Нора Робъртс
Създадени в смъртта (7)

6.

В съня на Ив бял воал забулваше тъмната земя и обезобразеното тяло, което лежеше върху нея. Първите лъчи на мразовитото утро пробиваха мрака и очертаваха заострените силуети на кулите на изток.

Тя стоеше с ръце в джобовете на черно спортно яке, спуснала козирката на сива шапка ниско над лицето си.

Трупът лежеше между нея и голям черен часовник с бял циферблат. Секундите изтичаха и всеки удар отекваше като гръм, който разтърсваше въздуха.

До нея стоеше Фийни. Студените прожектори ги осветяваха, докато оглеждаха местопрестъплението. Сред косите му нямаше посребрени кичури, проблясващи на светлината, и бръчките по лицето му не бяха така дълбоки.

„Аз съм те учил, можеш да видиш онова, което трябва да бъде видяно, и какво се крие зад него.“

Тя приклекна и отвори чантата си с принадлежности.

„Не изглежда да е намерила покой“, помисли си Ив, както често се говореше за мъртвите. Всъщност те никога не го намираха.

Смъртта не бе сън, а нещо друго.

Мъртвата отвори очи.

„Аз съм Корин Дагби. Бях на двадесет и девет. Родих се в Данвил, Илинойс, и дойдох в Ню Йорк, за да стана актриса. Работех като сервитьорка, както всички. Имах приятел, който ще скърби, когато му кажеш, че съм мъртва. Както и други — семейството ми, приятелите. Купих си нови обувки в деня, преди непознатият да ме отвлече. Нараняваше ме, не престана да ми причинява болка, докато не се увери, че съм мъртва.

Не чу ли писъците ми?“

След миг стоеше в моргата и окървавената ръка на Морис държеше скалпел. Косата му бе по-къса, безупречно пригладена и вързана на опашка над тила. Надвесен над трупа, той я погледна.

„Била е здрава, с хубаво лице, преди да я обезобрази. Пеела е под душа и е танцувала на улицата. Всички вършим подобни неща, преди да се озовем тук. А рано или късно, всички попадаме тук.“

В ъгъла тиктакаше голям часовник и всяка отмерена секунда отекваше.

„Няма да има други, ако бъде спрян — помисли си тя. — Ако аз го спра. Ще продължават да пеят под душа и да танцуват на улицата, ще хапват сладкиши и ще се возят в метрото спокойни, ако го спра.“

„Но досега не си го спряла. — Корин отново отвори очи. — Виждаш ли?“

Лицата и телата се променяха, преливаха се едно в друго, докато часовникът тиктакаше неумолимо. Всеки удар отекваше в главата на Ив и тя притисна ушите си с ръце, за да го заглуши.

Все по-бързо и по-бързо едно лице се сменяше с друго, докато секундите се изнизваха. Толкова гласове, които я викаха в хор и се сливаха в един-единствен отчаян писък.

„Не ни ли чуваш?“

Събуди се задъхана, с вик на ужас, отекващ в съзнанието й. Светлината бе слаба и идваше само от тлеещия в камината огън. Котаракът се търкаше в рамото й, сякаш искаше да каже: „Събуди се, за бога“.

— Да, будна съм. Будна съм.

Тя се претърколи и остана с втренчен в тавана поглед, докато възстанови дишането си. С една ръка почеса Галахад между ушите и погледна часовника на ръката си.

— О, мамка му.

Бе спала близо три часа. Отърси се от съня, потърка очите си с длани и понечи да стане от леглото. Тогава чу шуртенето на душа.

Докосна покривката на леглото до себе си и усети топлината, останала там. Значи и двамата бяха поспали, осъзна тя. Щеше да им се отрази добре.

Съблече се в движение, докато вървеше към банята.

Искаше да отмие изтощението, горчилката и грозотата, насъбрани през последните двадесет и четири часа. Искаше водните струи да разсеят тъпото главоболие, с което се бе събудила, и мъчителните спомени от съня.

Когато застана пред широката стъклена преграда, която отделяше просторната душ-кабина, осъзна, че желае още нещо.

Желаеше него.

Той стоеше с гръб към нея, опрял ръце на стъклото, и обилните струи го обливаха. Косите му изглеждаха лъскави като кожа на тюлен, а кожата му блестеше от водата. „Издължен гръб — помисли си тя, — стегнат, неустоим задник и тези изваяни закалени мускули.“

Бе станал скоро и навярно бе изтощен колкото нея.

Знаеше, че водата ще й се стори твърде студена. Но щеше да се справи с това.

Щяха да изживеят приятни мигове.

Промъкна се вътре, обви ръце около него и притисна тяло към гърба му. Леко целуна рамото му.

— Виж ти какво си намерих. По-хубаво от играчка-изненада в пакет зърнена закуска. Температура четиридесет.

— Да се сварим ли искаш?

— Да. Впрочем след минута няма да забелязваш. — За да му докаже, плъзна ръце надолу и докосна най-чувствителното място. — Виждаш ли?

— Така ли се държиш с всички от специалния си екип?

— Могат само да си мечтаят.

Той се обърна и обхвана лицето й с длани.

— Само моите мечти се сбъдват. — Целуна я нежно — по челото, по бузите, по устните. — Можеше да поспиш още малко.

— Вече спах повече, отколкото възнамерявах. — Отново се притисна към него и отпусна глава на рамото му под силните струи. — Това ще ми подейства по-добре от сън.

Когато започна да се надига пара, тя наведе глава назад. Потърси устните му със своите и ги докосна с нежност, която завладя и двамата.

Пръстите му се плъзнаха в косите й и ги пригладиха назад, докато тихият му шепот галеше устните й като сладостен вкус.

Сред тази сладост тя почувства силата на желанието.

Да, щяха да изживеят приятни мигове.

Отмести устните си от неговите и ги притисна към врата му, почувства пулса му, докато ръцете му се плъзгаха по гърба й. Когато я задържа в прегръдката си, когато я завъртя така, че душът да я облее от всички страни, водата отми напрежението от деня.

След миг ръцете му, покрити със сапунена пяна, обхождаха тялото й и се плъзгаха по кожата й, настръхнала от наслада. Отново я завъртя и я притисна с гръб към себе си. Тези ръце обиколиха гърдите й и се спряха върху тях, докато той всмукваше шията й и рамото.

Тя простена веднъж, повдигна ръка да я обвие около врата му и потръпна, когато ръцете му се плъзнаха с кръгови движения надолу.

Той усещаше отдаването й, разтварянето, очакването, движенията на тялото, затаения дъх. Чу сподавения вик, който се изтръгна от нея, когато плъзна ръка между бедрата й и я задържа там. Усети тръпката, стягането на ръката й, когато използва пръстите си, за да засили възбудата й. И внезапното отпускане при навлизането им във влажната кадифена мекота.

— Вземи още.

Можеше да й дари още.

Тръпнеше все по-учестено, дъхът й звучеше като сподавени ридания.

Отдаването й — на него, на собствената й наслада, го изпълни с невъобразима възбуда. Изтощението и мъката, която нито сънят, нито горещите струи бяха успели да отмият, бяха погълнати от вълната на любов, която се надигна у него.

Завъртя я и тя се озова притисната с гръб към стената. Дъхът й бе накъсан, но съсредоточеният й поглед не трепваше.

— Вземи още, сега — прошепна тя.

Притискайки ханша й, той се бореше за самообладание да задържи мига. Бавно проникна в нея.

Парата ги забулваше като гъст дим; водата шуртеше оглушително. Взираха се един в друг, движеха се заедно.

„Повече от наслада“, помисли си той. Дори повече от любов. В миг, когато отчаяно се нуждаеха от нея, взаимно си дариха изконния човешки дар на надеждата.

Когато успокои дъх, видя усмивката й. Изненадващо всмука тези издължени устни. Завладян от нея, потънал в нея, най-сетне се предаде на насладата, на любовта. И почувства надеждата в себе си.

 

 

— Е, определено беше ободряващо. — Ив изпъна шия, след като нахлузи любимия си пуловер с инициалите на нюйоркската полиция. — Сън и секс под душа. Трябва да препоръчам тази комбинация на екипа.

— За съжаление нямам време за сън и игри под душа с Пийбоди и Календър. Дори за доброто на екипа.

— Ха-ха. Много смешно. — Тя седна на страничната облегалка на дивана, за да обуе дебели чорапи. — Ще те запазя като свой личен източник на енергия. На работа.

— Първо вечеря — настоя Рурк.

— Да, мислех си…

— Зная за какво си си мислела. — Той хвана ръката й и я поведе към вратата на спалнята. — Но за твое неизбежно разочарование няма да бъде пица.

— Мисля, че си предубеден към тестените храни.

— Нямам подобни предубеждения. Но настоявам за още един елемент от зареждането с енергия. Като добавка към съня, горещия душ и секса ще вечеряме пържоли.

— Не бих се отказала от сочна пържола, но ще я хапна с пържени картофи.

— Мм-хм.

Това „мм-хм“ й бе познато. Означаваше „зеленчуци“. Но знаеше, че опитите да я натъпче със здравословна храна ще отклонят мислите му от онова, което се случва с Джая Роси.

Остави на него да поръча ястие, което смята за пълноценно, докато тя нахрани котарака. Гарнитурата бе зеленчукова смес, която той наричаше „никоаз“. Поне бе хрупкава.

Прегледа докладите на детективите си, докато вечеряха.

— Хората помнят подробностите — каза тя. — Съвсем ясно. Близките на предишните жертви помнят подробностите.

— Предполагам. За тях… за всеки от тях е било най-големият удар и загуба в живота им.

— Ако са имали късмет. Но дори и така да е, не ни казват нищо ново. Никакви нови хора в живота им, никакъв коментар или оплакване, че някой е бил безпокоен или разтревожен от нещо. Всяка жертва е следвала ежедневна рутина… с малки промени от време на време, разбира се. Но всяка е ходела пеша или с транспорт до работа и обратно в един и същи времеви отрязък всеки ден. Досега не се е появил надежден свидетел, който да твърди, че ги е видял с някого в приблизителния час на изчезването им.

— Надежден?

Тя сви рамене и набоде пържен картоф.

— Попадаме на откачалки, готови на всичко за малко внимание. Нищо сигурно. Все пак трябва да проверим всеки сигнал. Накрая се оказва, че сме си губили времето с фалшиви следи. Някои хора са невероятна напаст.

— Ти каза, че ще провериш паркингите и гаражите. Предполагам, че си направила и това.

— Да. Часове наред гледахме дискове от охранителни камери, разпитахме десетки продавачи и служители, андроиди и хора, проверихме кога са ползвани картите за пътуване и нищо. Което означава, че може да е паркирал на улицата, на неохраняван паркинг или просто да е имал късмет.

Рурк повдигна вежди, докато дъвчеше.

— Четири пъти да му провърви?

— Да, именно. Не мисля, че е било късмет. Не разчита на това, а на прецизност и подготовка.

— Хрумвало ли ти е, че може да използва кола на някоя служба? Полицейска, на местната управа, такси?

— Да, тръгнахме в тази насока и не стигнахме до никъде. Ще пробваме отново. Нюкърк преглежда архивите, търси сведения за закупуване на подобно возило от частно лице. Продават се на търг по два пъти в годината. Проверяваме сведенията за откраднати автомобили. Възложих на Макнаб да потърси нещо в базата данни за работещите в обществения транспорт. Ще съпоставим всичко с информацията по другите случаи. Дори да е променил името и външността си, за служебна карта в тази сфера се изискват пръстови отпечатъци. Все още не е изникнало нищо.

— А медицинското оборудване и консумативите? Упоява ги, връзва ги и със сигурност има някакво приспособление, за да се справя с кръвта.

— Минали сме вече по този път. Безброй клиники, болници, здравни центрове, лекари, медицински лаборанти и асистенти, загубили правоспособност. Можеш да добавиш и погребални агенции, дори салони за гримиране на покойници. Безкрайни часове ходене по мъките и монотонна работа.

— Да. Да, разбира се. Проверили сте всяко възможно място.

— Може би. Работихме седмици наред дори след като убийствата престанаха. После двамата с Фийни продължихме да се ровим още седмици, всеки път, когато намерим малко време. Никакво спане, секс под душа и пържоли в онези дни.

Ив стана да се пораздвижи. Може би, като погледне назад, щеше да види нещо, което по-рано бе пропуснала.

— Понякога работехме денонощно, обикаляхме и разпитвахме дори в свободното си време. Седяхме на бира в три сутринта в някой бар, посещаван от ченгета, и обсъждахме едни и същи неща отново и отново. Сигурна бях, че когато се прибере у дома, той ще продължи да умува. И аз продължавах. — Хвърли поглед към Рурк, който седеше на бюрото й с остатъците от вечерята и информацията за мъртвите на монитора на стенния екран. — Госпожа Фийни е една от най-потърпевшите. Тя разбира своето ченге, работата, живота. Може би заради това се е захванала с всички онези шантави хобита.

— За да не обезумява от тревога, когато до три часа се пита защо съпругът й все още не се прибира.

— Да. Сигурно е адски трудно за вас.

Рурк леко се усмихна.

— Справяме се някак.

— Той много я обича. Знаеш с какво умиление говори за „жената“. Без нея е загубен. Разбирам как е. Дори сега работи, докато тя навярно майстори малка количка сувенир. Всички тези лица са пред очите му. Предишните, сегашните.

„Нима не чуваш писъците ни?“

— И знае, че всичко тежи на неговите плещи.

— Как можеш да говориш така? — укорително каза Рурк. — Направил е всичко възможно.

— Не е, защото винаги има още нещо. Просто ти е убягнало или не си погледнал от верния ъгъл, не си задал точните въпроси в точния момент. Може би някой друг би го сторил. Това не означава, че е по-добър или е работил по-упорито. Означава само, че… — Ив завъртя длан — че са обърнали нещо, надникнали са някъде, където ти не си. Той командваше парада тогава, така че тежи на неговата съвест.

— А сега на твоята?

— Да, сега на моята. Мъчително е за него, защото той ме създаде. Не исках да го въвличам — сподели тя и отново седна. — Но не можех да не го включа.

— Той е силен и твърдоглав — напомни й Рурк. — Също като ченгето, което е създал. Ще го понесе, Ив.

— Да — въздъхна тя и отново се загледа в екрана на стената. — Как ги избира? Разбрахме, че този път едно от изискванията му е да работят за теб. Дяволски умен е и е знаел, че ще открием това. Значи иска да го знаем. Дава ни информация, която иска да достигне до нас. Какъв тип предпочита, колко дълго ги е измъчвал. Няма нищо против да сме наясно какви продукти е използвал, за да ги почисти. Но този път ни дава малко повече. Ново парче от пъзела, но как да го използваме? — Извърна глава към Рурк. — Дали те познава? Лично, професионално? Дали сте имали общ бизнес? Може би си откупил компанията му, а той не го е искал? Може би си отмъкнал изгоден договор под носа му? Уволнил си го или си му отказал повишение? При него нищо не е случайно, така че изборът му тук е съзнателен.

Всички тези въпроси се въртяха в съзнанието му, обмисляше ги от всеки ъгъл.

— Ако работи за мен, мога да го открия. Ще проверя в архива за служебни и лични пътувания — служители, изпратени в същия период на местата, където са извършени другите убийства, или които по същото време са ползвали отпуск по лични причини.

— Колко хора мислиш, че работят за теб?

Той отново присви устни.

— Честно казано, не мога да назова точен брой.

— Именно. Но с профила на Майра, който утре ще бъде актуализиран, значително ще стесним кръга.

Както обикновено, когато той сервираше вечерята, Ив стана да разчисти съдовете.

— Ще проверя вероятността, но мисля, че шансът да работи за теб е малък. Не прави впечатление на неудовлетворен служител.

— Съгласен. Мога да направя същата справка и за основните ми конкуренти и партньори. С личната си техника.

Отначало Ив не каза нищо, просто отнесе съдовете в кухнята и зареди миялната машина.

В домашния офис с нерегистрираната техника, която позволяваше да заобикаля защитните програми и законите за поверителност на личните данни… Каквото и да откриеше, тя не можеше нито да го използва в съда, нито да разкрие откъде е получила информацията. „Незаконни средства… — помисли си Ив. — Прекрачване на границата.“ Подобни маневри даваха на адвокатите в съда онази малка вратичка.

„Не чуваш ли писъците ни?“

Върна се в офиса.

— Провери всичко.

— Ще отнеме доста време.

— Тогава започвай.

Щом остана сама, тя се зае да подрежда материалите на таблото, докато компютърът отваряше докладите на партньорите й.

„Твърде малко табло“, помисли си Ив. Бе твърде малко, за да побере толкова лица, толкова информация. Толкова смърт.

— Лейтенант.

— Компютър, пауза — нареди тя и се обърна към Съмърсет. — Какво има? Работя.

— Виждам. Рурк каза да ви донеса тази информация. — Подаде й диск. — Проучването за служителите, което ме помоли да направя.

— Добре. — Ив взе диска и тръгна към бюрото си, за да го остави. Хвърли поглед назад. — Все още ли си тук? Изчезвай.

Сякаш не я бе чул, той продължи да стои там като истукан в погребалния си черен костюм.

— Помня. Помня репортажите за тези жени. Но не споменаха нищо за цифрите, издълбани в телата им.

— Не е нужно обществеността да научава всичко.

— Влага огромно старание да изпише идеално всяка цифра, всяка буква. Виждал съм това и преди.

Очите й го стрелнаха.

— Какво имаш предвид?

— Не точно същото, но нещо подобно. По време на Градските войни.

— Методите на изтезание?

— Не, не. Въпреки че, разбира се, тогава често се прилагаха такива. Мъчението е класически метод за изтръгване на информация или налагане на наказание. Но… рядко е толкова чисто и подредено.

— Кажи ми нещо, което не зная.

Погледна я право в очите.

— Твърде млада сте, за да сте преживели Градските войни или да помните последиците от тях. Те дълго отзвучаваха в различни кътчета на Европа. Във всеки случаи и там имаше елементи, които обществеността не бе нужно да научава, така да се каже.

Бе привлякъл цялото й внимание.

— Например?

— В лазарета, където служех, понякога донасяха ранените и убитите натрупани един върху друг, понякога на парчета. Задържахме мъртвите или онези, които умираха от раните си… заради близките, ако имаха такива и ако трупът можеше да бъде разпознат. Или за погребение или кремация. Онези, чиято самоличност бе неизвестна или бяха неузнаваеми, бяха включвани в списък под номер, докато бъдат откарани. Вписвахме всеки отличителен белег, всяка лична особеност, мястото, където са загинали, и прочее. Слагахме номер, отбелязвахме датата на смъртта, точна или приблизителна.

— Това обичайна практика ли беше?

— Така правехме, когато работех в Лондон. На други места са процедирали по други начини, а в най-лошия случай са ги погребвали в общи гробове или са ги кремирали без никаква документация.

Ив бавно се върна до таблото и се загледа в издълбаните цифри. „Не е същото“, помисли си. Но бе интересна гледна точка.

— Знае имената им — каза тя. — Но името не е от значение. Важна е информацията. Трябва да бъде записана. Информацията е това, което ги отличава. Времето е нещо като име за него. Трябва ми още едно табло.

— Моля?

— Трябва ми още едно табло. На това няма достатъчно място. Имаме ли нещо тук, което би свършило работа?

— Мисля, че мога да намеря.

— Добре. Върви да потърсиш.

Когато той излезе, Ив отиде до бюрото си, добави информацията за Градските войни към бележките и продължи да нахвърля разсъжденията си.

Военен, медицинско лице, лекар. Може би някой, който е загубил близък или любима… Не, не, последното не й хареса. Защо да измъчва и осквернява образа на жена, която е означавала много за него? Все пак, ако любимата му е била подложена на мъчения, убита и идентифицирана по този начин, може би това е отмъщение или някаква извратена форма на пресъздаване.

Може би самият той е изтърпял мъчения и е оцелял, измъчван от жена в определените възрастови граници, с кестенява коса.

Или той е мъчителят.

Тя стана, закрачи. Тогава защо е чакал десетилетия, за да я пресъздаде? Дали някакво събитие го е подтикнало към това? Или през цялото време е експериментирал, докато намери метод, който да му допада?

А може би просто е шибан откачалник.

Но Градските войни бяха нова насока, безспорно. Според профила, изготвен от Майра, е бил в зряла възраст още преди девет години. Мъж, вероятно бял, спомни си тя, на възраст между тридесет и пет и шестдесет.

Сега би трябвало да е още по-възрастен, така че е възможно да е преживял войните на младини.

Отново седна и въведе нови предположения за изчисление на вероятността.

Докато програмата работеше, пъхна диска, който Съмърсет й бе дал.

— Компютър, покажи резултатите на стенен екран две.

Прието. Изпълнение.

Когато започнаха да излизат, тя просто зяпна.

— О, господи… Господи!

Имаше стотици имена. Може би десетки хиляди.

Не можеше да се оплаче, че Съмърсет не е свършил добра работа. Имената бяха групирани според местоработата и местоживеенето. Очевидно имаше адски много жени с кестенява коса между двадесет й осем и тридесет и три, назначени на някаква длъжност в „Рурк Ентърпрайсиз“.

— Ето това е огромен, всепроникващ октопод.

Щеше да й бъде нужна цяла кана кафе.

 

 

Домашният офис на Рурк бе функционално обзаведен и просторен, със зашеметяващ изглед към града през защитните екрани на прозорците. Широкият U-образен пулт контролираше техника, на която би завидяло всяко държавно учреждение.

Знаеше това, бе поел няколко правителствени поръчки.

Но знаеше и че независимо от съвършенството на техниката, успехът зависи от уменията на хакера. И от търпението.

Първо прегледа файловете за своите служители. Колкото и многобройни да бяха, това бе проста работа. Както и справката за местонахождението на всички мъже, работещи или работили за него някога, които са пътували до местата на другите убийства или са ползвали отпуск в същите периоди.

Състави списък на основните си конкуренти. После щеше да направи проучване и за компании, които не смяташе за сериозна заплаха. Но щеше да започне от върха.

Със сигурност всяка компания, организация или лице, което действително бе конкурент, също като него съхраняваше поверителните си данни зад многопластова защита.

Отпусна се зад пулта, където контролните диоди примигваха или проблясваха като скъпоценни камъни. Ръкавите му бяха навити, косата — вързана отзад.

Първо се насочи към компаниите с клонове или интереси на едно или повече от местата.

И започна да пробива пластовете един по един.

Докато работеше, говореше на себе си или на машините, които се опитваха да го затруднят със защитни програми. С напредването на времето ругатните му ставаха все по-ирландски, акцентът все по-силен, а защитите се стопяваха.

Прекъсна за кафе и за да прегледа резултатите от първото си търсене.

Нямаше служител, който да отговаря на всички критерии. Но забеляза, че неколцина са били поне на две от местата или са взели отпуск в периодите на убийствата.

Заслужаваше си да ги проучи по-подробно.

Залавяше се с различни задачи, за да остане с бистър ум. Проникваше през защити, отсяваше информация. Зареждаше данни за търсене, съпоставка и анализ и уредите му бръмчаха като десетки гласове.

В един момент стана за още кафе и погледна часа.

Четири и шестнадесет сутринта.

Изруга, отново седна и потърка лице. Нищо чудно, че губеше търпение. Знаеше, че Ив е заспала на бюрото си. Ако беше решила да прекрати работа, първо щеше да намине да провери докъде е стигнал.

Вместо това продължаваше да се самоизтезава и щом той правеше същото, нямаше право да спори с нея.

„Близо четири и половина“, помисли си Рурк. Навярно Джая Роси вече бе мъртва или се молеше на всички богове смъртта да дойде скоро.

Затвори очи за миг и макар да знаеше, че е безсмислено да изпитва чувство за вина, позволи то да го завладее. Бе твърде уморен, за да се гневи.

— Копирай документите в диск С, съхрани всички данни. Продължи търсенето, копирай и съхрани резултата. Операторът се оттегля.

Прието.

Преди да излезе, Рурк позвъни в Дъблин.

— Добро утро, Брайън.

Широкото лице на стария му приятел се появи с усмивка на изненада.

— Кого виждам, не вярвам на очите си! От коя страна на голямата вода се намираш?

— При янките. От твоята страна е малко рано за телефонни разговори с издател. Дано не съм те събудил.

— Не. Тъкмо пия чай. Как е нашата скъпа лейтенант Далас?

— Добре е, благодаря. Ти сам ли си?

— Да, за жалост. Нямам до себе си очарователна жена като твоята да топли чаршафите ми.

— Съжалявам. Брайън, търся мъчител.

— Така ли? — Изненадата в очите на Брайън беше съвсем лека. — Напоследък си станал твърде изтънчен, за да вършиш черната работа сам, а?

— Винаги съм бил твърде изтънчен, както и ти. Затрил е двадесет жени за едно десетилетие, всичките около тридесетте. И всички с кестенява коса и светла кожа. Последната беше намерена вчера. Работела е за мен.

— Аха — каза Брайън. — Е, добре.

— Изчезнала е още една, това е част от метода му, отново моя служителка.

Брайън вдиша през носа.

— Да не си се забавлявал с тях тайно?

— Не. По-възрастен е от нас според профила. Поне с десет годни, ако не и повече. Много е способен. Пътува. Явно е достатъчно заможен, за да си позволи самостоятелно жилище на уединено място, където да практикува „занаята“ си. Ако работи, ползва полагаемия си отпуск всяка година-две. Няма нищо сексуално. Не ги изнасилва. Отвлича, измъчва, убива и почиства. И отбелязва времето, което са издържали.

— Не съм чувал за подобен чешит. Отвратителна работа. — Брайън задърпа ухото си. — Мога да поразпитам, да се подмажа на някои хора.

— Ще ти бъда признателен, ако го сториш.

— Ще се обадя, ако и когато — обеща Брайън. — Междувременно, целуни скъпата лейтенант Далас от мен и й кажи, че я чакам с отворени обятия, ако някога реши да разкара жалкия ти задник.

— Непременно ще й кажа.

След като сложи край на разговора, Рурк взе дисковете със записаните резултати, остави машините да бръмчат и излезе от офиса.

Откри Ив там, където очакваше. Бе отпуснала глава на бюрото върху свитата си ръка. Забеляза таблата с материали за убийствата — и двете, дисковете, нахвърляните на ръка записки, разпечатките.

Недопитата чаша кафе — не съвсем изстинало, и котарака, сгушен да спи на стола до нея.

Отиде до Ив и я повдигна. Тя промърмори нещо и се раздвижи.

— Какво?

— Да си лягаме — каза той и я понесе към асансьора.

— Колко е часът? Господи… — Потърка очи. — Явно съм задрямала.

— Не задълго, кафето ти все още беше топло. Трябва да спрем, и двамата.

— Съвещание в осем. — Гласът й прозвуча провлачено от изтощение. — В шест трябва да сме на крак. Първо трябва да организираме нещата. Не успях…

— Добре, добре. — Рурк излезе от асансьора в спалнята. — Заспивай бързо, скоро ще стане шест.

— Попадна ли на нещо?

— Все още ровя.

Остави я на леглото, не виждайки нищо лошо в това да спи с памучните си домашни дрехи. Очевидно и тя, защото пропълзя под юргана, както бе облечена.

— Има ли информация, която мога да използвам? Някаква следа?

— Ще видим сутринта. — Той свали ризата си, панталона и се пъхна в леглото при нея.

— Ако има нещо…

— Тихо. — Притегли я към себе си и докосна устните й със своите. — Спи.

Чу я да въздъхва, може би с раздразнение. Но още докато въздишката отзвучаваше, тя заспа.