си на милостта на собствените си жлези.

— Това също е вярно. — Той въздъхна щастливо. — Слава богу.

— Значи наистина ти харесва всичко това? Помади, лосиони, бои и прочие?

— Ив. Скъпа Ив. — Сега той отвори очи и погали с ръка косата й. — Ти ми харесваш. Това би трябвало да е очевидно.

— Но харесваш и козметиката.

— Харесвам те със или без нея. — Той бързо я притегли и долепи устни до нейните. — Ти си моя.

Устните й потрепнаха.

— Твоята какво?

— Всичко.

— Сладкодумник — измърмори тя и отвърна на целувката му. — Ти си истински сладкодумник. Но да знаеш, че няма да запазя татуировката, дори тя да те превръща в мой сексуален роб. Оставям я само за няколко дни и това е.

— Тялото и изборът са си твои. Но не мога да кажа, че бих искал да я оставиш. Изненадата определено превключи нещо в мен. Наистина е малко объркващо.

— Може би ще те изненадвам от време на време.

— Винаги го правиш.

Харесваше й да знае това и бързо го потупа по бузата, преди да се претърколи встрани.

— Възстановителният период приключи.

— В това няма нищо изненадващо.

— Цивилният, облечи някакви дрехи и докладвай.

— Не съм съвсем сигурен, че използвах докрай трийсетте си минути. Някой малко бързаше.

Тя вдигна панталоните и му ги хвърли в лицето.

— Покрий си хубавия задник, приятелче. Каза, че искаш да говориш с мен, преди да те срази розовия ми педикюр. За какво?

— Преди да стигна до това, бих искал да изразя надеждата, че през следващите няколко дни ще оставаш боса колкото е възможно повече. И продължавам — каза той през смях, когато тя му хвърли стоманен поглед. — Двамата с Фийни смятаме, че ни трябват повече хора в лабораторията. Ако работим само двамата, това възстановяване може да отнеме седмици в най-добрия случай.

— Макнаб ще се върне утре.

— Значи ставаме трима, с изключение на моментите, когато един от нас бъде извикан за нещо друго. Ако искаш да получиш отговори, Ив, трябва да ни дадеш инструментите, с които да ги осигурим.

— Защо Фийни, като шеф на Отдел „Електронна обработка на информацията“, не поиска това?

— Защото загубих на проклетото ези-тура и това нямаше да се случи, ако сам бях хвърлил монетата. Но той се възпротиви с думите — и вярвам, че го цитирам точно — едно куче не те хапе два пъти. Което е цветистият му начин да каже, че знае как съм печелил преди на ези-тура с него.

— Не можеш лесно да го преметнеш.

— Така е. А никой от нас не е зелен, когато става дума за електроника, нито пък сме мързеливи. Колкото и да ни е трудно да го признаем, ние имаме нужда от помощ. Имам някого наум, който…

— Ако мислиш за Джейми Лингстром, забрави го. Няма да въвличам дете в подобна несигурна ситуация.

— Не мислех за него. Джейми ходи на училище и смятам да си остане там. Искам Рива. Тя вече познава ситуацията — продължи той, преди Ив да успее да заговори. — Тя е една от най-добрите, има достъп до най-високо секретно ниво и вече знае как се развиват нещата.

— Защото е една от участничките в тях. Рисковано е да се включва някой от главните участници. Да се включва още един цивилен.

— Няма да е необходимо да бъде притискана да бърза и това ще спести време на всички ни. Тя има личен мотив и затова ще работи повече от всички останали. Тя не е заподозряна, Ив, а е друг вид жертва. — Той направи пауза и тонът му бе по-студен, когато продължи. — Не е ли редно една жертва да има правото да се защити, както и да разчита на някого да я защити, ако се появи такава възможност?

— Може би. — Те се приближаваха натам, към онази пропаст с неравни краища. Искаше да отстъпи назад и нещо още по-лошо — да се престори, че пропастта я няма. Но пропастта се разширяваше непрекъснато, докато стоеше там с тяло, все още пазещо топлината на неговата плът.

— Каза ли го на Фийни?

— Да. И обсъдихме същите неща, както с теб сега. После му показах нейните дипломи. Той изгаря от нетърпение да работи с нея.

— Ти си го съблазнил.

Това го накара съвсем леко да се усмихне.

— Тази представа е малко неудобна за мен. Предпочитам да съм го убедил. За Рива и Токимото.

— Още един от твоите хора. Още един цивилен?

— Да, и има няколко причини за този избор. Първо, по-малко вероятно е от цивилни с достъп до строго секретни данни като тези двамата да изтече информация към медиите. Недей да пухтиш — скастри я леко той, когато тя показа зъбите си. — С този избор рискуваме много по-малко изтичане на информация, отколкото с други хора. За Рива по очевидни причини, а за Токимото, защото е влюбен в нея.

— Добре, това е отлична шибана причина.

— Тя не знае — продължи Рурк убедено. — И той може никога да не предприеме нещо в тази посока, но фактите са си факти. Поради чувствата си към нея и естественият му интерес към работата, той ще вложи повече енергия и усилия от всички останали. Любовта стимулира това у човека.

Когато тя не отвърна нищо, той се обърна, за да отвори панел в стената и мини хладилника зад него. Извади бутилка с вода. Отвори я и си сипа.

Водата накваси гърлото му, но не охлади гнева, който започваше да се надига в него.

— Освен това, ако включиш ченгета, ще трябва да се оправяш с документацията и бюджета, да им издействаш достъп до това ниво секретност и т.н. Моят бюджет е по-голям от този на Полицейското управление на Ню Йорк.

— Ти имаш по-голям бюджет от Гренландия.

— Може би, но важното е, че имам законен интерес в разрешаването на този проблем и защитата на контракта ми за Код „червено“. И ще загубя много, ако не открием бързо отговорите. Затова и заради стореното на моя приятелка, защото конкуренцията в бранша ни е жестока, аз препоръчвам да включим в работата най-добрите хора.

— Не е необходимо да се вкисваш.

— Вкисвам се. От цялата шибана работа. Не мога да седя спокойно, когато мои приятели са тормозени по такъв начин и ми е много неприятно, че тази каша с повредените устройства и възстановяването на информацията им върви толкова бавно. Прекарвам цялото си време в лабораторията, вместо да го използвам, за да открия кой точно е бил отговорен за случилото се в Далас.

Ив усети в стомаха си малко, твърдо, ледено топче. И ето, че той се появи в стаята — големият тръбящ светещ слон, който тя се надяваше да игнорира.

— Значи това е истинският ти мотив, нали? Скрит под всичко останало.

— Да, той е под него и над него, около него и в него.

— Искам да се откажеш. — Гласът й остана спокоен, въпреки спазмите в стомаха. — Искам да се откажеш, преди да си преминал една граница, на която не мога да не обърна внимание.

— Имам си собствени граници, лейтенант.

— Точно така, точно така. Лейтенант. — Тя вдигна значката си от тоалетната масичка и отново я пусна долу. — Далас, лейтенант Ив, Полицейско управление на Ню Йорк. Не можеш да стоиш тук и да говориш за убийство на ченге по убийствата и да очакваш аз да си затворя очите и да се преструвам, че това е нищо.

— Аз разговарям с жена си. — Той удари бутилката толкова силно, че водата се разля по полираната повърхност на масата. — С жената, която съм се заклел да обичам много. Но няма голяма обич, няма живот за мен, ако отстъпя и не направя нищо. Ако си скръстя ръцете, докато онези, отговорните за случилото се с теб, си живеят живота, сякаш онова е било нищо.

— Техният живот не ме интересува. Но смъртта им от твоите ръце е друго нещо.

— По дяволите, Ив! — Той се отвърна от нея и навлече ризата си. — Не искай от мен да бъда такъв, какъвто не съм. Не го искай от мен. Аз никога не съм искал от теб нещо подобно.

— Не. — Тя се стегна. — Не, не си. Не си — повтаряше много тихо тя, тъй като истинността на този аргумент я порази като неоспорима истина. — Значи не мога да говоря за това. Не мога да мисля за него или да се боря за нещо, за което никога няма да постигнем съгласие. Но ти по-добре помисли по въпроса. И когато мислиш трябва да си спомниш, че аз не съм майка ти.

Той бавно се обърна и лицето му беше студено и напрегнато.

— Никога не съм бъркал коя си и коя не си.

— Нямам нужда от твоята справедливост, защото оцелях след преживяното и си създадох собствен живот.

— А плачеш в съня си и се тресеш от кошмари.

Тя и сега бе готова да се разтрепери, но нямаше да заплаче. Сълзите нямаше да помогнат на никого.

— Това, което си намислил, няма да ме промени. Включи в работата всеки, за когото Фийни е съгласен. Аз си имам своя работа.

— Почакай. — Той отиде до собствения си скрин и отвори едно чекмедже. Беше ядосан, както и тя, и не можеше да разбере как толкова лесно преминаха от интимност към разправия. Извади малката снимка в рамка, която държеше там, и после отиде до Ив, за да й я даде.

Тя видя красива млада жена с червена коса и зелени очи, зарастващи белези по лицето и шина върху пръста на ръката, с която прегръщаше момчето.

Разкошното малко момче с келтски сини очи, притиснало буза до тази на жената. До страната на майка си. Рурк и майка му.

— Нищо не можах да направя за нея. Ако знаех… но аз не знаех, така че миналото си е минало. Тя беше умряла, преди да порасна достатъчно, за да запаметя добре лицето й. Не можах да й се отплатя дори с това.

— Знам, че те боли.

— Не е заради това. Те са знаели за него. ООО, Интерпол, всички глобални разузнавателни организации. Знаели са за Патрик Рурк дълго преди неговото пътуване до Далас, за да се срещне с Ричард Трой. Но тя, жената, която ме роди, убитата и захвърлена жена, не е заслужила дори бележка под линия в техните файлове. За тях е била нищо, както и едно малко, безпомощно дете в Далас също е било нищо.

Болеше я за него, за самата нея и за жената, която никога не бе срещала.

— Не си могъл да я спасиш и аз съжалявам за това. Не си могъл да спасиш и мен, но за това не съжалявам. Мога да се спасявам сама. Няма да споря с теб, защото това не оправя нищо. И двамата ни чака много работа.

Тя постави снимката върху скрина му.

— Трябва да я оставиш тук отгоре. Тя е била прекрасна.

Но когато Ив напусна стаята, той отново прибра фотографията. Все още бе прекалено болезнено да вижда постоянно тези образи.

 

 

Двамата установиха широк периметър помежду си и работиха така поотделно до късно през нощта. Поспаха малко в двата края на голямото легло и никой не се опита да скъси разстоянието. На сутринта спазваха установилата се между тях дистанция, избягвайки територията на другия, като внимаваха къде минават, когато териториите се застъпваха.

Ив знаеше, че Рива Юинг и Токимото са в къщата и ги остави на Фийни, докато самата тя се барикадира в кабинета си в очакване да се появят Пийбоди и Макнаб.

Можеше да се съсредоточи върху работата за дълги периоди от време, като обмисля възможностите си, а сетне да преглежда информацията, за да разработи други сценарии. Можеше да разглежда своята дъска със снимки, бележки за убийствата и да реконструира престъпленията, мотивите и методите за тях въз основа на доказателствата, с които разполагаше, докато не започнеше да ги вижда в живи картини.

Но ако само оставеше тези доказателства настрана, се появяваше друга картина.

А ако концентрацията й се нарушеше дори за момент, появяваше се и друг образ. Тя и Рурк от двете страни на бездънна пропаст.

Мразеше смесването на личния си живот с работата. И още повече мразеше неспособността си да предотврати той да се промъква в мислите й, след като трябваше да ги съсредоточи върху работата.

И за какво всъщност се тревожеше толкова, попита се тя, докато отново отиваше в кухнята за кафе. Че Рурк иска да преследва и убие някакъв ООО агент, когото тя дори не познава? Тя се бореше с него и това, че не си крещяха и не си разменяха удари, не означаваше, че битката им не продължава.

Толкова бе разбрала от брачната игра.

Те се караха, защото той таеше в себе си гняв, затворен като тигър в клетка заради стореното й като малко дете. И над този гняв, острейки нокти и зъби, се наслагваше още ярост заради случилото се с майка му.

Бруталност, насилие, занемаряване. Бог бе свидетел, че и двамата бяха живели с това и бяха оцелели. Защо въпреки всичко не можеха да живеят спокойно?

Тя блъсна вратата на кухнята, за да излезе на малката тераса и да подиша въздух.

И как бе живяла с всичко това? С работата — да, понякога тя работеше до пълно изтощение, дори до страдание, но се нуждаеше от самия процес и от резултатите от него. Когато застанеше над жертвата, тя работеше и заради жертвата, и за да открие такова вътрешно равновесие, каквото системата позволяваше. Дори от време на време, когато това равновесие не отговаряше на собствените й стандарти, мразеше системата.

Но дори когато мразиш, можеш да уважаваш.

Кошмарите? Не бяха ли те някакъв механизъм за справяне с травмата, несъзнателен отдушник за страха, болката, дори унижението? Майра вероятно можеше да й изреди цял поменик от модерни термини и психиатрични концепции по темата. Но в основата си те бяха само лостове за събитията — едни можеше да понесе, за други не можеше да бъде сигурна. Все пак се справяше.

Бог знаеше, че се справя по-добре с помощта на Рурк, който я измъкваше от лепкавата им хватка, прегръщаше я и й напомняше, че сега се намира в безопасност.

Но тя не ги бе преодоляла и не се мъчеше да се справи със стореното й чрез копнеж да посрещне бруталността с още по-голяма бруталност. Как можеше да носи значката си, ако не вярваше с цялата си душа в сърцето и душата на закона?

А той не вярваше.

Тя прокара пръсти през косата си, докато гледаше навън буйните градини в късното лято, зелените корони на дърветата, блясъка и искрите на света, създаден от него според собствения му вкус. Когато го срещна и се влюби в него, когато се омъжи за него тя знаеше, че той не споделя и никога няма да споделя тези нейни възгледи.

Две изгубени души, както каза той веднъж. Такива бяха те. И колкото и общи неща да споделяха, никога нямаше да постигнат съгласие по този единствен въпрос.

Може би именно противопоставянето с разкъсващата му сила правеше връзката им толкова интензивна. То придаваше на тяхната ужасна и ужасяваща любов такава сила.

Тя можеше да докосне сърцето му. То бе толкова отворено за нея, толкова чудодейно отворено. Можеше да докосне неговата мъка и да му даде някаква утеха, на каквато не съзнаваше, че е способна. Но не успя и никога нямаше да успее да проумее напълно неговия гняв. Този твърд възел вътре в него, който той прикриваше толкова умело с елегантност и стил.

Може би това не й бе писано. Може би ако успееше да го докосне, да хване този възел и да го развърже, той нямаше да бъде същия мъж, когото обичаше.

Но боже, боже мой, какво щеше да прави тя, ако той убие някого заради нея? Как щеше да го преживее?

Как щяха да го преживеят и двамата?

Можеше ли да продължи да преследва убийци със съзнанието, че живее с убиец? И защото се страхуваше от отговора, тя не се задълбочи прекалено в търсене отговора на този въпрос. Вместо това влезе обратно вътре и отново напълни чашата си.

Ив влезе в кабинета, застана пред дъската и принуди ума си да се върне към работата. Когато някой почука по вратата, тя отговори с разсеяно и леко недоволно:

— Какво?

— Лейтенант. Съжалявам, че ви безпокоя.

— Ох, Каро. — Изненада се, когато видя секретарката на Рурк в нейния строг черен костюм на прага на кабинета си. — Няма проблем. Не знаех, че сте тук.

— Дойдох заедно с Рива. Отивам да работя в офиса в центъра на града. Трябваше да взема от Рурк някои подробности за един проект. Добре, това няма значение. — Тя вдигна ръце в необичаен жест на объркване и после ги отпусна отново. — Исках да говоря с вас, преди да тръгна, ако можете да ми отделите малко време.

— Разбира се. Добре. Искате ли кафе или нещо друго?

— Не. Нищо, благодаря. Аз… аз бих искала да затворя вратата.

— Затворете я. — Тя забеляза погледа, който Каро отправи към дъската, снимките от сцени на убийства, ужасните фотографии на труповете. Ив умишлено отиде до бюрото си и посочи стол, който да изключи ужасяващата гледка от зрителното поле на Каро. — Седнете.

— Сигурно гледате такива неща през цялото време. — Каро хвърли последен продължителен поглед към дъската, преди да застави краката си да тръгнат, и седна на стола. — Свиква ли се с това?

— И да, и не. Още изглеждате малко замаяна. Може би не трябваше да се връщате толкова скоро на работа.

— Трябва да работя. — Каро изправи рамене. — Вие можете да ме разберете.

— Да, разбирам ви.

— Същото важи и за Рива. Знам, че завръщането на работа ще помогне на състоянието на духа й. Тя не е на себе си. Нито пък аз. Не спим добре, но се преструваме една пред друга. Но аз дойдох тук, за да кажа нещо съвсем различно. Не обичам да говоря объркано.

— Предполагам, че е така. Винаги сте ме впечатлявала като супер експедитивна. И сигурно трябва да сте такава, за да се справяте с нещата на Рурк. Но ако нещо такова не ви се бе отразило, щях да ви взема за робот.

— Точно верният тон. — Каро успя да се усмихне. — Вие знаете с какъв тон да подходите към жертвите и оцелелите, свидетелите или заподозрените. Бяхте отривиста, дори рязка с Рива. Това е тонът, на който тя реагира най-добре, когато е под стрес. Вие сте много интуитивна, лейтенант. И би трябвало да бъдете… за да се справяте с Рурк.

— Сигурно. — Ив се опита да не оставя думите, които си размениха предната вечер, да прозвучат отново в съзнанието й. — От какво имате нужда, Каро?

— Съжалявам. Знам, че ви отнемам времето. Исках да ви благодаря за всичко, което направихте и продължавате да правите. Съзнавам, че всеки ден гледате това, което е върху дъската, в различни варианти. Че си имате работа с жертви и оцелели, изслушвате показания и въпроси, и работите, за да откриете отговорите. С това се занимавате. Но за мен е лично и исках да ви го кажа, да ви благодаря лично.

— Тогава лично сте добре дошла. Аз ви харесвам, Каро. Харесвам дъщеря ви. Но и да не беше така, пак щях да върша същото нещо, което върша сега.

— Да, знам. Но този факт не променя благодарността ми. Когато бащата на Рива ни напусна, бях съсипана. Сърцето ми бе разбито, а енергията — изтощена. Бях съвсем малко по-възрастна от вас — добави тя — и случилото ми се струваше краят на света. Чудех се какво да правя. Как щях да го преживея? Как щях да го преживея с моето бебе?

Тя спря и поклати глава.

— Това сигурно изобщо не ви интересува.

— Не е така. — Ив даде знак на Каро да продължи да седи, когато тя понечи да се изправи. — Довършете си мисълта. Интересува ме.

Каро отново седна и въздъхна.

— Добре тогава, тъй като всичко това непрекъснато ми минава през ума. По онова време имах много малко полезни лични качества — известни секретарски умения, които бях оставила да хванат ръжда, тъй като исках да бъда професионална майка. Имахме дългове и макар по-голямата част да бяха негови, той беше по-умен и… добре, по-злобен от мен.

— Трябва да е бил доста умен тогава.

— Благодаря. Тогава аз не бях толкова… опитна, колкото съм сега. И той имаше по-добри адвокати — добави тя със съвсем лека усмивка. — Така че се намирах в дълбока дупка — финансово, емоционално и физически, оставих се да се разболея от стрес и мъка. Бях много, много уплашена. Но онова беше нищо, нищо повече от препъване, което за момент те изважда от равновесие, в сравнение с това. Рива можеше да бъде убита.

Каро притисна длан до устните си и видимо се мъчеше да запази контрол.

— Никой не го каза на глас, но възможността съществуваше. Който е извършил това нещо, би могъл да я убие, вместо да я използва за прикриване на следите си.

— Но не се случи такова нещо. Евентуалностите не би трябвало да ви плашат.

— Вие нямате деца — изрече Каро с друга, по-широка усмивка, но очите й заблестяха от сълзите, които се опитваше да сдържи. — Тя можеше да бъде убита или изпратена в затвора в очакване на съдебен процес, ако вие не бяхте толкова добра в работата си. Ако вие с Рурк не бяхте пожелали да помогнете. Аз му дължа много. И сега съм задължена на него и на вас много повече.

— Вие смятате, че той иска отплата за помощта му за вас и за Рива?

— Не. Той никога не би поискал такова нещо. — Тя отвори чантата си, извади салфетка и попи сълзите в очите си. Всяко нейно движение бе пестеливо. — Това го обижда. Както и вас, предполагам. Вие сте толкова подходящи един за друг.

Ив почувства гърлото си свито и успя само да свие рамене.

— Питах се дали ще бъдете подходяща за него. Когато за пръв път дойдохте в офиса, толкова енергична и безцеремонна. И студена. Поне аз ви видях такава. После видях и него, след като вие си тръгнахте. Беше объркан, озадачен и разстроен — нещо рядко за Рурк.

— Наистина ли? Е добре, това ни събра.

— Беше много поучително да ви гледа човек как се намерихте един друг. — Тя смени салфетката и затвори изящната си черна ръчна чанта. — Той е важна част от живота ми. Радвам се да го виждам щастлив.

Тя не знаеше какво да отговори на тези думи, затова зададе въпроса, който се въртеше в главата й.

— Как започнахте работа при него?

— Започнах работа като секретарка на най-ниско ниво и вършех работа за роботи в една рекламна агенция тук, в Ню Йорк. Уменията ми не бяха толкова ръждясали, колкото мислех, и успях да събера пари за някои курсове, за да си ги припомня. През повечето време работих като момиче за всичко в един от юридическите отдели, после бях секретар — местех се от отдел в отдел, работех където и когато имаха нужда от мен.

— Научавали сте по-малко от всичко.

— Да. Харесваше ми и го смятах за обучение. Това беше добра работа и добре платена. По едно време, предполагам, че е било преди десетина години, Рурк оглави компанията, където работех, и компанията — заедно с няколко други — се премести в сградата в центъра на града.

Ив забеляза, че сега очите й бяха сухи, а гласът по-силен. Връщате се назад в спомените си. Отдалечаваше се на известно разстояние от настоящето.

— Малко след това бях повишена в помощник на една секретарка в един от филиалите за разработка на проекти на компанията. И след около година ме помолиха да присъствам на заседанието — просто да водя бележки, да нося кафе и да изглеждам прилично, тъй като щеше да присъства самият Рурк. Тогава нюйоркският филиал беше съвсем нов. Вътре кипеше енергия и по-голямата част идваше от него.

— Има я даже в излишък — измърмори Ив.

— Наистина е така. По време на заседанието един от изпълнителните директори ми се сопна, когато не изпълних достатъчно бързо желанието му и аз отговорих, че маниерите му са толкова непривлекателни, колкото и костюмът му, или нещо подобно.

— Значи Рива е наследила темперамента си от вас.

Каро си позволи сподавен смях.

— Предполагам, че е така. Рурк не обърна внимание на малкия инцидент — или аз помислих така — и продължи със заседанието. По някое време ме помоли да направя холограма на сградата, която той проектираше и по-късно да му занеса информацията за нещо друго. Накара ме да подскачам наоколо, изпълнявайки задачи, които не бяха от никоя определена област, но годините, през които бях работила на различни места, се оказаха полезни. И все пак, след като сблъсъкът ми с директора отмина, аз бях ужасена, че ще ме уволнят. Заседанието продължи повече от два часа, които ми се сториха години. Когато свърши, аз само исках да намеря някой ъгъл и да припадна. Но той ми направи знак. „Това е Каро, нали — изрече Рурк с чудесния си глас. — Ще вземеш онези файлове и ще дойдеш с мен, нали?“

Тя отново тихо се засмя и цветът на лицето й се завърна, а дланите й почиваха в скута.

— Бях абсолютно сигурна, че ще бъда уволнена и трескаво съобразявах как ще си намеря друга работа, за да издържам Рива в колежа, да плащам вноските за купения преди три години апартамент. Той ме взе с него в личния си асансьор и аз вътрешно треперех, но не допусках да го оставя да забележи това. Бях достатъчно унижавана от бившия ми съпруг, за да ми държи влага за цял живот, така че нямаше да оставя този млад реформатор да забележи страха ми.

— Той е разбрал — отбеляза Ив, представяйки си картината.

— Разбира се. Той винаги разбира. Но тогава се гордеех със сдържаността си и приемах, че това е всичко, което ми е останало. Той ме попита какво мисля за… — Тя сбърчи чело. — Забравих името му. Директорът, който ми се сопна на събранието. Отговорих му много обидено, тъй като смятах, че вече излизам от вратата, дали има предвид лично или професионално, а той ми се усмихна.

Тя спря за момент и наклони глава.

— Надявам се, че няма да се обидите, ако добавя тук нещо.

— Не се обиждам толкова лесно.

— Бях достатъчно възрастна, за да съм му майка и когато погледна надолу към мен и се засмя, го усетих в дъното на стомаха си. Усетих силата на неговата сексуалност в една ситуация, която по никакъв начин не бе сексуална. Изненадана съм, че успях да формулирам свързана мисъл след това разкритие.

— Разбирам и това.

— Вие без съмнение го разбирате. Когато ми се усмихна и каза, че се интересува както от личното, така и от професионалното ми мнение за този директор, аз бях просто достатъчно вцепенена и оглушена от собствената си напълно неадекватна реакция, когато му отговорих, че смятам мъжа за достатъчно компетентен в работата му, но че на лично ниво той е задник. Когато се озовах в офиса му, той ми предложи кафе и ме помоли да почакам само момент. Отиде до бюрото си и започна да работи, докато аз седях напълно объркана. Тогава не знаех, че е извадил досието ми и проверява моята квалификация и достъпа ми до секретни материали.

— И много вероятно — какво сте закусвала онази сутрин.

— Това не би ме изненадало — съгласи се Каро. — После той се обърна към мен любезно с думите, че си търси секретарка, която може да мисли и да има точна преценка за ситуации и хора и няма да му пробутва куп глупости, когато той иска да чуе истината. Тя трябвало да бъде експедитивна, неуморима, лоялна, тъй като ще отговаря само пред него и ще има моменти, в които той ще иска… необичайни неща. Той продължи да описва работата, но аз не съм сигурна, че чух всичко. И назова заплата, която ме накара да бъда много благодарна, че съм седнала. Сетне ме попита дали се интересувам от това.

— Предполагам, че сте била заинтересована.

— Отговорих с героично спокойствие „да, сър, ще бъда много заинтересована да кандидатствам за тази работа.“ И че ще бъда щастлива да се явя за интервю и на необходимите тестове. Той отговори, че току-що сме приключили с интервюто и съм изкарала тестовете, така че мога веднага да започна работа.

— Той ви е хвърлил око предварително.

— Очевидно е било така. И затова можах да отгледам дъщеря си в комфорт и сигурност. И да открия себе си. Така че му дължа много. Вие ме успокоихте — заяви Каро с въздишка. — Просто като ме изслушахте. Напомнихте ми, че преодолявате кризата като правите това, което трябва да се направи по-нататък. — Тя се изправи. — Благодаря ви за отделеното време.

— Предполагам, че Рива е взела малко от вашата издръжливост. Така че ще преживее тази ситуация и ще продължи нататък.

— Разчитам на това. — Каро тръгна към вратата и после се обърна. — И още нещо дребно, но мисля, че може да ви достави удоволствие. Мнозина от заетите хора карат помощниците или секретарките си да избират подаръци за половинките им. За рождени дни, годишнини, подаръци за компенсация след някоя свада. Той никога не прави това. Всичко, което ви дава, идва от него. Може би не е толкова дребно нещо в края на краищата.