Нора Робъртс
Създадени в смъртта (20)

19.

Джесика с многото фамилни имена живееше в огромен триетажен мезонет. Просторният хол бе изпълнен със светлина, нахлуваща през стъклена стена, която разкриваше панорамен изглед към Ийст Ривър.

Навярно при ясно време човек можеше да застане до прозрачната стена и да види всичко чак до Райкърс.

Господарката на дома го бе обзавела по свой вкус, съчетавайки старинно с ултрамодерно, и резултатът бе еклектичен и изненадващо интересен стил. Ив и Пийбоди седяха на меките възглавнички на диван в убийствено червено, докато домакинята наливаше чай от бял чайник с шарки на розови пъпки в чаши от изключително фин порцелан.

Чаят и чинийката с тънки бисквити бяха донесени от елегантно облечена жена, слаба като вейка.

— Виждали сме се един-два пъти — започна Джесика.

— Да, спомням си.

Сега, когато видя лицето й, Ив наистина си спомни. Срещу нея седеше стройна и представителна дама, прехвърлила осемдесетте, с къси, леко чупливи коси около лицето и строги черти. Устните й, дълги и игриви, бяха оцветени в яркорозово, а очите — под дългите гъсти мигли — наситено тъмнозелени.

— Носите „Леонардо“.

— Не е твърде тежък.

Джесика отвърна със заразителния смях на вечната младост.

— Една от внучките ми е луда по неговите модели. Отказва да носи каквото и да било друго. Отива й, както на вас. Мисля, че всеки трябва да носи това, което му стои най-добре.

Когато подаде чая на Ив, тя едва се сдържа да не сподели, че точно сега би предпочела хубава голяма чаша кафе.

— Благодарни сме за времето, което ни отделихте, госпожо Чартърс.

— Джесика, ако обичате. — Подаде чашата на Пийбоди с бляскава усмивка. — Само момент, простете любопитството, но по време на разпит… ако все още се нарича така, прибягвате ли до грубости?

— Не е нужно — увери я Пийбоди. — Лейтенантът така ги плаши, че бързо изтръгва самопризнания.

Отново прозвуча момичешки смях.

— Какво не бих дала да погледам! Обожавам полицейски драми. Винаги се опитвам да се поставя на мястото на престъпник, подложен на разпит. Отчаяно исках да убия третия си съпруг, нали разбирате.

— Трудно е човек да устои на подобен импулс — отбеляза Ив.

— Да. — Устните на Джесика затрептяха като розов цвят. — Щях да изпитам безкрайно задоволство, но да загазя. Впрочем разводът е почти толкова мръсна работа. Извинявайте, че губя времето ви. С какво мога да помогна?

— Стюърт Е. Пиърпойнт.

Веждите на Джесика подскочиха.

— Да, да, зная това име. Да не би да е замесен в убийство?

— Би ни било изключително интересно да поговорим с него. Малко ни е трудно да го открием.

Въпреки лекото озадачение, което се изписа на лицето на Джесика, тонът й остана безкрайно любезен.

— Адресът му трябва да е въведен в базата данни. Ще помоля Лайл да го потърси.

— Адресът, който е посочил, е недействителен. Освен ако Кралската опера или Карнеги Хол приютяват наематели.

— Нима? — Джесика изрече думата провлачено и очите й изведнъж светнаха. — Я виж ти. Би трябвало да зная.

— Откъде бихте могли да знаете.

— Много странна птица е този господин Пиърпойнт. Присъствал е на няколко гала спектакъла през годините. Не е особено общителен и не бих го нарекла филантроп. Никога досега не съм успяла да изкопча дарение от него, а държа световния рекорд по убеждаване.

— На гала спектакъл се идва само с покана, нали?

— Разбира се. Важно е да… Ах! Разбирам. Как е получавал поканите, щом тези адреси не са истински? Почакайте само момент.

Тя стана, запристъпва по излъсканата теракота и дебелия персийски килим и излезе от стаята.

— Тази жена ми харесва. — Пийбоди си взе бисквита. — Напомня ми за баба ми. Не с външността и начина си на живот — продължи тя, докато оглеждаше стаята. — Но има нещо в нея. Не само знае много неща, а сякаш винаги ги е знаела. Да, бисквитите са върхът. И толкова тънки, почти прозрачни. — Взе си още една. — Нещо толкова тънко не може да има много калории. Опитай ги или ще започна да се чувствам, сякаш всеки момент ще загрухтя.

Ив вяло посегна към чинийката.

— Не прави дарения за Метрополитън. От време на време присъства на специални представления, но не вади големи пачки. Билетите струват пари, но получава нещо срещу тях. Отново е въпрос на контрол. Ако даряваш пари, не можеш да решаваш, поне не изцяло, къде отиват.

Вдигна поглед, когато Джесика се върна.

— Мистерията е разгадана и все пак си остава мистерия. Лайл докладва, че нашият господин Пиърпойнт е помолил всички билети, кореспонденция, покани и писма с искания за дарения да бъдат пазени за него на касата.

— Това нещо обичайно ли е? — попита Ив.

— Не. — Джесика седна, взе чая си. — Всъщност е много странно. Но се стараем да изпълняваме желанията на редовните си посетители, дори на най-стиснатите.

— Кога се видяхте или разговаряхте с него за последен път?

— Дайте ми малко време. А, да, присъства на зимния гала спектакъл, беше втората събота на декември. Помня, че отново се опитах да го придумам да влезе в Гилдията. Членският внос е доста висок, но дава големи привилегии. Той е от хората, които истински обичат оперното изкуство, познават го и го ценят, но не проявява интерес към дарителство. Скъперник. Виждала съм го да идва и да си тръгва след представления. Винаги пеша. Не си купува дори кола. И винаги сам.

— Споменавал ли ви е нещо за личния си живот?

— Нека помисля. — Джесика кръстоса крака и залюля единия напред-назад. — Разговорите за лични преживявания са съществена част от опитите за изкопчване на дарение. Вдовец е от дълго време, често пътувал. Твърди, че е присъствал на представления във всички най-големи оперни театри в света. Предпочита италианските опери. О! — Тя повдигна пръст и затвори очи за миг, сякаш да извика някакъв спомен в съзнанието си. — Помня, че преди няколко години го поразпитах, когато беше пийнал няколко чаши вино. Хрумна ми, че ще успея да го убедя за членството. Впуснахме се в дискусия дали способността да оцениш оперното изкуство се наследява, или се усвоява. Сподели, че самият той я е усвоил благодарение на майка си още като дете. Казах, че това безспорно потвърждава теорията за унаследяване. Но той отрече. Макар и да не е познавал другата си майка, всъщност имал предвид втората съпруга на баща си. Била сопран.

— Оперна певица?

— Точно това го попитах. Какво отговори, беше малко странно. Да, била певица, но обстоятелствата се стекли зле за нея, времето й изтекло. Сигурна съм, че това каза. Попитах го какво се е случило, но той се извини и бързо се отдалечи.

— Лайл ще знае ли кога за последен път господин Пиърпойнт е получил нещо от касата?

— Да, вече го попитах, защото очаквах да се поинтересувате. Миналата седмица.

— Как плаща?

— В брой, казва Лайл. Винаги, и да, необичайно е. Но не коментираме ексцентричностите. Винаги идва на опера с черен костюм и вратовръзка, което също намирам за малко ексцентрично. Както и гостите му.

— Казахте, че винаги е сам.

— Да. Имах предвид, когато преотстъпи билета си на някого. — Гостоприемната домакиня повдигна чайника, за да напълни отново чашата на Пийбоди. — Понякога съм виждала други мъже на мястото му в ложата. Всъщност миналата седмица видях гост на премиерата на „Риголето“.

— Можете ли да го опишете?

— А, черно-бял. Това си помислих за него в първия момент. Черен костюм, много официален, бяла коса, бяла кожа. Помня, че се запитах дали не е роднина на господин Пиърпойнт. Имаше известна прилика, поне така ми се стори. Не го видях нито преди или след представлението, нито в антракта. Или не съм го забелязала.

— Можете ли да издирите имената на хората, които са седели до него в същата ложа?

— Там не седи никой друг, когато господин Пиърпойнт или негов гост е на представлението. — Джесика се усмихна, докато предлагаше сладки. — Странно, нали?

 

 

— Изкупува всички билети за своята ложа — каза Ив, когато се качиха в колата. — Не иска никого до себе си, за да го разсейва или да се приближава твърде много.

— Ще завардим операта. — Пийбоди извади бележника си да нахвърля записки. — Може би ще се нуждае от нова доза.

— Да, ще го уредим. Мащехата. Ето коя е жената първообраз. Нейната снимка носи в портфейла си. Идеализира я и същевременно вижда в нея демон.

— Говориш като Майра.

— Това е драмата, която разиграва. Убива я отново и отново, може би пресъздава истинската й смърт. После я измива, полага я върху бял чаршаф. Времето й е изтекло. И той полага грижи да изтече и за избраниците му. Това е същината, с пресечна точка Градските войни. Умряла е по време на войните, обзалагам се, на датата, която е посочил за мнимата си съпруга в личните данни с името Пиърпойнт.

— Съпругата, венчалната халка. Мащеха, но също и жената от фантазиите му — заразсъждава Пийбоди. — Неговата невеста. Не я изнасилва, това би разбило фантазията. Не сексуална, а романтична. Патологичен романтик.

— Сега кой говори като Майра? Започваме да търсим жени с нейното описание, починали на тази дата или около нея.

— За смъртта на много хора по време на войните няма информация.

— За нейната ще има. — Ив сграбчи волана, за да премине в друго платно и да се промъкне в малка пролука сред потока от коли. — Сигурно се е погрижил и за това. Станало е тук, в Ню Йорк. Ню Йорк е началото и краят. Ще я открием и тя ще ни отведе при него.

Ив се заслуша в непрестанно тиктакащия часовник в главата си, който отмерваше изтичащото време. И се замисли за Ариел Грийнфийлд.

 

 

Тя дори не бе подозирала, че е възможно човек да изживее такава болка и да оцелее. Дори когато престана — струваше й се, че никога няма да спре — тялото й гореше и кървеше.

Бе плакала и крещяла. Някъде в съзнанието си Ариел знаеше, че той изпитва наслада. Безпомощните й писъци, стенания и отчаяни опити да се бори бяха забавни за него.

Сега лежеше разтреперена от ужас, докато във въздуха около нея се носеха гласове, пеещи на неразбираем език. Италиански, запита се, напрягайки ума си да се съсредоточи и да остане в съзнание? Може би беше италиански. Измъчваше я под звуците на музика и писъците й заглушаваха гласовете, докато неговите ножове разрязваха плътта й.

Ариел си представи, че ги използва върху него. Никога не бе проявявала склонност към насилие. Всъщност бе пълна скръб в курса по самозащита, който бе посещавала с две приятелки. „Кашкавалка“, така я наричаха, спомни си сега. Всички се смееха, защото никоя от тях не вярваше, че някога ще им се наложи да използват хватките с юмруци и ритници, които се опитваха да усвоят.

Тя бе просто сладкарка. Обичаше да готви и да създава торти, сладкиши и банички, които карат хората да се усмихват. Беше добър човек, нали? Не помнеше да е наранила някого.

Бе пробвала малко „Зоунър“ в тийнейджърските си години, което бе лошо. Според общоприетите представи. Но не бе причинила вреда на никого.

Сега осъзна, че идеята да го накара да страда притъпява болката. Когато си представи, че се освобождава, грабва един от ножовете и го забива дълбоко в пухкавия му корем, престана да чувства толкова мъчителен студ.

Не искаше да умре така, по този ужасен начин. „Някой ще дойде“, каза си тя. Трябваше да се държи, да оцелее, докато някой я спаси.

Но когато той се върна, всичко в нея се сгърчи. В гърлото и в очите й напираха сълзи, от които дори скимтенето й секна.

— Добре си почина, а? — каза той със смразяващо ласкав тон. — Но трябва отново да се заловим за работа. Е, да видим. С какво да продължим?

— Господин Гейнс?

„Не пищи — заповяда си Ариел. — Не умолявай. Това му харесва.“

— Да, скъпа моя?

— Защо избрахте точно мен?

— Имаш приятно лице и прекрасни коси. Добър мускулен тонус на ръцете и краката.

Видя го да взема малка горелка. Едва сдържа стона, който се надигна в нея, когато я запали с леко съскане и изтъни пламъка като игла.

— Само това? Искам да кажа, направила ли съм нещо?

— Да си направила? — разсеяно каза той.

— Нещо, с което да ви разстроя или ядосам.

— Нищо подобно.

Обърна се и мило й се усмихна, когато тънкият пламък засъска.

— Просто, господин Гейнс, зная, че ще ми причините болка. Не мога да ви спра. Но бихте ли ми казали защо? Просто искам да разбера защо правите това.

— Интересно, а? — Той наклони глава и изпитателно се вгледа в нея. — Тя пита, винаги пита защо. Но крещи. Никога не говори така учтиво.

— Искам само да разбера.

— Е, добре. Добре. — Той угаси горелката и Ариел си пое дъх с облекчение. — Този път е различно. Обичам разнообразието. Беше прелестна жена, знаеш ли?

— Така ли?

Ариел овлажни устни, когато го видя да придърпва табуретка и да сяда срещу нея така, че да са лице в лице. Как бе възможно да изглежда толкова обикновен, запита се Ариел. Как можеше да бъде толкова мил и толкова жесток?

— И ти си хубавица, но тя беше почти съвършена. А когато пееше, беше великолепно.

— Какво… какво пееше?

— Сопран. Имаше многопластов глас.

— Аз… не зная какво значи това.

— Сияеше с неповторим блясък. Беше allegra, онези високи ясни тонове извираха от нея с такава лекота. Имаше и колорита, мекотата на lirica, богатството и дълбочината на drammatica. Диапазонът й…

В очите му проблесна влага, когато притисна пръсти към устните си и целуна върховете им.

— Можех да я слушам с часове И го правех. Акомпанираше си на пиано, когато бе у дома. Опитваше се да ме учи, но… — Усмихна се с тъга, когато повдигна ръцете си.

— Нямах никакъв талант за музика, само огромна любов към нея.

„Докато говори, не ме наранява“, помисли си Ариел. Трябваше да го накара да продължи.

— За опера ли става дума? Не зная нищо за операта.

— Мислиш, че е скучна отживелица.

— Мисля, че е прекрасна — плахо каза тя. — Всъщност никога не съм слушала сериозно. Занимавала се е с оперно пеене? — „Въпроси — отчаяно си каза тя, — задавай въпроси, на които да отговаря дълго.“ — А, и е била сопран? С… как го казахте — многопластов глас… значи с голям диапазон?

— Да, да, точно така, много добре. Имам много нейни записи. Не ги пускам тук. — Огледа стаята. — Не би било уместно.

— Бих се радвала да чуя пеенето й. С удоволствие бих послушала многопластовия й глас.

— Наистина ли? — Очите му лукаво проблеснаха. — Голяма умница си. И тя беше умна.

Той стана и взе факлата.

— Почакайте! Почакайте! Не мога ли да чуя някое нейно изпълнение? Може би тогава ще разбера. Коя е била? Коя… О, господи, господи, моля ви!

Опита да се отдръпне, когато пламъкът се плъзна по ръката й, почти като гъдел.

— После ще си поговорим. Наистина трябва да се залавяме за работа.

 

 

Щом влезе в централата, Ив отиде право при Фийни.

— Брюнетки между двадесет и осем и тридесет и три, починали на тази дата в Ню Йорк. Трябват ни имена, последен известен адрес и причина за смъртта.

— Сведенията за онова време са откъслечни — каза той. — Смъртта на много хора не е била регистрирана, много жертви са останали с неустановена самоличност или са били разпознати погрешно.

— Порови се. Тя ще ни даде ключа към разгадаването на случая. Ще се свържа с Янси, да видим дали има някакъв напредък с жената от онази снимка.

За да даде повече време на Янси, Ив отиде първо при Уитни и помоли за още хора за завардването на Метрополитън.

— Имаш ги. Нужна си ми за пресконференция в дванадесет.

— Командир…

— Ако си мислиш, че не зная на какво напрежение си подложена, грешиш. — Изглеждаше изнервен колкото нея. — Тридесет минути. Ще прекратя въпросите в и тридесет, но трябва да бъдеш тук, освен ако не си на път да арестуваш проклетото копеле. Да удържим пороя.

— Да, сър.

— Потвърди изявлението за новата и съществена информация, което си дала на Надин тази сутрин, и за двадесет и четири часовите смени. Искам да изразиш увереност, че Ариел Грийнфийлд ще бъде открита жива.

— Разбира се, командир Уитни. Искрено вярвам в това.

— Покажи им, че го вярваш. Свободна си. А, лейтенант, ако чуя, че сте излезли от тази сграда без бронежилетка и подслушвател, ще ви одера жива. Лично.

— Разбрано.

Изпита леко раздразнение, когато осъзна, че се изкушава да „забрави“ жилетката. Мразеше проклетото нещо. Но трябваше да прояви уважение към човек, който добре познава подчинените си.

Влезе в отдела на Янси и го видя да работи с „печената“ свидетелка на Бакстър. Срещна погледа й, докато вървеше към работното му място. Той стана, усмихна се и каза нещо на свидетелката, преди да тръгне към нея.

— Мисля, че постигаме напредък тук. Запомнила го е точно, но е зърнала снимката само бегло. Работим върху нея, Далас. Само ми дай малко повече време и спокойствие.

— Ще ми дадеш ли неговия портрет?

— Вече го изпратих на компютъра в офиса ти. Съвсем малки разлики във формата на лицето в сравнение с описанието на Трина, друга коса, вежди. Моето око казва — същият човек.

— Твоята преценка ми е достатъчна. Когато завършиш портрета на жената, изпрати го на мен и на Фийни. Постарай се да се получи, Янси. Може би това е златна находка.

Когато Ив се отправи към своя отдел, Пийбоди излизаше от щаба.

— Обадих се на Морис, както нареди. Идва насам с резултатите от токсикологичната лаборатория. Дженкинсън и Пауъл докладваха. Отишли са в спа бутика. Една продавачка мисли, че може би го е виждала там.

— В компютъра ми има прясна скица. Изпрати им я и им кажи да я покажат в търговската част и салона.

— Веднага.

— Лейтенант Далас?

И двете с Пийбоди се обърнаха. Изтрезняващият съсед на Ариел Грийнфийлд, спомни си Ив.

— Ерик, нали?

— Да. Трябва да поговоря с вас. Трябва да разбера какво става. Онази жена, Джая Роси, е мъртва. Ариел…

— Аз ще поема това — каза Пийбоди на Ив.

— Не, ще се справя. Изпрати скицата на Дженкинсън. Да поседнем, Ерик. — Нямаше време да го заведе в стаята за отдих, но сърце не й даваше да го отпрати. Поведе го към една от пейките пред вратите на общото помещение.

— Явно си разтревожен и разстроен — започна Ив.

— Разтревожен и разстроен? Изплашен съм до смърт, по дяволите. Той я държи затворена някъде. Ариел е с онзи маниак. Казват, че ги измъчва. Наранява я, а ние стоим тук и бездействаме.

— Не, не бездействаме. Всяко ченге, заето с този случай, работи здравата.

— Тя не е някакъв си случай! — Гласът му отекна силно и затрепери. — Става дума за човешко същество. За Ариел.

— Искаш да се изразявам по-деликатно? — Тонът й бе рязък съзнателно, за да пресече всеки риск от истерия. — Щом искаш галене с перце, сбъркал си къде и при кого да отидеш. Уверявам те, че влагам цялата си енергия в това разследване, както и всяко ченге, участващо в него. Ако мислиш, че не знаем коя е, грешиш. Ако мислиш, че лицето й не е в ума на всеки от нас, грешиш.

— Не зная какво да правя. — Ръцете му се свиха в юмруци и удариха по бедрата му. — Не мога да понеса да не зная какво да правя, как да помогна. Сигурно е много изплашена.

— Да, няма начин да не е. Няма да те залъгвам, Ерик. Изплашена е и може би се мъчи. Но ще я намерим. Когато успеем, ще се погрижа веднага да ти бъде съобщено. Ще се погрижа да узнаеш, че е в безопасност.

— Обичам я. Не съм й го казвал. Не го признавах и пред себе си. — Колебливо си пое дъх. — Влюбен съм в нея, а тя не знае.

— Ще можеш да й го кажеш, когато се върне у дома. Най-добре повикай някой приятел.

След като го изпрати, тя се върна в щаба и тръгна право към пулта на Рурк. Взе бутилката му и жадно отпи глътка вода.

— Добре се обслужваш сама — отбеляза той.

— Преди няколко часа попаднахме на следа. Това винаги ме кара да ожаднявам. И… — Разкърши рамене. — И ме зарежда. Нужен ми е само адрес — добави с усмивка.

— Имам още няколко за теб и в момента се опитвам да огранича броя. Помогна ли с нещо познатата ми в операта?

— С откъслечни сведения за жената, чийто образ този луд пресъздава, така да се каже. Щом я открием, ще получим още информация за него. Сега трябва да подхвърля малко храна на медиите. — Тръгна към вратата и едва не се сблъска с Морис. — Извинявай, извинявай. — Заради проклетото хапче й се струваше, че ще изскочи от кожата си. — Какво носиш? Ще ми кажеш в движение. Трябва да тръгвам към залата за пресконференции.

— Енергийна таблетка?

— Толкова ли си личи?

— При теб определено. Използвал е допамин и лоразепам върху нея. Досега не сме засичали тези вещества.

— Как действат? — Съжали, че не бе грабнала водата на Рурк. — От тях ли е изпаднала в безсъзнание?

— Бих казал, че се е надявал да постигне тъкмо обратното. Понякога се прилагат при кататония.

— Добре, значи е загубила съзнание и той се е опитал да я свести, за да продължи да отмерва времето.

— Съгласен съм. Все пак, ако е изпаднала в истинска, дълбока кататония, би могъл, потенциално, да го отмерва още часове. Дори дни.

— Какво забавно има в това обаче — изтъкна Ив. — Никаква реакция. Така тя не участва в дуета.

— Да, отново съм съгласен. Връзва се с факта, че не е получила толкова наранявания, колкото другите. Не е могъл да я върне в съзнание и се е отказал.

— Предполагам, че човек не може да се снабди лесно с допамин и… как беше?

— Лоразепам.

— Да. Едва ли ги е купил от най-близката аптека.

— Не. И никой лекар не би предписал което и да е от двете за домашна употреба. Трябва да бъдат назначени от квалифицирано лице и да има медицинско наблюдение.

— Може би е лекар или друг специалист. Или сполучливо се е представил за такъв. — „Добър актьор е“, помисли си тя. — Може би се е промъкнал в някоя болница или диспансер. Никога преди не ги е използвал обаче, тогава за какво му е било да ги има подръка? За нищо — каза тя, преди Морис да проговори. — Ако ги е взел отнякъде, станало е през уикенда тук, в Ню Йорк.

— Психиатриите са най-логичният източник.

— Дай това на Пийбоди. Искам проучване за лечебните заведения в Ню Йорк, които разполагат с тези медикаменти. Кажи й да се обади на Майра, ако й е нужно мнението на експерт. Лекарства от този тип по закон трябва да бъдат под ключ и при строга документация.

— По закон — съгласи се Морис, — но на практика невинаги.

— Ще ги проследим. За начало ще поискаме подробен отчет от всички болници, притежаващи тези опиати. При най-малкото отклонение ще задълбаем по-дълбоко.

— Мога да се заема с това. Лекарят е лекар дори да работи с мъртъвци — добави той, когато Ив се намръщи. — Мисля, че мога да помогна.

— Върви при Пийбоди. Започнете веднага. Ще се обадя, щом приключа тук.

 

 

В щаба Рурк записа, копира и разпечата списъка с недвижимите имоти. От любопитство извади джобния си комуникатор, за да проследи последните минути от пресконференцията на Ив, докато отиваше да си вземе нова бутилка вода. Изглеждаше сурова и строга и ако човек я познаваше като него, тя бе на ръба на силите си.

Ако това не свършеше скоро, щеше да се поболее, каза си той. Явно бе решила да работи буквално докато рухне.

Нямаше абсолютно никакъв смисъл да настоява да си даде почивка, защото този път и самият той бе затънал дълбоко. Изключи, когато Ив обяви край, и премина на режим комуникация.

Хрумна му, че ако поръча десетина пици, поне ще я накара да хапне нещо. А и на него малко подкрепление би му се отразило добре точно сега.

Върна се на пулта си и хвърли свеж поглед на списъка. Погребален дом „Лоуълс“, местонахождение Лоуър Ийст, замислено прочете той. Траурната служба за Сарифина Йорк щеше да се състои там. Днес, спомни си Рурк. Редно бе да отиде, да отдаде последна почит.

Извика сайта на погребалния дом на компютъра и провери часа на службата. Ако не можеше да се откъсне от работата — а живите имаха предимство пред мъртвите — поне щеше да изпрати цветя.

Записа часа, адреса и точната зала. „Хитро“, помисли си той — имаше пряка връзка от страницата към близък цветарски магазин. Беше удобно и бързо, но предпочете да се довери на Каро за подходящите цветя.

Замислено погледна подзаглавието — „История“, и щракна върху него. Може би щеше да му разкрие повече, отколкото стандартната информация, която бе изровил от архивите.

След няколко мига очите му застинаха, а кръвта закипя. Хвърли поглед към Фийни, който напредваше със своето търсене.

— Фийни! Мисля, че открих нещо.