Нора Робъртс
Създадени в смъртта (18)

17.

— Заключване — каза Ив, когато портите на дома й се затвориха зад нея. — Очи и уши, изключени. Край.

„Тук няма и помен от киша и кал“, помисли си тя. Снегът се простираше бял и съвършено чист върху тревните площи или бе облякъл дърветата като бял пух, а великолепната къща бе център на въздействаща зимна картина. Също като в картина, леденият мартенски вятър бе утихнал и всичко бе застинало.

Ив слезе от колата и докато пристъпваше в мразовитата вечер, й хрумна, че може би Пийбоди е права. Може би пролетта наистина наближава.

Щом влезе в къщата, Съмърсет се промъкна във фоайето, следван от тлъстия Галахад като сянка.

— Трябва да ти кажа, че Рурк ще закъснее. Изглежда, са се струпали доста неща във връзка с бизнеса му, докато прекарва толкова време, нагазил в твоя.

— Негов избор, Плашило.

Ив метна шлифера си върху парапета.

— Имаш кръв по панталона.

Тя погледна надолу. Почти бе забравила за ухапването. Малкото крадливо копеле.

— Засъхнала е.

— Е, поне няма да изцапаш пода — равнодушно каза той. — Мейвис помоли да ти предам, че не е успяла да открие откъде е перуката, но двете с Трина мислят, че са свели търсенето на марката крем за тяло до три възможности. Информацията е на бюрото ти.

Ив изкачи две стъпала, донякъде защото искаше час по-скоро да се качи на горния етаж, донякъде защото така можеше да го гледа отвисоко.

— Тръгнаха ли си?

— По обяд. Леонардо се върна. Уредих им транспорт до дома, където Трина ще им гостува до края на разследването.

— Добре. Чудесно.

Изкачи още две стъпала и пак спря. През повечето време бе непоносим досадник, но бе доловила загрижеността в гласа му. Каквито и да бяха многобройните му недостатъци — никога не би успяла да ги изреди — той изпитваше дълбока, искрена симпатия към Мейвис.

— Няма причина за тревога — каза тя, гледайки го право в очите. — В пълна безопасност са.

Съмърсет само кимна и Ив продължи нагоре. Галахад подтичваше след нея.

Влезе в спалнята, но само хвърли поглед към голямото разкошно легло. Знаеше, че ако легне, ще заспи, а така нямаше да стигне до отговорите. Вместо това се съблече, остави на тоалетката оръжието си — и онова, което бе прикрепила към глезена си следобед — значката и електрониката и нахлузи памучен потник и къси панталони.

Понечи да отстрани превръзката от прасеца си, но размисли. Ако погледне под нея, проклетата рана щеше отново да започне да боли.

Нуждаеше се от хубава, усилена тренировка, за да даде почивка на ума си и да събуди тялото си.

Очевидно Галахад имаше други идеи как да използва времето си и вече се бе сгушил точно в средата на леглото.

— Виждаш ли, затова си дебел — каза му тя. — Ядеш, спиш, от време на време излизаш да подебнеш наоколо, а после пак ядеш и пак спиш. Трябва да кажа на Рурк да сложи бягаща пътечка за четириноги. Да свалиш малко от тези тлъстини.

За да изрази мнението си по въпроса, Галахад се прозина широко и затвори очи.

— Е, добре, не ми обръщай внимание.

Ив слезе с асансьора във фитнес залата. Пробяга три километра на любимия си режим „Плажен крос“. Усещаше допира на пясък под краката си, мириса на море, наслаждаваше се на гледката и шума на плискащи се вълни.

Погълната от усилието и атмосферата, завърши кроса в нещо като транс и премина на вдигане на гири. Потна и доволна, в края на тренировката направи няколко упражнения за гъвкавост, преди да влезе под душа.

Пострадалият й прасец леко се бунтуваше, но това все пак бе по-ободряващо от дрямка. Макар да не можеше да отрече, че котаракът, който хърка на леглото, изглежда дяволски щастлив. Облече удобен широк панталон, черен пуловер, кашмирен, с известно озадачение забеляза тя, дебели чорапи. Нарамила чантата си със записки и файлове, влезе от спалнята в офиса си.

Програмира цяла кана кафе и изпи първата чаша, докато актуализираше, а после крачеше в кръг и изучаваше материалите на таблата си. Спря и се вгледа в очите на убиеца от скицата на Янси.

— Нима си се завърнал у дома, за да умреш? Тед, Ед, Едуард или Едуин? Нима всичко е въпрос на време, кръгове и смърт? Това ли е твоята лична опера?

Отново закрачи, взирайки се в лицето на всяка жертва.

— Избираш ги, използваш ги. После ги захвърляш. Но всички те въплъщават някакъв образ. Коя е? Какво е била за теб? Майка, любима, сестра, дъщеря? Изменила ли ти е? Или те е зарязала? Отхвърлила ли те е?

Спомни си нещо, което Пела бе казал, и се намръщи.

— Умряла е и те е изоставила? Или нещо по-тежко? Била ти е отнета, убита е? Така пресъздаваш нейната смърт?

Ив се вгледа в собственото си лице на разпечатаната снимка за лична карта, която бе закачила. Какво ли виждаше той, когато го гледа? Този път не само поредната жертва, а и противник. Това бе нещо ново, а? Да преследва преследвачката.

Грандиозният финал. Да, може би Майра беше права. Обратът в края на спектакъла. Аплодисменти, аплодисменти и завесата се спуска.

Наля си втора чаша кафе, седна и повдигна крака на бюрото. Може би не бе просто почитател на операта. Изпълнител? Неоценен оперен певец или композитор…

Реши, че певец не се вмества в профила. Бе свързано с много репетиции, с работа в екип, със следване на напътствия. Не, това не бе в стила му.

Композитор… може би. Повечето автори на каквото и да било творяха сами през голяма част от времето и се радваха на способността си да контролират думите или музиката.

— Компютър, използвай всички въведени данни и направи поредица изчисления на вероятности. Каква е вероятността убиецът да се е завърнал в Ню Йорк и да е набелязал лейтенант Ив Далас с желанието да завърши работата, която смята за дело на живота си? Каква е вероятността това желание да е допълнително провокирано от узнаване за собствената му приближаваща кончина или планове за самоубийство? Каква е вероятността, предвид използването на оперни театри като фалшиви адреси, да е бил професионално свързан с операта? Каква е вероятността, предвид времевите отрязъци, в които са извършени престъпленията и периодите на затишие между тях, да използва химически средства за потискане или освобождаване от порива да убива?

Прието.

— Задръж. Все още мисля. Каква е вероятността жертвите да въплъщават образ на лице, свързано с убиеца, което в миналото е било измъчвано и убито с методите, прилагани от него? Започни изчисленията.

Прието. Изпълнение.

— Действай.

Ив се облегна назад, отпи кафе и затвори очи.

Изчака филтрирането на информацията и използва резултатите, за да формулира параметри за други изчисления. После просто остана да седи така, докато всичко вреше в главата й.

Когато влезе, Рурк я завари опряла ботушите си на бюрото, с кръстосани глезени. В ръката й имаше чаша кафе. Очите й бяха затворени, лицето — спокойно. Котаракът дотича след него и се втурна право към мекото кресло, сякаш да не го изпреварят. Изтегна се там, явно изтощен от кратката разходка след поредната дрямка.

Рурк запристъпва към нея, но изведнъж застина срещу таблото. Ако някой го бе ударил със стоманена бухалка в гърдите, шокът нямаше да бъде така разтърсващ, както когато видя лицето на Ив наред с убитите и изчезналите.

Дъхът му секна, както навярно би секнал животът му, ако я загубеше. После отново нахлу с прилив на неистова ярост. Ръцете му се свиха в юмруци, готови да нанасят безмилостни удари. Видя как се стоварват в лицето на мъжа, избрал Ив за своя поредна жертва и най-ценен трофей в колекцията си. Буквално почувства допира до плът, кости и кръв, а не студена хартия и мастило.

И сладостната болка в кокалчетата след този допир.

Нейното място не беше тук. Никога нямаше да бъде тук, в тази галерия на смъртта.

Но самата тя беше поставила образа си в нея, сред другите жертви. „Корава като стомана“, помисли си той. Неговото ченге, неговата съпруга, целият му свят. Хладнокръвно, с ясно съзнание излагаше факти и сведения дори когато собственият й живот е заложен на карта.

Заповяда си да се успокои, да проумее защо е сложила своята снимка там. Тя трябваше да види цялата картина, за да прецени всяка подробност.

Отмести поглед от таблото към нея. Седеше точно както когато бе влязъл. Облегната назад, неподвижна и… в безопасност.

Тръгна към нея и осъзна, че част от яростта все още напира в него, когато изпита желание просто да я грабне и да я притисне в прегръдката си. И да не я пусне никога вече. Вместо това посегна да вземе чашата от ръката й.

— Налей си друго кафе — промърмори тя и отвори очи.

Не спеше, осъзна той, само се бе унесла.

— Моя грешка. Помислих, че си подремваш на работното място.

— Време за размисъл, приятел. Не те чух да влизаш. Как вървят нещата?

— Добре. Поплувах и взех душ за самозаблуда, че все още мога да се почувствам човек.

— Аз предпочетох „Плажен крос“ и вдигане на гири. Добре ми подействаха. Проверявам вероятности и си играя с данните. Трябва да напиша доклад, после да направя още изчисления. Когато…

— Искам десет минути — прекъсна я той.

— А?

— Десет минути. — Взе кафето, остави го встрани и я задърпа от стола. — Само ти и аз.

Ив повдигна вежди, докато я теглеше далеч от бюрото.

— Десет минути не са повод за хвалба, баровец.

— Нямам предвид секс. — Обви ръце около нея и продължи да се поклаща в бавен, спокоен танц. — Или поне не точно. Искам десет минути само с теб — повтори той и долепи чело до нейното. — Нищо друго и никой друг.

Тя вдъхна от свежестта му след душа. Това омайващо ухание на сапун, което лъхаше от кожата му.

— Вече ми харесва. — Потърка устните му със своите, наклони глава. — И на вкус.

Той докосна трапчинката на брадичката й, а после прокара устни по нея и ги задържа точно под ухото.

— Ето тук. Това е идеалното място.

— Само едно ли?

— Е, има и други, но това ми е особено любимо.

Тя се усмихна, отпусна глава на рамото му — особено любимо място за нея — и го остави да я води в бавния танц.

— Рурк.

— Мм?

— Нищо. Просто исках да го изрека.

Ръката му се плъзна нагоре и надолу по гърба й.

— Ив — каза той. — И аз просто исках да го изрека. Обичам те. Не може да има по-съвършено изживяване.

— Хубаво е да го чуя. Още по-хубаво да го зная. — Повдигна глава и отново срещна устните му. — Обичам те.

Останаха прегърнати и завършиха танца така, както го бяха започнали — долепили чела.

— Ето — прошепна Рурк, — така е по-добре.

Отдръпна се и целуна ръцете й.

Знаеше как да я наелектризира. Топлите му устни галеха кожата й, а онези неповторими сини очи се взираха в нейните над хванатите им ръце така, че й се прииска да има сто пъти по десет минути само за да бъде с него.

— Дяволски хубаво е — каза тя.

— Какво ще кажеш да спретна вечеря? — предложи той. — Ще ми разкажеш за тези вероятности.

— Аз ще я спретна. Мой ред е. Можеш да прегледаш резултатите, ако искаш.

Ив се отдръпна, обърна се. Изведнъж осъзна, че навярно е видял снимката й на таблото.

— О, господи. Господи. — Ужасена, сграбчи и задърпа кичур от косите си. — Слушай, беше глупаво. Такава глупачка съм. Сложих това там само за да…

— Не се наричай „глупачка“, защото почти винаги си твърде далеч от това. — Тонът му бе хладен и спокоен. — Когато постъпваш глупаво, с радост ти го казвам. Не е проблем за мен.

— Да, отдавна си ми дал да го разбера. Но е толкова…

Отново замълча, когато той повдигна ръка.

— Сложила си своето лице тук, защото трябва да бъдеш обективна, и още повече — да видиш себе си през неговите очи. Не само такава каквато си, а каквато те вижда той. Иначе би проявила безотговорност.

— Е, добре. — Ив пъхна ръце в джобовете си. — Имаш право. Значи го приемаш?

— Щеше ли да се промени нещо, ако не го приемах? Очевидно не. Затова ще свикна с мисълта. Но ако те нарани, ще го убия.

— Хей, хей!

— Нямам предвид поредната синина, натъртване… или ухапване — добави той и хвърли поглед към крака й, — каквито получаваш обезпокоително често.

— Връщам си го — сопна се тя в отговор, странно обидена. — И ти си понесъл доста удари, приятел. — Очите й се присвиха, когато го видя да повдига пръст. — О, мразя да правиш така.

— Жалко. Ако въпреки цялата ти бдителност успее да достигне до теб под носа ми и под носа на всички, които те пазят, и ти навреди наистина сериозно, ще го очистя със собствените си ръце, по свой начин. Трябва да го приемеш, както аз те приемам такава, каквато си. А именно защото си такава, сега си в това положение.

— Няма да ме изиграе.

— Тогава значи нямаме проблем, нали? Какво ще вечеряме?

Искаше й се да поспори, но не виждаше пространство за маневри. Затова, сви рамене и се отправи към кухнята.

— Хапва ми се нещо въглехидратно.

Този мъж я вбесяваше. В един миг целуваше ръката й с романтична нежност, която я караше да се разтапя, а в следващия се заканваше да убие човек със спокойния си хладен тон, по-страховит от насочен бластер в храма.

„По дяволите — помисли си тя, докато котаракът енергично потъркваше глава в крака й, — еднакво способен е и на двете.“ И двете неща му бяха съвършено присъщи.

Програмира спагети с кюфтета, облегна се с гръб на плота и въздъхна. Може да бе вбесяващ, сложен, опасен и труден, но тя обичаше всяко парче от пъзела, който съставляваше неговата личност.

Преди да отнесе вечерята в офиса, даде на вече отчаяния Галахад по малко от всяка чиния — за да бъде честно. Забеляза, че Рурк правилно бе разбрал, че под „нещо въглехидратно“ има предвид спагети, и бе отворил бутилка червено. Седеше, отпиваше и се взираше в монитора й.

— Може би по-скоро ще причини истинска вреда на теб. — Ив сложи чиниите на бюрото. — Тогава аз ще го убия.

— Устройва ме. Интересни въпроси поставяте тук, лейтенант. — Бяха си у дома, насаме. Рурк умело нави спагети около вилицата си. — Интересни проценти.

— Голяма е вероятността Майра да се окаже права за причините да се завърне в Ню Йорк и да избере точно мен за поредна жертва. Доста вероятно е и да е бил професионално свързан с операта. Не съм сигурна, че съм съгласна.

— Защо?

— Нужна е много работа, нали? Съсредоточеност, енергия, всеотдайност. И през повечето време взаимодействие с други хора. Вземам го предвид като фактор, разбира се — каза тя, докато се взираше в екрана, — но размишлявайки, стигнах до извода, че не се връзва. Той не си пада по екипната работа. Според мен предпочита уединение. В известен смисъл убийствата му могат да се нарекат представления, но аз не ги виждам по този начин. Те са нещо по-интимно. Само между него и жертвата, докато приключи.

— Дует.

— Дует. Хм. — Ив обмисли и тази идея. — Да, добре, дует, мога да приема. Един мъж, една жена, динамиката тук е изключително лична. Представление без публика, твърде интимно за споделяне. Защото мисля, че някога е бил интимно свързан с жената, чийто образ въплъщават те. Да. Били са дует.

— И партньорката му е била убита.

— Влакът му е бил изваден от релси. Затова мисля, че използва химически средства, за да обуздава гнева си за дълги периоди. По този въпрос с компютъра сме съгласни. Затова потърсих видове медикаменти, които могат да потискат склонност към убийство. Ако е болен, каквато теория изградихме, може да взема лекарства за заболяването си. Познаваш ли Томас Пела?

— Името не ми е познато, не.

— Той сякаш те познава.

— Познавам много хора.

— Има много повече, които познават теб, наясно съм. Притежавал е няколко ресторанта в Малката Италия. Продал ги е скоро след като започна всичко това преди девет години.

— Може да съм ги купил, всичките или някой от тях. Ще проверя архивите.

— А Хю Клок, търговец на антики? Ти купуваш доста стари неща.

— Не ми говори нищо.

— Ще направя проучване за него. Един от другите, за които Нюкърк си спомни от предишното разследване, се занимава с препариране. Нали се сещаш — мъртви животни, натъпкани с пълнеж.

— Което не може да не породи въпроса — защо, по дяволите.

— Да, но какво лошо има? — Ив хвърли поглед към Галахад, който бе седнал да се мие след вечеря. — Всъщност би ли искал… когато той изразходва деветте си живота…

— Мили боже, не. Не само ще ни побиват тръпки, а и ще бъде адски унизително за него.

— Да, и аз мисля така. Идеята за препарирането ми хареса заради символиката. Дом на смъртта и прочее. Но е чист. Живее на Вегас II от четири години. Проверих. Искаш ли да ти кажа какво зная за другите двама и за третия, когото разпитах днес — Добинс?

— Сигурно е приятна тема за разговор по време на вечеря, като препарирането и умрелите котки. Давай.

 

 

В централната част на града, в апартамента си, Пийбоди и Макнаб работеха на отделни компютри. Той не понасяше тишината, а на нея й бе все едно, така че във въздуха отекваше смесица от траш рок и ретро рап. Пийбоди седеше приведена, почти заключила съзнанието си за цялата шумотевица, и напредваше със сложното си проучване.

Макнаб ту ставаше, ту сядаше, сновеше насам-натам като неспокойно кутре, отчетливо изричаше команди или рецитираше текстовете на песните. Тя не можеше да си представи как е възможно човек да върши работа по този начин. Но знаеше, че той не може другояче.

Остатъците от китайската вечеря, която бе поръчал, бяха разпилени по бюрата и на двамата. Пийбоди вече съжаляваше, че не бе устояла на онова последно ролце с яйца.

Когато най-сетне намери информацията, погледът й се премрежи от сълзи. Паренето им бе предупреждение, че е твърде уморена, за да се владее.

— Хей, хей, Секси Боди! — Макнаб долови изражението й. — Музика, стоп. Компютър, запис и пауза. Какво има, скъпа?

— Толкова ми е жал. Просто ме обзе жалост.

— Към кого?

Вече бе застанал зад нея и разтриваше раменете й.

„Хубаво е — помисли си тя — да има кой да те приласкае, когато чувстваш нужда от утеха.“

— Открих Терез. Терез ди Векио-Пела. Съпругата на Томас Пела, единия от старците, които посетихме днес с Далас.

— А! От записките на Нюкърк-старши при първото разследване.

— Оженили се през април. И двамата служели във военните сили. Той бил ефрейтор, а тя медицинска сестра. И виж, погледни. — Докосна монитора. — През юли била изпратена в тази зона, между Сохо и Трибека. Експлозия, много цивилни жертви. Все още имало стрелба в района, но тя отишла. Носела червения кръст, медицинския символ. Паднала поразена от снайперистки огън при опит да стигне до ранените. Била само на двадесет. Опитвала се е да помогне на ранени цивилни, а е загинала.

Пийбоди се облегна назад и изтри сълзите с кокалчетата на пръстите си.

— Не зная. Сърцето ми се къса. Човек трябва да храни голяма надежда, за да отдели време за венчавка сред целия този ужас. А после изведнъж го няма. Опитва се да помогне, а загубва живота си. Била е само на двадесет.

Макнаб се наведе и притисна устни към темето й.

— Искаш ли аз да се заема с това за малко?

— Не. Днес разговаряхме с онзи старец. Е, всъщност не е толкова възрастен, но изглеждаше на хиляди години в онова легло, с кислородната маска. Сега чета всичко това и го виждам млад, влюбен в своето момиче. После… твърде млада е.

— Зная, че е жестоко, скъпа, но…

— Не, не, искам да кажа, жестоко е, но тя е твърде млада за първообраз. — Сълзите, макар и все още незасъхнали на лицето й, бяха забравени. — Загинала е на двадесет години, а най-младата жертва е била на двадесет и осем. От двадесет и осем до тридесет и три. Това са възрастовите граници. Щом Терез Пела е умряла толкова млада, най-вероятно ще елиминираме Пела като заподозрян.

— Сериозно ли подозирахте този човек?

— Възрастта му съвпада, телосложението също, свързан е с Градските войни, притежава внушителна къща… и таи доста горчилка в себе си. Има тумор или поне така твърди, Далас ще провери. Жених, загубил булката си, симпатична брюнетка. Но след това, което открих, просто не пасва.

Пийбоди се отпусна на стола и поклати глава срещу данните на екрана.

— Далеч е от модела. Загинала е от снайперистки огън, не е била измъчвана. Била е с осем години по-млада от най-младата жертва. Не се вписва в профила. Но имаше нещо. Далас го нарече „проблясък“. Имаше някакъв проблясък, докато разговаряхме с него.

— Може би знае нещо. Може би е свързан.

— Да, може би. Трябва да съобщя на Далас и да поровя по-дълбоко за Пела.

— Ще ти помогна. — Макнаб отново потърка раменете й и заигра с косите й. — Добре ли си вече?

— Да. Мисля, че беше от недоспиване и умствена преумора.

— Имаш нужда от почивка.

— Може би. — Пийбоди отново потърка очи, но този път за да разсее умората, а не да бърше сълзи. — Ако не беше толкова студено, щях да се поразходя навън, да подишам въздух, да се раздвижа.

— Не зная за въздуха — каза Макнаб, докато тя ставаше, — но за раздвижването мога да помогна.

С широка усмивка той я пощипна отзад.

— Така ли? — Очите й затанцуваха, либидото й заподскача. — Искаш ли?

— Остави ме да отговоря, като разкъсам дрехите ти.

Избухна в писклив смях, когато се търкулнаха на пода.

— Помислих, че искрата у теб е започнала да чезне.

— В момента гори доста силно — каза той и задърпа пуловера й.

Смъкна панталона му, за да се увери в това сама. Погледна надолу.

— Да, бих казала.

— Може да пламне цял пожар. — Устните му се впиха в нейните с такава жар, че от ушите й сякаш излезе дим. — Още малко и ще изпепелим това място.

Видя сънения израз в очите й, когато обхвана гърдата й и почувства как мускулите на корема се стягат в отговор.

— Мм, Секси Боди, най-женствената от всички жени. Да видим какво ще разпалим.

 

 

По-късно, доста по-късно Ив прегледа информацията, която Пийбоди бе изпратила на компютъра в офиса й.

— Права е — промърмори тя. — Твърде е млада, методът не отговаря. Добинс ми се струва нехаен, безразличен. Клок изглежда съвсем праволинеен. Но тук има нещо. Просто все още не мога да го видя.

— Може би ще успееш, след като се наспиш добре.

Вместо това тя отново закрачи срещу таблата.

— Опера. Нещо във връзка със сезонните абонаменти?

— Имам списък на притежателите на сезонни билети за Метрополитън. На пръв поглед нищо. Ще опитам с други.

— Променя имена, самоличности. Подправя поверителни данни. За това са нужни специални умения. Къде ли ги е усвоил? И методи за изтезание. Знае се, че при строго секретни операции са били използвани мъчения.

— Източниците ми по въпроса не могат да посочат жив представител на това поколение, който все още да е в бизнеса или да упражнява странична дейност, свързана със следене на млади брюнетки.

— Струваше си опита — замислено каза Ив. — Секретните операции са нова идея. Може би е участвал във военни или паравоенни мисии. Усвоил е методите някъде и е намерил начин да подправя личните си данни.

— Или има връзки и пари да плаща на някого да ги подправя — напомни й Рурк.

— Да, добре. Тогава с каква цел се прилагат мъчения?

— Изтръгване на информация.

— Да, това е първото, което идва на ум. Други причини? Сексуални извращения, ритуално жертвоприношение.

— Експериментиране. Още един стар и доказан мотив за причиняване на болка.

Тя хвърли поглед към него.

— Елиминираме нуждата или желанието за получаване на информация, както и сексуалните извращения. Безспорно изпитва удоволствие от причиняването на болка, но не е само това. Има известна ритуалност, но не е налудничава форма на религия или култ. И така, експериментиране — повтори тя. — Правдоподобно. Трябва да добавим, че е много добър. Уменията за изтезание са усъвършенствани. Не е несръчен, действа с голяма прецизност. И отново — къде се е научил?

— Връщаме се към Градските войни.

— Там е пресечната точка. Или някой го е обучавал, или е гледал и се е учил. Експериментирал е, преди да се залови с голямото си дело. Но не тук, не в Ню Йорк. — Крачеше пред таблото, изучаваше, обмисляше гледни точки. — Търсили сме по-ранни жертви. Заредих ново търсене на изчезнали лица, които се вписват в профила. Ами ако е експериментирал другаде? Ако съзнателно е обезобразявал трупове, за да не бъдат разпознати, или напълно ги е унищожавал?

— Ще направиш глобално проучване за обезобразени и изчезнали лица, отговарящи на този профил.

— Може да не е бил достатъчно съобразителен. Ако намерим нещо… може да е оставил някаква следа. — Спря и се загледа в портрета на мъжа, когото издирваше. — Докато все още е овладявал занаята и е търсел собствен почерк. Направихме глобални проучвания, но може би не сме се върнали достатъчно назад в миналото.

— Аз ще го заредя. Имам по-бърз начин — каза той, преди Ив да възрази. — После ще трябва да почакаме доста, докато излязат резултати, които наистина могат да ти бъдат от полза. Ще въведа параметрите и ще поспим.

— Добре.

 

 

Сънищата се преливаха един в друг, сякаш се носеше през мъгла и образите ту изплуваха в нея, ту се губеха. Часовникът непрестанно тиктакаше.

Сред несекващото тиктакане чу звуци на бушуваща битка. „Престрелка“, помисли си тя. Експлозии и куршуми и безумните викове и крясъци на мъже и жени, които се биеха.

Усети мирис на кръв, на дим и горяща плът, преди картината да се разкрие ясно пред очите й. Блудкавият сладникав мирис на касапница.

Когато погледът й се проясни, тя се съсредоточи и забеляза, че битката се води на сцена — с декори, проектирани като странен стилизиран модел на града. Сградите, всички в черно и сребристо, бяха наклонени над мраморнобели улици, начупени в необичайни ъгли или ненадейно свършващи.

Актьорите бяха облечени в ярки, сложни костюми, които се влачеха през кървави локви или трептяха сред гъстия дим, докато се сражаваха едни с други.

Тя гледаше всичко това с интерес от позлатения си стол в ложата. Долу, в салон, пълен с нахвърляни тела, виждаше оркестъра, който вдъхновено свиреше. От ръцете на музикантите се стичаше кръв по струни, остри като бръсначи.

На сцената виковете и крясъците бяха песни, яростни, жестоки. Коварни.

Войната не можеше да бъде нещо различно.

— Третото действие почти приключва.

Обърна се и се вгледа в лицето на убиеца, който извади голям хронометър от джоба на официалния си черен смокинг.

— Не разбирам. Тук има само смърт. Кой може да сътвори нещо подобно?

— Смърт, да. Страстта, силата и животът. Всичко води към смъртта, нали? Кой знае това по-добре от теб?

— Убийството е друго нещо.

— О, да, съзнателна и хладна форма на изкуство. Смъртта преминава от ръцете на съдбата в ръцете на онзи, който я сътворява. Който притежава дарбата.

— Каква дарба? Нима да убиваш е дарба?

— Тази… — Посочи към сцената, когато на носилка бе внесена жена с окървавени кестеняви коси и покрито с рани тяло — да даряваш безсмъртие.

— Безсмъртието е за покойните. Коя е била приживе?

Той само се усмихна.

— Времето изтича.

Щракна хронометъра и на сцената настъпи мрак.

Ив се надигна в леглото, борейки се за глътка въздух. Разкъсвана между съня и реалността. Закри ушите си с ръце, за да заглуши тиктакането.

— Защо това не спира?

— Ив… Ив! Линкът ти звъни. — Рурк хвана китките й и леко дръпна ръцете й надолу. — Съобщение на линка.

— Господи. Почакай. — Тръсна глава и се пренесе изцяло в настоящето. — Видеовръзка, блокирана — каза тя и вдигна. — Далас.

Централа до лейтенант Ив Далас. Явете се незабавно в Юниън Скуеър Парк до Парк Авеню. Неидентифициран труп на жена, белези от мъчения.

Ив извърна глава и срещна погледа на Рурк.

— Прието. Уведомете детектив Дилия Пийбоди, повикайте медицински експерт Морис. Както изисква процедурата при това разследване, изпратете съобщения до командир Уитни и доктор Майра. Тръгвам. Далас, край.

— Ще дойда с теб. Зная — каза Рурк и стана, — не можеш да бъдеш примамка, когато те следвам като опашка, но най-вероятно трупът е на Джая Роси. Идвам с теб.

— Съжалявам.

— О, Ив. — Тонът му бе различен, по-ласкав. — Аз също.