Нора Робъртс
Създадени в смъртта (17)

16.

Рурк бързо приключи със своите разговори. В края на краищата, макар връщането му на работа да бе привидно, трябваше да провери как вървят нещата в собствената му организация. Щеше да отдели още време за това в домашния си офис, жонглирайки с финансови сделки и убийства.

Но засега се отправи обратно към щаба, за да задържи множеството си електронни топки във въздуха. Зърна Ив да се задава откъм офиса си. От няколкото метра разстояние, които ги деляха, проследи с поглед широките й, бързи крачки. Безкрайно ходене, помисли си той, убийци за залавяне.

Спря, грабна по бутилка вода за двамата и влезе.

Бе застанала до пулта на Фийни. Полицаят, който работеше с него, бе бащата на съобразителния млад полицай Нюкърк, спомни си Рурк. Кимна, събра няколко диска и се премести на друг компютър.

„Значи иска личен разговор с Фийни“, заключи той. Отиде до своя пулт да поработи върху проблем, да понаблюдава динамиката им.

Забеляза как Фийни попива информацията и замислено присвива очи. За миг тревожно събра вежди. Последва размяна на кратки реплики, порой от въпроси от страна на Фийни, после той се почеса зад ухото и пъхна ръка в джоба си. След миг се появи пакет.

Рурк се досети, че са ядки, когато Фийни си взе и подаде пакета на Ив.

Приел това като знак, че са на етап размисъл и изграждане на стратегии, стана и тръгна към тях.

— Значително е вдигнал мерника — каза Фийни.

— Така изглежда.

Той се завъртя вяло наляво-надясно на стола, докато говореше.

— Можем да й сложим подслушвател, няма проблем. Дори камера. Да имаме и очи, ако са ни нужни.

— Не искам камера, която той ще види — възрази Ив.

— Имам нещо подходящо. — Рурк погледна Фийни. — Ново поколение от „Ейч Ди Моул“, микрокамера, често прикачвана към ревер като украшение. Но тъй като тя не си пада по аксесоарите, лесно може да бъде замаскирана като копче на риза или сако. С опция гласова идентификация. Ще може да я задейства и да я изключва с определена ключова дума или фраза.

— „Тя“ стои тук, до вас — изтъкна Ив.

— Имаше няколко подобни бръмбарчета последно поколение — продължи Фийни, без да й обърне внимание.

— На изчезване са — увери го Рурк. — Ще осигури аудио- и видеовръзка, а този усъвършенстван модел може да бъде засечен само от най-съвременните охранителни системи.

Фийни кимна и захрупа.

— Сигурно ще ни свърши работа. Бих искал първо да я погледна.

— Всеки момент ще ми я донесат. Монтирах многопистов предавател на колата й, военен стандарт.

Фийни изрази одобрението си за устройството, последна дума на техниката, с тихо подсвирване и широка усмивка.

— С това няма да я загубим, дори ако реши да пътува до Аржентина. Ще инсталираме приемници тук и в подвижния щаб. Подкреплението може да я следва на пет-шест преки.

— А по въздух?

— Можем да се мобилизираме, ако се наложи.

— Никой не готви държавен преврат, по дяволите — промърмори Ив. — Става дума за един застаряващ убиец.

— Който е отвлякъл, измъчвал и умъртвил двадесет и четири жени.

Ив само се намръщи на Рурк.

— Мисля, че ако мине през проклетата открехната врата, мога да го пипна. Вие двамата набавете всички електронни играчки, които искате. Но нека не забравяме, че целта е не само да го накараме да изпълзи от бърлогата си, а и да влезем в нея. За да има шанс за Роси и Грийнфийлд, трябва да стигнем до тях, да проникна вътре и да го оставя да мисли, че е успял да ме подмами. Ако го хванем извън свърталището му, няма гаранция, че ще открием къде ги държи.

Вече бе привлякла вниманието им и изчака няколко мига.

— Няма да оставя тези две жени да губят кръв и да умрат от глад, защото твърде много сме се разтревожили за моята кожа и сме избързали да го заловим или да го очистим, преди да узнаем къде са. Тяхната сигурност е най-важното. Директива от главния разследващ.

Фийни изшумоля с пакета ядки и го подаде на Рурк.

— С Джил отсяхме няколко места и лица, които си заслужава да бъдат проучени.

— Ние с Пийбоди ще свършим тази работа. Да видим дали отново ще ни следи. Дай ми каквото имаш. Кога ще пристигне лъскавата ти нова играчка? — попита тя Рурк.

— Най-много след десетина-петнадесет минути.

— Добре. Ще изровя една от онези скапани жилетки. — Даде знак на Пийбоди. — Рурк, ще трябва сам да се погрижиш за транспорта си до дома.

— Разбрано. Лейтенант, само за момент. — Рурк тръгна с нея към вратата. — Аз искам колкото теб тези жени да се приберат у дома живи и здрави. Но искам и твоята кожа да остане невредима. Трябва да намерим начин да постигнем всичко това. Директива от мъжа, който те обича. Така че — пази си задника или ще бъда първият кандидат да го срита.

Знаеше, че няма да й хареса, но почувствал нужда, повдигна брадичката й за кратка звучна целувка на раздяла.

— Аах — тихо въздъхна Пийбоди, докато бързаше след Ив. — Беше много сладко.

— Да, в нашата къща ритниците са вместо бучки захар. Съблекалнята. Бронежилетките.

— Бронежилетки? Значи не само една?

— Щом аз ще нося, и ти ще носиш.

— Ах — повтори Пийбоди с доста различен тон.

След по-малко от четиридесет минути бяха в подземния гараж, екипирани с жилетки и подслушватели. Пийбоди дръпна краищата на якето си.

— С това изглеждам дебела, нали? Зная, че ме прави дебела, не стига, че все още не съм свалила няколкото кила, които качих тази зима.

— Не се опитваме да отвлечем вниманието му с твоите пищни форми, Пийбоди.

— Лесно е да го кажеш. — Завъртя се и се опита да види отражението си в страничното огледало. — Това проклето нещо издува цялата ми фигура, която в тази област си е достатъчно издута. Приличам на дебел дънер.

— Дънерите нямат ръце и крака.

— Дърветата имат клони. — Отпусна се на предната седалка. — Преди да ги окастрят. Още една причина да искам час по-скоро да заловим това копеле. Заради него изглеждам като дебело окастрено дърво.

— Да, ще подпалим жалкия му задник заради това. — Ив потегли. — Оглеждай се за преследвач. Активиране, Далас — каза тя, за да пробва микрофона. — Записвате ли?

— Очите и ушите са на четири — отвърна Фийни. — Подкреплението ще те следва минимум на три преки.

— Запишете това, оставайте на линия и в движение.

Първо посетиха някогашния превозвач на трупове. Доста се бе замогнал, забеляза Ив. Имаше внушителна стара каменна къща в Уест Вилидж, изцяло негова.

Вратата бе отворена от андроид, изумително проектирана женска, създадена по-скоро за сексуални удоволствия, отколкото за домакинство. Премрежен поглед, приятно дрезгав глас, пепеляворуса коса и впито черно трико.

— Изчакайте във фоайето, ако обичате. Ще кажа на господин Добинс, че сте тук.

Тя се отдалечи с грациозна походка като пъргав хищник от рода на котките.

— Ако това, което върши тази тук, е само чистене с прахосмукачка — отбеляза Пийбоди, — аз съм размер четиридесет и две.

— Може и да чисти, след като лъсне бастуна на стария.

— Жените са толкова цинични — каза Рурк в ухото й.

— Изключи микрофона.

Ив огледа фоайето.

По-скоро бе просторен коридор, с достатъчно светлина, проникваща през сложните шарки върху стъклото на входната врата. Врати от двете страни, кухнята — вероятно в дъното. Спалните — на горния етаж.

Огромно пространство за едва влачещ се старец.

Той се появи точно така, тътрейки крака в оръфаните си чехли. Беше облечен с провиснали памучни дрехи, а дългата му почти до раменете коса бе боядисана в неподобаващо катраненочерно и пригладена на конска опашка.

Лицето му бе твърде изпито, устните твърде плътни, а тялото твърде слабо, за да е мъжът, с когото са разговаряли Трина и Лони.

— Господин Добинс.

— Същият. Искам да видя някаква легитимация или и двете се връщайте там, откъдето сте дошли.

Той огледа значката на Ив, после на Пийбоди, безмълвно помръдвайки устни, докато четеше.

— Е, добре, за какво става дума?

— Разследваме убийство на жена в Челси — започна Ив.

— Онази история с Жениха. — Добинс размаха пръст. — Чета вестници, гледам телевизия. Ако вашите хора си вършеха работата да се грижат за сигурността на гражданите, нямаше да се налага да идвате тук да ме разпитвате. И преди години идваха ченгета, когато убиха онова момиче отсреща.

— Познавахте ли я, господин Добинс? Момичето, което беше убито преди девет години?

— Виждах я да влиза и излиза от дома си. Нормално е, нали? Никога не съм разговарял с нея. Видях снимката на онази, новата. И с нея не съм разговарял.

— Виждали ли сте новото момиче? — попита Ив.

— По телевизията, нали току-що ви казах? Нямам работа в Челси. Тук си имам всичко.

— Сигурно. Господин Добинс, баща ви е карал военен камион по време на Градските войни.

— Превозваше мъртвите. През повечето дни се возех с него. Беше претъпкано с трупове, отляво, отдясно, отвсякъде. Понякога се обаждаше някой жив, погрешка взет за мъртвец. Искам да поседна.

Той се обърна и затътри крака през свода вдясно. Ив и Пийбоди се спогледаха и го последваха.

Всекидневната бе пълна с овехтели мебели. Личеше, че стените някога са били във вариация на бяло, но сега имаха отблъскващия жълт цвят на болни зъби.

Добинс седна, взе цигара от потъмняла сребърна табакера и я запали.

— Човек може да пуши в собствената си къща, по дяволите. Не сте ни отнели това право. Моят дом е моята шибана крепост.

— Имате прекрасен дом, господин Добинс — отбеляза Пийбоди. — Обожавам каменните здания в тази част на града. Имаме късмет, че повечето са оцелели през войните. Навярно са били ужасни години.

— Не чак толкова. Преживях ги. Закалиха ме. — Той размаха ръката с цигарата, сякаш да го докаже. — До двадесетата си година бях видял повече, отколкото мнозина са видели за сто и двадесет години живот.

— Не мога дори да си представя. Вярно ли е, че в някои райони имало толкова мъртви, че единственият начин за водене на статистика бил да се пишат номера направо върху труповете?

— Така беше. — Той изпусна дим и отново размаха пръст. — Където мародерите бяха стигнали до тях преди нас, всичко беше задигнато, бяха оставени голи. Написвах върху трупа в кой сектор е намерен, за да се знае. Натоварвахме ги и докторът в моргата им поставяше номера, записваше ги в книга. В повечето случаи беше пълна загуба на време. Вече бяха станали просто купчина мърша.

— Поддържате ли връзка с някого, когото сте познавали тогава? Хора, вършили същата работа като вас, или лекари, санитари?

— За какво? Щом разберат, че човек се е замогнал, започват да просят милостиня. — Сви рамене. — Видях се с Ърл Уолас преди няколко години. И той се возеше във фургона понякога. Размърдах се да отида на погребението на доктор Юмецки, мисля, преди пет-шест години. Отдадох последна почит. Беше достоен за уважение, няма много като него. Изпратиха го както подобава. Внукът го организира. Опелото беше в салона вместо в голямата къща, но беше достойно изпращане.

— Знаете ли как да се свържете с господин Уолас или с внука на доктор Юмецки?

— Откъде да зная, по дяволите? Преглеждам некролозите и когато видя някой познат и реша, че си заслужава времето, отивам да го изпратя. Навремето си обещахме това и държа на думата си.

— Каква молитва казвахте тогава? — подкани го Ив.

— Мъртъвците бяха навсякъде. — Погледът му се премрежи и Ив предположи, че всичко това все още е пред очите му. — Никакво опело. Или ги изгаряхме, или ги погребвахме, повечето с компания, така да се каже. Затова ние, хората, които ги превозваха, регистрираха и заравяха, си дадохме обещание — като дойде нашият ред и има опело за някого от нас, останалите живи ще отидат да го изпратят. Затова го правя.

— Кой друг спазва обещанието? От Градските войни.

Добинс всмука още дим.

— Не помня имената им. Виждам неколцина от време на навреме.

— А този? — Ив извади скицата. — Виждали ли сте този човек?

— Не. Прилича на Гробаря може би. Малко.

— Гробар?

— Събирахме труповете, стоварвахме ги при него, а той ги прибираше, затова му викахме Гробаря. Бях на погребението му преди двадесетина години, може би повече. Беше голяма служба. — Засмука цигарата. — Хубава гощавка. Отдавна е покойник.

Когато се върнаха в колата, Ив поседя да поразмишлява.

— Може да играе роля. Мрачен, леко откачен старец. Но не ми се вярва.

— Може да е бил дегизиран, когато Трина го е видяла.

— Може — съгласи се Ив, — но според мен Трина би забелязала, ако е бил гримиран до неузнаваемост, все пак с това се занимава. Да проверим двамата, които спомена.

 

 

Следващата й спирка бе при Хю Клок, до Вашингтон Скуеър Парк. Жертвата, която Добинс бе виждал да „влиза и излиза“, бе намерена там. В записките на Джил Нюкърк бе отбелязано, че Клок е бил разпитан, както и другите съседи. Занимаваше се с търговия с антики и беше купил и ремонтирал имота няколко години преди убийствата.

Според бележките бе отзивчив и готов да съдейства.

Антиките носеха добра печалба, ако човек разбира от занаята си. Ив предположи, че Клок разбира, защото домът му изглеждаше внушително. Някогашните две кооперации бяха съединени в една къща, отделена от улицата с широк двор.

— Доста тежкарско — отбеляза Пийбоди, докато вървяха към портите от ковано желязо.

Ив натисна бутона на звънеца и моментално чу заповед от компютърен глас да обясни целта на посещението си.

— Полиция. Искаме да поговорим с господин Клок.

Повдигна значката си към скенера.

В момента господин Клок отсъства от дома си. Можете да оставите съобщение на този охранителен пост или ако желаете, да преминете през портала и да го оставите на лице от домакинския персонал.

— Опция номер две. Не е зле да огледаме по-отблизо — каза тя на Пийбоди.

Порталът щракна. Прекосиха покрития с плочки двор и изкачиха няколкото стъпала до главния етаж. Вратата моментално се отвори. И тук ги посрещна андроид, но с образ на достолепен мъж на средна възраст.

— Имам позволение да приема съобщението ви за господин Клок.

— Къде е господин Клок?

— Пътува по работа.

— Къде?

— Нямам позволение да предам тази информация. Ако е спешно или въпросът, по който го търсите, е от особена важност, ще предам на господин Клок незабавно, за да може своевременно да се свърже с вас. Очаква се да се прибере у дома през следващите ден-два.

Зад достолепния андроид се простираше разкошен коридор. Ив предположи, че край него има огромно необитавано пространство.

— Кажете на господин Клок да се свърже с лейтенант Ив Далас от полицейската централа веднага щом се върне.

— Разбира се.

— Кога замина?

— Господин Клок отсъства от дома си от две седмици.

— Сам ли живее?

— Да.

— Гостува ли му някой в негово отсъствие?

— В жилището няма гости.

— Добре.

Би предпочела да влезе, да поразгледа. Но без съдебна заповед и основание нямаше законен начин да прекрачи прага.

От къщата на Клок се отправи към оживена част от Малка Италия.

Една от жертвите беше работила като сервитьорка в ресторант, собственост на Томас Пела. Той бе служил в Националната армия по време на Градските войни, в които бе загубил брат, сестра и съпругата си в разстояние на два месеца. Младата му злочеста булка работела в лазарет.

Не се оженил повторно, а открил три печеливши ресторанта, преди да разпродаде всичко осем години по-рано.

— Живее като отшелник според бележките на Нюкърк — каза Ив. — Освен това има избухлив нрав и лесно се пали.

Пела живееше в кокетна бяла къща на няколко крачки от сладкарници, супермаркети и кафенета.

Когато за трети път бе посрещната от андроид — отново жена, но с вид на скромна домакиня — Ив заключи, че мъжете от това поколение предпочитат електрониката пред човешката компания.

— Лейтенант Далас, детектив Пийбоди. Искаме да разговаряме с господин Томас Пела.

— Съжалявам, господин Пела е тежко болен.

— Така ли? От какво?

— За съжаление не мога да обсъждам здравословното му състояние с вас без негово позволение. Има ли друго, с което мога да ви помогна?

— Адекватен ли е? В съзнание? Може ли да говори?

— Да, но има нужда от почивка и тишина.

В някои отношения андроидите бяха по-непреклонни от хората, но все пак можеше да бъдат сплашени.

— Настоявам за разговор с него. — Ив докосна значката си и съсредоточеният й поглед не трепна. — Мисля, че ще смутя спокойствието му повече, ако се наложи да издействам съдебна заповед и да доведа медицински лица от полицията, за да установят състоянието му. Има ли болногледач?

— Да. Винаги има медицинско лице.

— Тогава го уведомете, че ако господин Томас е адекватен и буден, трябва да поговорим с него. Ясно ли е?

— Да, разбира се. — Тя се отдръпна назад и затвори вратата след тях, преди да отиде до домашния линк. — Ако господин Пела е в състояние, тук са двама детективи от полицията, които искат да разговарят с него. Да, ще почакам.

Домашната помощница извърна глава към Ив и я изгледа толкова заплашително, колкото може един андроид.

Антрето бе с невероятно висок таван, изискано, макар и оскъдно обзаведено. Стълбището бе точно отляво, лъскава права редица стъпала от лакирано дърво, застлани с избледняла червена пътека в средата. Полилеят представляваше три кръга от ръчно изработени стъклени висулки в нежно синьо.

Ив направи още няколко крачки навътре, за да надникне в официалната приемна вдясно. Над бялата мраморна камина бяха подредени снимки и съдейки по кройките на дрехите на хората, които бяха снимани, прецени, че това е галерия на покойните роднини на Пела. Родители, братя и сестри, хубавото и вечно младо лице на съпругата му.

„Трети в списъка — помисли си тя — и би могло да се каже, че в известен смисъл Пела обитава дом на смъртта“.

— Бихте ли ме последвали? — Андроидът зачака смирено със скръстени ръце. — Господин Пела ще ви приеме, но болногледачката му моли посещението да бъде възможно най-кратко.

Когато Ив не отговори, домашната помощница просто се обърна и тръгна по стълбите. Леко проскърцваха, забеляза Ив. Тихите стонове на старостта. От горната площадка започваха коридори вляво и вдясно.

Навярно от тук се виждаше цялото оживление навън.

Когато влязоха, в стаята не се долавяха признаци на живот. Витаеше смърт. Ако приемеш къщата като дом на мъртвите, това бе господарската й спалня.

Леглото беше огромно, с балдахин и две табли, дълбоко резбовани с фигурки на херувими в полет. Светлината бе слаба, пердетата — напълно спуснати пред високите прозорци.

Мъжът бе блед като восък и лежеше облегнат на бели възглавници. Лицето му бе скрито зад кислородна маска, а очите над нея бяха почти безцветни и изпълнени с мрачен гняв.

— Какво искате?

За болен човек имаше доста силен глас, макар и пресипнал от маската. Може би черпеше сила от онова, което Ив долови в очите му.

— Господин Пела — болногледачката изглеждаше стабилна и компетентна жена, — не бива да се разстройвате.

— Върви по дяволите — нехайно подхвърли той. — Излез.

— Да, сър.

— Вън! Все още аз командвам тук. А вие — посочи с леко треперещ пръст към Ив, — какво искате?

— Разследваме убийство на жена, чийто труп бе намерен в Ийст Ривър Парк.

— Жениха. Завърнал се е. И аз бях жених някога.

— Чух за това. — Тя се приближи. Не можеше да настоява да свали кислородната маска, а и на тази оскъдна светлина чертите му бяха трудно различими. Но забеляза, че косите му са бели, лицето закръглено. Би казала, че изглежда като напомпан, и си помисли: „стероиди“. — Знаете, че е била убита по същия начин като Анис Уотърс, която работеше за вас и умря преди девет години.

— Девет години. Колкото едно щракване с пръсти или доживотна присъда. Зависи, нали?

— Времето е относително понятие — каза тя, без да откъсва поглед от очите му.

— Времето е коварно. Ще го разберете.

— Някой ден.

— Преди девет години вие, ченгетата, ме гледахте подозрително. И сега ли ще бъде така? Е, вижте ме.

— Кога за последен път станахте от леглото?

— Мога да стана, когато пожелая, по дяволите. — В гласа му прозвучаха огорчение и обида, когато се надигна да изправи гръб. — Не мога да стигна много далеч, но мога да ставам. Мислите, че съм станал и съм убил онова момиче, а? Че съм отвлякъл и още две-три?

— Добре сте информиран, господин Пела.

— Какво друго да правя през целия проклет ден, освен да зяпам телевизия? — Повдигна брадичка към екрана на отсрещната стена. — Зная коя сте. Полицайката на Рурк.

— Това проблем ли е за вас?

Той се усмихна и зъбите му проблеснаха през маската.

— Какво ще кажете за този човек? — Ив извади скицата. — Знаете ли кой е?

Мъжът погледна листа и бе готов да извърне глава с пълно нехайство. Но Ив видя нещо в очите му, което просветна и изчезна, когато за миг наистина се вгледа в лицето.

— Кой е?

— Нещастник, който убива жени, предполагам. — Упоритото негодувание се бе върнало, онова изражение, което сякаш казваше: „Вървете на майната си“. — Предвид положението ми това е ваш проблем, а не мой.

— Мога да направя така, че да стане и ваш, по много начини. Брюнетки ли харесвате, господин Пела?

— Нямам време за жени. Не ме слушат. Умират и ме изоставят.

— Служили сте в Националната армия по време на Градските войни.

— Убивал съм и мъже, и жени. Но тогава се смяташе за геройство. Тя беше заета да спасява живота на другите, когато я убиха. Сигурно някой е нарекъл и това геройство. Нищо подобно. Убиването си е убиване и никога не може да излезе от ума ти.

— Вие ли разпознахте тялото й?

— Вече не говоря за това. Никой не говори за Терез.

— Умирате ли, господин Пела?

— Всеки ще умре. — Отново се усмихна. — Просто някои от нас са по-близо до края на дните си от други.

— Какво ви води към вашия край?

— Тумор. Боря се с него от десет години. Този път казват, че ще ме надвие. Ще видим.

— Нещо против с партньорката ми да огледаме къщата, докато сме тук?

— Искате да тършувате в къщата ми? — Той се надигна леко. — Това не са Градските войни, госпожо Рурк, в които вашите хора можеха да правят каквото си поискат. И тази страна все още се нарича Съединени американски щати. Искате да претърсите къщата ми? Е, елате със съдебна заповед. Сега изчезвайте.

 

 

Ив застана отвън с ръце на кръста и огледа къщата на Пела. За миг видя пердетата на спалнята да трепват, после отново да застиват.

— Голям чешит.

— Да, но дали е достатъчно коравосърдечен?

— Не се и съмнявам. Ако иска да убива, нищо не би го спряло. Има обяснение за ролята на жених — изгубената любов. Защо тези жени да живеят и да бъдат щастливи, когато той е загубил съпругата си? Войник по време на Градските. Знае как да убива и създава впечатление за човек, изпълнен с гняв, но със завидно самообладание, когато желае да го използва.

— Стаята на болник, маската — замислено каза Пийбоди, — всичко може да е постановка.

— Може, но трябва да знае, че можем да го разкрием. Разбира се, ако наистина умира, имаме още една отметка в графа „плюс“. Но с това, което имаме, никой съдия няма да ни даде заповед за претърсване на дома на един умиращ старец, прикован към леглото.

— Фийни, включете звука. Направи ли запис?

— Имаш го.

— Да изпратим двама полицаи тук. С очила за наблюдение. Не мисля, че с Пела сме ударили в десетката, но все пак долових някакъв проблясък. Той знае нещо и лицето от скицата му го напомни.

— Веднага.

— Подкреплението натъкна ли се на преследвач?

— Не.

— Нито пък аз. Ще оставя Пийбоди до дома й и се прибирам вкъщи. Ще поработя там. Край.

— Най-сетне у дома?

— Където ще започнеш да търсиш информация за покойната съпруга на Пела. Подробности, ако успееш да откриеш. Мога да издействам разрешение да прегледаме медицинските му картони. Направи проучване и за Добинс.

— Изглежда, и тази нощ няма да ми излезе късметът.

Ив не й обърна внимание.

— Аз ще се заема с понастоящем неоткриваемия Хю Клок. Търговията с антики е свързана с пътувания. Да видим дали някой от тези приятели посещава опера. Рурк може да провери недвижимите им имоти. Може би къщите означават нещо. Ще поискам плановете им, на всяка цена.

Отдалечи се от бордюра с надеждата да усети, че някой я наблюдава, промъквайки се през потока от коли зад нея. Но единственото, което усети, бяха тълпите по улиците и едва пъплещите автомобили, които превръщаха навалелия по-рано сняг в грозна киша.