Нора Робъртс
Създадени в смъртта (2)

1.

„Понякога — помисли си Ив — наистина си струва да се живее.“ Ето сега лежеше на двойното разтегателно кресло и гледаше филм. Изобилстваше от екшън сцени — тя обичаше да гледа експлозии, а в така наречения „сюжет“ нямаше нищо, което да подтиква към размисъл.

Можеше просто да гледа.

Хапваше пуканки с много мазнина и сол, а дебелият котарак, сгушен в краката й, стопляше приятно ходилата й. Следващият ден й бе почивен, което означаваше, че ще може да спи докогато пожелае и да се излежава до втръсване.

Най-хубавото бе, че Рурк бе изтегнат на креслото до нея. А след като съпругът й опита шепа пуканки и заяви, че са ужасни, цялата купа беше на нейно разположение.

Наистина не можеше да бъде по-доволна.

Всъщност вероятно можеше… когато го нападне в леглото като хала след края на филма. Нейната версия за двойно удоволствие.

— Страхотно — каза тя след въздушен сблъсък на туристически трамвай и летяща рекламна кола. — Просто страхотно.

— Знаех си, че подобна история ще ти допадне.

— Няма никаква история. — Ив взе още шепа пуканки. — Но точно това ми допада. Само няколко диалога между експлозиите.

— Имаше и кратко разголване в близък план.

— Да, нещо, което би допаднало на теб… и на всички от твоята порода.

Ив вдигна поглед към Рурк, докато на екрана пешеходците бягаха с писъци под падащите отломки.

Беше толкова неустоим… за всяка порода. Лице, изваяно от талантливи богове в прилив на вдъхновение. Красиви скули под светла ирландска кожа и устни, които, преди да посегнат към нейните и да я накарат напълно да загуби способността си да мисли, й напомняха за поетите. Проницателни сини очи, виждащи истинската й същност.

Като добавеше към всичко това дългите лъскави черни коси, стройното тяло и онзи секси ирландски акцент, съчетани с пъргав ум, чувство за хумор, буен темперамент и гангстерска хитрост, той бе самото съвършенство.

И бе само неин.

Възнамеряваше през следващите тридесет и шест часа да се възползва добре от всичко, което притежава.

На екрана избухна улична битка с хвърчащ чакъл, мини гранати и свръхбързи бластери. Добрият герой, който се отличаваше като такъв само поради факта, че досега беше сритал най-много задници, прелетя през мелето на въздушен джет.

Очевидно заинтригуван, Рурк машинално посегна към пуканките, а после отдръпна ръка и намръщено погледна пръстите си.

— Защо просто не сипеш лъжица сол в мазнина и не я изядеш?

— Пуканките придават приятен привкус. О, какво има? Да не изцапа хубавите си ръчички?

Той се изтри в бузата й и се усмихна.

— Вече са чисти.

— Хей!

Ив се засмя и остави купата. Знаеше, че пуканките са в безопасност, защото дори Галахад, котаракът, не би посмял да хапне от тях. Силно смушка Рурк в ребрата и с претъркулване се озова върху него.

Можеше да започне прелюдията към втората част от двойното удоволствие.

— Ще си платиш за това, приятел.

— Колко?

— Ето каква ще бъде схемата на плащане. Начална вноска… — Наведе се към него и всмука плътната му долна устна. Почувства как ръката му се плъзна по тялото й. Изгледа го с присвити очи. — Галиш ме по задника или доизтриваш мазнината и солта от пръстите си?

— С един задник два заека. Да продължим с началната вноска.

— Лихвата ще бъде… ха-ха!… твърда.

Отново се устреми към устните му.

В този миг комуникаторът й запиука.

— Проклятие. — Отдръпна се. — Някаква глупост. Не съм на повикване.

— Тогава защо го държиш в джоба си?

— По навик. Глупаво е. По дяволите — процеди Ив през зъби, извади комуникатора и погледна дисплея. — Уитни е. — Въздъхна и зарови пръсти в косите си. — Трябва да вдигна.

— Филм пауза — нареди Рурк и изтри мазнината от бузата й. — Осветление седемдесет процента.

— Благодаря. — Ив включи апарата. — Далас.

— Лейтенант, явете се в Ийст Ривър Парк, на Втора улица и авеню Д, като главен разследващ.

— Командир…

— Зная, че не сте нито дежурна, нито на повикване — прекъсна я той. — Вече сте.

В съзнанието й прозвуча думата „защо“, но беше достатъчно обиграна, за да не я изрече на глас.

— Да, сър. Ще се свържа с детектив Пийбоди по пътя.

— Ще се видим в централата.

Уитни затвори.

— Необичайно — отбеляза Рурк. Вече бе спрял филма. — Командирът да ти се обади лично и да те изтръгне от дома по този начин.

— Нещо горещо — отвърна Ив и пъхна комуникатора обратно в джоба си. — В момента нямам горещ случай. Не че това е достатъчна причина да ме потърси лично, когато не съм на работа. Съжалявам. — Хвърли поглед към него. — Филмовата вечер се проваля.

— Ще я отложим. Но така и така съм свободен, мисля да дойда с теб. Умея да стоя настрана — добави Рурк, преди тя да възрази.

„Така е“, призна Ив пред себе си. Знаеше, че е отменил някои от ангажиментите си, вероятно свързани със закупуване на малка държава или планетоид, и реши, че е честно да уважи желанието му.

— Да тръгваме.

 

 

Рурк наистина умееше да стои настрана, когато трябва. Умееше и да наблюдава. Това, което видя, когато пристигнаха в парка, бяха безброй полицейски коли и малка армия униформени полицаи и оперативни работници.

Хора от медиите, надушили горещата новина, вече бяха там, а част от тази армия препречваше пътя им. Бяха поставени заграждения и като всички журналисти и обикновени зяпачи той трябваше да наблюдава иззад тях.

— Ако ти доскучае — каза му Ив, — просто си тръгни. Мога да се прибера и сама.

— Не се отегчавам лесно.

Сега се взираше в нея, наблюдаваше я. Неговото ченге. Вятърът развяваше краищата на дългия й черен шлифер, неизменен за този първи ден от месец март — суров като цялата 2060-а. Закачи значката на колана си, въпреки че едва ли някой би могъл да се усъмни, че е ченге, при това с висок чин.

Висока и атлетична, тя стигна до загражденията с широки крачки. Късо подстриганите й кестеняви коси трептяха от същия този вятър, носещ мирис на река.

Взираше се в лицето й, в съсредоточените й очи с цвят на малцово уиски и в устните, които по-рано бяха докосвали неговите с такава нежност, а сега бяха стиснати строго. Светлините играеха по лицето й и разкриваха неповторимите й черти от различен ъгъл.

Тя погледна назад към него само за миг. После премина през загражденията, за да свърши онова, за което той вярваше, че е родена.

Ив уверено закрачи между полицаите и оперативната група. Някои я познаха. Други просто доловиха онова, което бе доловил Рурк. Авторитет. Когато един от полицаите се приближи към нея, тя спря, отметна шлифера си и потупа значката.

— Лейтенант, получих заповед да ви посрещна и да ви придружа. С партньора ми пристигнахме първи на местопрестъплението.

— Добре. — Бегло го огледа. Изглеждаше млад, чист и спретнат като примерен ученик. Бузите му бяха зачервени от студа. Говорът му издаваше, че е родом от Ню Йорк, вероятно Бруклин. — Какво имаме тук?

— Наредиха ми да ви заведа да видите сама.

— Така ли? — Ив погледна значката на дебелата му униформена куртка. — Добре, Нюкърк, заведи ме.

Плъзна поглед по алеите, по редицата дървета и храсти. Местопрестъплението изглеждаше добре охранявано. И не само откъм сушата, забеляза тя, когато хвърли поглед към реката. Речните патрули бяха отцепили брега.

По гърба й пропълзя хладна тръпка на очакване. С каквото и да си имаше работа, явно беше нещо голямо.

Прожекторите, сложени от техническия екип, хвърляха бяла светлина сред сенките. В нея видя Морис да се задава насреща й. „Нещо голямо“, отново си помисли тя, щом бяха повикали главния съдебен патолог. Забеляза, че лицето му е напрегнато и угрижено.

— Далас. Казаха ми, че ще те изпратят.

— А на мен не ми казаха за теб.

— Бях наблизо с приятели. В малък блус клуб на Блийкър.

Това обясняваше ботушите. Естествената кожа в черно и сребристо, навярно принадлежала на някое влечуго, не беше нещо, което човек би обул, за да се яви на местопрестъпление. Не и винаги стилният Морис.

Дългият му черен шлифер се развяваше и разкриваше вишневочервен хастар. Отдолу беше облечен с черен панталон и сиво поло — твърде скромно за него облекло. Дългата му черна коса бе пригладена и прихваната със сребристи ластици на конска опашка.

— Командирът те е повикал — каза тя.

— Да. Все още не съм докоснал трупа. Направих само оглед. Чаках те.

Не го попита защо — разбра, че от нея се очаква да си направи изводи, без да получава външна информация.

— Ела с нас, Нюкърк — нареди тя и тръгна към прожекторите.

Мястото приличаше на пелена от сняг или лед, така изглеждаше отдалеч. А позата на трупа върху нея бе като на модел за авангардна фотография.

Но знаеше какво е. И още преди да се приближи, хладната тръпка впи ледени зъби в гърба й.

Срещна погледа на Морис, но той не издаде нищо.

Не беше нито лед, нито сняг. Тя не беше модел или произведение на изкуството.

Ив извади запечатващ спрей от чантата с принадлежностите си и я остави на земята.

— С ръкавици си — напомни й Морис, — ще ги съсипеш.

— Прав си. — Без да откъсне поглед от трупа, тя свали ръкавиците и ги пъхна в джоба си. Напръска ръцете си. Закачи диктофона на шлифера си. — Запис включен.

Оперативната група бе направила свой опис, както и Морис. Сега бе неин ред.

— Жертвата е бяла жена, кавказки тип. Установихте ли самоличността й? — попита тя Морис.

— Не.

— Все още неидентифицирана. Възраст между двадесет и пет и тридесет, кестенява коса и сини очи. Малка татуировка на пеперуда със сини и жълти шарки на левия хълбок. Тялото е голо, положено върху бял чаршаф, с разперени ръце и обърнати нагоре длани. На средния пръст на лявата ръка има сребърен пръстен. Множество видими белези от мъчения. Прорезни рани, синини, пробождания, изгаряния. Дълбоки разрези на кръст на двете китки — вероятно причина за смъртта.

Погледна Морис.

— Да. Вероятно.

— На корема е издълбан надпис, който се разчита като „Осемдесет и пет часа, дванадесет минути и тридесет и осем секунди“. — Ив въздъхна дълбоко. — Той се е върнал.

— Да — съгласи се Морис. — Върнал се е.

— Да проверим самоличността и часа на смъртта. — Тя огледа наоколо. — Може би я е донесъл през парка или по вода. Земята е замръзнала, а и това е обществен парк. Дори да успеем да вземем отпечатъци от подметки, няма да ни свършат работа. — Отново посегна към чантата си и спря, когато видя Пийбоди да бърза към нея.

— Извинявай, че се забавих толкова. Трябваше да дойда от другия край на града, а по надлеза имаше задръстване. Хей, Морис! — Изпод червената си шапка с ниско спусната козирка Пийбоди потърка нос и погледна трупа. — О, господи! Дълго се е мъчила. — Обута с грубите си зимни ботуши, тя направи крачка встрани, за да погледне от по-добър ъгъл. — Посланието. Има нещо в него. Смътно ми говори нещо. — Докосна слепоочието си. — Смътно.

— Заеми се със самоличността й — нареди Ив и се обърна към Нюкърк. — Какво знаеш?

Досега той бе стоял нащрек, но застана още по-изправен, още по-скован.

— С партньора ми патрулирахме и се натъкнахме на нещо, което приличаше на последни приготовления за обир. Проследихме един заподозрян до парка. Отправи се на изток. Посоката му бе ясна. Разделихме се, за да го пресрещнем. Тогава открих жертвата. Повиках партньора си и уведомих командир Уитни.

— Процедурата не е такава, полицай Нюкърк.

— Да, лейтенант. Реших, че при тези обстоятелства е не само оправдано, а крайно необходимо да съобщя на командира.

— Защо?

— Познах почерка, лейтенант. Баща ми също работи в полицията. Преди девет години беше в специалния екип за разследване на поредица жестоки убийства. — Той отмести поглед към трупа, а после отново към Ив. — С този почерк.

— Баща ти е Джил Нюкърк?

— Да, лейтенант. — Раменете му леко се отпуснаха при въпроса й. — Тогава следях развоя на разследването, доколкото можех. През годините, особено откакто постъпих в полицията, с него неведнъж сме разговаряли за случая. Веднага познах почерка. Чувствах, че в този случай е уместно да наруша процедурата и да докладвам лично на командира.

— Имаш право. Умно решение, полицай. Стой наблизо.

Ив се обърна към Пийбоди.

— Самоличността на жертвата е Сарифина Йорк, на двадесет и осем. Адресът й е на Уест, Двадесет и първа. Неомъжена. Работила е в „Старлайт“, ретро клуб в Челси.

Ив приклекна.

— Не е убита тук и не е била увита в този чаршаф, когато я е донесъл. Държи на чистотата около „творенията“ си. Час на смъртта, Морис?

— Единадесет тази сутрин.

— Осемдесет и пет часа. Значи я е хванал по някое време в понеделник или по-рано, ако не е включил часовника. От миналите му подвизи е известно, че започва с първата много скоро след похищението.

— Включва хронометъра с началото на работата си — потвърди Морис.

— О, мамка му. Спомних си. — Лицето й бе поруменяло от вятъра и очите й се отвориха широко при спомена. — Медиите го наричаха Жениха.

— Заради пръстена — добави Ив. — Допуснахме да изтече информация за този пръстен.

— Беше преди близо десет години.

— Девет — поправи я Ив. — Девет години две седмици и… три дни, откакто намерихме първия труп.

— Имитатор — предположи Пийбоди.

— Не, той е. Посланието, времето… това не достигна до медиите. Запазихме информацията в тайна. Но не приключихме случая. Не го заловихме. Четири жени за петнадесет дни, брюнетки между двадесет и осем и тридесет и три години. Всичките измъчвани от двадесет и три до петдесет и два часа. — Ив отново погледна издълбания надпис. — Станал е по-добър в занаята.

Морис кимна, докато довършваше огледа.

— Изглежда, е започнал с по-повърхностните рани, както преди. Ще потвърдя това, когато я откараме у дома.

— Има белези от връзване на глезените и китките малко над разрезите. — Ив повдигна едната ръка. — Не е лежала и търпяла без съпротива, както изглежда. При другите бе използвал наркотици.

— Да, ще проверя.

Ив си спомни всичко, всяка подробност от разследването, отчаянието и яростта, които го съпътстваха.

— Навярно е измил косата и тялото й със скъпи козметични продукти. Увил я е, може би в найлон, за да я премести. По телата на другите нямаше дори прашинка. Прибери пръстена като веществено доказателство, Пийбоди. Можеш да я откараш, Морис. — Ив се изправи. — Полицай Нюкърк, искам пълен и подробен доклад, незабавно.

— Да, лейтенант.

— Кой е началникът ти?

— Громан. От Седемнадесето управление съм.

— Баща ти все още ли работи там?

— Да, лейтенант.

— Добре, Нюкърк, подготви този доклад. Пийбоди, провери списъка на лицата в неизвестност. Трябва да се свържа с командира.

 

 

Когато излезе от парка, вятърът бе утихнал. Поне малко милост. Тълпата зяпачи беше оредяла, но медийните хрътки изглеждаха още по-настървени. Единственият начин да овладее положението беше да застане лице в лице с тях.

— Няма да коментирам. — Трябваше да крещи, за да надвика въпросите, с които вече я засипваха. — Ще направя кратко изявление. Ако не престанете да викате, няма да получите и това. По-рано тази вечер — продължи тя сред глъчката и нивото на шума спадна — патрули на нюйоркската полиция са открили труп на жена в Ийст Ривър Парк.

— Идентифицирана ли е?

Ив прониза с поглед репортерите, които не зачитаха авторитета й.

— От небето ли сте паднали, или просто правите гимнастика на гласните си струни? Всеки слабоумник знае, че не можем да разкрием самоличността на жертва, преди да уведомим близките й. Причината за смъртта ще бъде установена от медицински експерт. Ако на някой глупак му хрумне да пита дали имаме следа, няма да получи достъп до каквато и да е информация. Ясна ли съм? Сега престанете да ми губите времето.

Гневно се отдалечи и бе на половината път към колата си, когато видя Рурк да стои облегнат на нея. Напълно бе забравила, че е там.

— Защо не си се прибрал у дома?

— Какво? И да пропусна шоуто? Здравей, Пийбоди.

— Здравей. — Тя успя да му се усмихне, въпреки че бузите й бяха сковани от лед. — Бил си тук през цялото време?

— Почти. Поразходих се. — Рурк отвори вратата и извади две термо чаши. — Да ви донеса подаръци.

— Това е кафе — каза Пийбоди с въздишка на благодарност. — Горещо кафе.

— Дано ви посгрее. Страшно ли е? — попита той Ив.

— Доста. Пийбоди, потърси връзка с близките на жертвата.

— Йорк, Сарифина. Веднага.

— Тръгвам си — заяви Рурк, но спря. — Как беше името?

— Йорк — повтори Ив. — Сарифина. — Стомахът й се сви. — Нима ще кажеш, че си я познавал?

— Около тридесетте, привлекателна брюнетка? — Отново облегна гръб на колата, когато Ив кимна. — Назначих я преди няколко месеца за управител на клуб в Челси. Не мога да кажа, че зная друго за нея, освен че ми се стори будна, енергична и компетентна. Как е умряла?

Преди Ив да отговори, Пийбоди се върна при тях.

— Майката е в Рино, Невада. Бащата на Хаваите. Колко ли е топло там? Има сестра, която живее тук, в Мъри Хил. Сарифина е в списъка с изчезналите лица. Сестра й е съобщила за нея вчера.

— Първо да отидем до жилището на жертвата, после до клуба и накрая при сестрата.

Рурк докосна ръката на Ив.

— Не ми каза как е умряла.

— Мъчително. Няма време за подробности. Мога да ти уредя транспорт или…

— Ще дойда с вас. Беше моя служителка — изтъкна той, преди да чуе възраженията й. — Идвам с вас.

Отказа се да спори с него. Не само бе загуба на време и енергия, а и би могъл да помогне.

— Ако някой служител, особено заемащ отговорна длъжност, не се появи на работа няколко дни, биха ли те уведомили?

— Не непременно. — Рурк се постара да прикрие смущението си от тона й на ченге. — И определено не зная какъв е бил графикът й, но ще проверя. Ако не се е явила на работа, вероятно някой я е прикрил… или е било съобщено на директора на подотдел „Развлекателни дейности“.

— Трябва ми име.

— Ще го получиш.

— Обявена е за изчезнала вчера. Който е поел случая, би трябвало вече да е разпитал колегите й в клуба, съседи, приятели. Нужна ни е връзка там, Пийбоди.

— Ще я уредя.

— Кажи ми как е умряла — отново настоя Рурк.

— Морис ще установи причината за смъртта.

— Ив.

Тя надникна в огледалото за обратно виждане и срещна погледа му.

— Добре, мога да ти кажа как е станало, поне в общи линии. Дълго е била следена. Убиецът е посветил доста време да наблюдава и изучава навиците й, ежедневните й занимания, транспорта, който ползва, уязвимите й моменти… онези, в които е най-вероятно да остане сама и незащитена. Когато е бил готов, най-вероятно я е похитил от улицата. Има собствена кола за тази цел. Упоил я е и я е откарал в своето… — Бяха го наричали „ателие“, спомни си Ив — … на място, което е подготвил, най-вероятно в дома си. Веднъж стигнал там, или я е държал упоена, докато реши, че е готов, или… ако е била първата, веднага е започнал.

— Първата?

— Точно така. Когато е готов, нагласява часовника. Сваля дрехите й, връзва я. Предпочитаното средство е въже… здраво. Протрива китките при съпротива. Използва четири метода на изтезание… четири физически, не знаем за психологическите. Горещина, студ, остри инструменти, тъпи инструменти. Прилага ги с нарастваща жестокост. Продължава, както навярно се досещаш, докато жертвата престане да му носи достатъчен стимул, наслада или интерес. Тогава ги довършва, като прерязва китките им и оставя кръвта им да изтече. Постмортем издълбава на корема колко време са издържали — в часове, минути и секунди.

Последва дълъг миг пълно мълчание.

— Колко? — попита Рурк.

— Била е силна. После ги измива. Изтърква ги идеално със скъп сапун и шампоан. Предполагаме, че ги увива в найлон и ги транспортира до предварително избрано място. Оставя ги там върху бял чаршаф. Слага сребърен пръстен на безименния пръст на лявата ръка.

— Аха… — промърмори Рурк, загледан през прозореца. — Спомням си нещо от тази история. Чувал съм нещо.

— Между единадесети и двадесет и шести февруари 2051-ва той отвлече, измъчва и уби четири жени по този начин. После престана. Просто престана. Потъна в небитието, мамка му. Надявах се, че е отишъл в ада.

Рурк най-сетне разбра защо съпругата му беше повикана лично от командира в извънработно време.

— Ти си разследвала тези убийства.

— Фийни. Той беше главният. Аз все още бях току-що получил повишение детектив. Поехме случая. При второто убийство беше сформиран специален екип. Но не успяхме да го пипнем.

„Четири жени — помисли си Ив, — за които досега няма възмездие“.

— От време на време изплува отново — продължи тя. — На различни места. За две, две и половина седмици четири-пет жени. После се покрива. За година, година и половина. Сега се е върнал в Ню Йорк, откъдето, мислим, е започнало всичко. Обратно към началото… и този път ще приключим случая.

 

 

В добре обзаведената си всекидневна, с бутилката шампанско, която по традиция отваряше, за да отпразнува завършването на всеки успешен проект, човекът, когото преди години медиите бяха нарекли Жениха, седна пред мултимедийния екран.

Знаеше, че е твърде рано. Нямаше да чуе репортажи. Щяха да открият последното му творение едва сутринта. Но не устоя на изкушението да погледне.

„Няколко секунди, за всеки случай“, каза си той, после щеше с наслада да пие шампанско на фона на музика. Пучини може би, в чест на… нужен му бе миг да си спомни името й. Сарифина, да. Прекрасно име. Пучини за Сарифина. Беше забелязал, че тя реагира най-добре на музиката на Пучини.

Превъртя каналите и почти веднага бе възнаграден. Преливайки от задоволство, кръстоса крака и се подготви да слуша рецензиите за последната си творба.

— Самоличността няма да бъде разкрита, преди да бъдат уведомени близките на жената. На този етап няма потвърждение, че е била убита, но присъствието на лейтенант Ив Далас на местопроизшествието сочи, че става дума за престъпление.

Изръкопляска, когато на екрана се появи лицето на Ив.

— Ето те и теб — каза той. — Здравей отново! Толкова е хубаво да видя стара приятелка. Този път ще се опознаем много по-добре. — Повдигна чашата си за тост. — Зная, че ще бъдеш най-великият ми шедьовър.