Нора Робъртс
Създадени в смъртта (4)

19.

„Толкова много рани — помисли си той, — и всичките идеално почистени.“ Нещо му подсказваше, че не би било толкова ужасяващо, ако имаше кръв. Кръвта щеше да бъде доказателство, че някога в това тяло е имало живот.

Но жената, която помнеше жизнена и преливаща от енергия, приличаше на злочеста кукла, обезобразена от жестоко дете.

— Безупречна чистота — заяви Ив и го накара рязко да извърне глава към нея.

Понечи да проговори, да изрази част от ужаса, който изпитва. Но видя лицето й и долови напиращия гняв, колкото и спокоен да бе гласът й. Долови и жалост. Дълбоко в себе си бе способна на такава жалост, че той се питаше как издържа.

Затова замълча.

— Действа много методично. — Морис включи компютъра, преди да й подаде микроскопски очила. — Виждаш ли тези разрези по крайниците? Дълги, тънки, плитки.

— Скалпел може би… или връх на остър нож. — Въпреки че раните се виждаха увеличени в близък план на екрана, Ив се наведе да ги огледа през очилата. — И много прецизни. Или я е дрогирал, или я е вързал така, че да не може да се движи достатъчно, за да го затрудни.

— На кое би заложила? — попита Морис.

— Връзване. Не би му било забавно, ако е упоена и усещанията й са притъпени, нали? Тук изгарянията са малки. — Ив обърна лявата ръка на жертвата. — В свивката на лакътя, точно в средата, но кожата е леко овъглена по ръбовете. Огън? Не лазер, а истински пламък?

— Бих се съгласил. Някои от другите изгаряния изглеждат по-скоро от лазер. А тук, от вътрешната страна на бедрото, където има петна? Крайна степен на студ.

— Да. Синините… никакво протриване на кожата, нито драскотина. Гладък инструмент.

— Торба с пясък. — Рурк огледа синините. — Само това старовремско оръжие може да остави подобни следи. Добре натъпкана, върши работа.

— Отново съм съгласен. Следват пробожданията — продължи Морис. — Има няколко кръга. — На екрана се заредиха кадри на опакото на дясната ръка, петата на левия крак, задните части. — Двадесет миниатюрни дупчици на равно разстояние.

— Като с игли — замислено каза Ив. — Някакъв… инструмент… Може би е… — Сви дясната си ръка, докосна петата на трупа, натисна. — Това е новост. Досега не е имало такава фигура.

— Извратеняк с въображение — обади се Пийбоди. — Морис, може ли да си взема бутилка вода?

— Заповядай.

— Имаш нужда от въздух — каза Ив, без да я погледне. — Върви да подишаш малко.

— Само вода.

— Тази фигура е нова — продължи Ив, — но останалите са запазена марка. Може би е станал по-изобретателен, малко по-търпелив. Когато човек се занимава с нещо достатъчно дълго, става все по-добър. По-дълги, по-дълбоки рани по гърдите. По-голямо разстояние между изгарянията, по-тъмни синини по прасците.

— Увеличава болката постепенно. Иска да бъде трайна. Има разрези и изгаряния по лицето. Но никакви синини. Ако я халоса с торбата пясък, може да загуби съзнание. А той не иска това.

Вратите се отвориха със замах. Фийни влезе и тръгна право към масата.

— Проклятие — бе единственото, което каза.

— Имаме нова фигура. Кръгове от прободни рани. Да видим какво ще кажеш.

Ив се наведе над обезобразеното лице, без очите й да трепнат зад очилата.

— Никакво зачервяване, което да издава, че е залепил нещо на устата й. Нищо, което би загрозило кожата. Навярно жилището му е на много уединено място, където може да ги оставя да крещят. Резултат от токсикологичния анализ?

— Пристигна точно преди да дойдете. Има незначително съдържание на стандартно приспивателно в кръвта. В часа на смъртта е била будна и в пълно съзнание.

— Същият почерк. Приспива я, когато трябва да свърши нещо друго.

— Има следи и от вода и протеин в тялото. Лабораторният доклад ще потвърди, но…

— Осигурява им достатъчно хранителни вещества, за да имат сили — каза Фийни.

Ив кимна.

— Помня. Винаги завършва по този начин. — Повдигна ръката на жертвата и обърна китката нагоре. — Разрези на кръст, но не твърде дълбоки. Кръвта й изтича, но бавно. Така насладата му трае по-дълго.

— Като се има предвид вече загубената кръв и травмите, предполагам, два часа. Най-много три. Загубила е съзнание, преди да издъхне.

— Някакви следи от онова, с което я е измил?

— Да. В раните от скалпел и пробожданията под ноктите. Изпратих пробите в лабораторията.

— Изпрати и натривки от кожата, косми. Искам да проверим каква вода е използвал. От центъра? От крайните квартали?

— Ще се погрижа.

— Започнал е с втората. — Фийни срещна погледа на Ив, когато свали очилата. — Може би е набелязал и третата.

— Да. Ще се видя с командира. Засега ти се обади на двама от най-добрите в отдела си. Искам да проверят и анализират всяка информация, която получим, да изчислят вероятностите. Първият пристигнал на местопрестъплението е бил синът на Джил Нюкърк.

— Старото копеле.

— Ще се свържеш ли с Нюкърк-старши? В Седемнадесети е, както и малкият. Ще възложа на сина да сформира екип от униформени, ако лейтенантът там няма нищо против.

— Кой е лейтенантът?

— Громан.

— Познавам го — каза Фийни. — Ще уредя това.

— Добре. — Ив погледна часа, пресметна. — Пийбоди, запази зала, ще ми трябва за целия ден. Ако се цупят, кажи им, че ще си имат проблеми с Уитни. Ще се срещнем там за първото съвещание точно в девет.

Докато вървяха към изхода, Ив стрелна Рурк с поглед.

— Предполагам, че ще искаш да присъстваш на съвещанието.

— Правилно.

— Трябва да поискам разрешение от Уитни.

— Добре.

— Ти поеми волана. Ще видя какво мога да направя.

Позвъни и когато я свързаха, не бе изненадана, че Уитни е вече на бюрото си.

— Сър, тръгваме от моргата към централата. Запазваме зала.

— Зала А е на наше разположение.

— Зала А — повтори Ив. — Свиквам първото съвещание в девет.

— Ще бъда там. Както и началник Тибъл.

— Добре, сър. Включих капитан Фийни, защото работихме заедно при предишното разследване. Помолих го да нареди на двама от отдела си да проверят данните. Искам да възложа сформирането на специален отряд на полицай Нюкърк, защото е пристигнал пръв на местопрестъплението и е син на полицай, участвал в предишното разследване.

— Разрешавам.

— Сър, Фийни вече участва. Искам още четирима в екипа си. Бакстър, Трухарт, Дженкинсън, Пауъл. Ще прехвърля случаите, с които са заети в момента, на други хора.

— Вие решавате, лейтенант, но Трухарт е помощник, а не детектив и няма необходимия опит.

— Неуморен е, сър, и има отлично око. Получил е известна закалка от Бакстър.

— Доверявам се на вашата преценка.

— Благодаря. Ще помоля доктор Майра да прегледа и вероятно да актуализира профила и ще ми бъде нужно съдействието на цивилен експерт-консултант.

Уитни не каза нищо няколко дълги секунди.

— Толкова ли държиш да въвлечеш Рурк, Далас?

— Жертвата е работела за него. Тази връзка може да ни отвори доста врати при разследването и разпитите. Освен това, командир Уитни, той има достъп до по-добра техника от тази в отдела. Бихме могли да я използваме.

— Отново ти решаваш.

— Да, сър.

Съмваше се, когато Рурк сви към подземния паркинг на централата.

— Пристигаме, сър. В девет ще бъда готова.

— Ще се свържа с доктор Майра и началника.

Ив се отпусна за миг на седалката, когато Рурк паркира. Отзад Пийбоди тихо похъркваше, почти като котка.

— Знаеш за мъченията — бавно заговори тя.

— Да, зная.

— И познаваш хора с връзки.

— Вярно.

— Върху това искам да помислиш. Ако имаш познат, който би могъл да ни даде още информация, ще я използвам. Той има инструменти и ателие, със сигурност добре оборудвано. Мисля, че има и електронни играчки. Следи пулса на жертвата, може би мозъчните вълни. Камери, аудио. Предполагам, че иска да гледа, а човек не може да гледа и да работи едновременно. Не и когато е толкова съсредоточен.

— Можеш да разчиташ на мен за всичко.

Тя кимна, обърна се и побутна Пийбоди по коляното.

— А? Какво? — Пийбоди рязко се надигна, примигна. — Бях се замислила.

— Да, на мен винаги ми текат лиги и хъркам, когато съм замислена.

— Лиги? — Пийбоди уплашено потърка устата си. — Не са ми текли лиги.

— Можеш да подремнеш един час.

— Не, добре съм. — Пийбоди слезе от колата, примигна и широко отвори очи, сякаш да покаже колко е бодра. — Просто клюмнах за минута.

— Един час. — Ив закрачи към асансьора. — Използвай го, а после се яви в залата. Трябва да ми помогнеш с подготовката.

— Не се ядосвай толкова само защото съм задрямала за няколко минути.

— Ако бях ядосана, щях да ти сритам задника, вместо да ти дам час почивка. И не спори с мен, когато умирам за чаша кафе. Полегни за час. Имаш нужда. — Когато вратите се отвориха, Ив влезе с Рурк, обърна се и размаха пръст срещу намръщеното лице на Пийбоди. Този час започва да тече сега.

Рурк изчака, докато вратите се затворят.

— И ти имаш нужда от час почивка.

— По-скоро от кафе.

— И нещо за хапване.

Плъзна поглед към очите му.

— Ако започнеш да ми мърмориш за храна и сън, ще те изритам от екипа си.

— Ако не ти напомнях, че трябва да се храниш и да спиш, рядко щеше да се сещаш и за двете. Какво има в автоматичната печка в офиса ти?

— Кафе — отвърна тя, жадувайки за глътка.

— Ще дойда там след малко.

Когато той се обърна и тръгна в обратната посока, Ив само смръщи вежди зад гърба му.

Все пак, ако я оставеше на мира, докато е зает бог знае с какво, щеше да бъде по-лесно да състави първия си доклад, да свика екипа си.

Мина през общото помещение. Наближаваше краят на смяната. Щом влезе в офиса си, веднага програмира кафе и изпи половината от първата чаша на крак.

Първия път нямаше истинско кафе за разсънване, спомни си Ив. Вместо в претъпкан офис, работеше на претъпкано бюро в общото помещение. Тогава не тя, а Фийни ръководеше разследването. Знаеше, че все още тежи на съвестта му, че помни всяка стъпка, всяка прекъсната нишка и задънена улица. Всеки труп.

Трябваше да бъдат запомнени. Всичко трябваше да бъде запомнено, за да не се случи отново.

Тя седна на бюрото си, изпрати съобщения на Бакстър и Дженкинсън с нареждане да се свържат с помощниците и партньорите си и да докладват.

Безмилостно стовари техните случаи върху плещите на други детективи.

Знаеше, че много скоро ще се надигне ропот и негодувание.

Нареди да й донесат всички материали от безуспешното разследване преди девет години, включително и първия профил на Майра, изпрати молбата за всички доклади по други, все още неразкрити случаи със същия почерк.

Свърза се с лабораторията и в кратко гласово съобщение до главния лаборант Дик Беренски настоя по-скоро да получи резултати.

С втора чаша кафе на бюрото, се залови да пише доклада.

Доизглаждаше го, когато влезе Рурк. Той остави термо купа на бюрото й и й подаде лъжичка за еднократна употреба.

— Яж.

Ив плахо повдигна капака на купата и надникна под него.

— По дяволите. Щом си си направил труда да отскочиш за храна, защо си взел овесена каша?

— Защото е полезна. — Той седна на единствения стол за посетители със своята купа. — Знаеш ли, че тук не се предлага нищо, което поне донякъде да става за ядене?

— Яйцата не са толкова лоши. Ако сложиш много сол.

Рурк само поклати глава.

— Ти слагаш много сол на всичко, но това не го прави годно за ядене.

Щом овесената каша беше в наличност, Ив реши да я опита. Поне щеше да я засити.

— Тук се предлага храна за ченгета. — Хапна и се намръщи. За овесена каша не беше толкова отвратително. — А това не е храна за ченгета.

— Не е от тук. Купих я от закусвалнята зад ъгъла.

За миг лицето й се намръщи почти като на Пийбоди.

— Там продават тестени закуски, сладкиши.

— Да — усмихна се той. — Овесената каша ще ти се отрази по-добре.

„Може би“, помисли си тя, но не бе особено доволна.

— Държа да кажа нещо, преди да започнем истински. Ако ти се прииска да се оттеглиш, можеш да го направиш по всяко време.

— Разбрано, но няма да се оттегля.

Ив загреба още една лъжица и се завъртя на стола, за да се обърне с лице към него.

— Трябва да си наясно също, че ако реша, че участието ти създава повече проблеми, отколкото полза за разследването, ще се наложи да те освободя.

— Лично или професионално?

— Рурк.

Той остави купата си, стана и си програмира кафе. Можеше да се опита да го освободи, помисли си, но и двамата знаеха, че няма да успее да го накара да стои далеч. Осъзнаваше, че това наистина може да се окаже проблем.

— Личният ни живот е оцелял и ще продължи въпреки ударите, които понася, когато работим заедно, или по-точно — когато ти помагам в работата.

— Този път е различно.

— Да, разбирам и това. — Рурк се обърна с кафето в ръка и срещна погледа й. — Веднъж не можа да го спреш.

— Просто не успях — поправи го Ив.

— Така си казваш, защото е лично. Колкото и да се опитваш да отречеш, лично е. По-трудно е за теб… и може би за нас. Но нещата са се променили за девет години, много неща.

— Преди девет години нямаше кой да ме тъпче с овесена каша.

— Ето. — Устните му трепнаха. — Едно от тях.

— Малко вероятно е да спасим втората, Рурк, освен ако не стане чудо.

— И се боиш, че няма да спасиш и следващата. Не зная как понасяш това, докато те разяжда отвътре и те притиска. Имаш до себе си човек, който те разбира, обича те и разполага с ценни ресурси. — Приближи се и докосна лицето й. — Може би неговият модел почти не се е променил за това време, Ив. Но ти си се променила. Дълбоко в себе си вярвам, че този път ще бъде спрян. Ти ще го спреш.

— И аз трябва да вярвам. Е, добре. — Хапна още лъжица от кашата. — Време е Пийбоди да става. Ще довърша доклада и ще го разпечатам за екипа. Поръчах копия от старите доклади и изпратих молби за материалите по други убийства, които му приписват. Намери Пийбоди, кажи й, че трябва да вземе докладите от предишното разследване, а после двамата може да започнете с подготовката. Аз имам още десет минути работа тук.

— Добре. Но ако в онази зала няма друго, освен някой от онези скапани автомати, ще взема кафето си там.

Ив удържа на думата си и влезе в конферентната зала точно след десет минути. Зад нея двама полицаи внесоха второ табло. Тя буташе количка с кутии с разпечатки и дискове.

— Искам да започнем с новия случай — каза Ив на Пийбоди. — После ще проведем урока по история. — Извади дисковете и ги сложи на конферентната маса. — Подбрах снимки на трупа и местопрестъплението. Ще използваме второто табло за тях.

— Започвам.

Тя застана до бялото табло на стената и започна да печата.

Печатането й винаги изненадваше Рурк. Бе изключително точно, съвършено равно, докато почеркът й приличаше на неразбираеми драскулки. Видя, че отпечатва името на жертвата и времето между момента, в който е напуснала клуба, часа на смъртта и откриването на трупа й.

След като прокара вертикална линия през центъра на широкото табло, отпечата данните за другите, започвайки с Корин Дагби.

„Не просто информация — помисли си Рурк, — а нещо като мемориал за жертвите.“ Не биваше да бъдат забравени. Досети се, че изписва имената им главно за себе си, защото сега тя носеше отговорност за всяка от тях.

Влезе Фийни.

— Малкият има разрешение. Хлапето на Нюкърк. — Погледът му се плъзна към таблото и спря там. — Баща му ще се поразрови из записките си. Готов е да ти отдели време, когато пожелаеш, дори да не е на смяна.

— Добре.

— Обадих се на Макнаб и Календър. Макнаб е свикнал с темпото ти и няма да мърмори, че работата е досадна. Календър е добра. Никоя подробност не й убягва.

— Повиках Бакстър, Трухарт, Дженкинсън и Пауъл.

— Пауъл?

— Прехвърлиха го от Шестдесет и седми преди близо три месеца. Има двадесет години опит. Разнищва всеки случай до кости. Полицаи Харис и Дарнел ще бъдат в екипа, но ще поставя Нюкърк начело. Бил е пръв на местопрестъплението и е следил предишното разследване.

— Ако прилича на своя старец, значи е стабилно ченге.

— Да, това си помислих и аз. Тибъл, Уитни и Майра трябва вече да идват насам. — Ив се отдръпна от таблото. — Първо ще говоря за сегашния случай. Искаш ли ти да ги запознаеш с фактите по предишните?

Фийни поклати глава.

— Ти говори. Може да ми помогнеш да видя нещата от различен ъгъл. — Извади от джоба си бележник и й го подаде. — Оригиналните ми записки. Направих копие за себе си.

Ив знаеше, че той не просто преотстъпва записките, а й поверява командването. Жестът я накара да почувства стягане в гърдите.

— Това ли искаш?

— Така трябва да бъде.

Той се обърна, когато полицаите започнаха да влизат.

Ив дръпна един от униформените, нареди му да раздаде разпечатките и огледа таблата, подредени от Пийбоди и Рурк.

„Толкова лица — помисли си тя. — Толкова много болка.“

Как ли изглеждаше жената, която сега бе в ръцете му? Как ли се казваше? Дали някой я търсеше?

Колко дълго щеше да издържи?

Когато Уитни влезе с Майра, Ив застана неподвижно. Бе поразена от контраста между тях. Широкоплещест мъж с мургава кожа и открояващи се очи с властен израз, а до него жена, нежна и прелестна с елегантния си бледорозов костюм.

— Лейтенант, началникът идва.

— Да, сър. Целият екип е свикан и е налице. Доктор Майра, в пакета на всеки има копие от първоначалния ви профил, но ако има нещо, което бихте искали да добавите устно, чувствайте се свободна.

— Искам да препрочета материалите за предишните убийства.

— Ще ви ги предоставя. Сър, искате ли да говорите?

— Започвай направо, Далас.

Уитни направи крачка встрани, когато влезе Тибъл.

Полицейският началник бе висок и според Ив доста сдържан мъж. Не бе лесно човек да го разбере, но тя се съмняваше, че би се издигнал толкова високо, ако не бе такъв. Правеше политика — неизбежно зло — но й се струваше, че винаги намира начин да защити престижа на отдела.

Матова кожа, тъмни очи, тъмен костюм. „Част от имиджа“, реши тя. Наред със силния глас и силната воля.

— Началник Тибъл.

— Лейтенант, извинете ме, ако съм забавил съвещанието.

— Не, сър, в график сме. Ако сте готов, да започнем.

Той само кимна и се оттегли в далечния край на залата. Остана прав. Като наблюдател.

Ив подкани Пийбоди с кимване и застана на подиума. Стенният екран зад нея светна.

— Сарифина Йорк — започна тя. — Възраст двадесет и осем години в момента на смъртта.

„Поставя жертвата на първо място“, забеляза Рурк. Целта й бе този образ да се запечата в съзнанието на всеки полицай в залата. Така той щеше да мисли за нея, да я помни, когато се потопи в рутина, в море от информация, в дългите часове на работа и разочарования.

Също както щяха да запомнят какво е било сторено с нея, когато на екрана се появят следващите изображения.

Ив стори това с всяка от жертвите. Имената им, лицата, възрастта и картините на страданието и смъртта им. Отне доста време, но нямаше прекъсвания и нервничене.

— Смятаме, че всички тези жени, двадесет и три на брой, са били отвлечени, измъчвани и убити от едно и също лице. Предполагаме, че има и други, освен тях, за които не е открита и докладвана връзка, чиито тела може би не са намерени или убийствата не са били извършени по същия начин. По-ранни жертви, предполагаме, преди Корин Дагби, когато се е спрял точно на този метод.

Направи пауза, само за няколко мига, и Рурк се досети, че целта й е да привлече вниманието на всички върху образа на първата жертва.

— Този метод е прилаган с малки разлики при всяка следваща жертва, както ще видите в копията си от докладите от преди девет години. Скоро ще разполагаме с копия от цялата документация във връзка с убийства, приписвани на същото неизвестно лице.

Очите й огледаха залата и Рурк си помисли, че виждат всичко в нея.

— Тактиката му в началото е типична за сериен убиец. Вярваме, че избира и преследва жертвите си, всички от определена възрастова група, раса, пол, цвят на кожата и косите. Изучава ежедневната им рутина, навиците им. Знае къде живеят и къде работят, от къде пазаруват и с кого спят.

Отново направи пауза, пристъпи от крак на крак. Рурк забеляза как светлината, която се процеждаше през защитните екрани на прозорците, пробягна по лявата й ръка.

— Знаем за двадесет и три жертви. Били са конкретно набелязани. Не е открита никаква връзка помежду им, освен сходната възраст и външност. Никоя от тях не е съобщила, че е преследвана, нито е споменавала пред приятелка, колежка или роднина за досаждане или тормоз. При всеки от случаите жертвата е тръгнала от някакво място и не е била видяна отново до откриването на трупа й.

— Сигурно има лично превозно средство, което използва, за да ги откарва на предварително подготвено място. Навярно то е негов частен имот, защото, както при Сарифина Йорк, са нужни няколко дни, за да ги убие. При всички предишни разследвания интервалите от време и резултатите от медицинските експертизи сочат, че винаги избира и отвлича втората жертва, преди да е приключил с първата, както става и с третата — преди да е доубил втората.

Тя цитира докладите от местопрестъплението и медицинската експертиза, проследи процеса на изтезаване, метода на убиване.

Рурк чу Календър — полицайката от електронния отдел — да въздъхва тихо, докато Ив обрисуваше подробностите.

— Тук понякога леко се отклонява — продължи Ив, — пригажда методите си така, че да бъдат подходящи за конкретната жертва. Според профила на доктор Майра ги съобразява с издръжливостта на жената, прага й на болка и волята й за живот. Подхожда внимателно, методично, търпеливо. Най-вероятно е мъж в зряла възраст с висока интелигентност. Живее сам и има стабилен източник на доходи. Може би е над средната класа. Въпреки че избира жени, няма доказателства за сексуално насилие.

— Малка утеха — промърмори Календър, но дори и да я чу, Ив не даде знак.

— Сексът, контролът и властта над тях не го интересуват. Не ги възприема като сексуални обекти. С издълбаването постмортем на времето, което им е посветил, той им поставя етикет. Пръстените, които слага на ръцете, са друг вид белязване. Знак за собственост.

Хвърли поглед към Майра за потвърждение.

— Да — съгласи се Майра. И прелестната жена с чупливи самуреночерни коси заговори със спокойния си глас: — Убийствата са ритуални, но не в стандартния смисъл. Те са негов личен ритуал — от избирането и преследването през отвличането, мъченията, обмислянето на всяка подробност, включително и времето, което е изминало, до начина, по който процедира с тях след смъртта. Използването на пръстените издава интимност и чувство за собственост. Те му принадлежат. Най-вероятно вижда в тях жена, която е означавала много за него.

— Измива ги, телата и косите им — продължи Ив. — Това заличава много веществени доказателства, но успяхме да установим марката на сапуна и шампоана при предишните жертви. Използва качествени и скъпи продукти, което сочи, че видът, в който ще бъдат намерени, е важен за него.

— Да — потвърди Майра, когато Ив отново погледна към нея. — Много.

— Важен е и начинът, по който ги оставя. Полага ги върху бял чаршаф, винаги в парк или на зелена площ. Краката са събрани, както виждате. Позата не е сексуална. Но ръцете са разперени.

— Нещо като отваряне — отбеляза Майра. — Или прегръдка. Дори приемане на стореното с тях.

— Въпреки че дотук следва традиционния път на сериен убиец със собствен почерк, по-нататък се отклонява. Пълният времеви отрязък, Пийбоди — нареди Ив и се обърна, когато той се появи на екрана. — Жестокостта му не нараства, не стеснява интервалите между убийствата. Посвещава на работата си от две до три седмици, а после спира. След година-две цикълът се повтаря на друго място. Почеркът му е идентифициран в Ню Йорк, в Уелс, във Флорида, в Румъния, в Боливия и сега отново в Ню Йорк. Двадесет и три жени, девет години, четири държави. Наглото копеле се е завърнало тук и тук ще бъде спряно.

Ето, забеляза Рурк, това бе яростта, която бе сдържала, докато излагаше фактите, имената, методите и доказателствата. Това бе гневът на отмъстител.

— Точно сега, в този момент една жена на възраст между двадесет и осем и тридесет и три години, с кестенява коса и светла кожа, стройна или по-скоро слаба вече е отвлечена. Ще го намерим. Ще я измъкнем. Започвам с индивидуалните задачи. Ако имате въпроси или някакви проблеми, изчакайте, докато приключа. Но ще ви кажа още нещо. Ще го пипнем. Ще го пипнем тук, в Ню Йорк, с толкова солидни улики, че да го задушават всеки час, всеки ден от всяка година, която ще прекара зад решетките.

„Не само гняв — помисли си Рурк, — а и гордост.“ Тя им вдъхваше този гняв и гордост, за да работят до пълно изтощение.

Беше великолепна.

— Няма да се измъкне от този град, да избяга, да изпълзи или да отлети от него — увери ги Ив. — Няма да отърве кожата в съда, защото някой от нас е отворил за адвоката му и най-малката вратичка. Ще си плати, ще се погрижим да си плати за всяка една от тези двадесет и три жени.