Нора Робъртс
Създадени в смъртта (14)

13.

Ив затътри крака към душа, докато Рурк вече се подсушаваше. Гласът й прозвуча пресипнало, когато изрече команда, за да пусне струята, и усещаше клепачите си, сякаш някой е сложил пясък под тях през нощта.

Горещият порой помогна, но знаеше, че ще бъде нужно далеч повече, за да накара мотора да заработи с пълна мощ. Изкуши се да опита с една от одобрените от отдела енергийни таблетки, но реши да остави това за друг път. Щеше да я ободри, безспорно, но през целия ден щеше да бъде нервна и раздразнителна.

Реши да се задоволи с кофеин. Голяма доза кофеин.

Когато излезе, Рурк бе обул панталона си. Само панталона, забеляза тя. Разхождаше се гол до кръста и бос, а великолепните му черни коси все още бяха леко влажни.

В личния й списък имаше и други неща, които имаха бързо ободряващо действие, но той определено бе номер едно.

Когато се приближи към нея с голяма чаша чисто кафе в ръка, любовта й нямаше граници.

Звукът на одобрение, който тя издаде, бе и за него, и за онази първа животворна глътка.

— Благодаря. Следва закуска. Не довършихме вечерята си като хората и няма да караш цял ден на кафе и хъс.

— Хубаво е, че имам хъс. — Отиде до гардероба и избра дрехи, които й се струваха топли и удобни. — Как може да изглеждаш толкова секси и отпочинал само след няколко часа сън, а аз да се чувствам, сякаш някой е използвал мозъка ми за тренировка на „Арина Бол“?

— Огромна сила на волята и добър метаболизъм. — Той извади риза, облече я, но не си направи труда да я закопчее. Остана загледан в нея, докато нахлузваше сивия си панталон. — Мога да поръчам още една енергийна напитка.

— Не. После винаги остава неприятен вкус и сякаш ставам разногледа. Чувствам се странно. — Сложи бяла памучна блуза с дълъг ръкав, а върху нея черен пуловер.

— Просто ще… — Ив замълча и се намръщи, когато някой почука на вратата на спалнята. — Кой друг с всичкия си би станал толкова рано?

— Да видим.

Рурк отиде отвори и се оказа Мейвис с Бел.

— Видях под вратата, че свети.

— Нещо с бебето ли? — попита Рурк. — Да не й е лошо?

— Бела? Не, тя е тип-топ. Просто искаше своето сутрешно преобуване и гушкане. Но надникнах и видях, че свети. Може ли да вляза за минута?

— Разбира се. Тъкмо щях да се заема със закуската. Искаш ли нещо?

— Не, рано ми е за зареждане. Е, може би сок. Папая.

— Седни.

— Всичко наред ли е? — попита Ив.

— Да. Но откакто Бел вдигна сутрешната тревога, просто не ме свърта в леглото. Неспокойна съм.

Мейвис бе облечена с пижама на бели и червени райета. Съмърсет я бе изровил отнякъде. Бе възголяма и някак твърде консервативна.

На Ив й се струваше, че изглежда малка и крехка с нея.

— Всичко е наред, ще бъде наред. Няма за какво да се тревожиш.

— Просто исках да видя дали сте добре и дали мога да помогна с нещо.

— Положението е под контрол. — Мейвис лениво се поклащаше, от което Ив щеше да получи световъртеж, затова й посочи един от фотьойлите. — Седни.

— Хрумна ми, че с Трина можем да прегледаме книгата със записани часове и може би да открием откъде е перуката. — Мейвис сви рамене. — Трина има две предположения за марката на козметичните продукти, които ползва убиецът — кремове за лице и тяло. Мога да проверя къде се намират и… не зная. Може би ще бъде от полза.

— Може би.

Рурк сложи на масата висока чаша със сок, пресни плодове и панер с кифлички. Мейвис ги погледна, а после вдигна очи към него.

— Ако не бях луда по своя пухкав Мечо, щях да се бия с Далас за теб.

— Щях да те смачкам като буболечка — каза Ив.

— Да, но да понакуцваш след това. Имате ли нещо против с Бел да останем тук, докато… Леонардо се връща днес следобед. Мислех си…

— Стойте колкото искате — прекъсна я Рурк, като донесе две чинии от автоматичната печка.

— Благодаря. Разтревожил се е. Започнал да си представя какво би могло да се случи, ако ние с Бел сме с Трина и онзи тип реши да предприеме ход спрямо нея. Зная, че е налудничаво, но когато имате дете, и вашите мисли ще поемат по подобни криволичещи пътища.

— Всички пътища са криволичещи — отбеляза Ив. — Вие с Бел се успокойте и стойте тук.

Сякаш разбрала, че става дума за нея, Бел заскимтя. Мейвис я повдигна и с умело движение най-спокойно разкопча горнището на пижамата.

— Мислех си, ако Трина свърши рано с…

— Разбира се, разбира се. — Ив инстинктивно извърна глава и грабна кафето си. — Ще изпратя някого да я докара обратно, няма проблем.

— Супер. Голямо облекчение. Значи…

— Е, добре тогава. — Рурк скочи на крака, когато гърдата на Мейвис се показа и Бел лакомо засука. — Аз ще…

Побърза да се отдалечи.

Реакцията му накара Мейвис да добие по-ведро изражение и да се засмее.

— Детето също иска закуската си. Почти всички вече са виждали бомбите ми.

— Да, и както мисля, че съм споменавал, прекрасни са. Може би не е редно да…

— Не, седни. — Мейвис вече се заливаше от смях. Взе сока, с лекота се изправи и задържа едновременно чашата и бебето на гърдите си. — Бързо ще свикнеш, но сега се връщаме в стаята си. Обикновено и на двете ни се придремва след закуска. Ако открия нещо за перуката или козметичните продукти, ще ви се обадя.

— Направи го.

Когато отново останаха насаме, Рурк втренчи поглед в чинията пред себе си.

— Защо, мислиш, тази сутрин реших да закусвам точно яйца на очи?

— Наистина приличат на две хубави, лъскави жълти гърди. — С широка усмивка, Ив набоде парче бекон. — Понякога Мейвис боядисва своите в жълто.

— Всеки път, когато кърми, изпитвам такова… неудобство.

— И на мен ми се струва откачено.

— Сякаш съм натрапник. Изглежда толкова интимно.

— Бих казала, че и двамата трябва да го преодолеем. Да побързаме. Яж си бомбичките.

 

 

Разделиха се в централата и Ив поведе Трина към мястото, където Янси щеше да работи върху портрета по описание.

— Знаеш ли, ако ченгетата влагат повече мисъл и творчество в стила си на обличане и в грижите за външния си вид, биха могли да подобрят имиджа на полицията.

Ив стъпи на качващия се ескалатор и видя трио стари познати от отдел „Незаконни вещества“ на слизащия. Брадясали лица, издраскани обувки и якета, леко увиснали от страната, където носят оръжието си.

Според нея не изглеждаха зле.

— Да, ще проведем семинар на тази тема „Модни тенденции в силите на реда“.

— Няма нищо лошо — настоя Трина. — Дрехите могат да бъдат сила или слабост.

— Продължавай.

— Себеизява или отражение. Твоите издават не само авторитет, а и че си готова да сриташ доста задници.

— Панталонът ми издава авторитет?

Ив не се нуждаеше от многобройните титли на Майра, за да разпознае обтегнати нерви.

— Всичко. Тъмни цветове, но не мрачни. Качествени материи, изчистени линии. Можеш да подсилваш въздействието от време на време с яркочервено, зелено или искрящо синьо.

— Ще го запомня.

— Ще ти отиват слънчеви очила.

— Вечно ги губя.

— Е, престани. Да не си завеяна хлапачка? Чудесно ще допълват имиджа ти. Дълго ли ще трае това? Мислиш ли, че ще се забавя много? А ако не се справя? Ако сбъркам някъде? Ако…

— Стига. Да не си завеяна хлапачка? — Трина смутено се засмя и Ив слезе от ескалатора. — Ще трае колкото е нужно. Ако почувстваш нужда от почивка, ще прекъснете. Янси е най-добрият тук. Най-добрият, с когото съм работила. Ако сбъркаш някъде, ще те хвърлим в килия за няколко часа, докато дадеш описанието както трябва.

— Подиграваш се с мен.

— Само малко.

Ив побутна вратите.

Янси вече беше пристигнал и включваше техниката си. Изправи се с чаровна усмивка.

— Лейтенант.

— Детектив Янси, благодаря, че се отзовахте в този ранен час.

— Никакъв проблем. Трина? — Подаде й ръка. — Как си?

— Малко притеснена. Никога не съм правила това.

— Просто се отпусни. Аз ще те водя. Нещо за пиене? Нещо студено?

— Да, може. Може би лимонада. Диетична.

— Ще ти донеса. Настани се удобно.

Трина го проследи с поглед, докато излезе.

— Охо! Апетитно парче.

— Не си тук, за да го захапеш — каза Ив.

— Все някога работното му време ще свърши. — Трина изпъна шия да огледа задника на детектив Янси, преди да свие зад ъгъла. — Пробвала ли си го?

— Не. За бога, Трина.

— Ти губиш. С такова тяло, бас държа, че може да чука цяла нощ.

— Благодаря ти. Много ти благодаря, че насаждаш такива мисли в главата ми. Определено ще подобрят работните ми взаимоотношения с детектив Янси.

— Бих искала да разширя кръга на неговите работни взаимоотношения. — Трина въздъхна дълбоко. — Хей, мисълта за секс малко ме успокоява. Добре е да го помня. Плюс това няма да бъде толкова трудно да работя с детектив Секси Задник.

— Успокой топката. — Ив разроши косите й, когато Янси се върна с питието на Трина и чаша за себе си. — Знаеш как да ме откриеш — каза му тя.

— Да. Ние двамата — намигна на Трина, — ще ти дадем хубав портрет на този приятел. Е, Трина, откога си в бизнеса по разкрасяване?

Ив знаеше, че това е подходът му — да накара свидетеля да се отпусне, като го предразположи с непринуден разговор. Сдържа импулса си да му нареди да пропусне тази част и просто се оттегли. Излезе.

Имаше достатъчно време да отиде в офиса си, да събере информацията и мислите си за съвещанието. „Ще повикам Пийбоди — каза си Ив, когато се отправи към отдел «Убийства» — да подредим материалите“.

След съвещанието трябваше да даде досадната сутрешна пресконференция. Чувстваше нужда да поразмишлява върху версията за себе си като набелязана жертва, да поговори с Майра по някое време през деня. Но нямаше търпение да се измъкне от централата, да излезе на улицата.

Ако онова копеле я следеше, може би щеше да го забележи.

Отиде право в офиса си, но спря, когато видя Фийни на стола за посетители, замислено наведен над чаша от нейното кафе.

Изведнъж стана. „Съсипан е“, помисли си тя. Така изглеждаше — напълно съсипан. Застана срещу него, но стомахът й се сви на топка.

Очите му, подпухнали и уморени, се впериха в нея.

— Имаш ли минута?

— Да.

Ив влезе, затвори вратата. За миг й се прииска офисът да бе по-голям. Нямаше пространство за маневри, помисли си тя, или за плахо пристъпване един към друг в очакване на онова, което се задава.

Думите се изтръгнаха от нея внезапно, без мисъл и решение.

— Искам да ти се извиня за…

— Стига — отсече той толкова бързо, че главата й рязко се наведе назад като след удар. — Просто спри дотук. Достатъчно ужасно е. Увлякох се. Прекалих. Ти си главен разследващ по този случай и си начело на екипа. Нямах право да оспорвам авторитета ти. Нещата, които ти наговорих, бяха незаслужени. Е… — Замълча, отпи глътка кафе. — Това е.

— Това е — повтори тя. — Така ли ще бъде?

— Ти решаваш как да бъде. Ако искаш да ме отстраниш, имаш основание. Получи записките ми и ще намеря заместник.

В този миг би предпочела да й зашлеви един, вместо да изрече тази обида.

— Защо говориш така? Защо мислиш, че бих поискала да те отстраня?

— На твое място бих си помислил. Сериозно.

— Глупости. Пълни глупости. — Не срита бюрото. Вместо това ритна стола си и го тласна към неговия, откъдето той с трясък се блъсна в стената. — Не си на мое място, тъпо копеле!

Сънените му очи станаха огромни.

— Как ме нарече?

— Чу ме добре. Ти си твърде задръстен, твърде упорит и твърде тъп, за да загърбиш чувствата си и да работиш с мен. Трябва да ги превъзмогнеш, мамка му! Не мога да си позволя да загубя ключова фигура в екипа си точно на този етап. Знаеш го. Знаеш го, така че не идвай тук да твърдиш, че съм имала основание да те изритам.

— Ти си тази, която ще получи хубав ритник.

— Не можеше да ме надвиеш преди десет години! — сопна се тя в отговор. — Още по-малко пък сега.

— Искаш ли да пробваме, малката?

— Ако искаш един рунд, имаш го. Когато приключим случая. Ако все още носиш онзи бастун в задника си, ще го измъкна и ще те пребия с него. Какво те прихваща, по дяволите? — Гласът й секна, само за миг, но това смути и двамата. — Идваш тук вкиснат и озлобен и дори не ми позволяваш да се извиня. Изнасяш тиради, а аз не мога дори да кажа „извинявай, че сгафих“.

— Не си сгафила. Аз сгафих.

— Страхотно. Супер. И двамата сме големи издънки.

Фийни се отпусна на стола, сякаш настървението му бе изчезнало.

— Може би, но аз имам доста повече години опит от теб на това поприще.

— И очакваш да ти козирувам като на издънка с по-висок чин? Страхотно. Супер — повтори тя. — Получаваш тази чест. Доволен ли си?

— Не, не мога да бъда доволен.

Уморената му въздишка смекчи напиращия й гняв.

— Какво искаш, Фийни? Какво очакваш да кажа?

— Искам да ме изслушаш. Допуснах това да ме разяжда отвътре. Нали аз съм те учил, че не можеш да хванеш всеки убиец и не бива да се самообвиняваш, когато не успееш да сглобиш пъзела, въпреки че си направила всичко възможно.

— Да, така си ме учил.

— Този път не се вслушах в собствените си уроци. Таях тази жлъч в себе си. — Стисна устни и поклати глава. — Ти даде свежа идея и вместо да се зарадвам, да я приема и да работя с хъс, аз се нахвърлих върху теб. Част от мен си мислеше: „Как не се сетих? Нима всички онези жени умряха, защото на мен не ми хрумна?“

— Знаеш, че не е така, Фийни. Да, разбирам, че невинаги е достатъчно да го знаеш. Добра ли бях преди девет години?

— Имаше нужда от закалка.

— Това е друг въпрос. Добра ли бях?

Той отново отпи и вдигна поглед към нея.

— Най-доброто ченге, с което съм работил. Още тогава.

— Бях с теб всяка минута от разследването, стъпка по стъпка. Не ни е убягнало, Фийни. Просто го нямаше. Доказателствата, показанията, модела. Дори и да е подмамил всичките или някои от тях по този начин, нямаше нищо, което да ни го подскаже.

— Вчера дълго се рових във файловете. Зная за какво говориш. Опитвам се да ти кажа, че това беше причината да се нахвърля върху теб.

Фийни се замисли за нещо, което жена му бе казала предишната вечер. Че е излял гнева си върху Ив, защото гледа на нея като на част от семейството си. Че тя му е позволила, защото го чувства като част от своето. Само хора от едно семейство, според Шийла, често се нараняват взаимно толкова безразсъдно.

— Не ми хареса и когато ми каза, че се нуждая от почивка — промърмори той. — Прати ме да спя на топло, все едно съм дядо.

— Настина си дядо.

Очите му светнаха срещу нея, но в тях имаше насмешка.

— Внимавай къде стъпваш, малката.

— Трябваше да обсъдя новата теория с теб преди съвещанието. Да, трябваше — настоя тя, когато Фийни поклати глава. — А ти трябваше да знаеш, че щях да го направя, ако нещата не се бяха развили толкова бързо. Няма човек с полицейска значка, когото уважавам повече от теб.

Той остана мълчалив за миг, прочисти гърлото си.

— Бих казал същото за теб. Само още нещо и приключваме. — Фийни отново стана. — Не аз те издигнах. Никога не си била наивно хлапе — заговори той с пресипнал от вълнение глас. — Видях в теб добро, стабилно ченге още когато те зърнах за първи път. Дадох ти солидна основа, малката, здрава закалка. Пришпорвах те, защото знаех, че ще издържиш. Но не аз те създадох като ченге и беше глупаво да го кажа. Сама завоюва мястото си тук и се гордея с теб. Това е.

Ив само кимна. И двамата биха се почувствали неловко, ако запелтечеше.

Преди да излезе, Фийни я потупа мечешки по рамото, а после затвори вратата след себе си.

Тя остана неподвижна за миг, докато се увери, че е възвърнала самообладанието си. Вдиша и издиша няколко пъти, обърна се и тръгна към бюрото си. Някой почука на вратата.

— Какво има? — Искаше й се да изръмжи и направи точно това, когато Надин надникна в офиса й. — Пресконференцията е в девет.

— Зная. Добре ли си?

— Върхът. Разкарай се.

Надин се промъкна вътре, затвори.

— Пристигнах преди малко и… е, дочух откъслечни думи, изречени на висок глас. Репортерът в мен се бореше с добре възпитаната личност. Беше жестока битка, която трая няколко минути. Оттеглих се, докато се уверя, че хоризонтът е чист. Е, отново те питам, добре ли си?

— Беше личен разговор.

— Не бива да водиш лични разговори на работното си място, крещейки с пълен глас.

„Трябва да си взема поука“, мислено призна Ив.

— Добре съм. И двамата сме добре. Просто възникна проблем, който трябваше да решим.

— Хрумна ми, че може би ще бъде интересно да посветя предаване на напрежението на работното място и как полицаите се справят с него.

— Откажи се от тази идея.

— Няма да споменавам конкретно за този случай. Цената на приятелството.

— Ако няма друго…

— Има. Зная, че не прие много сериозно историята с румънската ясновидка, но…

— Всъщност може би сме попаднали на злато. Друго ли носиш?

— Наистина ли? Очаквам да бъда добре осведомена по въпроса. Да, може би ти нося нещо ценно.

С подчертано тясната пола от костюма си в цвят на малиново сладко, Надин успя да седне на ръба на бюрото й.

— Боливия — започна тя. — Започнахме да преравяме таблоидите. Ще се изненадаш да узнаеш каква златна мина са, а вие, ченгетата, ги подценявате.

— Да, онези извънземни бебета наистина са заплаха за човечеството.

— Класика. Но попаднахме на друга интересна история, за Мавъра от Венеция.

— Когато проверих за последен път, Венеция се намираше в Италия.

— Не, Отело… Шекспир? И Верди. Отело е чернокож, важна особа, женен за прелестна бяла жена. Смесените бракове не са били нещо обичайно преди… когато и да е било.

— Преди девет години?

— Не — засмя се Надин. — По-скоро векове. Както и да е, Отело се поддава на манипулациите на другия, който го кара да повярва, че жена му му изневерява. Отело я удушава. И това е краят, в драма и песен.

— Нещо не схващам, Надин.

— Просто ти давам малко информация, за да те подготвя. Имало голям бал с маски в операта в…

— Опера?

— Да. — Надин присви очи. — Това говори ли ти нещо?

— Просто продължавай.

— Жена в Ла Пас твърдяла, че била нападната от мъж, облечен като Отело. Черна маска, пелерина, ръкавици. Заявила, че се опитал да я отвлече и изнасили. Тъй като нямала никакви белези, свидетели казали, че я видели да си бъбри приятелски с мъж в такъв костюм по-рано вечерта и била доста пияна, когато започнала да крещи. Твърденията й били отхвърлени от полицията. Но таблоидите ги грабнали. Била на тридесет и една, брюнетка, а предполагаемият инцидент станал между откриването на втория и третия труп. Дали Жениха си е избрал нова невеста? Дали Мавъра е търсел своята Дездемона? Може би е преувеличила.

Надин се размърда.

— Или в твърденията й има известна доза истина. Казва, че говорел изключително добър испански, но с американски акцент, имал забележителни познания за музиката и литературата и бил пътувал доста. С малко по-задълбочено проучване узнахме, че жената е танцьорка на повикване, на партито имало няколко такива, привлечени да… забавляват гостите.

— Компаньонка? — Ив замислено присви устни. — Никога не е избирал проститутки. Не се вписва в профила му.

— Танцьорките на повикване не се афишират като такива. Имат прикритие.

— Добре, може би не я е взел за проститутка.

— Именно и ако четеш между редовете, близко до ума е, че е надушила пари и е решила да опита късмета си с него. Предложил да излязат малко на чист въздух и излезли. После поискал да отидат някъде с колата му, но тя не можела да приеме, защото щяла да загуби възнаграждението за партито. Във всеки случай казва, че започнала да се чувства замаяна, да й се вие свят. Категорично заявява, че не е пила, а безспорно изглеждала пияна. Но се обзалагам, че е имала мярка, когато е на работа, и всъщност е била упоена, а не препила.

— Възможно — кимна Ив. — Да, напълно възможно.

— Когато осъзнала, че се опитва да я отведе от операта, се противопоставила. Тук мисля, че изопачава истината, иначе щеше да има белези, драскотини или нещо подобно. Сигурно, когато е започнала да се дърпа и да крещи, просто се е отказал. Тя се върнала на партито, а той изчезнал.

— Сигурно имаш и още нещо.

— Да, имам. Третата жертва била сервитьорка, работела за фирмата, доставила храната и напитките за партито. Седмица по-късно е мъртва. Значи…

— Набелязал е няколко потенциални жертви на това парти — заключи Ив. — Свежда избора си до две. С първата не се получава. Затова се насочва към втората. Къде била видяна за последен път?

Ив се обърна да зареди файла.

— Да излиза от апартамента си четири дни преди да открият тялото й. Вечерта трябвало да бъде на работа, но се обадила, че е болна. Била обявена за изчезнала едва след два дни, защото…

— Взела е сак за пътуване и дрехи. Хубави дрехи.

— Добра памет. Да. Всички предположили, че е заминала с мъж. Впрочем мисля, че е истина. Първата жена казва, че Отело имал глас като коприна, плътен и мелодичен. Носел обувки с ток и висока шапка, за да компенсира ръст.

— Нашият човек е нисък, вече знаем.

Веждите на Надин подскочиха.

— О, така ли?

— Ще научиш всичко, знаеш кога. Нещо друго?

— Тя казва, че говорел за музиката, особено оперната, сякаш е някакво божество. Всъщност надрънкала е и куп глупости. Очите му били огненочервени, ръцете като стоманена хватка, когато притиснал врата й. Дрън-дрън. Но има още нещо, което ми се струва правдоподобно. Когато го попитала за работата му, отговорил, че изучава живота и смъртта. По свой извратен начин може би прави точно това или поне така си мисли.

— Добре. Последното ми хареса.

— Заслужавам ли малко вътрешна информация?

— Ако издам нещо на този етап, залагам задника си. Не си прави труда да идваш на пресконференцията. Няма да узнаеш нищо ново. Когато приключа, ще получиш всичко.

— Само между нас. Близо ли си?

— Само между нас. Напредвам.

 

 

Двата разговора бяха изяли времето й за подготовка и Ив просто събра всичко накуп. Щеше да го организира в движение. Мислено състави дневния ред, докато се отдалечаваше от офиса си, и си напомни, че благодарение на Рурк сега в конферентната зала има свястно кафе.

Извърна глава, когато чу викове и видя един от детективите си и двама униформени полицаи да стоят като джуджета до мъж, едър колкото автомата за напитки, пред когото бяха застанали.

— Искам да видя брат си! — изкрещя великанът. — Веднага!

Кармайкъл, която според Ив не би трепнала пред нищо, заговори тихо и спокойно:

— Стига, Били, обяснихме ти, че в момента брат ти дава показания. Веднага щом свърши…

— Ще го затворите в килия! Ще го пребиете!

— Не, Били. Джери ни помага. Опитваме се да намерим злодея, който е наранил шефа му. Помниш ли какво стори някой с господин Колбецки?

— Убиха го. Сега вие ще убиете Джери. Къде е Джери?

— Да поседнем ето…

Били изкрещя името на брат си така силно, че ченгетата в коридора спряха, други се втурнаха през вратите. Ив промени посоката и тръгна към врявата.

— Проблем ли има?

— Лейтенант. — Непоклатимата Кармайкъл я погледна с дълбоко отчаяние. — Били е разстроен. Някой е убил добрия човек, за когото са работели двамата с брат му. В момента разговаряме с брата на Били. Просто дойдохме да вземем на Били нещо за пиене, преди да поговорим и с него. Господин Колбецки беше и твой шеф, нали, Били? Ти го харесваше.

— Мета пода и мия прозорците. Мога да пия сода, когато ожаднея.

— Да, господин Колбецки ти е позволявал да пиеш сода. Това е лейтенант Далас. Тя е моят шеф. Затова сега трябва да свърша работата си и всички ще поседнем да…

— Внимавайте да не нараните брат ми. — Посягайки към най-високото стъпало в йерархията, Били повдигна Ив във въздуха и я разтърси като парцалена кукла. — Ще съжалявате, ако нараните Джери.

Полицаите сграбчиха електрошоковите си палки. В ушите на Ив отекнаха викове, костите й изтракаха. Прецени противника си, позицията на ръката си и лицето му. Реши да пощади кокалчетата си и безмилостно го срита в топките.

Бе изстреляна във въздуха. Имаше част от секундата да си каже: „О, мамка му!“

Приземи се по задник, плъзна се по пода и главата й се удари в автомата за напитки достатъчно силно, за да види няколко танцуващи звезди посред бял ден.

Внимание! Внимание!, предупреди машината.

Когато Ив посегна към оръжието си, някой хвана ръката й. Рурк успя да отбие юмрука, насочен към лицето му, преди той да се стовари върху него.

— Спокойно — заговори й ласкаво. — Ще го усмирят. Как си?

— Беше як удар. По дяволите. — Ив повдигна ръка и енергично потърка тила си, докато очите й гневно святкаха срещу мъжа, който седеше на пода, държеше се за чатала и хленчеше. — Кармайкъл!

— Да, лейтенант. — Кармайкъл дотича и остави униформените полицаи да удържат Били. — Господи, Далас, съжалявам. Добре ли си?

— Какво става тук, по дяволите?

— Жертвата е била открита от този приятел и брат му сутринта, когато се явили на работа. Убитият притежавал малък магазин на Вашингтон. Изглежда е бил нападнат, когато е затварял снощи, бил е ограбен и пребит до смърт. Докарахме братята за разпит, търсим нощния пазач. Не вярваме, поне засега, двамата да са замесени, но биха могли да ни дадат важна информация за местонахождението на пазача. — Кармайкъл въздъхна. — Това момче Били… Беше добре, когато пристигнаха. Поплака си за покойния. Малко е слабоумен, както виждаш. Братът, Джери, му каза, че няма за какво да се тревожи, да дойде с нас да си вземем по нещо за пиене, да поговорим. Но когато ги разделихме, Били започна да се нервира. За бога, Далас, не предполагах, че ще се нахвърли върху теб. Имаш ли нужда от лекар?

— Не, мамка му. — Ив скочи на крака. — Заведете го в стаята за наблюдение. Нека види, че никой не налага брат му с огромния ни арсенал от гумени маркучи и ремъци.

— Да, лейтенант. Искаш ли да сплашим Били с арест за нападение на полицай?

— Не. Забравете. — Ив се приближи и приклекна до хленчещия мъж. — Хей, Били, погледни ме. Ще видиш Джери.

Той заподсмърча и изтри носа си с ръка.

— Сега ли?

— Да.

— Всичко беше в кръв и господин Колбецки не се събуждаше. Джери се разплака и не ми позволи да погледна или да го докосна. После отведоха Джери. Той се грижи за мен, аз за него. Не можете да го отведете. Ако някой го нарани, както господин Колбецки…

— Никой няма да стори това. Каква сода обича Джери?

— Бяла. Господин Колбецки ни позволява да си вземаме бяла сода.

— Ще вземеш ли една за него от автомата? Този полицай ще му я занесе, а ти ще гледаш през прозореца и ще виждаш как Джери разговаря с детектива. После ти ще бъдеш на неговото място.

— Ще видя ли Джери сега?

— Да.

— Добре. — Той се усмихна с детинска невинност. — Адски ме болят топките.

— Сигурно.

Тя се изправи, отдръпна се назад. Рурк бе вдигнал чантата й с дискове и бе събрал разпилените по пода. Подаде й ги.

— Закъсняваме за съвещанието, лейтенант.

Тя грабна чантата, сдържайки самодоволната си усмивка.

— Заслужавам порицание.