Нора Робъртс
Разделени в смъртта (21)

Двайсета глава

Тя не искаше да си отиде у дома. Ив знаеше, че това е избягване на проблема в най-лошата му форма, но не искаше да се прибере у дома, в пълната с хора къща. Не искаше да се прибира при Рурк.

Отговорът не можеше да бъде любов — проста или сложна — защото тя не виждаше никакъв смисъл в такова обяснение. Не можеше да открие пътя си през това, което задушаваше брака й. И ако имаше начин да обича мъжа си повече, отколкото в момента, тогава тази любов сигурно щеше да я изгори.

Но не виждаше и как отговорът можеше да бъде избягване на проблема, макар това да й помагаше за момента. Разходка из града в благоуханна вечер по познатите улици с познатите звуци на натоварения трафик, миризмата на препечени соеви сандвичи и от време на време профучаването на влаковете на подземната железница.

Групи хора, които не си обръщаха никакво внимание — не обръщаха внимание и на нея — докато вървяха по свои собствени задачи и размишляваха над собствените си проблеми.

И така тя се разхождаше и й хрумна, че отдавна не го е правила. Вече не се разхождаше из града просто така, безцелно. И дяволски сигурно не се интересуваше от витрините на магазините и от стоката, която предлагаха. Тя можеше да арестува двама дребни тротоарни крадци, дебнещи за ръчни часовници, висулки и чанти, имитиращи питонова кожа — много модерни този сезон — но не усещаше достатъчно злобна, за да си направи труда.

Видя как две жени се изръсиха с по седемдесет долара всяка за змийски чанти в комплект със зъбите като закопчалки и се запита какво, по дяволите, не им е наред на хората.

И повече, защото се намираше там, отколкото от глад, тя пусна малко пари върху количка за соев сандвич. Миризмата на дима от количката я преследваше и първият залък й напомни колко отвратително и странно привлекателно можеше да бъде синтетичното месо върху малко хлебче.

Видя как двойка тийнейджъри се промъкват през пешеходния поток на въздушна дъска. Момичето, яхнало крилото, държеше момчето през кръста сякаш в смъртоносна прегръдка и крещеше нещо в ухото му. От изражението на лицето на момчето можеше да се съди, че изобщо не му пука. Ив реши, че сигурно се чувства като мъж с вкопчилото се в него момиче, което се преструваше, че умира от страх.

Тя предполагаше, че е толкова несръчна в любовните ритуали, защото не си правеше труда да се преструва за каквото и да било. Но и с Рурк не й се налагаше да се преструва.

Куриер робот профуча наблизо върху бързия си мотор, като рискуваше да разбие платките си и демонстрираше транспортна лудост, промъквайки се през тясното пространство между две таксита, летящи с висока скорост, след което одраска бронята на трето. Шофьорът на таксито реагира със злобен мощен клаксон, към който се присъединиха още няколко клаксона като кучета, виещи заедно към луната.

— Аз шофирам тук! — Шофьорът извика това с глава и плещи извън страничния си прозорец. — Аз шофирам тук, задник такъв!

Но червената шапка и обувки на куриера робот вече се бяха превърнали само в далечно петно, докато той пресичаше светофара на жълто и продължаваше с бясна скорост.

Докато вървеше, тя дочуваше откъслечни разговори — изречения и части от сексуални, пазарни или бизнес приключения — всички разказвани с една и съща страст.

Просяк с официално разрешение клечеше върху парцаливо одеяло и свиреше тъжна мелодия с ръждясала флейта. Жена с питонова чанта и същите обувки излезе от магазин, следвана от униформен робот с няколко лъскави торби. Тя се мушна в блестяща черна лимузина.

Ив се съмняваше, че е чула флейтата или дори, че просякът се намираше в нейното екзистенциално измерение. Реши, че хората не му обръщат достатъчно внимание и пусна две банкноти в кутията му, докато отминаваше.

Градът представляваше прибой от цветове, звуци и енергия, от дребнава посредственост и безгрижна щедрост. Тя не му обръщаше достатъчно внимание. Обичаше го, но рядко го разглеждаше.

И сякаш това беше някаква подсъзнателна метафора за брака й, дойде време да изхвърли остатъка от соевия сандвич и да се върне към работата си.

Видя сблъсъка и кражбата. Мъжът с костюма и куфарче в ръката, който пресече към тротоара, за да повика такси. Момчето на около дванайсет години, което се блъсна в него и бързо разменените думи между тях.

— Внимавай, дете.

— Съжалявам, господине.

И бързите пръсти, много бързи и леки, които се пъхнаха в джоба на сакото и измъкнаха портфейла.

Все още дъвчейки соевия си сандвич, тя крачеше към тях точно, когато момчето се обърна, за да изчезне сред тълпата. Хвана го за яката.

— Почакай — извика Ив на „костюма“.

Той й хвърли ядосан поглед, докато момчето се мъчеше да се измъкне от хватката й.

— Бързам.

— Трудно ще платиш този курс без портфейла си — съобщи му Ив.

Той инстинктивно потупа джоба си и бързо се обърна.

— Какво, по дяволите, е това? Върни ми портфейла, ти, малко копеле. Ще повикам ченгетата.

— Аз съм ченге, така че си затвори плювалника. Долу ръцете! — сопна му се тя, когато той протегна ръка към момчето. — Върни го, майсторе.

— Не знам за какво говориш. Пусни ме. Майка ми ме чака.

— Който и да те чака, вече е пропуснал срещата, така че ми дай портфейла на този мъж и после се разотиваме. Ти си добър — констатира тя, разглеждайки мекото му, малко луничаво лице. — Не само изглеждаш безобиден, но и имаш добри ръце. Ловки и бързи. Ако не бях точно тук, щеше да се измъкнеш без проблеми.

— Офицер, искам този престъпник да бъде арестуван.

— По-спокойно. — Ив бръкна във вътрешния джоб на якето на момчето и извади портфейла. Отвори го и прочете името на притежателя му. — Маркъс. — Тя му подхвърли портфейла. — Получихте си обратно собствеността. Цяла и невредима.

— Той трябва да бъде изпратен в затвора.

Сега тя държеше здраво момчето и почувства как то се разтрепери. Помисли за Рурк, който бе обикалял улиците на Дъблин като малък джебчия и се прибирал у дома с плячката при баща, който най-вероятно го е биел, независимо от донесените пари.

— Добре. Да отидем всички в Централното управление и да прекараме следващите два часа в попълване на формуляри.

— Нямам време…

— Тогава по-добре хващай това такси.

— Не е чудно, че градът гъмжи от престъпници, щом полицията се отнася с такова пренебрежение към почтените граждани.

— Да, сигурно това е причината — измърмори тя, докато той се качваше в таксито и затръшна вратата. — И ти си добре дошъл, слънчице.

Тя дръпна към себе си детето и разгледа младото му, гневно лице.

— Името ти — не си прави труда да лъжеш, а просто ми кажи малкото си име.

— Били.

Тя разбра, че това е лъжа, но я остави да мине.

— Добре, Били, както казах, ти си добър. Но не прекалено добър. Следващият път ще те хване някой без моята сантиментална и състрадателна натура, и привлекателна външност.

— Глупости. — Но той леко се усмихна.

— Бил ли си някога в затвора за малолетни?

— Може би.

— Ако си бил, знаеш, че е гадно. Храната е отвратителна и те поучават всеки проклет божи ден, което е по-лошото. Ако имаш някакъв проблем у дома или каквото и да е друго, ако се нуждаеш от помощ, обади се на този номер.

Тя извади картичка от джоба си.

— „Дъфъс“? Какво, по дяволите, е това?

— „Дъчас“. Това е приют — много по-добър от затвора за малолетни — обясни тя, когато той презрително изсумтя. — Можеш да им кажеш, че Далас те е изпратила.

— Да, добре.

— Прибери я в джоба си. Не я хвърляй, поне докато не изчезнеш от погледа ми. Няма смисъл да ме обиждаш, след като ти измъкнах задника от затвора.

— Ако не ме беше хванала, щях да имам портфейла.

Умник, помисли тя. Боже, изпитваше слабост към умници.

— Добре, тук си прав. Изчезвай.

Той хукна, но после се обърна и отново й се усмихна.

— Хей! Ти не си пълен задник, като се има предвид, че си ченге.

И тя прецени, че това е по-искрена благодарност от тази, която костюмът успя да изрази. Чувствайки се малко по-добре, Ив повика такси за себе си.

Даде на шофьора домашния адрес на Рива Юинг. Той обърна колата обратно и й хвърли болезнен поглед.

— Искаш да те откарам на майната си до Куинс?

— Да. Искам да ме откараш на майната си до Куинс.

— Госпожо, трябва да си изкарвам прехраната тук. Защо не вземеш автобус, метрото или лифта?

— Защото вземам такси. — Тя измъкна значката си и я притисна до бронираното стъкло, отделящо я от шофьора. — И аз също трябва да си изкарвам прехраната тук.

— Ох, госпожо, сега ще настояваш за тарифата за ченгета. Сега ще те карам на майната си в Куинс с десет процента намаление. Знаеш ли колко време ще загубя с този курс?

— Ще ти платя по стандартната тарифа, но подкарай вече тази кофа с лайна. — Тя си прибра значката. — И не ме наричай госпожо.

Тя съсипа вечерта на шофьора, когато му нареди да я чака и после записа името и номера на колата, за да е сигурна, че ще го направи. Той се отпусна зад кормилото, докато тя разпечатваше и отключваше вратите.

— Колко дълго трябва да чакам?

— Я да видим. О, да. Докато се върна.

От Отдел „Електронна обработка на информацията“ бяха изнесли скулптурите и това бе едно подобрение на обстановката. Но тя предполагаше, че Рива ще продаде мястото. Нямаше да поиска да живее тук, където бе живяла с мъжа, който я използва и предаде.

Тя разпечата и отключи входната врата и влезе вътре.

Усещаше се атмосферата на празна и изоставена къща. И Ив предположи, че тази къща е престанала да бъде дом.

Не знаеше какво търсеше, но се разходи из къщата по същия начин, по който обикаляше улиците. Просто да види какво ще се появи пред нея.

„Чистачите“ и Отдел „Електронна обработка на информацията“ бяха претърсили мястото. Долавяше се лека метална миризма на химикали.

За да задоволи себе си, тя порови в гардероба на Бисел. Голям гардероб, скъпи дрехи. Сега тя знаеше как да разпознава скъпите платове и кройки.

Той се бе глезил с голямо пространство на две нива с въртящи се закачалки, автоматични чекмеджета, компютъризирано меню със съдържанието на гардероба и мястото на всеки артикул.

Боже, дори Рурк не бе компютъризирал гардероба си. Разбира се, мозъкът му бе проклет компютър и затова сигурно знаеше къде точно се намира черната му риза, която търсеше, кога за последен път я е обличал, по какъв повод и с какви панталони и сако. Обувки. Скъпо бельо.

Дъхът й спря и тя се намръщи пред малък стенен екран.

Бисел не бе повредил устройството си в гардероба. Защото в него нямаше нищо, което си заслужаваше ровенето или защото имаше нещо, което той искаше да си получи обратно?

Изпитвайки любопитство, тя включи устройството.

— Изброй последните избрани дрехи и датата.

Работя… Последен избор на 16 септември в двайсет и един часа и шестнайсет минути от Бисел, Блеър. Извадено съдържание, както следва…

Тя чу списъка, сравнявайки го наум със съдържанието, взето от чантите на Бисел и гардероба на Кейд след убийствата. Те изглежда съвпадаха.

— Добре, нека опитаме това. Последно използване на това устройство от Бисел, Блеър, с всякаква възможна цел.

Последно използване на 23 септември в шест часа и дванайсет минути.

— Тази сутрин, кучият син е бил тук тази сутрин? Каква е била целта на използването?

Целта е блокирана. Тайно използване.

— Да, майната ти. — Тя вкара полицейския си код, номера на значката си и прекара няколко досадни минути в опити да преодолее блокадата. Четвъртият път, когато компютърът изплю, че използването е тайно, тя ритна стената.

Звукът в огромното пространство на гардероба беше кух.

— Добре, какво е това? — Тя клекна и започна да потупва и натиска стената.

За момент помисли да потърси някой наистина голям нож и просто да разсече шперплатовата стена. Но благоразумието й надделя. Вместо това извади комуникатора си и се свърза с Фийни.

— Аз съм в Куинс, в гардероба на Бисел.

— Какво, по дяволите, правиш в гардероб в Куинс?

— Само чуй, той е бил тук. Тази сутрин. В гардероба има компютърно меню. Използвал го е тази сутрин, но малкото копеле не иска да ми каже защо. Тайно използване. И тук има нещо зад стената, скривалище или нещо подобно. Как да накарам компютъра да ми даде достъп до информацията?

— Цапардоса ли го вече?

— Не. — Тя малко се наежи. — Мога ли да направя такова нещо?

— Няма да помогне. Можеш ли да отвориш устройството?

— Нямам никакви инструменти.

— Можеш да ми покажеш как изглежда и аз да се опитам да ти осигуря достъп, или някой от нас може да дойде там и да поработи върху него. Вероятно ще стане по-бързо да се изпрати някой от екипа.

— Това си е чиста обида и не мисля, че не го разбирам. Това е само проклето гардеробно меню, Фийни. Вкарай ме вътре.

Той изду бузи и издаде някакви тихи звуци, докато тя сканираше устройството, за да може той да го види на екрана си.

— Добре, вкарай този код.

Той го прочете и тя вкара цифрите ръчно.

— Какво е това? Преодоляване на личния код ли?

— Просто продължавай нататък. Щракни с пръсти и кажи „Сезам, отвори се!“

Тя започна да изпълнява и после се усети.

— Фийни!

— Добре, добре, само малко се пошегувах. Кодът е от данните, които изтеглихме оттук. Да видим дали го е използвал и на това устройство.

— Компютър, какво беше извадено от Блеър Бисел при последното използване?

Работя… Съдържанието фигурира в списъка като спешен пакет.

— Спешен пакет. Какво имаше в спешния пакет?

Тази информация не е налична.

— Компютър, отвори отделението, от което е изваден гореспоменатия спешен пакет.

Разбрано.

Панелът се плъзна встрани, разкривайки малка каса.

— Бинго. Компютър, казах да отвориш отделението.

Разбрано. Отделението е отворено.

— Трябва да бъдеш по-точна, Далас — обясни й Фийни. — Ако искаш касата да бъде отворена, кажи, че искаш касата да бъде отворена. Той не може да чете мислите ти.

— Отвори проклетата каса.

— Разбрано. Започвам свързване.

Чу се тихо бръмчене и се появиха някакви мигащи червени светлини върху устройството и касата, докато те се свързваха. Когато това спря, Ив дръпна и отвори вратата на касата.

— Празна е — констатира тя. — Каквото и да е имало, той го е извадил.

 

 

Тя си зададе въпроса какво би скрил Блеър Бисел за спешен случай. Пари, фалшива лична карта, кодове или ключове за убежища. Но той сигурно е взел всичко това със себе си, преди да убие Кейд и брат си.

Какво друго, размишляваше тя, е необходимо на човек, който се готви да бяга, и за което си заслужава риска да се промъкне обратно в собствената си къща.

Оръжията изглеждаха най-логичният отговор.

Той не бе скрил гранатомет в тази малка каса, но можете да е съхранил в нея по-малки оръжия и ключове.

Докато таксито влизаше през портите на дома й, тя помисли, че изобщо е било глупаво да ги оставя. Рано или късно касата щеше да бъде открита и оставеното в нея — намерено.

Но тогава всичко това щеше да си остане мистерия, нали? Тялото му отдавна щеше да бъде кремирано, осигурявайки оставането му сред мъртъвците. Но хората щяха да си задават въпроси за касата и нейното съдържание.

Може би е оставил след себе си нещо, което би намекнало за връзката му с ООО. Това би му придало важност и някакъв героичен ореол.

Още един вид безсмъртие за мъртвеца, който не е умрял.

Да. Да. Това би отговаряло на характера му.

— Искаш да чакам ли? Отново?

Ив се откъсна от мислите си и гледаше голямата къща със запалени светлини в някои от прозорците.

— Не, това е последната спирка. Свободен си.

Тя извади дебитна карта и я прекара през скенера.

— Искаш да кажеш, че живееш тук?

Тя провери показанията на таксиметровия апарат и реши да му осигури почивка, като му даде добър бакшиш.

— И какво от това?

— Значи не си ченге.

— И аз не преставам да се изненадвам, че живея тук.

Ив направо влезе вътре и отиде в кабинета си. Много й се искаше веднага да си легне. Все още играеше играта на избягване и отмина лабораторията.

Откри, че екипът й е бил зает в нейно отсъствие. Пълният доклад за Куин Спароу беше готов и копиран. Той бе обвинен. Приложените лични бележки на Пийбоди й съобщаваха, че вече се води политическа битка между ООО и Полицейското управление на Ню Йорк по въпроса в чия юрисдикция попада той.

Изобщо не й пукаше кой щеше да спечели тази битка. Важното беше, че със Спароу е свършено.

Рива й бе оставила списък с навиците, привичките, любимите места и предпочитаните курорти на Бисел. Повечето от тези любими места и курорти спадаха към модните и екзотичните.

На сутринта тя щеше да се свърже с местните власти във всички извънградски и чуждестранни места от списъка на Рива, за да поиска тяхната помощ.

Но той не беше извън града, нито някъде в чужбина.

Засега той се намираше в Ню Йорк. Може би нямаше да остане още дълго, но засега бе тук.

Тя прочете доклада на Макнаб. Той не беше открил нищо на името на Клои Маккой и сега изследваше варианти и кодове, базирани на това име.

За какво умря тя? За какво я е използвал, какво я бе превърнало в жертва, когато вече не му е била необходима?

Медальон, скулптура и повредените данни в евтин настолен компютър.

Тя си отбеляза да помоли Фийни екипът му да се съсредоточи върху устройството на Маккой.

Ив работи до късно, сама, като се успокояваше с тишината, рутината и загадката, докато мозъкът й започна да отказва.

След като затвори сергията за през нощта, тя използва асансьора. Спалнята бе пуста. Рурк изглежда също знаеше как да играе играта на избягване.

Котаракът влезе, когато тя се събличаше. Благодарна за компанията му, Ив го взе на ръце и го прегърна, докато той мъркаше. Сви се до нея в мрака, мигаше с двуцветните си очи.

Тя не се надяваше да заспи. Приготви се да прекара по-голямата част от нощта загледана в тъмнината.

И заспа след минути.

 

 

Той разбра в момента, в който тя влезе през вратите с таксито. Знаеше, че е работила до късно — след като повечето членове на екипа си легнаха, фактът, че не го потърси, бе малък проблем. Струваше му се, че през последните дни има толкова много малки проблеми, че е забравил какво е да живееш без тях.

Сега стоеше над нея, тя бе легнала по лице на леглото в поза, която издаваше колко е изтощена. Тя не се събуди. Но котаракът го усети и странните му очи заблестяха в мрака. Рурк не можеше да каже защо бе сигурен, че този поглед излъчва обвинение.

— Бих помислил, че ще разбереш по-добре първичното, инстинктивното, и ще бъдеш повече на моя страна.

Но Галахад само продължаваше да го гледа, докато Рурк накрая тихо изруга и се обърна.

Той беше прекалено неспокоен, за да заспи, и твърде разстроен да лежи до нея със съзнанието, че между тях има нещо много повече от един дебел котарак.

Това усещане толкова го вбеси и ужаси, че той излезе от спалнята и я остави да спи. Тръгна из къщата, където и другите спяха, и влезе в най-сигурната стая, където държеше нерегистрираната си апаратура.

Отдаде цялото си време на Ив и Рива. Работата му страдаше от това и щеше да започне да променя нещата на сутринта. Но тази вечер отдели само за себе си. Тази вечер той беше себе си и щеше да събере информацията, която му трябваше за всички хора, взели участие в историята с Далас.

С Ив.

— Рурк — произнесе той името си и тонът му бе студен като очите му. — Отвори операциите.

 

 

Тя се размърда в тъмното и в абсолютната тишина точно преди разсъмване. В гърлото й прозвуча хлипане, докато се опитваше да се измъкне от съня. Когато отново потъна в него, в основата на гръбнака й се насъбра пот.

Стаята винаги бе една и съща. Леденостудена, мръсна и обляна в пулсиращата червена светлина от секс клуба от другата страна на улицата. Тя беше малка и много слаба. И много гладна. Достатъчно гладна, за да рискува да бъде наказана заради хапка сирене. Малка мишка, промъкваща се към капана в отсъствието на бруталната котка.

Стомахът й болезнено се свиваше отчасти от страх, отчасти в предвкусването, докато махаше с ножа плесента от сиренето. Може би той нямаше да забележи този път. Може би. Толкова й бе студено. Толкова беше гладна. Може би той нямаше да забележи.

Тя още се държеше за тези думи като удавник за сламка, когато той влезе. Ричи Трой. Някъде в подсъзнанието й името му ехтеше непрекъснато. Сега тя го познаваше и знаеше неговото име. Нищо и никое чудовище не можеше да бъде толкова ужасяващо, ако можеш да го назовеш с име.

За момент тя бе обзета от надежда. Той щеше да бъде пиян, достатъчно пиян, за да я остави на мира. Достатъчно пиян, за да не се интересува, че не е изпълнила заповедта му и е пипала храната.

Но той тръгна към нея и тя разбра по очите му, че не е имало достатъчно пиене тази вечер. Поне не достатъчно, за да я спаси.

„Какво правиш, малко момиченце?“

От гласа му вътрешностите й се вцепениха.

Първият удар я оглуши, но тя падна вяло. Куче, което бе ритано често, знаеше как да остане долу в поза на подчинение.

Но той трябваше да я накаже. Трябваше да й даде урок. Въпреки страха си, въпреки че знаеше какво я очаква, тя не можеше да спре да не се моли.

„Моля недей, моля недей, моля недей.“

Разбира се, че щеше да го направи. Да я повали долу, да я удря. Нараняваше я, докато тя се молеше, докато плачеше, докато се бореше.

Ръката й се счупи с толкова слаб звук, колкото и приглушения й писък.

Ножът, който изпусна, бе отново в ръката й. Трябваше да го накара да спре. Да го накара да спре. Болката, ужасната болка в ръката и между краката й. Той трябваше да спре.

Топлата кръв плисна върху ръката й. Топла и мокра и тя я подуши като диво животно. Докато тялото му подскачаше върху нейното, тя забиваше ножа в него отново и отново. Отново и отново, докато той се опитваше да изпълзи настрана. Отново, отново и отново, докато кръвта плискаше върху ръцете, лицето, дрехите й и в звуците, които тя издаваше, нямаше нищо човешко.

Когато изпълзя встрани трепереща, задъхана, за да се сгуши в ъгъла, той беше проснат на пода, потънал в собствената си кръв.

Както винаги.

Но този път тя не беше сама с убития от нея мъж. Не бе сама с мъртвия в ужасната стая. Имаше и други, безброй други, мъже и жени в тъмни костюми, седнали на столове, подредени в много редове. Като зрители на театрална пиеса. Наблюдатели с безизразни лица.

Те я наблюдаваха, докато тя спеше. Наблюдаваха я, докато кървеше и счупената й ръка висеше отпусната отстрани на тялото й.

Те наблюдаваха и мълчаха. Не правеха нищо. Дори когато Ричи Трой се надигна, плискайки кръв от раните, които тя му нанесе, и започна да залита към нея, те не направиха нищо.

Тя се събуди плувнала в пот с писък, раздиращ гърлото й. Инстинктивно се обърна и протегна ръка за Рурк, но той не беше там. Не беше там да я прегърне и да заглади онези ужасни назъбени ръбове.

Затова тя се сви на кълбо, борейки се със сълзите, докато котаракът допря главата си до нейната.

— Аз съм добре, аз съм добре, аз съм добре. — Тя притисна мокрото си лице към козината му и се заклати в леглото. — Боже! О, боже! Включи осветлението, двайсет и пет процента.

Слабото осветление помогна и тя полежа така, докато изгарящата болка в гърдите й отмина. После, все още трепереща, се изправи, за да се довлече до душа и горещата вода. Изправи се, за да се довлече в новия ден.