Нора Робъртс
Създадени в смъртта (23)

22.

„Две енергийни таблетки и опиат за десерт“, помисли си Ив. Комбинацията я караше да се чувства оглупяла, да трепери и да й се гади. Но трябваше не само да остане на крака, а и да свърши работата си.

Потърси белезниците отзад на колана си. Или не бяха там, или напълно бе загубила усещане в лявата ръка.

— Мамка му. Трябва да закопчея копелето, а белезниците… сигурно съм ги изпуснала някъде горе, когато ме упои. Само да… добре. — Обърна се и видя въжетата, проврени през отвори отстрани на масата. — Това ще свърши работа.

— Не изглеждаш добре — отбеляза Ариел. — Аз съм за оплакване, но и ти не изглеждаш добре.

— Посветих доста часове на издирването ти, Ариел.

Ив се пребори с възлите на въжетата и изруга под носа си, когато усети пръстите си отпуснати като соеви кренвирши.

— Благодаря.

— Няма проблем. Проклятие! Да не би този кучи син да е бил скаут или нещо подобно?

— Винаги съм ги смятала за малки психопати.

С треперещи пръсти, хлъзгави от пот, Ив дърпаше и теглеше.

— Почти успях, мамка му. Само почакай.

— Няма къде да ходя.

Освободи едното въже, а после се преви на две, когато стомахът й се разбунтува.

— Малко ми се гади. Не се тревожи, ако повърна.

Ариел успя да се усмихне със стиснати зъби.

— Повърни върху него. Стар мръсник.

С одобрителен и малко пиянски смях, Ив приклекна да върже ръцете на Лоуъл.

— Куражлийка си, Ариел. Истинска амазонка. Разбирам защо Ерик се е влюбил в теб.

— Какво? Ерик? Ерик е влюбен в мен?

Ив попи потта от челото си и погледна бледото й лице.

— Може би трябваше да го запазя в тайна. Прекрачих границата. Опиатът развърза езика ми. Но слушай — продължи тя, докато омотаваше въжето около китките на Лоуъл малко по-здраво, отколкото бе необходимо. — Ако не си падаш по него, нали разбираш… Ако не е твой тип, не бъди жестока. Защото здравата е хлътнал.

Ив се изправи въпреки световъртежа, за да откачи второто въже — за краката на Лоуъл. Видя сълзите, които се стичаха по лицето на Ариел.

— О, господи, зная, че болките са непоносими, потрай само още няколко минути.

— Влюбена съм в онзи откачалник почти откакто се нанесе в апартамента отсреща. Досега глупакът не е направил нито една крачка.

— О… — „Хората са толкова странни“, помисли си Ив. Тази жена бе издържала на невъобразими мъчения, а плачеше, защото някой изпитвал нежни чувства към нея. — Може би сега ще направи крачката. За бога, музика, стоп! — нареди тя, докато връзваше краката на Лоуъл. Но гласовете продължиха да се носят във въздуха. — Знаеш ли как е спирал това нещо?

— Не. Вързана съм, откакто се озовах тук.

Ив се отпусна на задните си части и избухна в смях.

— Хрумвало ли ти е да се откажеш от печенето на сладкиши и да се заловиш с полицейска работа, Ариел? Кълна се, имаш куража и гаднярската жилка за това.

— Сладкарството ми харесва. Ще ти направя най-невероятната торта. Ще бъде истинско произведение на изкуството. О, господи, мислиш ли, че скоро някой ще донесе болкоуспокояващи?

— Няма да се забавят. Ще се опитам да отворя вратите или да разбия стъклото.

— Но… не ме оставяй.

— Слушай. — Ив запази равновесие и се приближи, за да застане лице в лице с нея. — Няма да мръдна оттук без теб. Имаш думата ми.

— Как се казваш? Съжалявам, каза ли ми името си?

— Далас. Ив Далас.

— Ако се смиля над Ерик и се съглася да се оженим, ще кръстим първото си дете на теб.

— Не го чувам за първи път.

— Измъкни и двете ни оттук, Далас.

Ив пристъпи към вратата, дръпна я, побутна я, ритна я и я удари с юмрук. Изруга. Когато се обърна, покри лицето на Ариел с шлифера.

— Само за минута, в случай че се разхвърчат стъкла.

Вдигна оръжието си и изстреля лъч към вратата.

Стъклото издържа, но тя забеляза, че леко се разклати. Прицели се в същата точка, после трети път. При четвъртия изстрел се появиха безброй пукнатини, като паяжина.

— Почти успях, Ариел.

Ив прибра оръжието, взе табуретка и я стовари върху напуканата врата. Удря, докато по земята заблестяха стъкълца и се получи достатъчно голям отвор.

Когато остави табуретката, се върна при Ариел, за да открие лицето й. Забеляза, че е малко по-бледо и уплашено. Трябваше да я измъкне час по-скоро.

— Намерих изход. Сега ще срежа тези въжета.

— Внимавай ножът да не се отплесне. Омръзна ми да ме режат.

Ив взе един от инструментите на Лоуъл, повдигна шлифера от ръката й. Цялата бе в дупки, разрези и изгаряния. Допря острието до въжето, погледна я в очите.

— Ще си плати. Кълна се, че ще си плати за всяка минута, която си прекарала тук.

Трябваше да пререже въжетата, но примките да останат около изранените китки на Ариел. Трудно бе да овладее яростта, която се надигна у нея при вида на раните.

Когато освободи краката й, чу Лоуъл да издава тих стон.

— Събужда се! Събужда се! — С писклив от паника и болка глас, Ариел положи усилие да се надигне. — Нали не може да се освободи?

— Не. Не може да стане сам. Дори да се опита. Виж, имаме това.

Ив отново извади оръжието си.

— Защо не го зашеметиш още веднъж? Искам да видя.

— Харесва ми отношението ти, но мисля, че е крайно време да те измъкнем оттук. Ето, сложи този шлифер. — Докато плъзгаше ръкавите нагоре, Ариел простена.

— Извинявай.

— Няма нищо. — Не откъсваше поглед от Лоуъл. — Добре съм. Можеш ли да ми помогнеш да сляза, за да го сритам? В лицето. Това си представях, че правя. Искам да го сритам в лицето.

— Отново ми харесваш. Но ето какво ще направим. Искам да обвиеш ръце около врата ми. Навсякъде има стъкла, а нямам резервен чифт обувки. Просто се дръж за мен и ще те изнеса навън. Дръж се за мен, Ариел. Ще те измъкна.

— Като… като шимпанзе — задъхано промълви Ариел, когато Ив застана с гръб към масата.

— Да, точно така. Ще се повозиш на гърба ми и се надявам в замяна да опитам безплатно някои твои произведения.

Ариел колебливо се засмя и се отпусна на гърба и раменете й.

— Готова ли си? Да тръгваме.

Леко залитайки от опиатите, Ив се приведе, за да понесе товара. Съсредоточи се върху вратата. Пет крачки, за да стигне до там, прецени тя, докато бавно пристъпваше. Още две може би, за да избегне натрошените стъкла по пода.

„Навън има техника за комуникация“, напомни си тя, докато по кожата й се стичаше пот, а Ариел сподавено ридаеше на гърба й. Щеше да повика подкреплението, медицински екип.

Прозвуча трясък, после бягащи стъпки. Ив стисна оръжието в ръката си. Отдъхна си, когато чу Рурк да вика името й.

— Тук! Повикайте линейка! Спасителите са тук, Ариел.

— Не, не. — Главата на Ариел се отпусна на рамото й. — Ти ме спаси.

Рурк прелетя през лабиринтите в подземието, следвайки ехото на гласа й. Бе достигнало до него, по-силно от музиката, като глътка въздух, за която бе копнял.

Видя я — бледа, с капки пот, проблясващи по лицето, с оръжие в ръка и тихо ридаеща жена на гърба.

Той свали своето оръжие и изчака тръпката в корема му да премине.

— Дойдохме да ви измъкнем.

Успя да му се усмихне.

— Крайно време беше.

След миг стигна до нея и въпреки прииждащите полицаи, хвана умореното й лице с длани и я целуна.

— Ето. — Посегна да повдигне Ариел от гърба й. — Нека ви помогна.

— От твоите хора ли е? — попита Ариел.

— Да. От моите.

Ариел впери поглед в лицето му.

— Уау!

Издаде дълга, дълбока въздишка и затвори очи.

— Сега да позвъним на медицинския екип. — Ив се приведе, опря ръце на коленете си. — Пийбоди, тук ли си?

— Налице и на линия.

— Искам това място да бъде отцепено. Искам група оперативни работници да обходят всеки сантиметър, да документират всичко.

— Далас, изглеждаш малко пребледняла.

— Упои ме, мръсникът. Докоснах го за част от секундата. Енергийни таблетки, опиат — в стомаха ми е химически буламач. — Остана на мястото си, подсмихвайки се. — По дяволите. Всичката електроника отказа. Андроидът, който е някъде на горния етаж, я деактивира. Господи, някой да спре тази музика, преди главата ми да експлодира. — Надигна се, олюля се и може би щеше да падне, ако Фийни не бе сграбчил ръката й. — Световъртеж. Добре съм, само малко ми се гади. Лоуъл е там, обезвреден. Трябва да го замъкнеш в централата. На теб се пада честта.

— Не, не на мен. — Фийни леко стисна ръката й. — Но ще го замъкна заради теб. Макнаб, помогни на лейтенанта да се качи горе, а после довлечи задника си обратно тук и се заеми с електрониката.

— Нямам нужда от помощ — възрази Ив.

— Ще се пльоснеш по очи — прошепна Фийни в ухото й. — Ще се изложиш.

— Да. Да.

— Просто се подпирайте на мен, лейтенант.

Макнаб обви ръка около талията й.

— При опит за опипване все пак мога да те нокаутирам.

— Независимо от състоянието ти, Далас, винаги всяваш страх у мен.

— Охо! — Трогната, тя преметна ръка през раменете му. — Много мило.

Поемайки тежестта й, той я поведе през лабиринта от стаи и нагоре по стълбите.

— Не можахме да влезем — заговори Макнаб. — Пристигнахме десетина минути след теб… проклети задръствания… и не можахме да влезем в къщата. Колата ти не беше отвън, но знаехме, че си тук. Не успях да проникна през охранителната система. Рурк се справи. Бяхме повикали хора с тарани и лазерни факли, но той се справи.

— Нищо не може да го спре.

— Нужно му бе време, дори и на него. Тази шибана сграда е като Пентагона или нещо подобно. Трябваше да преминем през още една врата в сутерена.

— Колко време съм била там вътре?

— Двадесет минути… половин час може би.

— Не е зле.

— Аз ще я поема оттук нататък — каза Рурк.

— Не… о, не ме вдигай на ръце.

Но той вече я държеше в прегръдката си.

— Ще те понося поне за минута. — Потърка лице в шията й, докато покрай тях тичаха полицаи и оперативни работници. — Не можах да стигна до теб.

— Все пак стигна. Освен това… казах ти, че мога да се справя сама.

— Успя, както винаги. Пострадала ли си?

— Не. Чувствам се, сякаш съм изпила бутилка вино, и то не особено добро. Но вече отминава. Господи, косата ти ухае толкова хубаво. — Вдъхна аромата и изведнъж се опомни. — Проклети опиати. Трябва да ме оставиш. Това подкопава репутацията и авторитета ми.

Пусна я да стъпи на земята, но остана с ръка около талията й за опора.

— Трябва да полежиш.

— Не, наистина. Ако легна, световъртежът няма да отмине. Трябва да повървя, за да се съвзема.

— Лейтенант! — Нюкърк се приближи с шлифера й. — Госпожица Грийнфийлд помоли да ви върна това.

— Благодаря. Къде е тя?

— В ръцете на медицинския екип, в коридора… мисля, че би трябвало да го нарека фоайе.

— Добре. Полицай Нюкърк, свършихте добра работа.

— Благодаря, лейтенант. Чувствам се удовлетворен.

— Искам да я видя, преди да я откарат — каза Ив на Рурк и му позволи да й помогне да стигне до фоайето.

Ариел лежеше на количка, завита с одеяло, и двама медици се готвеха да я откарат.

— Дайте ми минута. Хей — каза тя на Ариел, — как си?

— Дадоха ми някакво вълшебно болкоуспокояващо. Чувствам се страхооотно. Ти спаси живота ми.

Ариел посегна към ръката й.

— Просто участвах в спасяването. Както и всички полицаи тук и този цивилен. Но знаеш ли какво, Ариел? Най-много трябва да благодариш на себе си. Ще се наложи да поговорим с теб, когато се почувстваш по-добре.

— За да си плати.

— Точно така.

— Когато и където кажеш.

— Добре. Още само секунда — каза тя на медиците и протегна ръка към Рурк. — Дай ми джобния си линк. — Взе го и набра номер. — Здравей, Ерик. Хей — прекъсна го тя, когато я засипа с въпроси, — успокой се. Тук е някой, който иска да поговори с теб. — Сложи линка в ръката на Ариел. — Кажи „здравей“, Ариел.

— Ерик? Ерик! — засмя се тя през сълзи и премрежените й очи засияха. — Той плаче. Не плачи, Ерик. Вече съм добре. Всичко е наред.

— Вървете — каза Ив на медицинския екип. — Кажете на момчето по линка къде ще я откарате. Ще поиска да дойде там.

— Добра работа, лейтенант — промърмори Рурк, докато бутаха количката с Ариел към вратата.

— Да. Винаги можеш да си купиш нов линк. Трябва да отида в централата, за да довърша това.

— Заедно трябва да го довършим — поправи я той.

 

 

Когато стигна до централата, вече по-бодра, Ив си поръча имитация на яйца от закусвалнята, с надеждата да й дадат сили. Набождаше от тях в щаба и ги преглъщаше с вода, колкото можеше да поеме.

Искаше да вземе душ, искаше да подремне. Но повече от всичко на света искаше да застане срещу Лоуъл в залата за разпити.

Стана от пулта и закрачи към таблото, загледана в дългия списък с имена.

— За всички тях — тихо заговори тя. — Онова, което направихме и правим сега, е за тях. Ето посланието, което трябва да бъде отправено. В стаята за разпити, в съда, в медиите. Важно е.

— Никой от хората, които работиха в тази стая през последните дни, няма да ги забрави — увери я Рурк.

Ив кимна.

— Ще се забавим доста. Зная, че няма да си тръгнеш, преди да приключим, затова не си правя труда да го предлагам. Можеш да отидеш в залата за наблюдение или за да ти бъде по-удобно, да проследиш разпита на някой от мониторите.

— Предпочитам залата за наблюдение.

— Добре тогава. Ще наредя да го доведат, така че си избери място. Трябва да поговоря с Пийбоди.

Отправи се към общото помещение. Глъчката вътре секна и я посрещнаха с бурни аплодисменти. Ив повдигна ръка.

— Запазете това за по-късно — нареди тя. — Все още не сме свършили. Пийбоди.

Партньорката й стана от бюрото и леко се поклони, преди да тръгне след нея.

— Изгаряме от нетърпение.

— Да, зная. Пийбоди, имам голяма молба към теб.

— Слушам.

— Като партньор на главния разследващ заслужаваш да си побъбриш с копелето в стаята за разпити. Твое право е. Но те моля този път да го отстъпиш на Фийни.

— Мога ли да седя в залата за наблюдение и да показвам среден пръст на Лоуъл?

— Разбира се. Задължена съм ти.

— Не. За този случай никой не дължи на никого нищо.

— Добре. Нали ще го доведеш? Стая А.

— С най-голямо удоволствие. Далас? Просто ми се иска да затанцувам.

Направи го, докато се отдалечаваше с модерна ритмична стъпка. Ив влезе в офиса си и се обади на Фийни.

— Стая за разпити А, той идва.

— Опържи задника му на бавен огън.

— Ти довлечи своя тук долу и ми помогни да го опържим, баровец.

— Пийбоди…

— Ще наблюдава, както и половината полицаи от отдела. Хайде, Фийни, това е нашият случай. Да го приключим.

— Тръгвам.

 

 

Когато стана време, тя влезе с Фийни. Лоуъл седеше кротко, сам, с вид на скромен възрастен човечец с приятна и малко загадъчна усмивка.

— Лейтенант Далас, това е много неочаквано.

— Запис, включен, лейтенант Ив Далас и капитан Райън Фийни, разпит на заловения Робърт Лоуъл. — Съобщи всички цифри от документацията и му прочете обновената версия на правата при разпит. — Робърт Лоуъл, разбирате ли правата и задълженията си при тези обстоятелства?

— Напълно. Бяхте много ясна.

— Разбирате, че сте обвинен в отвличания, изтезания, задържане в плен и убийства на шест жени, както и в отвличането и задържането на Ариел Грийнфийлд против волята й и по-нататък ще бъдете разпитван от международната полиция във връзка с други отвличания, изтезания, незаконни задържания и убийства.

— Да, разбирам. — Той продължи да се усмихва приветливо, скръстил закръглените си ръце. — Може ли да спестим време, като се призная за виновен по всички обвинения? Или самопризнанията ми няма да бъдат интересни?

— Много си весел — отбеляза Фийни — за човек, който ще прекара остатъка от жалкия си живот на убиец в циментирана килия.

— Е, това всъщност няма да се случи с мен. Ще сложа край на живота си кротко и спокойно през следващите двадесет и четири часа, на което имам право по договор, подписан след подадена молба за право на смърт. Валиден е — продължи той с мелодичен глас. — Към молбата са приложени свидетелства от лекарите ми за неизлечимо смъртоносно заболяване. Адвокатите ми ме увериха, че важат дори при криминални обвинения. Нито щатските, нито международните власти могат да оспорят правото на личността да умре. И разбира се, ще бъдат спестени значителни разходи. Така че…

Сви рамене.

— Мислиш, че можеш да се отървеш лесно, като глътнеш няколко хапчета? — попита Фийни.

— Всъщност да. Не е това, на което се надявах, повярвайте ми. Не успях да завърша работата си напълно. Ти трябваше да бъдеш последното ми творение — обърна се той към Ив. — Кулминацията на всичко. Щом приключех с теб, щях да пристъпя към собствената си кончина напълно удовлетворен. Все пак постигнах много.

— Добре. — Ив се облегна назад на стола и кимна. — Погрижил си се за всичко. Не мога да отрека, Боб, че си невероятно предвидлив. Възхищавам ти се за това. Не е толкова сладко да заловя някой глупав и небрежен убиец.

— Редът е една от запазените ми марки.

— Да, забелязах. Благодаря, че ни спестяваш време, като си готов да направиш пълни самопризнания, но след работата, която свършихме, държим да узнаем всички подробности. Можеш да наречеш това нашата кулминация. Така че… разговорът ни ще продължи дълго — каза тя с приятелска усмивка. — Нещо за пиене? Все още съм малко замаяна от онова, с което ме дрогира. Ще си взема доза студен кофеин. Искаш ли?

— Много мило, благодаря. Бих пийнал нещо газирано.

— Веднага. Фийни, можеш да излезеш за малко, докато отскоча до автомата. Запис, пауза.

— Какво, по дяволите… — започна Фийни, когато излязоха от залата за разпити.

Всичко в нея стана сурово — изражение, поглед, глас.

— Имам начин да се справим с това. Не ми задавай въпроси. Никакви. Когато се върнем вътре, ще продължим играта. След като чуем подробностите, ще го приберем на топло. Ще ми дадеш ли линка си? Все още не съм си взела нов. Изчакай ме.

Взе линка на Фийни и тръгна към автомата. Позвъни на Пийбоди в режим „вибрация“.

— Кажи на Рурк, но тихо, да излезе за минута. Не ми говори. Не съм ти се обаждала.

Затвори и втренчи поглед в машината. След няколко мига Рурк застана зад нея.

— Лейтенант?

— Вземи ми пепси, сироп и бяла сода. Искам онова нещо да изчезне — прошепна тя. — Можеш ли да направиш така, че договорът, който му дава право да сложи край на живота си, да изчезне? Без никаква следа, никъде?

— Да — спокойно отвърна той, докато поръчваше напитките.

— Това, за което те моля, е прекрачване на границата. Дадох й дума, че той ще си плати. Дадох дума на всички тях в щаба, преди да изляза. Затова съм готова да я прекрача.

Рурк взе чашите, подаде й ги. Когато очите му срещнаха нейните, погледът й говореше повече от хиляди думи.

— Трябва да изляза — каза той на висок глас. — Жалко, че не мога да остана да те изчакам, но очаквах няколко обаждания и съобщения на линка, който даде на Ариел. Дано успея да се върна, след като се погрижа за това. Иначе ще се видим у дома.

— Да. Добре. Благодаря.

Разделиха се и тя се върна при Фийни.

— Взех ти бяла сода.

— За бога…

— Хей, ако искаш нещо друго, да беше казал. Ще изчезне — прошепна Ив. — Не разпитвай, имаш думата ми. Той няма да умре както желае. Ще го оставим да вярва в това, докато изкопчим всичко, което ни е нужно.

Фийни дълго се взира в очите й, после кимна.

— Добре. Да вървим.

Разпитът продължи часове, но Лоуъл не поиска нито миг почивка. Ив осъзна, че е главозамаян. След толкова време и толкова усилия най-сетне имаше възможност да разкаже за своята страст.

Описа всяко убийство с най-малки подробности.

Ив и Фийни работеха в тандем, в стария спокоен ритъм.

— Имаш добра памет — отбеляза Фийни.

— Да. Ще намерите подробни сведения за всеки проект. Воденето на документация и „разкрасяването“ й, би могло да се каже, беше едно от задълженията ми по време на войната. Сигурен съм, че сте взели всички книжа от лабораторията и офиса ми. Преди да узная, че умирам, се надявах трудовете ми да бъдат публикувани. Вярвам, че това ще се осъществи, макар и посмъртно.

— Какво те накара… — започна Ив — да се заловиш с тази работа? Разбрахме, че жените…

— Партньорките. Гледах на тях като на партньорки.

— Едва ли са виждали нещата така, но добре. Партньорките са били подобия на твоята мащеха.

— Бяха нейни превъплъщения, което е различно. Тя беше първата Ева. — Чаровно се усмихна. — Знаех, че ти трябва да бъдеш последната^[1].

— Жалко, че този път не ти провървя.

— От самото начало знаех, че може да се проваля, но ако бях успял, щях да постигна самото съвършенство. Каквото беше тя. Беше великолепна. Ще намерите и много записи на нейни изпълнения. Отказа се от бляскава кариера заради мен.

— Заради теб?

— Да. Бяхме, може да се каже, духовни партньори. Не можех да се науча да свиря… тя беше виртуозна пианистка, нито пък имах глас. Но чрез нея развих огромна любов и възхищение към музиката. Чрез нея бях спасен.

— От какво?

— Баща ми ме смяташе за недъгав. Трудности при раждането ми, които причинили… недостатък, така да се каже. Имах проблеми с овладяването на импулсите си, изпадах в странни настроения. Като съвсем малък за известно време бях изпратен в дом, въпреки възраженията на дядо ми. Тогава в живота ми се появи Едуина. Беше търпелива и любяща и използваше музиката, за да ме успокоява и развлича. Беше моя майка и партньорка, и голямата ми любов.

— Загинала е по време на войните — подкани го Ив.

— Тогава дойде времето й. Човешкият живот е цикъл от време, воля и индивидуално приемане.

— Но ти си я изпортил — каза Ив. — Чул си я да разговаря с мъж, войник, с когото са били влюбени. Чух, че е възнамерявала да те изостави. Не си могъл да й го позволиш, а?

На лицето му за миг се изписа гняв.

— Откъде можеш да знаеш нещо за това?

— Голям умник си, Боб. Но и ние сме умници. Какво направи, когато разбра, че се готви да те напусне?

— Не можеше да ме изостави. Нямаше право. Ние си принадлежахме. Беше ужасно предателство, непростимо. Нямаше друг избор, никакъв, освен онова, което трябваше да се направи.

— И какво беше то? — попита Фийни.

— Да отида при баща си и при дядо и да им кажа за измяната й. За плановете й да избяга от нас с един от войниците. За предателството й.

— Накарал си ги да мислят, че е шпионка. Предателка спрямо каузата.

Той разпери ръце с въздишка на мъдрец.

— Беше все едно, голяма трагедия за всички ни. Отведоха ги, нея и войника, в лабораторията на дядо ми.

— В къщата в Ню Йорк, където си подмамвал жените. В подземието, където си работил и където дядо ти е измъчвал пленници по време на Градските войни.

— Научих много от дядо си. Наблюдавах го, докато работеше с Едуина… той настояваше. Проумях толкова много неща, докато гледах. Станах силен и уверен. Бяха нужни няколко дни. По-дълго, отколкото за войника. — Лоуъл овлажни устни, отпи малка глътка. — Мъжете са по-слаби, както казваше дядо ми. Много често са по-слаби от жените. Накрая тя умоляваше за смърт. Погледнах я в очите и видях всички отговори, цялата любов и красота, която извира, когато тялото, умът и духът са разголени до най-дълбоката си същност. Самият аз сложих край на времето й, това беше моят дар за нея. Беше първата и всички следващи бяха нейни отражения.

— Защо чака толкова дълго, преди да се заловиш с тези отражения?

— Заради лечението. Баща ми упорито настояваше да бъда подложен на лечение и ме държеше под строг надзор. Умствените способности отслабват от медикаментите, губи се яснотата на ума, която е необходима за работата.

— Но Корин Дагби, която умъртви тук, в Ню Йорк, не е била първата ти жертва. — Ив поклати глава. — Далеч не е била първата. Трябвало е да се упражняваш, да се усъвършенстваш. Колко други е имало преди Корин?

— Учех се от дядо си, продължих обучението и участвах в семейния бизнес. Упражнявах се върху мъртъвци под напътствията му. И пътувах. Започнах сериозна практика преди двадесет години, след смъртта на баща ми. Отначало трябваше да се уча и да експериментирам. Нужно ми бе десетилетие, докато се почувствам готов за проектите си. Документирах всички предишни опити, неуспешните и почти успешните. Ще намерите всичко в записките ми.

— Удобно.

Ив се обърна при почукване на вратата. Пийбоди надникна в залата.

— Извинете, лейтенант. Може ли за минута?

— Да. Продължавай — каза тя на Фийни и излезе.

— Рурк ми се обади преди малко. Помоли да ти предам, че е успял да свърши онова, за което излезе, и вече е свободен, така че ще дойде насам. Каза, че се надява да види края на разпита.

— Добре. Искам с Макнаб да проверите договора на това копеле. Не мога да приема на доверие твърденията му, че не му остава много живот. Въведете всички лични данни от местопрестъплението, събудете адвокатите му в Лондон. Лекарите също, ако намерите информация за тях. Искам потвърждение, че не ни будалка.

— Защо да…

— Просто ми намери потвърждение, Пийбоди.

— Да, лейтенант.

Ив се върна вътре и се отпусна на един стол, докато Фийни измъкваше още подробности от Лоуъл.

— Исках да те попитам — намеси се тя — колко издържа Едуина Спринг. Нейното време.

— Дядо ми прилагаше различни методи, с по-дълги почивки, отколкото аз смятам за необходимо. Все пак беше много силна и издръжлива. Деветдесет и седем часа, четиридесет и една минута и осем секунди. Никоя не достигна нейното ниво. Вярвах, че ти може да успееш, и затова възнамерявах да завърша с теб онова, което започнах с нея.

— Питам се колко ли би издържал ти — отбеляза Ив и стана, когато Пийбоди отново застана на прага.

Ив излезе и остави вратата да се затвори зад тях.

— Е?

— Не разбирам. Няма никаква документация в подкрепа на твърденията му. Нито в медицинския му картон, нито в официалните бази данни, а Макнаб ги прерови два пъти. Свързах се с адвоката в Лондон… шефа на кантората, и не му беше никак приятно да го безпокоят у дома.

— Ах.

— Да. Опита да се измъкне с правото си на лично време. Обясних, че клиентът му е арестуван за множество убийства и за да избегне съдебно преследване, изважда този договор за право на преждевременна смърт. Поисках съдействие от командира. Юристът заяви, че Лоуъл има валидни медицински свидетелства, но и той не можа да предостави документация. Направо обезумя. Разкрещя се за отлагане на разпити и прочие, но няма никакво влияние в Съединените щати.

— Това ми е достатъчно.

— Но…

— Приключваме случая, Пийбоди. Добра работа.

Ив отново влезе и затвори вратата под носа й.

— Само да обобщим — заговори тя. — Признаваш, при пълно разбиране на правата и задълженията си, след отказ от присъствие на адвокат или друг представител, че си извършил изброените престъпления:

— Вие ги наричате „престъпления“, но да, признавам.

— Колко време ти остава да живееш според лекарите?

— Не повече от две години, с мъчителни болки, неприятно и унизително съществуване през последните седем месеца дори при лечение. Предпочитам спокоен и контролиран край на живота си.

— Не се и съмнявам. Но знаеш ли, няма да го получиш. Нямаш документ за право на преждевременна смърт, Боб.

— Разбира се, че имам.

— Не… Прехвалените ти лондонски адвокати не можаха да предоставят такъв. — Сложи длани на масата, наведе се към него. — Липсата на писмено сведение означава, че не сме длъжни да приемем твърденията ти за истина и да ти съдействаме за лесна кончина. Две години са далеч по-малко време, отколкото ми се иска да страдаш, но ще ги прекараш в килия. Част от тях в нечовешки мъки и отчаяние.

— Не. — Лоуъл бавно поклати глава. — Имам свидетелства.

— Нямаш нищо. Вече нямаш и право да подадеш молба за прекратяване на живота си. Обвинен си и си направил самопризнания за множество убийства. Лесният изход току-що се затвори за теб.

— Лъжеш. — Устните му затрепериха. — Опитваш се да ме извадиш от равновесие, да ме изнервиш.

— Продължавай да си мислиш така. Мисли го през следващите две години. Ще живееш още и през всяка секунда, която ти остава, ще се мъчиш.

— Искам… искам адвокатите си.

— Разбира се. Можеш да повикаш цяла армия адвокати. Няма да ти помогнат. — Очите й издаваха ярост. Не бяха равнодушните, проницателни очи на ченге, а в тях гореше яростта на възмездието. — Ще узнаеш какво е болка. Ще издъхнеш в агония.

— Не. Не. Моето време дойде, всичко е планирано. Нужна ми е само музиката, таблетките.

— Боб, смъртта ти ще бъде бавна и мъчителна. — Ив се изправи. — Завлечи го долу, Фийни. Нека поциври на адвокатите си, преди да започне да разбира какво е да живееш в килия.

— Девет години чаках този миг. — Фийни издърпа Лоуъл от стола. — Вярвам в напредъка на медицината — каза той, докато го влачеше към вратата. — Две години? Може би ще намерят лек, за моя радост. — Хвърли поглед назад към Ив и широко й се усмихна. — Ще бъде много забавно.