Марина Юденич
Дан за ангели (15)

1997

Спомням си момента, когато нашият общ бизнес с Антон изведнъж стана бизнес на Антон с точност до месеца, до датата, до деня от седмицата и до мига от денонощието.

Само че това изобщо не ми прави чест.

Колкото до събитията или, по-точно, до тенденциите, които в един определен момент просто избиха навън, трябва да кажа, че за свой срам ги пропуснах.

Не може да се каже, че не забелязвах абсолютно нищо, плувайки мирно по течението на успешния бизнес и жънейки вече с обичайна леност плодовете на заслужения успех.

В никакъв случай.

Имах смътни тревоги и съвсем конкретни факти, които бях научила от собствени източници.

А освен това разполагах с ясното и проверено от времето познание за това какво представлява Антон Полонски — моят мъж и партньор в течение на седемнадесет години.

Закономерен е въпросът защо съществува толкова дълго един съюз между хора, които са свързани помежду си единствено и само от дълбока взаимна омраза?

Дори нещо повече — от стара, неизтребима и непобедима ненавист.

Или в името на какво?

Разбира се, по различно време на различните етапи от съвместното ни съществуване си бях задавала тези въпроси много пъти и винаги бях намирала отговор.

Неутешителен, но много прост.

Ние бяхме нужни един на друг и само заедно, обединени от старата си омраза, бяхме в състояние да направим онова, което в крайна сметка направихме — успешния, процъфтяващ бизнес.

Може би белтъкът мрази жълтъка, с който е затворен в едно яйце, или и жълтъкът, и белтъкът люто мразят черупката, но така или иначе са обречени на съвместно съществуване.

Иначе просто не може да бъде.

И точка по въпроса.

При нас се създаде горе-долу същата ситуация.

Отначало аз бях необходимо условие за успеха. И дори не самата аз като такава, а стечението на обстоятелствата, които ми подариха участието на външни хора.

Но за тях ще стане дума по-нататък.

След това моята роля престана да бъде най-главната, но продължи да е значима.

Нека я наречем една от главните. И това би било справедливо.

Аз бях персонажът, без който пиесата щеше да се разпадне още след първото действие, защото точно аз генерирах идеите, разигравах ситуациите, разработвах вариантите и всъщност създавах сюжета.

Но трябва да призная, че по това време залог за позитивното развитие станаха качествата на Антон.

Потресаващото му умение да прекрачва хората, а когато е необходимо дори да стъпва по главите им, без да се интересува дали на пътя му стои приятел или враг.

Или пък съвсем непознат човек.

Патологичният му стремеж, но също така и умение да подчинява на себе си всеки, който застава до него, още повече, ако имаше някаква, макар и съвсем малка нужда от него. Да примамва и отхранва, мушвайки незабелязано безмилостната кукичка във вкусното парче.

Аз не можех да върша такива неща, пък и нямах никакво желание да ловя хората с жива стръв, да ги прекършвам и да действам с лакти, юмруци и зъби.

Но не се противопоставях на онова, което вършеше Антон, защото много добре разбирах, че без него е невъзможно постъпателното движение — да пукне дано! — в името на което все още бяхме заедно.

И дори нещо повече — ние се държахме един за друг по-здраво от всякога.

И, естествено, много ни се щеше да се движим напред и нагоре.

Това движение се превърна в потребност, защото пристрастяването към хубавия живот, което то ни осигуряваше, заседна здраво в душите ни.

Почти като кукичката на Антон.

А освен това не можехме да забравим скапаното си минало и то непрекъснато изплуваше в паметта ни. И ни си струваше, че дори и най-малкото спиране и най-малката засечка по пътя веднага ще ни катурнат обратно в бездната на мизерията, безсилието и безволието.

На дъното.

Среда нямаше.

И ни си струваше, че не може да има.

Но така или иначе, и двамата — аз и Антон, — отчаяно се вкопчвахме в стълбата, която непрекъснато води нагоре като ескалаторите в метрото.

А освен това бяхме един до друг, защото живеехме с увереността, че само така, вкопчени неразривно, ще успеем да преодолеем изкачването.

Но времето минаваше.

Постепенно осъзнахме истината, че няма незаменими хора, а има само заменими.

Стана ясно, че функциите, които партньорът изпълняваше успешно, можеха да се изпълняват и от други хора.

Беше достатъчно просто да ги наемеш. Разбира се, като им дадеш добри пари.

И, дявол знае, но това прозрение ни осени, защото настъпиха други времена и се появиха такива хора.

Или пък маратонското изкачване беше приключило. И заедно с мускулите се бяхме сдобили и с мозък.

Започнахме да дишаме по друг начин и погледнахме света с други очи. Нещата и отношенията вече ни изглеждаха другояче.

Онова, което преди се криеше в мъглата на лъжливите представи и глупавите предразсъдъци, стана очевидно.

И като че ли точно в този момент започна отброяването на новото време.

Дългият възпалителен процес в нашия общ и за двама ни организъм стремително полетя към трагичната развръзка — гангрена, последвана от неизбежното отрязване на части от цялото.

Кой подлежи пръв на ампутация? Това беше въпросът.

Но така или иначе, снежната топка се търкулна от върха на планината.

Например Антон предложи, а аз без колебание се съгласих да разделим на две равни части общото състояние, по-голямата част от което беше скрито на сигурно място в тайните финансови лабиринти на „Суис банк корпорейшън“.

Безспорно, предлогът беше благороден. Класическият принцип на руското предприемачество, известен още от времето на цар Грах, изобщо не беше изгубил актуалност в наши дни. А той, както е известно, е препоръчвал да не държиш всички яйца в една кошница.

Всъщност ние говорехме точно за това помежду си, както и на малцината хора, които бяха посветени в тънкостите на нашите финансови операции.

„Броените хора“ искрено подкрепяха предвидливото ни решение.

Но дълбоко в душите си ние знаехме, че всичко това нямаше нищо общо с ничии яйца в ничия кошница.

Предвидливостта ни се състоеше в това, че всеки тайно се подготвяше за ампутацията с ясното съзнание, че другият върши същото.

На свой ред аз взех на въоръжение тезата „Преторианската армия от охрана се превръща в конвой“, формулирана от някакъв латиноамерикански диктатор, и предложих да разделим охраната.

Всъщност принципът беше същият както за яйцата в една и съща кошница.

Колкото до ножовете в гърба, забити от собствените гвардейци, предполагам, че латиноамериканските диктатори са били наясно по въпроса.

Антон не се съгласи веднага.

Замисли се.

Понеже играта беше прекалено очевидна.

Но аз го довърших с един цитат на Макиавели, когото Тоша боготвореше.

— Разделяй и владей — казах.

— Мислиш, че те ще доносничат един за друг, така ли?

— Естествено.

— Това е логично.

 

 

Решението беше взето и аз моментално започнах да го претворявам в живота.

Но мисля, че Антон изобщо не се прекърши, защото възприе този довод.

Макиавели с неговата несъкрушима мъдрост за придворното коварство нямаше нищо общо с това.

Играта бе започнала.

Тя беше опасна. И всъщност беше на живот и смърт.

И до един момент Антон спазваше негласните й правила.

Само толкова.