Нора Робъртс
Създадени в смъртта (16)

15.

— Незабележим — каза Ив, докато си проправяше път през натовареното движение и обилния сняг, който бе завалял. — Ограничава контактите си с други хора, освен с жертвата.

— Никоя от сервитьорките не го разпозна, никое от момчетата на паркинга. Може би работи или живее достатъчно близо, за да стига пеша до клуба — предположи Пийбоди.

— Да, или паркира сам на друго място. Или ползва обществен транспорт в тази част от играта. Нима някой таксиметров шофьор би помнил кой се е качил и слязъл от колата му след дни, а в случая седмици? Постъпил е лекомислено. Лони си го спомни само защото е засегнал суетността й. Иначе щеше да бъде просто едно от многото забравени лица. По-умно би било да танцува с нея. Не би го помнила и пет минути.

Ив надникна в страничното огледало и премина в друго платно.

— Влиза, смесва се с тълпата, стои настрана от основното действие, остава в сянка. Вероятно дава бакшиш точно по установената тарифа. По-късно няма да си мислят — този беше адски стиснат или адски щедър. Обикновен и безличен. Беше доста уверена.

— Хубаво е да имаме потвърждение. Лони може да свидетелства, че е бил в клуба и там се е свързал с Йорк. Но не узнахме почти нищо ново.

— Вече знаем, че променя външността си. Малки изменения, нищо натрапчиво. Тъмна коса, тънки мустаци, сива перука. Това издава, че едва ли се връща на мястото, където е установил контакт, след като е подмамил жертвата. Знаем, че се владее, че успява да поддържа ролята, която е решил да играе на опознавателния етап. — Сви по една пряка на запад, после завъртя на юг.

— Танцувал е с Йорк, докосвал я е. Гледали са се в очите, разговаряли са. Част от работата й е да разговаря с партньора си. Всичко, което знаем за нея, разкрива, че е била умна, самоуверена и е знаела как да работи с хора. Но не е доловила никакви сигнали, нищо, което да я накара да се усъмни, че този тип ще й донесе неприятности.

— Погледни в страничното огледало — каза Ив на Пийбоди. — Виждаш ли онзи черен седан шест коли назад?

Пийбоди се наведе и се вгледа съсредоточено.

— Да. Трудно. Този сняг вали на парцали. Защо?

— Следи ни. Пет, шест, седем назад, откакто тръгнахме от клуба. Не е достатъчно близо, за да различа номера. Както изтъкна преди малко, ти си по-млада от мен. Може би зрението ти е по-остро.

Пийбоди се наведе по-ниско.

— Не. Не мога да го разчета. Твърде близо е до колата пред него. Може би, ако изостане малко или я задмине, ще успея.

— Да видим какво можем да направим по въпроса.

Ив потърси пролука, за да навлезе в съседното платно.

Изсвирване на клаксон и скърцане на спирачки върху мократа настилка я накараха да удари своите. През едно платно лимузина закриволичи лудо в опит да не блъсне някакъв идиот, който се бе втурнал на улицата.

Чу удара и видя момчето да пада и да се претъркулва. Прозвуча ужасяващ трясък, когато лимузината се блъсна челно в огромния всъдеход пред нея.

— Мамка му.

Докато включваше полицейските светлини, отново погледна в огледалото за обратно виждане. Седанът бе изчезнал.

Тя изскочи от колата навреме, за да види как момчето се изправя и побягва накуцвайки и сред градската симфония от клаксони и ругатни да чуе виковете:

— Спрете го! Отмъкна ми чантата!

— Мамка му — изруга отново тя. — Поеми волана, Пийбоди.

Хукна по петите на уличния крадец.

Той бързо възстанови темпото, доказвайки може би, че има и по-млади от нея. Втурваше се напред, скачаше, плъзгаше се и почти прелетя през улицата, по тротоара.

Крадецът бе по-млад, но Ив имаше по-дълги крака и започна да скъсява разстоянието. Той погледна назад през рамо и очите му издадоха едновременно тревога и раздразнение. Докато тичаше, измъкна голяма кафява чанта изпод обемистото си палто и я разлюля като екзотично махало.

Поваляше пешеходците като кегли за боулинг и Ив трябваше да ги прескача и заобикаля.

Когато се завъртя и замахна с чантата към главата й, тя се сниши, сграбчи дръжката и просто я изтръгна от ръцете му така, че той да политне назад и да се озове на тротоара.

Побесняла, приклекна до него.

— Глупак — промърмори Ив и го повали по гръб.

— Ей! Ей! — Някакъв добър самарянин спря до тях. — Какво причинявате на момчето? Какво ви прихваща?

Тя стъпи с тока на ботуша си върху гърдите на крадеца, за да не се надигне, и извади значката си.

— Не се бъркай, приятел.

— Кучка! — изсъска момчето, докато самарянинът се мръщеше при вида на значката й. После впи зъби в крака й като разгневен териер.

 

 

— Човешките ухапвания са по-опасни от животинските. — Пийбоди седеше зад волана, а Ив до нея, повдигнала крачола си, за да види раната. — Разкъсал е кожата — забеляза Пийбоди с гримаса на съчувствие. — Господи, наистина яко те е заръфал.

— Мръсно малко копеле. Да видим дали ще му хареса, освен в грабежи, да бъде обвинен и в нападение на полицай. Хапльото имаше поне десетина портфейла в джобовете на палтото си.

— Трябва да дезинфекцираш това.

— Заради него загубих седана. Заслужаваше здравата да го сритам. — Ив стисна зъби и използва чистия парцал, който Пийбоди бе намерила отнякъде, за да спре кръвта. — Сви в първата пряка веднага щом настана суматоха. Така постъпва винаги. Избягва тълпи и разпри. Шибано нищожество.

— Навярно адски те боли. Сигурна ли си, че беше нашият човек?

— Мога да разпозная преследвач.

— Несъмнено. Просто се питам за какво му е да ни следи. Може би се опитва да разбере какво знаем. Но какъв е смисълът? Може да види само къде ходим, а посещаваме стандартни места при разследване.

— Опитва се да опознае ритъма ми, темпото, движението ми. Търси някаква рутина.

— Защо да… — Внезапното прозрение накара Пийбоди да застине на седалката. — По дяволите. Набелязал е теб.

— Мисли, че няма да забележа, че ме следи. — Ив рязко спусна крачола си, защото болката сякаш се усилваше, докато гледаше белезите от зъби. — Въобразява си, че може да ме разбере. Никакъв шанс. Този път не познава жертвата си. Опитва се да налапа твърде голям залък.

— Откога знаеш, че те наблюдава?

— Да зная? От около половин час. От известно време подозирах и сега почти получих потвърждение.

— Можеше да споделиш тези подозрения с партньорката си.

— Не започвай. Беше една от бог знае колко възможности. Сега изглежда по-правдоподобна и ти си първата, която го научава. Черен седан, нищо тежкарско, типичен избор за него. Кръгли фарове, никакви знаци по купето. Съвсем стандартен. Ще открием модела.

Ив въздъхна с облекчение, когато Пийбоди сви в подземния гараж на централата. Трябваше да сложи лед на проклетия крак.

— Нюйоркски номер, доколкото успях да видя. Само за миг зърнах цвета. Беше на твърде голямо разстояние, а видимостта лоша, за да разчета цифрите.

— Вземи поне стандартните мерки за раната.

— Да, да.

— Една от тях е час на кушетката. Капнала си.

— Мразя кушетката. — Ив слезе от колата леко накуцвайки. — Ако чувствам нужда да подремна, предпочитам пода в офиса си. Направи ми една услуга — добави тя, тътрейки се към асансьора. — Уговори среща с Уитни и Майра възможно най-скоро. Ще трябва да задигна малко дезинфектант и бинт от медицинския кабинет.

— Не е нужно да ги задигаш. Там ще те превържат.

— Не искам никой да ме превързва — промърмори Ив. — Просто ще взема каквото ми е нужно и сама ще се погрижа за себе си.

 

 

Ив нахълта в медицинския кабинет и извърши „дребна кражба“ — според точната терминология, грабвайки превързочните материали, без да ги опише.

Но ако запишеше какво е взела, щяха да настояват да видят раната. Ако я покажеше, нямаше да я оставят на мира, докато не им позволи да я обработят, а бе достатъчно да я почисти и превърже на две на три. Е, добре, може би и да вземе болкоуспокояващо.

Когато влезе в офиса си, Рурк вече бе там.

— Да видим.

— Какво да видим?

Той само повдигна вежди.

— Проклета да е Пийбоди с тази своя уста.

Ив извади откраднатите превързочни материали от джобовете на шлифера си и ги хвърли на бюрото. Окачи дрехата на закачалката, седна и повдигна ранения си крак на бюрото.

Рурк огледа раната, когато тя нави крачола на панталона си, и леко просъска:

— Гадничко е.

— Получавала съм и по-тежки рани в сравнение с ухапване от крадлив уличен сополанко.

— Вярно е. — Все пак той почисти, дезинфекцира и превърза раната. После се наведе и докосна с устни приличната бяла превръзка. — Ето, така е по-добре.

— Той ме следеше.

Рурк се изправи и тихата насмешка в очите му изчезна.

— Не става дума за крадливия сополанко.

— Засякох го. Черен седан, не видях номера, но мисля, че можем да открием модела, дори годината. Щях да узная повече и може би да го притисна, ако онзи нещастник не бе изскочил на улицата. Трябваше да овладея колата, иначе щях да се блъсна в лимузината, която го повали и удари всъдехода пред мен. Само секунди, но преследвачът изчезна.

— Дали предполага, че си го засякла?

— Едва ли. Просто е предпазлив. Когато се задават неприятности, се оттегля, за да ги избегне. Щом беше зает да ме следи, значи не е гледал репортажите с неговия портрет. Но скоро ще ги види. — Раздвижи се, опитвайки се да облекчи пулсиращата болка в прасеца си. — Ще бъдеш ли така добър да ми донесеш кафе?

Той отиде до автоматичната печка.

— Какво следва?

— Среща с Уитни и Майра, за да обсъдим възможностите да му заложим капан. После ще се чуя с всички от екипа, да обменим информация. По някое време ще имам нужда от час-два просто за размисъл. Трябва да изясня нещата в съзнанието си, да взема решения.

Рурк й донесе кафето.

— Като силно загрижен за примамката в капана, бих искал да присъствам на тази среща.

— Не ти ли писна от съвещания? Трябва да оставиш нервите си отвън, иначе няма да издържат. — Ив отпусна глава назад за минута, за да се наслади на магическото въздействие на кафето. — И да помниш, че не съм само примамка, а опитно и кораво ченге.

— С рана от зъби на уличен сополанко на стегнатия ти мускулест прасец.

— Е… да.

— Далас? — Пийбоди застана на прага. — Как е кракът?

— Засега не подлежи на обсъждане.

— Командирът и доктор Майра ще ни чакат в неговия офис след двадесет минути.

— Идеално.

— Междувременно, полицай Джил Нюкърк е в командния щаб.

— Тръгвам натам.

Униформата стоеше добре на Джил Нюкърк. Имаше внушителна осанка, която говореше, че знае как да действа на улицата. Чертите му издаваха онази решителност, която Фийни би нарекъл „закалка“.

Бяха се срещали няколко пъти през годините и тя го смяташе за разумен и откровен човек.

— Полицай Нюкърк.

— Лейтенант. — Той енергично стисна подадената му ръка. — Очевидно тук кипи усилена работа.

— Имам добър екип. Ограничаваме търсенето.

— Радвам се да го чуя и ми се иска да ви бях донесъл нещо съществено. Ако имате малко време…

— Седнете.

Даде му знак и се настани до него на конферентната маса.

— Имате лицето му. — Нюкърк кимна към скицата, забодена на едно от четирите табла. — Изучавам това лице и се опитвам да го извикам в спомените си за някой от разговорите преди девет години, когато разпитвахме от врата на врата. Толкова са много, лейтенант. Но този не изплува в паметта ми.

— Не хранех големи надежди.

— Прегледах отново записките си и отскочих до дома на Кен Колби, заедно работихме по случая. Той почина преди пет години.

— Съжалявам.

— Беше добър човек. Вдовицата му ми позволи да се поровя в неговите файлове и записки по старото разследване. Донесох и тях. — Потупа кутията, която държеше. — Хрумна ми, че могат да добавят нещо.

— Оценявам труда ви.

— Спомних си двама от разпитаните, когато се върнах към случая тази сутрин с новата информация, която ми дадохте снощи. Но изготвеният портрет не съвпада с тях.

— Какво си спомнихте за тях?

— Фигурата, цвета на кожата и косата. Обсъдих го и със сина си.

Повдигна вежди.

— За мен няма проблем.

— Зная, че търсите връзка с Градските войни, и си спомних, че един от онези хора ни разказа как по онова време с баща му превозвали трупове с фургон. Работил като лаборант, но след като отишъл на конгрес във Вегас и ударил джакпот, се отказал от професията. Помня го, защото е страхотна история. Другият беше трето поколение богаташ. Занимаваше се с препараторство като хоби. Къщата му беше пълна с мъртви животни. Извадих всичко за тях. — Подаде й диск. — В случай че искате да ги проверите отново.

— Ще го направим. На смяна ли сте, полицай Нюкърк?

— Днес е почивният ми ден — каза той.

— Ако имате време и желание, бихте могли да прегледате тези неща с Фийни — за актуална информация. Ще ви бъда благодарна.

— Няма проблем. Ще се радвам да помогна.

Ив се изправи и отново му подаде ръка.

— Благодаря. Имам важна среща. Ще се обадя веднага щом мога. Пийбоди, Рурк, с мен.

Ив трябваше да полага усилия, за да не накуцва, и предавайки се на пулсиращата болка в крака, се отправи към тясното и често изпълнено с неприятни миризми пространство в асансьора.

— Не забравяй — заговори тя на Рурк, — че си цивилен експерт на съвещание в централата на нюйоркската полиция.

— Ще бъда образцов цивилен експерт, полицайке.

Ив се усмихна, но не твърде самодоволно, преди да се натъпчат в асансьора.

— И не наричай командира Джак. Нарушава сериозния делови тон и… просто не е редно.

— Хей, Далас!

Извърна глава и видя детектив от отдел „Противообществени прояви“, който й се усмихна.

— Реницки.

— Чух, че някакъв скапаняк отхапал парче от теб и сега проявява симптоми на бяс.

— Така ли? А аз чух, че някаква компаньонка вкусила от теб и сега проявява симптоми на гонорея.

— И това ми било сериозен делови разговор — промърмори Рурк, когато доста полицаи реагираха с викове на одобрение.

В офиса си Уитни стоеше зад бюрото, а Майра — зад един от столовете за посетители.

— Лейтенант — каза той. — Детектив Пийбоди. Рурк.

— Сър, смятам, че експерт-консултантът може да бъде полезен при тази среща, и пожелах да присъства.

— Както кажете. Заповядайте, седнете.

Докато Рурк, Пийбоди и Майра сядаха, Ив остана права.

— С ваше позволение, командире, първо ще уведомя вас и доктор Майра за последните новини.

Съобщи им ги бързо и накратко.

— Следили са ви. — Уитни не постави твърдението й под съмнение. — Някакви предположения защо?

— Да, сър. Доктор Майра сподели теорията, че аз съм набелязана жертва. Че може би причината да избере точно тези жени е не точно връзката им с Рурк, а връзката на Рурк с мен.

— Не споменахте за тази теория, доктор Майра.

— Помолих я да ми даде време за размисъл — каза Ив, преди Майра да проговори. — За преценка на вероятностите, преди да съсредоточим усилията си в тази насока. Сега смятам, че теорията е правдоподобна. Бях детектив при първото разследване, партньор на главния разследващ. Отговарям на критериите, по които избира жертвите си. Може би преди девет години пътищата ни са се пресекли или са вървели успоредно. Мисля, че се е върнал в Ню Йорк с конкретни цели. И една от тях е да докопа мен.

— Ще бъде разочарован — отбеляза Уитни.

— Да, сър.

— Доколко поддържаш тази теория, Майра?

— Направих своя преценка на вероятностите и вярвам, че предвид патологията му би могъл да си втълпи, че лейтенант Далас, жена с голям опит и авторитет, съпруга на мъж със значително влияние, ще бъде върховото му постижение. Но това поражда друг въпрос — каква по-висока цел може да си постави.

— Няма да има следваща — заяви Рурк. — Знае го. Тя е последната, нали? Най-добрата, най-голямото предизвикателство, абсолютният връх.

— Да — кимна Майра. — Съгласна съм. Склонен е на макар и малка промяна в профила на жертвите си. Тя не е жена, която следва една и съща рутина всеки ден, няма установени навици и места, които посещава. Нито пък би могъл да се срещне лично с нея и да я подмами, както вярваме, че е постъпил с повечето, ако не и с всички предишни. Сигурно смята, че си струва да поеме този огромен риск, да намери начин да я вкара в леговището си. Направил е кръг — продължи Майра. — Върнал се е при корените си, така да се каже. Защото тук ще завърши работата си.

— Спирал е и преди — изтъкна Пийбоди. — За година-две. Но нима може да реши, че е приключил завинаги? Психопат от този тип не би престанал, освен ако бъде заловен или убит.

— Права си.

— Мислиш, че умира — обърна се Ив към Майра. — Или че е решил да сложи край на живота си, след като убие и мен.

— Да, така предполагам. Освен това мисля, че не се страхува от смъртта. Тя е постижение за него и отмерен цикъл, който, доколкото знаем, успява да контролира вече близо десетилетие. Не се бои от собствената си смърт, което само го прави по-опасен.

— Трябва да му отворим пролука. — Ив присви очи. — И то скоро.

— Ако е твърде лесно, няма да захапе. — Рурк срещна погледа на Ив, когато тя се обърна. — Разбирам от предизвикателства. Ако нещо е твърде леснопостижимо, не си струва труда. Знае, че ще трябва да положи усилие. Най-малкото трябва да повярва, че те е надхитрил. А е имал много повече време от теб да планира, да изгражда стратегии и да изучава проблема.

— Съгласна съм. — Майра се наведе напред. — Ако теорията ни е вярна, ти си кулминацията на работата му. Венецът. Фактът, че го преследваш, докато той преследва теб, не само вдига залога, а и придава особен блясък на ситуацията. Ти буквално ще бъдеш шедьовърът му. При неговата потребност от контрол трябва да чувства, че е предопределил края. Че те е подмамил като другите, въпреки опита и предимствата ти.

— Ще го оставим да вярва в това — каза Ив — до мига, в който се разкрие. Навярно вече е узнал, че имаме портрета му. Бих се обзаложила, съдейки по профила му и всичко, което знаем, че това само засилва тръпката, насладата. Досега никой не е бил толкова близо. И въпреки че не е търсил признание за постиженията си, методите му издават гордост. Накрая, ако наистина това ще бъде краят, няма ли да поиска да се прочуе?

— Да, и да бъде запомнен — потвърди Майра.

— Не знаем къде или кога, но знаем коя е набелязаната жертва и защо. Големи предимства. Имаме портрета, телосложението и възрастта му. Знаем за него повече, отколкото преди девет години. — Искаше й се да закрачи, да се движи, докато разсъждава на глас, но реши, че в офиса на Уитни е неуместно. — Може би има връзка с Градските войни, обича операта, вместо физически средства използва манипулации и измама, за да подмамва жертвите си, и често установява личен контакт преди отвличането. За разлика от преди девет години жертвите работят в централната част на града. Това е съзнателен избор.

— Този път е искал да стигнем по-близо — кимна Уитни. — И използвайки служителки на Рурк, прави въпроса личен.

— Но няма представа какво знаем — намеси се Пийбоди. — Не знае, че сме стигнали до извода, че Далас е крайната му цел. Това е още едно предимство. Докато си мисли, че тя е изцяло погълната от разследването, ще си въобразява, че може да се промъкне край нея и да грабне трофея си.

— Отново за пролуката. Ще го накараме да повярва, че сам я е създал. Ти ще трябва да се върнеш на работа.

— На работа?

— Твоята работа, да изкупуваш и контролираш акциите на познатата вселена сектор по сектор. Няма да предприеме ход спрямо мен, докато на всяка крачка съм с теб. Или с теб — обърна се тя към Пийбоди, — или с когото и да било. Трябва да му дадем възможност. Ако е опознал ежедневната ми рутина, значи знае, че обикновено пътувам соло до централата и обратно и понякога след края на смяната отивам сама да доизясня нещо. Трябва да му открехнем вратата.

— Лесно е да се престорим, че съм се върнал на работа — отвърна Рурк. Тонът му бе спокоен, почти нехаен. Ив долови прозиращата зад него решимост. — Но докато тази пролука е отворена за него, ще остана част от екипа. Държа на това — продължи той, обръщайки се към командира — не само за да участвам в мерките за сигурността на лейтенанта. Този изверг отвлече три мои служителки, една от които вече е мъртва. Няма да се заловя отново с бизнеса си, докато не бъде заловен… или мъртъв като Сарифина Йорк.

— Разбрано. Лейтенант, ваше решение беше да привлечете цивилен експерт в екипа. Освен ако смятате, че способностите и познанията му не могат повече да ни бъдат от полза, мисля, че е добре да остане.

— Няма проблем.

— Продължаваме да работим по случая без съществени промени в рутината. Но ще си поделим част от обикалянето и разпитите.

— И навсякъде, където ходиш — нареди Уитни, — ще бъдеш с предавател.

— Да, сър. Ще уредя това с Фийни. Ще имам нужда от чип за проследяване на колата и…

— Вече се погрижихме — каза Рурк и ведро се усмихна, когато Ив се обърна към него. — Ти се съгласи за тази мярка.

„Вярно“, помисли си тя, но не бе очаквала да се заеме с това, преди да е дала официално разрешение. Глупаво от нейна страна. Би трябвало да го очаква.

— Да, съгласих се.

— Ще носиш бронежилетка — добави Майра.

— Бих разцелувал тази жена — каза Рурк и се усмихна, когато видя раздразнението, изписано по лицето на Ив.

— Излишно е. Моделът му…

— С теб нарушава модела си — напомни й Майра. — Жилетката ще бъде известна гаранция за безопасността и успеха ти в случай, че той се опита да те парализира или нарани, за да те направи безпомощна. Достатъчно интелигентен е, за да знае, че с теб ще му бъде нужно физическо предимство.

— Ще носиш жилетка! — отсече Уитни. — Уредете електрониката с Фийни. Отсега нататък искам да зная къде се намираш по всяко време. Когато си навън, в колата или на улицата по каквато и да е причина, след теб ще се движи тайно подкрепление. Не е просто мярка за сигурността на един от хората ми, лейтенант — каза той, — а гаранция, че онази пролука ще се затвори веднага щом той премине през нея.

— Разбрано, сър.

— Свободни сте.

Рурк плъзна пръст по ръката й, когато се отправиха към ескалатора.

— Да носиш бронежилетка, не е наказание, скъпа.

— Сложи една за два часа и тогава говори. И никакво „скъпа“ по време на работа.

— Мен можеш да ме наричаш „скъпа“ по всяко време — каза Пийбоди и го накара да се усмихне.

— Трябва да проведа няколко разговора. Ще се видим в щаба. — Понечи да се отдалечи от тях. — Чао, скъпа. Говорех на Пийбоди — каза той, когато Ив оголи зъби.