Нора Робъртс
Създадени в смъртта (11)

10.

За да работи без риск да полудее, Рурк издигна мислена стена от мълчание. Просто се скри зад нея и заключи съзнанието си за звъна, тракането, гласовете и електронното пиукане и бръмчене.

Отначало бе поел имената от „А“ до „М“, а Ив останалата част от азбуката. Как бе възможно сред служителите му да има толкова много брюнетки, чиито имена започват с „А“? Ааронсън, Абът, Абъркомби, Абрамс и дори Адзула.

Не след дълго се бяха убедили, че двама души не са достатъчни, за да се свържат с всички.

Ив повика двама полицаи и нивото на шума нарасна още повече.

Опитваше се да не мисли как времето изтича, докато той седи тук и се обажда на служителки, които дори не познава и едва ли някога ще познава лично. Жени, които разчитаха на него за прехраната си и изпълняваха задачи, възложени от него или някой подчинен.

За всеки разговор бе нужно време. Една камериерка в хотел не бе свикнала да отговаря на телефонни обаждания в дома си, на работното място или на джобния си линк от самия собственик на хотела. От мъжа с костюм във внушителния централен офис. Всяко обаждане бе досадно повторение и както бе принуден да признае, изнервяща чиновническа работа.

„Рутина“, би го нарекла Ив и той се питаше как издържа на този монотонен шум.

— Хей, ирландецо. — Календър проникна през неговата стена, смушквайки го в ръката. — Не е зле да станеш, да се поразтъпчеш и да влееш малко гориво.

— Моля? — На моменти гласът й едва се чуваше сред общото бръмчене. — Какво?

— При този вид работа нивото на енергия спада, ако не го поддържаш. Почини си, вземи си подкрепление от автомата. Използвай микрофона и слушалките за малко.

— Не съм свършил дори с проклетата буква „Б“.

— Чака те още доста работа. — Тя кимна и го почерпи със соев чипс от отворения пакет на пулта си. — Вземи това, разходи се. Така кръвта се стича в задника ти, не че не е страхотен. Но ако не върнеш малко кръв в главата си, мозъкът ще блокира.

Права бе, знаеше го. Все пак част от него искаше да й изръмжи да си гледа работата и да го остави на мира. Вместо това стана от пулта.

— Искаш ли нещо от автомата?

— Нека бъде изненада, но да е течно и шумящо.

Наистина бе приятно да стане, да се поразтъпче, да се откъсне за малко от работата и шума.

Когато излезе, видя ченгета да фучат по коридорите или да се тълпят пред автоматите за напитки. Мъж, който се смееше гръмогласно, бе подминат с безразличие от двама широкоплещести полицаи. Никой не го удостои дори с поглед.

На етажа се носеше мирис на отвратително кафе, застояла пот и нечий твърде силен евтин парфюм.

Господи, как жадуваше за глътка свеж въздух.

Избра газирано за Календър, а после дълго се застоя срещу автомата, умувайки какво да вземе за себе си. Нямаше абсолютно нищо, което да му харесва. Спря се на вода и извади джобния си линк за поредното обаждане.

Когато се обърна, видя Майра да върви към него. Това изживяване щеше да бъде най-близкото до глътка свеж въздух в лабиринта на полицейската централа, реши Рурк.

— Не знаех, че все още си тук — каза той.

— Прибрах се у дома, но не ме свърташе. Изпратих Денис на вечеря с дъщеря ни и се върнах да свърша малко досадна работа. — Погледна огромната чаша с безалкохолно в ръката му и се усмихна. — Това изглежда далеч от обичайния ти избор на питие.

— Взех го за едно от електронните ченгета.

— Аха. Сигурно ти е трудно.

— Пълна скука. Бих предпочел да се потя цяла година във военновъздушните сили, отколкото да работя като полицай една седмица.

— Да, противоречи на природата ти. Всъщност имах предвид да бъдеш използван по този начин, без да знаеш защо или от кого.

— Влудяващо е — призна той. — Преди малко си мислех, че не познавам никоя от жените, с които се опитваме да се свържем. Те са просто зъбни колела в машината, нали?

— Ако не означаваха нищо повече за теб, нямаше да бъдеш тук. Мога да те уверя, че не носиш никаква отговорност за онова, което вече се е случило или може да се случи. Но ти вече го знаеш. Чувствата са друг въпрос.

— Да — съгласи се той. — Така е. Търся евентуална мишена, а не съм открил такава. Все още.

— Свикнал си да държиш нещата под контрол, да предприемаш действия или да ги направляваш. — Майра докосна ръката му със съчувствие. — Точно това правиш сега, макар да ти се струва другояче. И аз съм тук по същата причина. Надявам се Ив да ми възложи някаква работа.

— Искаш ли газирано?

Тя се засмя.

— Не, но благодаря.

Влязоха заедно и се разделиха, когато Рурк се върна на пулта си, а Майра тръгна към Ив.

— Дай ми да върша нещо — каза тя. — Каквото и да е.

— Обаждаме се на тези жени.

Ив й обясни за списъка, за подхода и й даде част от имената.

 

 

В черен костюм и вратовръзка, той седна на мястото си в ложата на Метрополитън Опера. Очакваше с вълнение началото на постановката на „Риголето“. Най-новата му партньорка спеше на сигурно място. Що се отнася до Джая… не искаше да разваля вечерта си с мисли за това разочарование.

Утре щеше да приключи с проекта и да продължи напред.

Но тази вечер щеше да се наслади на музиката, гласовете, светлините и драмата. Знаеше, че ще отнесе всички това със себе си у дома и ще го изживява отново и отново, докато отпива бренди пред камината.

Утре щеше да спре часовника.

Но сега седеше тук, тръпнещ от възбуда, докато оркестърът настройваше инструментите си.

 

 

„Изкупил е цялата гостилница“, помисли си Ив, когато храната започна да пристига. Занизаха се табли с месо, хляб, сирене, салати и сладкиши. Освен тях видя две огромни торби с нещо наистина скъпоценно — истинско кафе, произведено от негова фирма.

Срещна погледа му — нейният бе откровено укорителен. Той само поклати глава.

— Никакво цупене — каза Рурк.

Ив си проправи път сред навалицата около храната до неговия пулт.

— Няколко думи.

Излезе от стаята и когато я последва, радостното оживление в щаба бе знак, че никой друг не е недоволен от възможността да хапне сандвич от ръжен хляб с телешко.

— Слушай, приех угощението с пици, но…

— Трябва да върша нещо — прекъсна я той. — Малко е, но поне е нещо положително, осезаемо.

— Ченгетата могат и сами да се погрижат за прехраната си, а ако реша да поръчам нещо, имам бюджет. Има процедура.

Обърна се, а после отново застана с лице към нея и отчаянието просто заструи от него.

— Господи, вече затънах в скапани процедури! Защо се дразниш толкова, че съм поръчал някакви шибани сандвичи?

Тя спря, когато почувства в гърлото си зъбите на гнева.

— Защото е нещо осезаемо. — Притисна клепачите си и силно ги потърка с пръсти. — Повод да си го изкарам на някого.

— Не можеш ли да прекъснеш за час? Погледни ме, погледни ме! — повтори той и сложи ръце на раменете й. — Изтощена си. Имаш нужда от час да се изтегнеш, да подремнеш.

— Няма да стане. Впрочем и ти не изглеждаш бодър.

— Чувствам се, сякаш някой използва мозъка ми като боксова круша. Не е от умора или липса на сън. А заради проклетото еднообразие.

Последното я накара да се намръщи… и малко да живне.

— И преди си вършил полицейска работа.

— Кратки задачи, както осъзнавам сега, с известна тръпка и ясна крайна цел.

— Тръпка? Като да рискуваш живота си и да цапаш ръцете си с кръв?

По-спокоен, той завъртя глава и се запита колко ли години ще бъдат нужни, за да преодолее напълно тази склонност да търси опасности.

— Доста по-примамливо за жалост, отколкото да седя пред монитор или с линк в ръка часове наред.

— Да, зная какво имаш предвид. Но това е част от работата, голяма част. Не е само преследване по въздух и земя и разбиване на врати. Слушай, можеш да полегнеш за час. Може би трябва. Аз ще довърша.

Докосна трапчинката на брадичката й.

— Освен че звучи крайно неприемливо, разбери, че щом ти работиш, и аз ще работя. Това е новото правило, докато приключим случая.

За да спори с него, бе нужна енергия, която тя нямаше в излишък.

— Е, добре.

— Има още нещо, което те мъчи. — Повдигна брадичката й и задържа ръката си там дори когато тя се опита да я отблъсне. — Ето какво става, когато мозъкът ти е използван като боксова круша. Едва сега го забелязвам. Какво е?

— Струва ми се достатъчно, че едно жестоко копеле, което ни се изплъзна преди години, отново измъчва и убива жени под носа ни.

— Не, има и друго. — Фразата „което ни се изплъзна преди години“ му подсказа нещо. — Къде е Фийни?

Вместо отговор, тя пристъпи от крак на крак и ритна автомата за напитки така силно, че задейства алармата.

Внимание! Внимание! Унищожаването или повреждането на тази машина е престъпление, наказуемо с до тридесет дни затвор или глоба до хиляда долара за вандалска проява. Внимание! Внимание!

— Добре тогава — спокойно каза Рурк, хвана ръката й и я задърпа по коридора. — Да отидем в офиса ти, преди и двамата да бъдем арестувани заради опит за кражба на газирани напитки.

— Нямам време…

— Мисля, че е в интерес на всички да отделиш време.

Продължи да я води напред почти без да привлече погледите на полицаите от неделната вечерна смяна.

Когато влязоха в офиса й, той затвори вратата и се облегна с гръб на нея, докато Ив риташе бюрото си.

— Е, ако си свършила с малтретирането на неодушевени предмети, кажи ми какво се е случило.

— Издъних се, това се случи. Мамка му, мамка му и по дяволите! Направих гаф.

— Какъв?

— Колко ми беше нужно? Десет минути? Пет? Пет минути да поговоря с него преди съвещанието. Но не се сетих, дори не ми мина през ума. — Очевидно на ръба на умопомрачението, тя сви юмруци и притисна главата си от двете страни. — Какво става с мен, за бога, дори не ми мина през ума.

— Повтори още веднъж — настоя Рурк. — По-ясно.

— Фийни. Не обсъдих с него новата информация, не му казах за новата насока на работа. Че заподозреният се свързва с жертвата, подмамва я да отиде при него, вместо да я отвлича от улицата. Версията, върху която работехме при първото разследване. Проклятие! — Бюрото й отнесе още един ритник с ботуш. — Просто го поставих в един кюп с всички други, не взех предвид факта, че той ръководеше първото разследване. Трябваше само да го привикам настрана и да му кажа: „Хей, имаме нещо свежо“. Да му дам време да го приеме.

— Реагирал е остро, доколкото разбирам.

— Кой би могъл да го упрекне? — сопна се тя в отговор. Уморените й очи бяха помръкнали от разкаяние. — Нахвърли се върху мен. А какво направих аз? Упорствах, че съм постъпила правилно. Не можах просто да кажа: „Съжалявам, увлякох се и не помислих“. Не, не можах да кажа това. Е, мамка му! — Закри лицето си за миг и изтри сълзите, които бяха на път да бликнат от очите й. — Ужасно е.

— Скъпа, толкова си уморена.

— И какво от това, по дяволите? Значи съм уморена, върша си работата и толкова. Умората не е никакво оправдание. Развиках му се, Рурк. Казах му да си почине, да си върви у дома. Да бях го повалила на земята и да бях размазала физиономията му.

— Наистина ли мислеше, че се нуждае от почивка, Ив?

— Няма значение — въздъхна тя. — Дори и да мисля така, това не означава, че съм постъпила правилно. Каза, че не го уважавам, а не е така. Толкова е далеч от истината, но този път не проявих уважение. Както вече ти казах, при първото разследване отговорността тежеше върху неговите плещи. С постъпката си направих бремето му още по-непосилно.

— Седни. О, за бога, седни за пет минути. — Приближи се и почти насила я сложи на стола. — Зная какво е да ръководиш и да носиш отговорност. Често е неприятно и много често несправедливо. Но някой трябва да взема решенията и да дава нареждания. Може би не си се замислила за чувствата му и можеш да съжаляваш за това, ако ти помага. Но простият факт е, че имаш твърде много грижи, за да ти хрумне да правиш четки на Фийни.

— Не са четки.

— Той също е изнервен и очевидно се е нуждаел от отдушник за напрежението — продължи Рурк, сякаш не бе казала нищо. — Доста удобно, бих казал, е излял гнева си върху теб. Сега и двамата съжалявате.

Тя зяпна от искрено изумление за две секунди, а после оголи зъби.

— Ощипи ме.

— И това ще стане в близко бъдеще. Казала си му да си върви у дома, защото си разбрала, макар ядосана и наранена, че има нужда да се поразсее. Той си е тръгнал, защото, макар ядосан и наранен, е разбрал, че се нуждае от това. И така мисията е изпълнена и предполагам, по някое време утре двамата ще изясните недоразумението и ще го забравите. Прав ли съм?

Ив изсумтя, смръщи вежди.

— Е, дано прозренията ти са правилни и разумни.

— Той те обича.

— О, господи.

Рурк не можа да сдържи смеха си.

— И ти него. Ако бяхте просто колеги, може би положението щеше да бъде малко деликатно. А щом има и обич, и двамата вървите по доста трънлив път при подобни обстоятелства.

От мястото, където седеше, Ив все още можеше да ритне бюрото. Направи го, този път леко.

— Това звучи като стоте и един съвета на Майра.

— Приемам го като комплимент. Олекна ли ти?

— Не зная. Може би. — Ив потърка слепоочия. — Адски ме боли главата.

Рурк посегна към джоба си, извади малка кутийка. Отвори я с палец и й я подаде. Тя се намръщи при вида на малките сини таблетки. Знаеше, че са стандартно болкоуспокояващо, както и че няма да я остави на мира, докато не вземе една от тях. А това само щеше да направи главоболието й още по-непоносимо. Или просто ще я натика в гърлото й насила, а не би рискувала да изживее подобно унижение, когато едва се сдържа да не избухне в плач от самосъжаление.

Взе таблетка и я глътна.

— Добро момиче.

— Повтарям, ощипи ме.

Той я притегли към себе си. Целуна долната й устна.

— Само прелюдия към онова, което предстои.

Тя докосна лицето му.

— Ти също изглеждаш малко унил.

— Така се чувствах. Унил и отегчен. — Потърка чело в нейното за миг. — Да отидем да хапнем сандвичи и да пийнем свястно кафе.

Щом ги видя да влизат, Макнаб им махна с ръка.

— Имаме няколко находки.

— Изтрийте горчицата от лицето си, детективе.

— О, извинявайте. — Той потърка устни с две ръце. — Започнахме да разпитваме за Тед в клуба, където работи Джая Роси — докладва Макнаб. — Доста клиенти отговарят по ръст и тегло, но не и по възраст, или са на същите години, но имат различно телосложение. Свързахме се и с други клубове от веригата. Онзи Пи е много старателен с документацията, но не намери нищо, което да ни насочи. Затова преминах на по-далечните.

— Карай по същество, Макнаб.

— Добре, имаме няколко души, сред тях никой на име Тед, но неколцина отговарят на описанието и навярно ще поискаш да ги издирим. Не се вписват в профила обаче. Досега всички се оказват семейни мъже, с деца и внуци и не притежават имоти от типа, който търсим, на свое име или на имената на роднини.

— Това ли са находките?

— Не. Започнах да си мисля — да опитаме с местата на другите убийства, така че първо проверих във Флорида и сто ти първата ценна находка.

Зареди информацията на монитора.

— Членска карта на името на Едуард Нейвс. Роден на 8-и юни 1989-а, възрастта отговаря. Поискал е тренировъчна програма, така че имаме ръста и теглото му. Бил е с няколко килограма по-лек, но нищо чудно да е наддал. Пийбоди казва, че Тед е галено име от Едуард, така че…

— Адрес.

— Да, това е проблемът. Адресът е фалшив. Попълнил е улица и номер във Флорида, според които би трябвало да е отседнал в сградата на Маями Гранд Опера. Проверих.

— Зареди картата му за самоличност.

— Добре. — Макнаб задърпа натежалото си от нитове ухо. — Проблем номер две. Мога да ти посоча няколко мъже на име Едуард Нейвс, но данните от личната карта на никого от тях не съвпадат с тези от членската карта.

— Копирай ги все пак. Ще ги проверим. Откога е регистрацията му? Кога се е подвизавал във Флорида?

— Преди пет години. Картата е издадена три месеца преди първото убийство там. Той е, Далас. — Гласът на Макнаб издаде убеденост и чертите му станаха сурови. — Интуицията ми го подсказва, но добре се е покрил.

— Ще го открием. — Ив погледна Рурк. — Имаш ли фитнес клубове в Европа?

— Да.

— Да потърсим членски карти от другите градове на убийствата. Може би е просто предположение, но е възможно да е една от тактиките му за търсене на жертви.

Отправи се към своя пулт. Реши отново да се порови в материалите от Флорида, може би щеше да засече връзка между фитнес клуба и някоя от жертвите там. Клиентка, инструкторка или чистачка.

— Ив. — Майра застана до нея и погледът й накара Ив да изтръпне. — Опитвам се да се свържа с Ариел Грийнфийлд. Работи в сладкарското отделение на магазин „Вашият ден“ в центъра. Не отговаря на линковете от списъка с номера за връзка. Току-що позвъних на посоченото лице за контакт, съсед. Грийнфийлд не се е прибирала в апартамента си, откакто е тръгнала за работа тази сутрин.

— Дай ми адреса. — Понечи да повика Пийбоди, но се въздържа. Беше допуснала грешка с Фийни, нямаше смисъл да рискува да отнесе още един личен шамар. — С Рурк ще направим проверка. Ако не получите друго нареждане, всички от екипа да си тръгват в единадесет и да поспят. Явете се отново точно в осем за първо съвещание. Ако дотогава изникне нещо, колкото и дребно да е, държа да бъда първата уведомена.

 

 

Когато потеглиха към апартамента на Ариел, Ив хвърли поглед към Рурк. Изражението му бе неразгадаемо, но тя го разбираше. Вина, тревога, въпроси.

— Какво е „Вашият ден“?

— Магазин за специални случаи. Доста луксозен, всичко, от което се нуждаеш, под един покрив. Всякакви специализирани бутици — за облекло, цветя, сладкарски изделия, доставки на храна, украса и дори организиране на тържества. Хрумна ми, когато планирахме нашата сватба. Защо човек да ходи на толкова много места, щом може да отиде на едно и да намери буквално всичко накуп? Дори ако искаш нещо по-различно, има консултанти, които ще ти го намерят.

Ив се запита кога лично тя би влязла в подобен магазин. Само ако падне от третия етаж, разбие главата си в тротоара и получи сериозно мозъчно увреждане. Но каза:

— Удобно.

— Да, точно това си мислех. Върви добре. Тя работи там от осем месеца. Ариел Грийнфийлд.

— Може би точно сега се натиска с някой симпатяга, когото е забърсала в бар.

Той извърна глава към нея.

— Не го вярваш. Мога да се свържа с началничката й и да попитам в колко часа си е тръгнала от работа.

— Да не избързваме. Нека първо проверим в апартамента й, да поговорим със съседа. Слушай, знаеш ли защо задържам екипа още два часа? Може би не е тя. Ако вложим всички усилия в тази насока, може би друга жена ще бъде подмамена. Първо трябва да добием по-трезва представа за ситуацията.

— Да, по-трезва представа. Как е главоболието?

— Хапчето помогна. Не е изчезнало напълно, но мога да не му обръщам внимание.

Когато паркираха, Рурк докосна ръката й.

— Къде са ръкавиците ти?

— Някъде. Не тук.

Задържа ръката й в своята, отвори жабката и извади резервния чифт, който бе купил за нея при скорошно пазаруване.

— Сложи тези. Студено е.

Ив ги нахлузи и бе благодарна за тях, когато извървяха пеша една пряка до жилищната сграда.

— Не хапна сандвич — изтъкна тя.

— Нито пък ти.

— Поне не съм се бръкнала със сто долара, без да получа парче кисела краставичка или хапка зеленчуково пюре.

— Никога не съм разбирал как някои хора могат да си падат по смачкани зеленчуци.

Трогнат от загрижеността й, той обви ръка около раменете й, докато вървяха.

Вместо да изчака сигнала, Ив отвори входната врата с универсалната си карта.

Прилична сграда, забеляза тя. Типична за средната класа. Жилища за хора със стабилна бота и доходи. Чисто фоайе, стандартни охранителни камери, един асансьор.

— Трети етаж — каза тя. — Може да върви пеша до работа, ако няма нищо против малка разходка. С метрото би си спестила пет преки ходене в мразовито време или ако закъснява. Сладкарите започват работа рано, нали? В колко часа отваря магазинът?

— В седем и тридесет, заради сладкарницата и кафенето. Повечето сектори работят от десет до шест, в събота до осем. Но мисля, че сладкарското отделение започва работа преди отваряне.

— Два часа по-рано може би. Значи, ако е трябвало да бъде там в шест… — Замълча, когато стигнаха до етажа. — Съседът е в 305.

Ив закрачи към вратата и тъкмо вдигаше юмрук да почука, тя се отвори. Мъжът, който застана на прага, наближаваше тридесетте и косата му стърчеше на кичури, боядисани в черно и златисто. Беше облечен с провиснал пуловер и стари дънки, а лицето му издаваше едва сдържана тревога.

— Здравейте, чух асансьора. Вие ли сте ченгетата?

— Лейтенант Далас. — Ив показа значката си. — Ерик Пастор?

— Да, заповядайте. Ари все още не се е прибрала. Обадих се на доста хора, за да попитам дали някой я е виждал.

— Кога я видяхте за последен път?

— Сутринта. Рано тази сутрин. Дойде да ми донесе кифлички. Снощи излязохме с приятелска компания. Ари си тръгна преди полунощ, защото днес трябваше да бъде на работа в шест. И правилно предположила, че съм махмурлия.

Седна на страничната облегалка на дивана. По всичко в стаята личеше, че обитателят й е прекарал по-голямата част от деня в реанимиране след дълга нощ. Соев чипс, кутии с недоизпити безалкохолни, шишенце с болкоуспокояващи, одеяло, няколко възглавници, разхвърляни наоколо.

— Едва стигнах до дивана — продължи той. — Чух я да влиза и измърморих нещо. Малко ме смъмри и ми каза чао. Ако не съм умрял, щяла да купи нещо на връщане и да ми спретне вечеря. Да не се е случило нещо с нея? Не ми казаха нищо по линка.

— Близки ли сте? Вие и Ариел?

— Да. Не, не по този начин, нали разбирате. Приятели сме. Излизаме заедно.

— Може ли да е с някого, с когото поддържа нещо повече от приятелство?

— Вижда се с няколко момчета… нищо сериозно. Позвъних им, позвъних на всички, по дяволите. Освен това щеше да ми каже. — Гласът му леко затрепери, което подсказа на Ив, че му е трудно да се владее. — Щом е казала, че ще дойде да приготви вечеря, значи ще го направи. Вече започвах да се тревожа, когато вашите хора ми се обадиха.

— До колко часа е била на работа днес?

— А… момент. Четири… Да, мисля, че до четири. Пада се дългата й неделя, така че до четири. Обикновено се прибира направо у дома. Когато не работи цял ден, обикаля по магазините, срещаме се за обяд или нещо подобно.

— Бихме искали да надникнем в апартамента й.

— Добре. Няма да има нищо против. Ще донеса ключа. И тя има ключ от моето жилище.

— Спомена ли за някаква уговорка? Среща с някого?

— Не. Всъщност… не зная, за бога. Бях заровил глава под възглавницата и се молех за бърза и милостива смърт, когато тя цъфна тук сутринта. Не обърнах внимание. — Извади връзка ключове от едно чекмедже. — Не разбирам защо не отговаря на джобния си линк. Не разбирам защо задавате всички тези въпроси.

— Да видим апартамента й — предложи Ив. — Ще започнем от там.

 

 

„Ухае на сладки“, осъзна Ив. Кухнята бе малка, но организирана и оборудвана от човек, който има ясни цели.

— Някои жени харчат заплатите си за обици или обувки — каза Ерик. — А Ари за продукти и сладкарски прибори. В района с месарниците има специализиран магазин „Всичко за сладкарството“. Получава оргазъм само като влезе там.

— Липсва ли нещо, което би трябвало да бъде тук, ако просто е отишла на работа?

— О, не зная. Не мисля. Да огледам ли?

— Защо не.

Докато той обикаляше апартамента, Ив се загледа в малкия компютър точно до вратата на кухнята. Не можеше да го докосне, не и преди официалното обявяване на Ариел за изчезнала.

Струваше си да наруши правилата в името на кауза, която можеше да се окаже важна.

— Може би той е тук — промърмори Рурк. — Може би онова, което търсим, е тук.

— А може би тя ще влезе в дома си след по-малко от тридесет секунди и с пълно право ще ме обвини в незаконно навлизане в личното й пространство.

— Глупости.

Понечи да мине покрай нея и сам да отвори компютъра.

— Почакай, по дяволите. Само почакай.

— Обувките й.

Ерик излезе от спалнята с озадачено и тревожно изражение.

— Какво е станало с тях?

— Хубавите й черни обувки не са тук. Ходи на работа с равни, защото върви пеша, на осем преки е, пък и прекарва деня на крак. А сега и равните й обувки за работа ги няма. Би взела другите само ако ще ходи някъде, тогава би ги взела. — Изражението му стана малко по-спокойно. — Взела ги е. Сигурно има среща или нещо подобно, а е забравила да ми каже или съм бил толкова замаян, че… Това е. Излязла е с някого след работа.

Ив се обърна към Рурк.

— Отвори го.