Нора Робъртс
Създадени в смъртта (21)

20.

Ив стоеше с юмруци на кръста и се взираше в информацията, която Рурк бе извикал на стенния екран.

— Имотът не изникна при първите търсения, защото е бил прехвърлян многократно и официално не се е водел собственост на едно и също лице, лица или компания през периода, за който поиска да проверя. Но при по-задълбочено проучване — въпреки хитрото прикритие — се оказва, че винаги е бил собственост на семеен тръст „Лоуълс“.

— Погребална агенция. Дом на смъртта.

— Именно. Както личи от историята в сайта, сградата е принадлежала на фамилията Лоуъл още в началото на двадесетте години на двадесети век, когато е била използвана и като жилище, и като погребален дом. Джеймс Лоуъл е изградил бизнеса си там и е живял там със съпругата, двамата си сина и дъщеря си. По-големият син загинал през Втората световна война, а по-малкият, Робърт Лоуъл, се включил в бизнеса и го поел след смъртта на баща си. Развил го, открил бюра и на други места — в Ню Йорк и Ню Джърси.

— Смъртта е доходоносен бизнес — отбеляза Ив.

— Така е. Още повече през военните години. Най-големият син на Робърт Лоуъл — Джеймс, явно кръстен на дядо си, се присъединил към фирмата и се установил в сградата им в Лоуър Уест Сайд. Тогава вече имали и втора. По време на Градските войни първата сграда била използвана като клиника и базов лагер на Националната армия, много от загиналите били откарвани там. Телата били подготвяни за погребение от семейство Лоуъл, известни поддръжници на армията.

— Вторият Джеймс Лоуъл е твърде стар. — Все още с ръце на кръста, Ив прегледа информацията. — Има пъргави столетници, но не чак толкова.

— Съгласен съм. Но и той на свой ред е имал син. Единствено дете, от първия му брак. Останал вдовец, след като съпругата му починала от усложнения при раждането. Шест години по-късно се оженил повторно.

— Право в десетката — тихо каза Ив. — Имаме ли нещо за втората съпруга? За сина?

— Все още не сме открили сведения за съпругата. Голяма част от архивите са били унищожени през Градските войни. А и данните в тях далеч не са били пълни.

— Това е една от причините онези клоуни Лоуъл да могат лесно да подправят сведенията.

— Вероятно с цел избягване на данъци преди време — продължи Рурк. — По време на войните променили името от „Лоуълс“ на „Манхатън Морчуъри“ с фиктивна продажба на сградата. После на Център за погребални услуги „Сънсет“, т.е. нова продажба, преди около двадесет години, а пет години по-късно е осъществено връщане към оригиналното име с още един акт за прехвърляне на собственост.

— Поредица хитри машинации.

— С находчиво водене на счетоводството, предполагам — потвърди Рурк. — Привлече вниманието ми, когато прочетох, че семейство Лоуъл са в бизнеса от четири поколения. Заинтригуван, реших да се поровя.

— Твоят човек има златна лопата за ровене в компютърни мрежи — отбеляза Фийни и потупа Рурк по гърба.

— И така, при задълбаване се оказва, че семейният тръст „Лоуълс“ притежава компании и прочее, сред който и мнимите купувачи на сградата.

— Което означава, че през цялото време са били там.

— Точно така. Последното поколение е Робърт, кръстен също на дядо си. Вижте какво имаме за него.

Рурк зареди снимката от документ за самоличност и личните данни. Ив се приближи и намръщено се вгледа в екрана.

— Не прилича на скицата на Янси. Очите да, може би и устата, но не прилича. Възрастта отговаря, професионалната информация… добре. Адрес в Лондон…

— Който е на Английската национална опера — изтъкна Фийни. — Проверихме. — Докосна изображението на екрана. — Възможно ли е Янси да е толкова далеч?

— Никога не е бил. Имаме две свидетелки, чиито описания съвпадат. Това не е той. — Ив зарови пръсти в косите си. Трябваше да действа. — Разпечатай го. Искам екип от петима: Фийни, Рурк, Пийбоди, Макнаб, Нюкърк. Ще посетим погребалния дом. Искам екипът да пристигне десет минути след мен.

— Десет? — повтори Рурк.

— Точно. Време е да открехнем онова прозорче малко по-широко. Времето на Ариел Грийнфийлд изтича. Може би сега ще предприеме ход спрямо мен — или по пътя, или когато вляза в къщата му. — Протегна ръка напред, когато влезе Янси. — Фийни, издействай съдебна заповед. Не искам да има пречки да проникнем в онази сграда. Янси, дай ми портрета.

— Ето я и нея.

„Силно лице“, помисли си Ив. Силно и много женствено, очи с форма на бадем, правилен нос, издължени плътни устни и водопад от тъмни коси. Усмихваше се, гледаше право напред. Раменете й бяха голи, само с две тънки лъскави презрамки. На верижка на шията й блестеше медальон с форма на дърво.

„Дървото на живота“, спомни си Ив.

— По дяволите. — Още една точка за румънската ясновидка. — Календър, извади копия от този портрет. Намери я. Потърси съответствие по снимка. Прерови вестниците, списанията, медийните публикации от 1980-а до 2015-а. Потърси пресечна точка с операта.

— Да, лейтенант.

— Янси. — Ив посочи с брадичка изображението, което все още бе на екрана. — Това е снимката от официалните му документи за самоличност.

— Не. — Янси поклати глава. — Няма начин. Трина беше сигурна. Това е някой роднина може би. Брат, братовчед. Но не е нито човекът, описан от Трина, нито онзи, когото госпожа Пруит е видяла в „Тифани“.

— Добре. Морис, можеш ли сам да се заемеш с медикаментите?

— Мога да се справя.

— При находка веднага ми звънни. Да се размърдаме, хора. Десет минути след мен! И никой да не влиза вътре, докато не дам сигнал.

— Там е траурната служба за Йорк — напомни й Рурк. — Напълно уместно е да отида да отдам последна почит.

Ив посвети на това няколко мига размисъл.

— Десет минути след мен — повтори тя. — Уреди съдебната заповед, Фийни.

— Жилетка и подслушвател — строго каза Рурк.

— Да, да, на паркинга. След пет минути.

Забърза навън да се подготви.

Когато потегли от подземния паркинг, Ив инстинктивно се озърташе за преследвач. Ариел не излизаше от мислите й.

 

 

Молеше се да потъне в забрава, но болката не позволяваше това бягство. Дори когато той най-сетне спря, агонията я държеше на повърхността. Опита се да мисли за приятелите си, за семейството и живота, който бе водила преди, но всичко й се струваше толкова далечно, толкова чуждо. Нищо от преди не можеше да изплува ясно.

Съществуваше само настоящето, само болката, само той.

И времето, отмервано от часовника на стенния екран. Седем часа, двадесет и три минути и изтичащите секунди.

Ариел си представи как ще го накара да плати за всичко, което й бе отнел — живота, чувството за ред, удоволствията, надеждите. Само да можеше да се освободи, щеше да го накара да си плати, че я е съблякъл гола.

„Да говори — напомни си тя. — Намери начин да го накараш отново да говори. Карай го да говори и ще живееш.“

 

 

Ив не забеляза преследвач и това малко я ядоса. Може би бе размислил за нея? Може би по някакъв начин го бе изплашила и го бе накарала да се откаже и сега преследва друга невинна жена.

— Пристигнах — каза тя. — Влизам. Фийни, зарадвай ме.

— Съдебната заповед пристига.

— Добре. По-малко бъбрене. Десет минути, към целта.

Огледа сградата, докато вървеше по тротоара към нея. Три етажа, със сутерена. Дебели решетки, солидна охранителна система. Стабилни, макар и избледнели червени тухли. Два входа отпред, два отзад, аварийни изходи от двете страни и на горния етаж.

Ако Ариел бе вътре, би заложила на сутерена. Главният етаж беше за посетители, третият за посетители и персонал.

Изкачи стъпалата, натисна звънеца.

Вратата бе отворена след няколко мига от тъмнокожа жена в официален черен тоалет.

— Добър ден. С какво мога да ви помогна?

Ив показа значката си.

— Сарифина Йорк.

— Да. Събирането е в зала „Спокойствие“. Заповядайте.

Ив влезе, огледа етажа. Широкият централен коридор разделяше пространството на две части. Въздухът ухаеше на цветя и препарат за полиране. През двойните врати вляво видя първите пристигнали да се сбогуват със Сарифина.

— Трябва да поговоря с отговорното лице тук.

— За службата?

— За бизнеса.

— Разбира се. В момента господин Травърс разговаря с клиент, но…

— А господин Лоуъл?

— Господин Лоуъл не пребивава тук. Живее в Европа. Но господин Травърс е директор на компанията.

— Кога за последен път е идвал господин Лоуъл?

— Не мога да кажа. Работя в „Лоуълс“ от две години и не съм го виждала. Може да се каже, че се е пенсионирал. Искате ли да разговаряте с господин Травърс?

— Да. Ще се наложи да го прекъснете. Това е официално полицейско разследване.

— Разбира се. — Сякаш свикнала да чува фразата „официално полицейско разследване“ всеки ден, жената се усмихна приветливо и й даде знак да я последва. — Ще ви заведа в една от чакалните горе.

Ив надникна в зала „Спокойствие“, докато минаваше. Имаше снимки на Сарифина, безброй цветя и музика с биг бенд ретро звученето, което покойната бе обичала.

— Какво има в сутерена? — попита Ив, докато се качваха по стълбите.

— Работни помещения за подготовка на покойниците. Много опечалени настояват близките им да изглеждат добре.

— Балсамиране? Козметика?

— Да.

— Колко души работят там обикновено?

— Имаме погребален служител, техник и стилист.

„Стилист“, помисли си Ив. И мъртвите трябваше да бъдат в крак с модата.

Жената я поведе към малка чакалня, пълна с тишина, цветя и мебели с мека тапицерия.

— Ще кажа на господин Травърс, че чакате. Настанете се удобно.

Когато остана сама, Ив закрачи из стаята. „Не тук“, каза си тя. Не виждаше смисъл да е донесъл Ариел и другите тук, където в цялата сграда имаше постоянно движение. Има твърде много хора. Твърде много бизнес.

Той не бе част от трупа, а соло изпълнител.

Но бе убедена, че това е следа. Както и че Робърт Лоуъл, или под каквото и име да се подвизава в момента, не е в Лондон.

Травърс влезе. Беше висок, твърде слаб; със спокойно, може би малко мрачно лице. Ако Ив трябваше да проведе кастинг за директор на погребална фирма, би го поставила под номер едно в списъка си.

— Полицай?

— Лейтенант Далас.

— Кенет Травърс. — Подаде й ръка, докато вървеше към нея, и Ив я хвана. — Аз съм директорът тук. С какво мога да ви помогна?

— Търся Робърт Лоуъл.

— Да, Марли ми каза. Господин Лоуъл живее в Европа. Продължава да се води собственик на организацията, но няма почти никакво реално участие в ежедневните дейности.

— Как поддържате връзка с него?

— Чрез адвокатите му в Лондон.

— Трябва ми име на кантора и номер за контакти.

— Да, разбира се. — Травърс скръсти ръце. — Извинете ме, мога ли да попитам за какво се отнася?

— Предполагаме, че е свързан с текущо разследване.

— Разследвате убийствата на двете жени, които бяха открити наскоро. Така ли е?

— Точно.

— Но господин Лоуъл е в Лондон. — Травърс го повтори бавно, с търпение, от което, изглежда, притежаваше в изобилие. — Или е на път. Често предприема дълги пътувания, доколкото зная.

— Кога се видяхте с него за последен път?

— Преди пет, може би шест години. Да, мисля, че шест.

Ив извади разпечатаната снимка.

— Това ли е Робърт Лоуъл?

— Защо… да. Малко съм озадачен, лейтенант. Това е Робърт Лоуъл, първият. Покойник е от… мили боже, от близо четиридесет години. Портретът му виси на стената в офиса ми.

— Сигурен ли сте? — „Хитро — заключи Ив. — Хитър кучи син.“ — А този човек?

Извади скицата на Янси.

— Да, това е или сегашният господин Лоуъл, или негов двойник. — Леко пребледня, когато отмести поглед от скицата към Ив. — Видях това изображение в репортажите по телевизията. Честна дума, не направих връзка. Както казах, не съм виждал господин Лоуъл от няколко години и дори не… просто не си давах сметка, че е той, досега, когато попитахте. Но както навярно разбирате, станала е някаква грешка. Господин Лоуъл е много кротък и саможив човек. Просто не е възможно…

— Така казват всички. Скоро тук ще пристигне екип със съдебна заповед. Налага се да претърсим сградата.

— Но… лейтенант Далас, уверявам ви, че той не е тук.

— Случайно ви вярвам, но все пак ще я претърсим. Къде отсяда, когато дойде в Ню Йорк?

— Честна дума, не зная. Толкова рядко… и не е моя работа да питам.

Пръстите на Травърс посегнаха към възела на строгата му вратовръзка и леко го потъркаха.

— Имало е и втора сграда в Лоуър Уест Сайд по време на Градските войни.

— Да, да, зная това. Но откакто съм свързан с компанията, сме само тук, в центъра.

— Откога работите за „Лоуълс“?

— Лейтенант, директор съм от близо петнадесет години. Срещал съм се лично с господин Лоуъл само няколко пъти. Ясно ми е дал да разбера, че не желае да бъде безпокоен.

— Не се и съмнявам. Нужни са ми адвокатите, господин Травърс, и каквато и да е друга информация, която имате за Робърт Лоуъл. Какво знаете за неговата мащеха?

— За… Мисля, че е загинала по време на войните. Не е участвала в бизнеса, доколкото ми е известно, информацията ми за нея е оскъдна.

— Име?

— Искрено съжалявам, не мога да ви отговоря веднага. Може би е в архивите ни. Всичко това е… много смущаващо.

— Да — сухо каза Ив. — Едно убийство може да провали идеалното погребение.

— Имах предвид само… — На лицето му се появи руменина, която почти веднага изчезна. — Разбирам, че трябва да свършите работата си. Но, лейтенант, в момента тече траурна служба за едната от жертвите. Ще помоля хората ви да бъдат дискретни. Това е изключително тежък и деликатен момент за приятелите и близките на госпожица Йорк.

— Ще се погрижа приятелите и близките на Ариел Грийнфийлд да не се озоват скоро във вашата зала „Спокойствие“.

 

 

Бяха дискретни, колкото бе възможно да бъдат шест ченгета, докато Фийни и Макнаб тършуваха из електрониката за някаква информация. Ив стоеше с Рурк в помещението за подготовка в сутерена.

— Не е много по-различно от морга. По-малко е — забеляза тя, докато оглеждаше стоманените работни маси, количките отстрани, маркучите, тръбичките и инструментите. — Навярно тук е получил част от познанията си по анатомия. Може би е направил първите си тренировъчни опити с трупове.

— Вълнуваща мисъл.

— Да, щом вече са били мъртви, да се надяваме, едва ли е било много тежко за тях. Впрочем за твое сведение, когато дойде моят ред, не искам балсамиране и стилист. Просто запали голям огън и ме метни в него. После можеш да се хвърлиш след мен от безутешна скръб и всеотдайност.

— Ще го запомня.

— Тук няма нищо за нас. Искам втората сграда, която е била използвана през войните. Както и други имоти, собственост на Лоуъл или регистрирани на някое от фалшивите му имена.

— Аз ще свърша тази работа — каза Рурк.

Ив извади комуникатора си и се намръщи на примигващия дисплей.

— Тук обхватът е ужасен. Да се качим горе. Искам да видя дали Календър е постигнала напредък с мащехата. Може да е имала имот на свое име — продължи тя, докато излизаха. — Може да използва него. Адвокатите ще протакат, както е склонна тяхната порода, но под натиска на Уитни и Тибъл бързо ще се стреснат.

— Ако продължи да се прави на умник — отбеляза Рурк, — адвокатите ще те отведат само до номер на банкова сметка и служба за съобщения. Добре се е покрил.

— Тогава ще проследим сметката и съобщенията. Жалкото нищожество е в Ню Йорк. Има свърталище тук, работно помещение, транспорт. И една от тези нишки, които дърпаме, ще ни отведе при него.

Ив едва бе стигнала до главния етаж, когато комуникаторът й запиука.

— Далас.

— Открих я! — почти запя Календър. — Едуина Спринг. Намерих я в раздела за музика и развлечения в брой на „Таймс“. Оперна сензация, ако се вярва на високопарните отзиви. Обещаваща певица. Едва осемнадесетгодишна предизвикала фурор в нюйоркския Метрополитън. Сега, когато имам името й, излизат още статии.

— Започни и друго търсене. Виж дали ще изникне някакъв имот на нейно име.

— Веднага.

— Събери всичко накуп, Календър. Трябва да се отбия на едно място и идвам.

— Къде ще се отбиеш? — полюбопитства Рурк.

— При Пела. Той знае нещо. Медицинският му картон потвърждава, че гасне и едва се придвижва из стаята. Но знае нещо и няма да го оставя на мира.

— Никой не те проследи до тук.

— Да.

— Малко вероятно е сега да се появи преследвач. Щом Пийбоди е заета, аз ще дойда с теб да видя този Пела.

— Мога да се справя сама.

— Разбира се, че можеш. Но нима искаш част от екипа да губи време да те следва с приемници за подслушвателните? По-просто и бързо е да дойда с теб, а останалите да се приберат в централата.

— Може би. — Само от съображения за експедитивност, Ив сви рамене. — Добре.

 

 

Когато пристигнаха в дома на Пела, се сблъскаха с доста възражения от страна на домакинския персонал и на андроидите болногледачки. Ив безцеремонно ги прекрати.

— Ако имате оплаквания, обадете се на шефа на полицията. Или на кмета. Да, кметът обожава да приема оплаквания от андроиди.

— Длъжни сме да се грижим за господин Пела, за здравето и спокойствието му.

Очевидно някой шегаджия бе програмирал домашния андроид да мърмори.

— Никоя от вас няма да се чувства здрава и спокойна, ако ви замъкна в централата. Така че се разкарайте или ще ви обвиня във възпрепятстване на правосъдието.

Ив избута болногледачката с лакът и блъсна вратата на спалнята.

— Стой настрана, скрит от погледа му — тихо каза тя на Рурк. — Може да не проговори, ако види, че си водя компания.

Бе полутъмно като първия път и се чуваше тежкото дишане на Пела през кислородната маска.

— Казах да не ме безпокоите, докато не ви повикам. — Гласът му бе пресипнал и звучеше по-старчески от предишния ден. — Ще наредя да ви разглобят на чаркове, ако не ми дадете малко спокойствие, дяволите да ви вземат.

— Трудно ще успееш в това положение — отбеляза Ив.

Той се раздвижи, очите му се отвориха и се втренчиха в нея.

— Какво искате? Не съм длъжен да отговарям на въпросите ви. Разговарях с адвоката си.

— Добре, разговаряй отново и ще се радвам да се видим в централата. Той ще ти обясни, че се налага да те задържа за двадесет и четири часа като ключов свидетел във връзка с убийство.

— Що за глупост е това! Не съм бил свидетел на нищо друго, освен на тези слабоумни андроиди, които кръжат тук като лешояди от шест месеца насам.

— Ще ми кажеш какво знаеш, Пела, или ще прекараш краткия остатък от живота си при мен. Робърт Лоуъл. Едуина Спринг. Кажи ми.

Той се затърчи неспокойно в леглото, сграбчи чаршафа.

— Щом знаете толкова много, за какво съм ви аз?

— Слушай, кучи сине. — Ив се наведе към него. — Двадесет и пет жени са мъртви и още една е подложена на нечовешки мъчения. Може би вече умира.

— Аз умирам! Бих се за този град. Пролях кръвта си за него. Загубих единственото нещо на света, което имаше значение за мен, и оттогава всичко е безсмислено. Защо да ме е грижа за някакви жени?

— Казва се Ариел. Изкарва прехраната си с печене на сладкиши. Срещу малкия й уютен апартамент живее млад мъж. Изглежда свестен. Тя не знае, че е влюбен в нея, не знае, че днес дойде при мен отчаян и изплашен да ме умолява да я намеря. Името й е Ариел и ти ще ми кажеш всичко, което знаеш.

Пела извърна глава и се загледа в спуснатите пердета.

— Нищо не зная.

— Шибан лъжец. — Ив сграбчи кислородната му маска и видя очите му широко да се отварят. Нямаше да я изтръгне, може би не бе способна, но той не го знаеше. — Искаш ли още глътка въздух?

— Андроидите знаят, че си тук. Ако ме сполети нещо…

— Какво? Например… да паднеш мъртъв, докато разговарям с теб? Служител на закона, положил клетва да закриля гражданите и да се грижи за тях? При това със свидетел, който може да потвърди каквото кажа?

— Какъв свидетел?

Ив хвърли поглед към Рурк и му даде знак с глава да се приближи достатъчно, за да го види Пела.

— Ако този нещастник хвърли топа, докато изпълнявам дълга си да го разпитам какво знае за заподозрян в убийство, ще бъде просто нещастен случай, нали?

— Безспорно. — Рурк се усмихна — хладнокръвно и спокойно. — Непредвидено събитие.

— Знаеш кой е — каза Ив, когато Пела завъртя очи. — И коя съм аз. „Ченгето на Рурк“, така ме нарече. Повярвай ми, когато ти казвам, че ако случайно спреш да дишаш и излъжа как е станало, той ще потвърди думите ми под клетва.

— Пред цял куп библии — заяви Рурк.

— Но все още не си готов да умреш, нали, Пела? — Ръката й остана върху маската, когато той заудря по нея. — Личи си по погледа, когато някой не е готов да умре. Затова, ако искаш следваща глътка въздух и следваща, и още една, ще ми кажеш истината, по дяволите. Ти познаваш Робърт Лоуъл. Познавал си Едуина Спринг.

— Пусни я. — Пела вече се задъхваше. — Ще повдигна обвинения срещу теб.

— Ще бъдеш мъртъв, а мъртъвците не ме плашат. Познавал си ги. Кажи „да“, Пела, и ще дишаш.

— Да, да. — Той заудря ръката на Ив и тежкото му дишане се успокои, когато тя я отмести. — Да, познавах ги. Но не съм разговарял с тях. Те бяха от елита, а аз обикновен войник. Разкарай се оттук.

— Няма начин. Кажи ми какво знаеш.

Очите му се извърнаха към Рурк, после отново към нея. За миг просто ги затвори.

— Той беше почти на моята възраст, малко по-малък, но не служеше. Глезльо. — Ръката на Пела леко затрепери, когато я повдигна към кислородната маска, сякаш да се увери, че е на мястото си. — Изглеждаше твърде изнежен и естествено, имаше парите на фамилията зад гърба си. Хора като него никога не цапаха ръцете си, никога не рискуваха собствената си кожа. Тя… имам нужда от глътка вода.

Ив се огледа и видя чаша със сламка върху нощното шкафче. Повдигна я, приближи я към него.

— Не мога да държа проклетото нещо. Днес съм зле. И още по-зле, откакто дойдохте.

Без да каже нищо, тя наклони чашата така, че треперещата му ръка да може да провре сламката през малкия отвор в маската.

— Каква беше тя?

— Красавица. Млада, елегантна, с ангелски глас. Понякога идваше в базата и пееше за нас. Опера, почти винаги италианска опера. Трогваше сърцето с всеки тон.

— Падал си си по нея, а, Пела?

— Кучка — промърмори той. — Какво знаеш ти за истинската любов! Терез беше всичко за мен. Но обичах онова, което ни носеше Едуина. Надеждата и красотата.

— Идвала е в базата на Брум?

— Да, на Брум.

— Живеели са там, нали?

— Не. Мисля, че преди, но не и по време на войните, докато сградата беше военна база. После кой знае, по дяволите, и на кого му пука. Но когато ме изпратиха там, те не живееха на Брум. Имаха друго жилище, в Уест Сайд.

— Къде?

— Беше преди много години. Никога не съм ходил там, обикновените пехотинци като мен не ходеха. Някои от другите — да. Офицерите. И дочувахме разни неща. Говореше се, че е база „Стелт“ с тайно подземие.

Ив усети следващото щракване.

— Катакомби?

— Да. Носеха се слухове. Чувах това-онова. — Той затвори очи. — Мъчително е да се връщам назад. — За първи път гласът му издаде слабост. — А не мога да престана.

— Съжалявам за всичко, което сте загубили, господин Пела. — В този момент наистина съжаляваше. — Но Ариел Грийнфийлд е жива и се нуждае от помощ. Какво сте чували навремето, което би могло да й помогне?

— Откъде да зная, по дяволите?

— Със сигурност има нещо общо с нея, с Едуина Спринг. Умряла е, нали?

— Всички умират. — Ръката му отново се повдигна към кислородната маска и очите му уплашено погледнаха Ив. — Чух я, Едуина, да разговаря с войник, когото познавах. Младши лейтенант, изпратен от някакво поделение в щата. Не помня името му. Уединяваха се, когато тя идваше да пее. Забелязвах как се гледат. Както ние с Терез.

— Били са любовници?

— Може би. Или са искали да бъдат. Беше млада, много по-млада от Гробаря.

— От кого? Гробаря?

— Така наричаха Лоуъл… Джеймс Лоуъл.

— Защото е прибирал труповете, докарвани с фургон — каза Ив, когато си спомни думите на Добинс.

— Точно така. Беше на половината на неговите години, жизнена, красива. Той беше адски стар за нея и… имаше нещо в очите му. Както и на стареца, баща му. Нещо в очите им караше космите по тила ти да настръхват.

— Узнали са за връзката й с войника.

— Да. Мисля, че са се готвели да избягат заедно. Нямаше да бъде нито първият, нито последният дезертьор. Беше лято. Секторът беше строго охраняван, поне известно време. Излязох да се поразходя, да си припомня за какво се борим. Чух ги да си говорят зад една от палатките с провизии. Беше нейният глас, човек не можеше да го сбърка с друг. Щели да заминат на север, в планините. Много хора бяха напуснали града и се бяха установили в планински или извънградски райони, а той все още имаше роднини там.

— Крояла е планове да напусне съпруга си и да избяга с войника.

„Робърт Лоуъл е бил на около двадесет“, пресметна Ив.

— Не се издадох, че съм там. За нищо на света не бих го предал. Знаех какво е да обичаш една жена и да се страхуваш за нея. Безшумно се отдалечих и преминах от другата страна на улицата, за да не разберат, че съм бил толкова близо. Оставих ги насаме. Рядко имахме време да бъдем насаме с любимите си в онези години. Тогава го видях да стои от другата страна на палатката и да ги подслушва.

— Лоуъл — досети се Ив. — Младият.

— Изглеждаше като в транс. Бях чул, че е душевноболен. Шушукаше се, но мислех, че е просто измислица, за да отърве службата. Когато погледнах към другата страна на улицата, забелязах, че нещо не е наред. Наистина имаше нещо.

Ив отново доближи чашата и сламката до устата му.

— Той ги е предал.

— Несъмнено. Не можех да сторя нищо, щом той беше там. Щях да ги предупредя по-късно, да кажа на лейтенанта за хлапака. Но не успях. Изминах няколко крачки, размишлявайки какво е редно да направя и какво не. Исках първо да поговоря с Терез. Когато се върнах, вече ги нямаше. Войникът се върна към задълженията си, а Едуина си тръгна. Повече не видях никого от двамата жив.

— Какво се е случило с тях?

— Беше след повече от седмица. — Гласът му отслабваше от умора, личеше, че не се преструва. Нямаше да й каже много повече. — Войникът беше включен в списъка на дезертиралите, а тя не се била прибрала у дома. Помислих, че са успели да избягат. После една нощ, докато бях на пост… Тя лежеше на тротоара. Никой не беше видял никого да я хвърля там и да минава покрай постовете. Беше мъртва. — От окото му потече сълза, която се плъзна по ръба на кислородната маска. — И преди бях виждал мъртъвци, изглеждащи така, знаех на какво са били подложени.

— Мъчения?

— Бяха сторили ужасяващи неща с нея, а после я бяха изхвърлили гола и обезобразена на улицата като боклук. Бяха остригали косите й и бяха нарязали лицето й, но все пак я познах. Медальонът „Дървото на живота“, който винаги бе носила, все още беше на шията й. Сякаш за да се подсигурят, че няма да има грешка.

— Мислите, че са го сторили семейство Лоуъл? Съпругът й, свекърът й, завареният син.

— Твърдяха, че била пленена и измъчвана от врага, но беше лъжа. Бях виждал подобни следи от изтезания, но върху пленниците, дело на стария. Беше мъчител, всички го знаеха и не смееха да говорят за това на висок глас. Ако мислеха, че някой крие ценна информация, водеха го при Робърт Лоуъл-старши. Когато дойдоха да я вдигнат, той заплака като бебе, онзи, когото сега издирвате. — Очите на Пела се отвориха и издадоха ярост въпреки заглъхващия глас. — Когато я видя под чаршафа, с който я покрихме, захленчи като момиче. Два дни по-късно загубих Терез. Вече нищо нямаше значение.

— Защо не казахте това на полицията преди девет години, когато започнаха убийствата?

— Не се сетих за жена, мъртва от цяла вечност. Нищо не ми напомни за случилото се тогава или за нея. Откъде да ми хрумне? После видях скицата. Беше преди много време, но в него имаше нещо познато. Когато дойдохте вчера, знаех кой е.

— Ако ми бяхте казали това вчера, щяхте да спестите на Ариел двадесет и четири часа мъчения.

Пела само извърна глава и затвори очи.

— Всички се мъчим.

 

 

Обзета от отвращение, Ив профуча през къщата на Пела и излезе навън.

— Жалко копеле. Нужен ми е списък на всички имоти, притежавани от семейство Лоуъл или Едуина Спринг по време на войните. Извади онази своя златна лопата и рови.

— Ти карай и ще го имаш — отвърна Рурк, вече започнал да работи на джобния си компютър.

Тя седна зад волана и се свърза с Календър в централата.

— Някаква нова информация?

— Информация да, имот не. Мога да ти кажа, че Спринг се е оттеглила от сцената, за голямо съжаление на почитателите на операта, на двадесет години, когато се омъжила за богатия и влиятелен бизнесмен Джеймс Лоуъл. После се заловила със светски прояви. Галавечери, приеми и постепенно интересът към нея отслабнал. Но открих смъртния акт. Записана е под името Едуина Роберти. Отбелязано е, че е била оперна певица, надживяна от съпруга си, Робърт Лоуъл. Като причина за смъртта е посочено самоубийство. Няма снимка, лейтенант, но трябва да е тя.

— Тя е.

— Лейтенант, и Морис има нещо.

— Свържи ме.

— Далас, манхатънският семеен център на Първа. Има детско психиатрично крило, основано от фамилията Лоуъл в края на двадесети век. Продължава да функционира, ръководено чрез тръст. Разговарях с началника на персонала. В събота са имали ненадейно посещение от представител на семейния тръст „Лоуълс“ — господин Едуард Сингър. По негова молба го развели из сградата. Количеството на медикаментите им не излиза.

Ив изчисли разстоянието.

— Ще изпратя някого да вземе показания.

— Далас, пазят дисковете от охранителните камери по седем дни. Имат образа му, заснет на диск.

— Ще ги конфискуваме. Ще изпратим оперативна група да претърси шкафовете с медикаменти. Може би ще продължи да ни върви. Добре си се справил, Морис.

— Беше удоволствие.

— Зная какво имаш предвид. Край. — Затвори и хвърли поглед към Рурк, докато се свързваше с комуникатора на Пийбоди. — Кафезът е почти изплетен. Остава само да натикаме копелето вътре.