Марина Юденич
Дан за ангели (7)

2002

Странно, но уникалната способност на Антон да манипулира хората, като откровено им натрапва решението, схемата и маниера си, по феноменален начин се разпростираше във времето и след смъртта му.

Това не можеше да се посочи конкретно, но като че ли беше точно така, защото когато се настаних в овалната зала, седнах с гръб към вратата.

Глупости.

Просто ме мързеше да се преместя.

И сега напрегнато се вслушвах в меките стъпки по виолетовия килим.

Някой затвори внимателно тежката врата след себе си и бавно се приближаваше зад мен. Макар почти със сигурност да знаех кой беше той, все пак не се почувствах добре.

Бях сигурна, че и Антон е изпитвал същото.

Той не беше храбрец и дори на четиридесет години не се бе преборил напълно с детинския си страх от тъмнината и непознатите празни помещения.

Естествено, причината за странния му навик да демонстрира на посетителя собствения си задник се състоеше в стремежа да го стъписа и да го накара моментално, още преди да е събрал мислите си, да търси линия на поведение в неестествена и откровено провокативна ситуация. Това беше очевидната, но не и единствена причина. Вероятно другата беше известна единствено на Антон. И на мен.

Бях убедена, защото знаех със сигурност, а следователно нямаше начин да греша, че той, както и аз, не можеше да понася чуждо присъствие зад гърба си.

Тихите стъпки сякаш на самата съдба — или на самата смърт? — която до един момент се бе старала да не привлича вниманието му и се бе подготвяла да нанесе удар, сигурно всеки път са тревожили и плашили Антон.

Сърцето му е замирало изплашено, а леденият ветрец на ужаса, промъкващ се зад гърба му, е вилнеел свободно в гърдите му.

Но той стоически не е променял позата си.

Вслушвал се е напрегнато в шума, надвивал е себе си, прекършвал е страхливата си душа, учил се е да побеждава собствените си страхове и си е доказвал, че това е възможно.

Но какво общо имах с това аз?

И защо трябваше да треперя в очакване?

Обърнах се рязко и малко по-бързо, отколкото трябваше.

Човекът, който вървеше към бюрото, потрепна и застина на място.

Известно време двамата се разглеждахме съсредоточено.

Съвсем кратко — само в течение на някакви си две секунди.

А после въздъхнахме с облекчение — всеки за себе си.

„Това е тя“ — помисли си Юра, имайки предвид нещо много повече от простата констатация на факта, че зад бюрото седи същата онази жена, която той е предполагал, че ще види тук.

„Това е той“ — признах си наум аз дори с известна радост. И това означаваше, че главният юрист на компанията или, по-точно, ръководител на правния отдел Юрий Лвович Птица очевидно си бе останал същият или почти същият Юра Птицата или Пилето, какъвто си беше в самото начало.

Извинете за баналността.

Само че навремето, не чак толкова отдавна, но естествено не и вчера, а преди около петнадесет години, ние започнахме заедно съвместната си работа. И усещането ни беше точно такова — тръгваме на път, без да ни интересува къде ще стигнем.

Макар че, разбира се, никой не тръгна за никъде.

Седяхме си на едно място в две малки тесни стаички — първият ни офис, който, между другото, се наричаше именно офис. И само толкова.

По-късно, когато се появиха къщи с колони и стени, излети от огледално стъкло, започнахме да казваме „кантората“ или „лавката“.

А сега стана така, че вече нямаше никой от онези, които се тъпчеха в онези две стаички.

Отрядът ни се пръсна в движение и някои вече бяха на онзи свят.

Други спряха някъде в ниското.

Трети обикаляха в съседни води и не искаха да си спомнят нищо от онова време.

Някои може би продължаваха да са тук, но се бяха променили до неузнаваемост и без проблеми минаваха за чужди.

И само Юра Пилето, който почти не се бе променил, стоеше на две крачки от мен и като че ли мислеше за същото.

Преодолях с лекота тази крачки.

И ето че силните, леко понапълнели ръце — всъщност Птицата винаги си беше едричък — ме сграбчиха и като че ли искрено ме притиснаха до широките си меки гърди.

И аз се почувствах добре и спокойно на тези гърди, вдъхвайки слабия аромат на непознатия парфюм, на тютюн, кафе и на още нещо неуловимо, което не можех да определя, а заедно с това и аромата на чужд мъж.

За пръв път мимоходом се замислих за това — за миризмата на чуждия мъж, за чуждия мъж и по-конкретно за Пилето и за чуждите мъже изобщо.

За пръв път ден след погребението на Антон и двадесет и две години след деня на първата ни среща.

Интересно. Не може да се каже, че през тези години не ми се е случвало да прегръщам мъже по различни поводи — за да ги поздравя, за да им честитя нещо или дори за да се пошегувам, но никога и през ума ми не беше минавало нищо подобно.

Значи излизаше, че въпреки всичко съм била много вярна на Антон?

По дяволите!

Вярно, знаех, че никога не му бях изневерявала формално, физически с други мъже.

Но мислено го бях правила стотици пъти.

Както в най-ранната си младост. Измислях си всичко от начало до край до най-малката подробност. И по цели дни или по-точно по цели нощи се наслаждавах на поредната фантазия.

Но в същото време нямах желание за физическа близост с никого.

Въпреки всичко Антон не забравяше съпружеските си задължения.

И дори си мисля, че се сещаше за тях прекалено често.

В това време приятелската прегръдка с Пилето продължи прекалено дълго.

Отдръпнах се, а в очите му се появи мимолетен въпрос. Но може би просто ми се стори.

Така или иначе, това нямаше никакво значение.

Юрий Лвович Птица по принцип не беше герой на моя роман.

— Е, здрасти!

— Здравей.

— На погребението не ти… предложих компанията си.

— Правилно. Сега ще си поговорим на спокойствие.

— Само двамата ли?

— А ти не искаш ли?

— Напротив. Но в такъв случай нека да отидем на друго място. По-уютно или нещо такова… Разбираш ли ме?

— В твоя кабинет ли искаш да идем?

— Може. Но там също…

— Стъкло и кожа сред бели стени, така ли?

— Не. Стъклото, кожата, червеното кресло и червените квадрати са само тук. На върха. Надолу всеки посочваше желанията си и, тъй да се каже, в съответствие с тях… Мисля, че при мен е уютно и дори малко тясно. Искаш ли да идем там и да видиш…

— Друг път. Сега искам да идем на друго място, където можем да си поговорим откровено…

— Не между тези стени.

— Разбира се. Ами, ако се разпоредя да махнат всички „бръмбари“?

— „Слушалки“. Те ги наричат „слушалки“.

— Няма значение. Ще им наредя да махнат „слушалките“.

— Ще ги махнат, разбира се. А пък през нощта или докато те няма, ще сложат други.

— Ами, ако Антон беше наредил да го направят?

— Той нямаше да нареди.

— Добре, да вървим на друго място.

Другото място се оказа близо до мавзолея. Избрахме го, след като повървяхме пеша по тясната, задръстена с хора и коли улица „Никитска“.

Охраната от трима еднакви момчета старателно ни следваше на известно разстояние, изпълнявайки точно указанията.

Когато напусках офиса, отново си спомних нужната фраза и я произнесох толкова естествено, сякаш всеки ден издавах заповеди.

„В режим за външно наблюдение“ — казах. Небрежно, в движение, както го правеше Антон.

Птицата потръпна и се огледа изумено.

В този поглед и в мимолетната му уплаха дори се мярна леко подозрение.

Какво пък, ако Антон Василиевич наистина бе решил да командва от онзи свят охраната си, избирайки за проводник мен, нека я командва.

Аз нямах нищо против.

Нали в крайна сметка в момента неговите юнаци пазеха моя живот.

Нека ги командва.

До входа на кафенето, чиито големи витрини бяха направени така, че всеки от улицата да вижда всеки вътре, охраната изостана и органично се разтвори в тълпата от хора.

Къде ли можехме да се денем в този аквариум?

Всъщност ние нямахме намерение да се дяваме никъде, а си избрахме маса до прозореца.

Сякаш седяхме на улицата, а суетната тълпа се носеше покрай нас и по чудо не ни удряше с лакти, колене, чанти и куфарчета.

Тук готвеха изумително добре, макар да сервираха непретенциозно.

Настъпи моментът да си поговорим откровено за сериозни неща.

Но преди всичко аз се поинтересувах:

— А защо смяташ, че Антон не би се разделил с играчките си от сорта на подслушване, следене и други шпионски щуротии?

— Точно защото това бяха любимите му, а напоследък и единствените му играчки. Бизнесът ни е доста зле и мисля, че ти общо взето знаеш за това. Всъщност през последните два-три месеца нямахме работа и цареше пълна тишина. Всички се изпокриха по дупките си, опашките им се разтрепериха и само чакаха краят. И Антон също го чакаше. Разбира се, не този, който се получи в крайна сметка. Но и другият е страшен. И за да не се страхува чак толкова, докато чака, той си играеше на войници. Или по-точно на шпиони. Всъщност той винаги е имал слабост към секретните служби. Нали разбираш: пароли, кодови думи, спътникови телефони вместо мобилни. Куп охрана… Вътрешно наблюдение, външно наблюдение, наблюдение на наблюдаващите.

— От дете е обичал шпионските филми.

— Ясно. И не е само той. Момчетата пораснаха, появи се възможност и започнаха да си играят истински на шпиони. Но до известно време всичко беше в границите на нормалното. А когато започнаха да ни обсаждат отвсякъде, играта се превърна в мания. Всъщност допускам, че той наистина се е страхувал за живота си. Понеже се появиха страшно много недоброжелатели. За разлика от доброжелателите, от които не остана нито един. Имам предвид застъпниците ни на високо равнище. Знаеш ли, дълго си мислех за причините за нашия крах. И накрая реших, че най-голямата грешка на Антон се състоеше точно в това, че във всяка игра той правеше най-големият и единственият залог пред високопоставените покровители.

— Не само той.

— Така е. Но той абсолютизира тази технология. Работеше без предпазни мрежи, както казват цирковите артисти. И освен това не използваше възможностите само за добро. В никакъв случай. Хвърляше основните сили във война.

— Той наричаше това „да си другаруваш срещу“ някого.

— Умен човек. Затова, когато редиците на покровителите оредяха, а след това изобщо изчезнаха, Антон Василиевич се озова до продъненото корито, а зад него остана само добрата бабичка. Извинявай, разбира се, че не става дума за теб, казах го образно. Оказа се, че зад него има цял легион с копия и пики. И, както се досещаш, с крайно неприятелски намерения.

— В такъв случай може би шпионските му страсти изобщо не са се разиграли на маниакалнодепресивна почва?

— Естествено. Макар че имаше и такъв синдром.

— Без съмнение. И въпреки това ти смяташ ли… че той наистина загина случайно?

— Абсолютно съм сигурен. Нали бях един от първите, които отиде там, и дори може да се каже, че полицейското разследване се извърши пред очите ми. И всичко беше сериозно, съвсем професионално. Не го направи майка Русия. А ти наистина ли се съмняваш?

— Не. Но, кой знае защо, следователите от прокуратурата отново искат да ме видят.

— Това са формалности. Там останаха разни негови неща, в смисъл имущество. Разни дреболии. Но по закон те са длъжни да ти предадат като на единствена наследница всичко до последния цент. Или гулден.

— Да, сигурно е така. И аз си помислих същото.

— Извинявай, че те питам, но кой си е помислил друго?

— Всъщност никой. Вашият главен охранител нещо ми се дуе.

— Гена ли? Глупак. Все още се надява, че ще запази позициите си, щата си, парите си.

— Интересно как?

— Ами, да речем, като те наплаши. Първо ще ти внуши, че смъртта на Антон не е била случайна или поне ще породи съмнения в душата ти. А на следващия етап ще стане дума за твоята сигурност.

— Изключено.

— Защо? Виждам, че вече си се замислила за това.

— Независимо дали съм се замислила или не, няма смисъл да ме плаши. Всъщност точно за това исках да си поговорим. И така, решението ми е взето. Според мен то е единственото възможно, но дори и да не е, едва ли ще го променя.

— Какво е това решение?

— Просто като истината. Да върна всичко. На всички. Всеки кредитор трябва да е удовлетворен, ако не напълно, то максимално. За целта ще продам всичко, което е останало, без да се пазаря и да чакам по-добри времена. Това е! Разбираш ли ме? Недвижимото имущество, колите, техниката, заводите, вестниците, параходите, лицензите, технологиите, запазените марки. Ако се наложи, и къщата. Онази, в която живея в момента. Колата, която карам. И между другото, онзи легион от кредитори и врагове, както ги нарече ти, би трябвало да знае това. Или по-точно да вярват в това. Наистина съм готова да дам всичко, включително и собствените си дрънкулки. Дори да продам дрехите си на търг, за да покрия дълговете на Антон. Ако парите не стигнат — извинете! Няма да изляза на улицата.

Пък дори и да изляза, няма да спечеля кой знае колко. Старичка съм за този занаят. Всичко останало е изцяло на тяхно разпореждане. Това е моето решение. Какво ще кажеш?

— Ще кажа: браво. Това е единственото правилно решение. Единственото.

— Слава богу! Намерих съмишленик. В такъв случай, я ми кажи…

— Дали дебитът ще съвпадне с кредита ли?

— И ако не е съвпадне, горе-долу каква ще е разликата?

— Ще съвпадне и дори ще имаш известна печалба. Вярно, съвсем мизерна. Поне ще можеш да не пипаш къщата и колата, да не говорим за дрехите и дрънкулките. Останалото ще отнеме време. Това, което, между другото, фатално не достигаше на Антон. Но ако ти наистина смяташ да заявиш позицията си ей така, директно, както пред мен сега, мисля, че хората ще почакат. Освен това твоята персона не предизвиква негативни настроения у никого. В смисъл, че като те държеше настрани от бизнеса, Антон Василиевич, без да иска, ти направи услуга. Неоценима. Никой не те е намразил, както мразеха него. И дори точно обратното. Предишните ни партньори — онези, които те помнят още от времето, когато беше в бизнеса, ти съчувстват. Общо взето, независимо дали ти е приятно или не, в очите на общественото мнение ти си жертва. Което означава, че си от едната страна на барикадата заедно с онези, които Антон засегна по един или друг начин. Ти си заедно с легиона. Което означава, че ще проявят разбиране. И ще чакат. На този етап не виждам друг проблем.

Пълното добродушно лице на Птицата излъчваше увереност и спокойствие.

Светлите му, малко оцъклени очи, обрамчени с гъсти руси мигли, ме гледаха нежно, с одобрение и с предишната братска любов.

Изглежда той наистина се радваше на това, което чу и от сърцето му падна тежък камък.

И от висотата на полета си подхвръкналото Пиле наистина не виждаше далеч по-сериозните неразрешими проблеми, които току-що се очертаха в небесата.

Докато гледах света с неговите спокойни, малко насмешливи очи, аз също не виждах никакво облаче.

Наоколо се стелеше прозрачна безкрайна синева.

А на хоризонта дори затрептя лъч надежда.

Слаб, но все пак видим.

— Знаеш ли какво? — казах, всъщност без да храня кой знае каква надежда. — Ами мините? Онези, африканските… Спомняш ли си?

В течение на секунда той искрено се опитваше да разбере за какво става дума.

След това схвана смисъла на въпроса и ме погледна със съжаление. И дори с известно разочарование.

Сякаш в началото тази стара жена му се бе сторила съвсем нормална, вменяема и дори прагматична.

И изведнъж — на ти сега.

Ама, че работа.

Той мълчеше, но аз нямах нужда от думите му.

Дори така беше по-добре, защото имах шанс да се реабилитирам бързо, докато съмненията не бяха разрушили сериозно вярата му.

В мен.

— Не зная защо изведнъж се сетих за тях. Вярно, доколкото си спомням, това беше последният ми проект. И после се появи онова, заради което нишката се прекъсна. Разбираш ли?

— Разбирам… — Пилето въздъхна с облекчение.

Говорех убедително.

Да, очевидно беше точно така.

— Разбирам — повтори замислено той. — Само като си помислиш: диамантени находища! Звучи като име на роман. Само че, знаеш ли, отдавна не съм чел нищо такова. Джек Лондон или Майн Рид. Няма значение. Макар че може би има смисъл да се поинтересуваме от лиценза. Толкова години минаха…

— Почти пет.

— Четири. Нали там имаше война, а после като че ли всичко се оправи. Значи има някакво правителство. И може би то дори е демократично…

Той беше готов да продължи разсъжденията си.

Но за мен безполезността на този опит вече беше очевидна.

И нямаше смисъл да си губя времето с напразни разсъждения.

Нямаше абсолютно никакъв смисъл.