Нора Робъртс
Създадени в смъртта (5)

4.

Докато Ив обобщаваше, Тибъл закрачи към подиума. Тя машинално спря и се отдръпна, за да му даде думата.

— Този екип ще разполага с всички ресурси на нюйоркската полиция. Ако е необходимо допълнително време, ще го получи. Ако главният разследващ реши, че са нужни още хора и командирът е съгласен, ще бъдат осигурени. Никакво отсъствие, освен по сериозни лични или здравословни причини до приключването на случая. — Началникът направи пауза, прецени реакциите и очевидно доволен от тях, продължи: — Твърдо вярвам, че всеки член на този екип ще си скъса задника от работа, докато кучият син не бъде идентифициран и осъден да прекара остатъка от извратения си живот в килия. Вие сте онези, които не само ще го спрат, а ще предоставят достатъчно улики, за да бъде заключен в тази килия завинаги. Не искам никакви издънки и бъдете сигурни, че лейтенант Далас ще ви смаже, ако някой от вас е на път да се издъни.

Погледна я право в очите, докато изричаше последното предупреждение, на което Ив само кимна.

— Да, сър.

— Медиите ще се нахвърлят като вълци. Обмислена бе идеята за пълна секретност, но беше отхвърлена. Обществото заслужава защита и трябва да бъде информирано, че мишената са определен тип жени. Всяка информация ще бъде оповестявана от един глас от името на този отряд, а всъщност и на целия отдел. Този глас ще бъде на лейтенант Далас. Разбрано? — каза той и отново погледна право към нея.

— Да, сър — отвърна тя със значително по-малко ентусиазъм.

— Вие останалите няма нито да коментирате, нито да се съгласявате на разговори с репортери, освен ако не ви попитат за часа или градусите навън. Изпращайте ги при лейтенанта. Няма да допуснем изтичане на информация, освен онази, която отделът реши да оповести. Ако това се случи и виновникът бъде разкрит… а със сигурност ще бъде разкрит, може да очаква прехвърляне на досадна чиновническа длъжност. Бъдете безмилостна, лейтенант.

— Сър — кимна Ив и се обърна към хората си: — Е, всеки от вас вече знае основната си задача. Да се залавяме за работа.

Когато се затътриха крака и столове, Тибъл й даде знак.

— Пресконференция в дванадесет. — Повдигна пръст, сякаш предвидил реакцията й. — Ще направите изявление… кратко и по същество. Ще отговаряте на въпроси пет минути, не повече. Тези неща са необходими, лейтенант.

— Разбрано, сър. Началник Тибъл, при предишните разследвания премълчахме за времето, издълбано на телата.

— Отново ще премълчите. Изпратете ми копия от всички доклади, молби и описи. — Тибъл отмести поглед към таблата и лицата. — Какво вижда той, когато ги гледа? — попита началникът.

— Потенциал — отвърна Ив, без да се замисли.

— Потенциал? — повтори Тибъл и отново срещна погледа й.

— Да, сър, мисля, че това вижда. Моите уважения, сър, трябва да започвам.

— Да, да. Свободна сте.

Ив отиде при Фийни.

— Това помещение става ли за технически щаб?

— Да. Ще донесем необходимата техника. Ще бъде настроена денонощно. Щом се е завърнал тук, човек се пита дали използва същото място като преди. Дали има постоянно жилище. Може би дори живее тук, когато не работи.

— Собствено жилище или изоставен склад. В този град има много такива, особено в покрайнините — замислено каза Ив. — Може би копелето работи отвъд реката, в Джърси, а после стоварва творенията си в Ню Йорк. Но ако действа на същото място… а изглежда, не си пада много по промените, нали, това донякъде стеснява кръга. Ще проверим дали има сгради от този тип, които през последните девет години са били собственост на едно и също лице. Десет — поправи се тя. — Да му дадем известно време за подготовка.

— Стесняваме кръга. — Фийни потърка носа си. — Все пак ще търсим игла в купа сено. Ще падне доста работа.

— Ще се заемеш ли с преглеждането на списъка на изчезналите лица?

Той въздъхна дълбоко и пъхна ръце в провисналите си джобове.

— Нима на всяка крачка ще ме питаш дали искам да се заема с някоя задача?

Ив сви рамене — и нейните ръце потърсиха джобовете й.

— Чувствам се странно.

— Поемал съм техническата част от работата и по други твои случаи.

— Не е същото, Фийни. — Тя изчака, докато погледите им се срещнаха, и се увери, че се разбират. — И двамата знаем, че този път е различно. Ако нещо те безпокои, искам да узная.

Огледа залата, докато униформени полицаи и други хора от екипа внасяха маси и техника. После вдигна глава и даде знак на Ив да го последва в един ъгъл.

— Не мога да бъда спокоен, но не заради онова, което предполагаш. Не престава да ме гризе съвестта, че не го пипнахме тогава, че се изплъзна под носа ми.

— Аз работех с теб, бяхме цял екип. Тежи на съвестта на всички ни.

Уморените му очи срещнаха нейните.

— Знаеш истината. Знаеш как стоят нещата.

Разбира се, че знаеше. Той я бе научил на отговорността и тежкото бреме на командването.

— Да. — Ив прокара ръка през косите си. — Зная.

— Този път ти си на прицел. Ще понесеш удари, защото и двамата знаем, че ще има и друго име, и друго лице, преди да го хванем. Ще живееш с това, нямаш избор. Не мога да бъда спокоен — повтори той. — Щях да се терзая още повече, ако главен разследващ беше някой друг. Наясно ли сме?

— Да, наясно.

— Ще започна със списъка на изчезналите лица. — Фийни наклони глава към Рурк. — Цивилният ни сътрудник би се справил добре с проучването за недвижимите имоти.

— Да. Ще го натовариш ли с това? Аз ще отскоча до лабораторията да подкупя или да заплаша мазника Дикхед да побърза с докладите. — Ив извърна глава и видя, че Рурк вече помага на Макнаб да оборудва информационен и комуникационен център. — Първо ще поговоря с цивилния експерт.

Отиде при него и го потупа по рамото. Бе вързал косите си отзад, както правеше често преди да се залови със сериозно компютърно проучване, и все още бе с пуловера и дънките, с които бе облечен… Нима бе изминала само една нощ, откакто бяха тръгнали към местопрестъплението?

Осъзна, че изглежда по-скоро като член на екипа, отколкото като император в света на бизнеса.

— Трябваш ми за минута — каза му тя и се отдръпна на няколко крачки.

— С какво мога да ви бъда полезен, лейтенант?

— Фийни има работа за теб. Ще ти обясни. Аз излизам с Пийбоди. Искам само… Слушай, не се впускай да купуваш разни неща.

Той повдигна вежди и на лицето му се изписа насмешка.

— Например?

— Електронни играчки, нови мебели, пакетиран обяд, танцьорки. Каквото и да било — каза тя и нехайно махна с ръка. — Не си тук, за да спонсорираш полицейската централа.

— А ако огладнея или ми се прииска да потанцувам?

— Ще потиснеш желанията си. — Леко го смушка в гърдите и той го изтълкува правилно — като закачка и същевременно като предупреждение. — И не очаквай целувки за „довиждане“, „здравей“ и прочее, когато сме на работа. Ще изглеждаме…

— Като съпрузи? — Той се усмихна, когато срещна ледения й поглед. — Много добре, лейтенант, ще се постарая да потискам всички свои импулси.

„Никакъв шанс“, помисли си тя, но трябваше да бъде доволна.

— Пийбоди! — извика Ив. — С мен!

На излизане Пийбоди чукна на автомата за напитки диетично пепси за себе си и нормално за Ив.

— Имаме нужда от доза кофеин. Никога не съм участвала в нещо подобно. Поемаш случай и след броени часове вече имаш сформиран екип, команден щаб и благословията на шефа — каза Пийбоди.

— Работим по случая.

— Да, този случай и онези от преди девет години. И дори по убийствата, извършени междувременно на други места. Това е като жонглиране с много топки.

— Всичко се свежда до едно — каза Ив. — Един пъзел с много парчета.

— По-скоро пипала — отбеляза Пийбоди. — Като на октопод.

— Този случай е октопод.

— Пипалата са много, но тръгват от една-единствена глава. Стигнеш ли до нея, имаш всичко.

— Добре — реши Ив. — Не е лошо сравнение. Случаят е октопод.

— Дори да не можеш да се добереш до главата в началото, ако успееш да сграбчиш здраво едно от тези пипала…

— Ще го хвана, Пийбоди. — В съзнанието й се въртеше образ на гигантски октопод и изпита облекчение, когато линкът в колата й звънна. — Далас.

— Е, какво ново?

— Надин.

Ив сведе поглед към екрана, където Надин Фърст, много нашумяла личност в медийните среди, й се усмихваше лъчезарно.

— Пресконференция, на която ти ще се явиш като говорител на отдела… зная какво удоволствие ще бъде за теб.

— Аз съм главният разследващ.

— Разбрах. — Котешките очи на Надин проницателно се вгледаха в нея от екрана. — Но това прави историята още по-пикантна, нали? Мъртва жена в парка, чиято самоличност все още не е разкрита.

— Ще съобщим името й на пресконференцията.

— Подскажи ми малко. Някоя известна?

— Никакви подсказки.

— Хайде, бъди добра приятелка.

Проблемът бе, че наистина бяха приятелки. Още повече че на Надин можеше да се има доверие. А и в момента се радваше на завидна популярност. „Може да бъде полезна“, реши Ив.

— Трябва да дойдеш на пресконференцията, Надин.

— Няма да се примиря. Само…

— Ще дойдеш и когато пресконференцията приключи, заповядай в офиса ми.

— Предлагаш интервю на четири очи, но след изявленията за медиите няма да бъде така ценно, Далас.

— Няма да получиш интервю. Само ти и аз, без камери. Трябва да се задоволиш с това, Надин.

— Ще бъда там.

— Умна постъпка — отбеляза Пийбоди, когато Ив затвори. — Наистина беше много умно. Спазаряваш се с нея и получаваш достъп до източниците и контактите й.

— Ще си трае, когато я помоля — съгласи се Ив. — Освен това е идеалният проводник за информация, която отделът реши да подхвърли на медиите. — Ив паркира и раздвижи рамене. — Да вървим да потормозим Дикхед.

Дик Беренски заслужаваше прозвището Мазника. Не само имаше яйцевидна глава, покрита с пригладени черни коси, но и характерът му бе по-мазен от консерва сардини. Беше лукав подлизурко и не просто бе отворен за подкупи, а ги очакваше.

Но въпреки лукавия си нрав, ръководеше престижна лаборатория и познаваше бизнеса си толкова добре, колкото точното разположение на трапчинките по задника на топмодела от месечното порно издание.

Ив влезе, премина покрай белите плотове и стативи и стъклените кабини. Забеляза Беренски да се поклаща напред-назад на табуретката си, да трака с дългите си тънки пръсти по клавиатурите или да докосва с тях екраните.

За мазник, помисли си Ив, Дик се справяше адски добре с няколко задачи едновременно.

— Къде е докладът ми? — попита тя.

Той не си направи труда да вдигне поглед.

— По-спокойно, Далас. Бърз ли го искаш, или точен?

— Искам го веднага, точен. Не се бъзикай с мен този път… Дик.

— Казах, по-спокойно.

Ив присви очи, защото, когато се завъртя на табуретката, лицето му издаваше гняв. Не бе обичайната му реакция на каквото и да било.

— Мислиш, че се бъзикам? — сопна се той. — Мислиш, че изпитвам някакво извратено удоволствие?

— Няма да бъде за първи път.

— Това не се случва за първи път, нали?

Ив напрегна паметта си.

— Ти не беше шеф тук преди девет години.

— Старши лаборант. Аз изследвах пробите от коса и кожа на онези четири жертви. Харт обра лаврите, но аз свърших работата. По дяволите.

Харт, спомни си Ив. И той бе имал прякор — Отворкото.

— Значи ти свърши работата. Аплодисменти, аплодисменти. Сега ми трябва анализ на кожата и косата на тази жертва.

— Аз свърших работата — повтори той с нотка на огорчение. — Анализирах, проучих и идентифицирах оскъдните следи. Аз ви дадох проклетите марки сапун и шампоан.

— Ти свърши своята част, а аз не можах да свърша моята? — Ив се наведе и носът й почти докосна неговия. — Внимавай, Дик.

— О, извинете ме. Няма да се правя на рефер. — Смело, от нейна гледна точка, Пийбоди се промъкна между главния лаборант и главния разследващ. — Всеки, който е участвал в разследването преди девет години, влага повече чувства сега.

— Откъде знаеш? — Дик рязко се обърна към нея. — Преди девет години ти си била в някаква скапана комуна и си седяла в кръг да редиш източни напеви на лунна светлина.

— Хей!

— Стига толкова. — Гласът на Ив бе тих, но тонът заплашителен. — Не мога да възложа тази работа на теб, Беренски, ще поискам друг лаборант.

— Аз съм шефът тук. Не си на своя територия. Аз давам нареждания кой какво да върши. — Той вдигна ръка. — Почакай само минута, само минута. По дяволите.

Понеже не бе в обичайния му стил, Ив остана мълчалива, докато Беренски се взираше в издължените си пъргави пръсти.

— От някои няма отърваване, нали? Не престават да те разяждат отвътре. Изникват нови гнусотии, залавяш се с тях и си мислиш, че си забравил. После старите те връхлитат отново като ритник в топките.

Пое си дъх и я погледна. Не бе само ярост, забеляза тя, а и горчиво разочарование, опасно граничещо с мъка.

— Знаеш ли, че когато онзи спря изведнъж, всички си въобразиха, че е умрял или е бил окошарен някъде другаде? Не го заловихме и беше голяма трагедия за нас, но престана. — Беренски въздъхна. — А сега се е върнал. Нито е мъртъв, нито е в кафез. Просто е бродил по планетата Земя и се е забавлявал както в доброто старо време. И ето го сега отново на бюрото ми, а това ме вбесява.

— Аз съм президент на клуба на вбесените. Ще приема кандидатурата ти за членство с предимство.

Той се засмя и кризата премина.

— Получих резултатите. Просто правех още една проверка на данните. Тройно потвърждение. Не са от същата марка като миналия път.

— Старите намират ли се още?

— Да, да, ето кое е интересното. Използвал е сапун с масло от шея, а при предишните четири беше с маслиново и палмово или роза и лайка. Сапунът е ръчно произведен, внос от Франция. Марката е „Л’Есанс“, както го произнасят франсетата. Около петнадесет долара преди девет години. Шампоанът е от същия производител, със същото име, с екстракти от хайвер и копър.

— Слагат хайвер в шампоана? — попита Пийбоди. — Какво разхищение.

— Просто рибени яйца, отвратителни, ако питаш мен. Лаборантът в Уелс е бил достатъчно добър да провери следите и е стигнал до същите резултати като мен. Както и във Флорида. В Румъния и Боливия не са намерили нищо. Но сега е сменил марката.

— С коя?

— Отново ръчно производство, но освен шея, съдържа какаово и маслиново масло и екстракти от грейпфрут и кайсия. По-точно, ако държиш на подробностите, от розов грейпфрут. Произвежда се най-вече в Италия и представи си, струва петдесет кинта.

— Значи е вдигнал нивото.

— Да, това е изводът. Влязох в интернет сайта, проверих ги. — Той зареди изображенията на сапуните. Всеки от тях беше в наситен цвят, почти като скъпоценен камък, с частици от различни цветя и билки по ръбовете. — Продава се само от една фирма в целия град. Шампоанът е от същото място. С масло от бели трюфели на цена сто и петдесет за флакон от двеста и петдесет милилитра. — Беренски присви ноздри и изсумтя. — Не бих дал толкова дори за бутилка първокласен алкохол.

— Не е нужно да плащаш — нехайно каза Ив. — Получаваш пиячката като подкупи.

— Да, но все пак.

Скъпи маркови продукти. „Престиж — помисли си Ив. — Най-доброто от най-доброто.“

— Кой е вносителят в града?

— Фирмата се нарича „Сентшуъл“. Има магазин в централната част, на Медисън и Петдесет и трета, и още един в Уест Вилидж на Кристофър.

— Добре. А чаршафът?

— Ирландска тъкан, набор от седемстотин нишки. Още една промяна — първия път използваше египетски памучен плат, набор петстотин. Производителят има фабрики в Ирландия и Шотландия. Намира се в много магазини. Във всички по-луксозни търговски центрове и хотели има продукти с тази марка — „Фалте“.

Ив знаеше за яростната му ненавист към ирландците, слуховете бяха достигнали до нея.

— Добре, изпрати копия на мен, на Уитни, Тибъл и Фийни. Приключваш ли с водата?

— Все още работя. Предполагам, само предполагам, че е градска вода, но филтрирана. Може би от чешма, но с филтрираща пречиствателна система. Водата в Ню Йорк е добра. Бих казал, че този приятел е фанатик на тема чистота.

— За някои неща. Добре, благодаря. Пийбоди, тръгваме на обиколка по магазините.

— Хотдог!

— Далас! — Беренски се завъртя на табуретката. — Този път ми донеси нещо по-солидно. Намери ми нещо.

— Работя по въпроса.

Първо посетиха бутика в центъра и веднага щом прекрачи прага, Ив бе връхлетяна от силни аромати. Сякаш бе попаднала в огромен екзотичен букет.

Всички продавачки бяха облечени в ярки цветове. „В тон с продуктите“, помисли си Ив, а самите продукти бяха изложени като безценни произведения на изкуството в малък кокетен музей.

Имаше множество клиентки, разглеждащи, купуващи, което — предвид цените върху етикетите, накара Ив да се запита какво не им е наред.

Към нея и Пийбоди се отправи блондинка, чийто ръст, заедно с високите токове на ботушите, надхвърляше метър и деветдесет. Те, както оскъдната пола и впитото й яке бяха в цвят на неузрял банан.

— Добре дошли в „Сентшуъл“. С какво мога да ви помогна днес?

— С информация.

Ив извади значката си.

— От какво естество?

— Сапун с масла от какао, шея и маслина, розов грейпфрут…

— От цитрусовата серия. Да, насам, ако обичате.

— Не искам сапун, искам списък на закупилите го заедно с шампоан с масло от трюфели. Хората, които са взели и от двата продукта.

— Малко е трудно, тъй като…

— Ще ви улесня, като дойда със съдебна заповед за предоставяне на пълна информация и за претърсване на магазина, заради което ще се наложи да затворите за доста часове. Може би за дни.

Блондинката прочисти гърлото си.

— Мисля, че трябва да разговаряте с управителката.

— Добре.

Ив се огледа, когато тя забързано се отдалечи, и видя Пийбоди да вдъхва от уханията на миниатюрните сапунчета, изложени като мостри.

— Престани.

— Никога няма да мога да си позволя дори стърготина от тези неща. Просто искам да ги помириша. Харесва ми този… гардения. Старомодно, но секси. „Женствено“, както би казал моят човек. Видя ли онези шишенца? Масла за вана.

Премреженият й поглед се плъзна по искрящите като скъпоценни камъни нежно пастелни течности във флакони с причудливи форми по витрините.

— Великолепни са.

— Плащаш неколкостотин за комплект, който изтича в канала. Ако нещо в бутилка струва толкова, бих искала поне да става за пиене.

Ив се обърна, когато към тях се приближи друга жена, дребничка и червенокоса, със сапфиреносин костюм.

— Аз съм Чеси, управителката. Проблем ли има?

— Не за мен. Нужен ми е списък на клиентите ви, закупили два конкретни продукта. Свързано е с полицейско разследване.

— Разбирам. Бихте ли се легитимирали, ако обичате?

Ив отново извади значката. Чеси я взе, огледа я и вдигна поглед към очите й.

— Лейтенант Далас?

— Същата.

— С удоволствие ще ви помогна с каквото мога. Кои продукти по-точно?

Ив й каза, кимна, когато жената помоли да изчакат за момент, и я проследи с поглед.

— Пийбоди…

Когато се огледа, партньорката й пробваше върху ръцете си съдържанието на миниатюрно мострено шишенце крем за тяло.

— Като коприна е — промълви в захлас. — Като течна коприна. Имам братовчедка, която прави сапуни и кремове за тяло, наистина са хубави. Но това…

— Престани да се мажеш с разни вони. Трябва да пътувам в една кола с теб, а вътре ще замирише на ливада.

— Пасторалните ухания са приятни.

— Гади ми се от тях. Може да е купил стоката от тук — заразсъждава Ив на глас — или от другия магазин, от интернет. По дяволите, може да я е донесъл от Италия или някъде другаде, където се продава. Но все пак е нещо.

Чеси се върна с няколко разпечатки.

— Не сме имали продажби с плащане в брой или с кредитна карта на двата продукта едновременно. В магазина на Медисън Авеню също, свързах се с тях. За всеки случай извадих всички продажби на всеки от продуктите от всеки наш магазин. Разбира се, не разполагаме с имената на клиентите, платили в брой. Проверих последните тридесет дни. Мога да се върна и още по-назад, ако би помогнало.

— Това е достатъчно засега. Благодаря. — Ив взе разпечатките. — Нареждане ли сте получили за мен?

— Да, разбира се. Мога ли да ви бъда полезна с нещо?

— Точно сега не.

— Щом е получила нареждане за пълно съдействие, значи магазинът е собственост на Рурк — каза Пийбоди. — Можеш да плуваш в тези масла за вана само да поискаш. Как така не…

— Почакай.

Ив включи линка си и позвъни на Рурк.

— Лейтенант.

— Произвеждаш ли спално бельо с марката „Фалте“?

— Да. Защо?

— Ще ти обясня. — Затвори. — Не вярвам в съвпаденията тук, Пийбоди.

— О, сега схващам. Първата жертва е работела за Рурк, била е изкъпана с продукти от магазин, който е негова собственост, и сложена върху чаршаф, произведен от негова компания. Не, днес и аз не бих го приела за съвпадение. Но не зная какво означава, по дяволите.

— Да вървим. Ти ще караш. — Ив отново извади линка си и се свърза с Фийни. — За изчезналите лица — добави нова информация. Търси служителка във фирма на Рурк. Не му казвай нищо все още. Просто търси жена, обявена за издирване през последните няколко дни, която отговаря на профила на нашите жертви и работи в някоя от фирмите на Рурк в града.

— Ясно. Имам три предполагаеми жертви от базата данни за трите щата. Дай ми минута. Не трябваше ли да си на пресконференция?

— Тръгвам нататък.

— Добре, добре — промърмори той, — нужно е малко време. Има много клонове на някои от неговите… мамка му. Джая Роси, на тридесет и една, работи като личен треньор и инструктор в „Боди Уъркс“, клуб на „Здрав дух“, дъщерна фирма на „Рурк Ентърпрайсиз“. Обявена е за изчезнала снощи.

— Вземи някого от униформените, отскочете до местоработата й, до жилището, срещнете се с човека, който е съобщил за изчезването й, за да…

— Зная процедурата, Далас.

— Добре. Действай, Фийни. — Ив затвори. — Проклетите медии.

— Трябва да му кажеш, Далас. Трябва да кажеш на Рурк за това.

— Зная, зная. Първо трябва да се справя с медийния шум и да помисля. Трябва да помисля, Пийбоди. Рурк ще го приеме. Няма друг избор.

По-късно щеше да разсъждава върху тази част. В момента единствената й грижа бе, че може би е твърде късно за Джая Роси. Можеше само да гадае на какво е била подложена вече.

 

 

Започна пречистването й на фона на „Фалстаф“. Това винаги повдигаше настроението му — музиката, обичайната процедура. Партньорката му трябваше да бъде съвършено чиста, преди да се заловят за работа. Особено приятно бе да мие косите й — тези прекрасни кестеняви коси.

Наслаждаваше се на уханията, разбира се — лекият цитрусов привкус, полъха на женственост, примесен с мириса на страха й.

Тя заплака, докато я миеше, леко заскимтя, което малко го разтревожи. Предпочиташе писъци, ругатни, молби, отчаяно умоляване и накъсани ридания.

„Все още е рано“, помисли си той.

Водата, с която я обливаше, бе леденостудена, което накара риданията да преминат в сподавени стонове и тихи викове. Така беше по-добре.

— Освежаващо, нали? Ободряващо. Имаш страхотен мускулен тонус, признавам. Истинско удоволствие е да се работи с такова силно и атлетично тяло.

Вече тръпнеше, цялата се тресеше и зъбите й тракаха, а устните й бяха станали бледосини. Хрумна му, че би било интересно студът да бъде последван от горещина.

— Моля ви — чу я да казва, когато се обърна да избере инструмент. — Какво искате от мен? Какво искате?

— Всичко, което можеш да ми дадеш — отвърна той.

Избра най-малката горелка, запали я и изтъни пламъка като игла.

Когато отново се обърна към нея, очите й приковаха поглед в този пламък и тя го възнагради с порой от очакваните неудържими писъци.

— Да започваме, а?

Той пристъпи към края на масата и доволно се усмихна при вида на високо изваяните сводове на ходилата й.