Марина Юденич
Дан за ангели (30)

Предишната вечер се прибрах късно вкъщи. Притисках нежно като дете или като невиждана ценност тънката картонена папка, сякаш някой всеки миг можеше да й посегне.

Беше допотопна. Канцеларска. Завързана с груби връвчици от плат.

Останалото изчезна от паметта ми. Изгуби се безвъзвратно.

Можех само да предполагам какво се е случило.

И аз предполагах.

Тичах из къщата, без да гледам накъде. Запалвах по навик всичко, което ми попаднеше под ръка. Лампите, абажура, аплиците. Мразех да се движа в тъмното. Не се страхувах от тъмнината, но полумракът ме потискаше. В полумрака ме дебнеше мъката. Отдавна бях установила това. В съзнанието ми изплуваха ненужни мисли.

Стигнах до спалнята и свалих обувките си. Стоварих се на леглото, както си бях с костюма.

Развързах връвчиците. Отворих папката.

Времето спря.

И ето, че сега се оказа, че утрото е настъпило.

Очите ми бяха уморени, но общо взето се чувствах бодра. Дори бях малко превъзбудена. Може да се каже, че бях изпаднала в екзалтирано състояние. И се чувствах някак… целеустремена. Исках веднага да тръгна, да замина, да се обадя. Да събирам информация и да я анализирам. И веднага да я обсъдя с някого.

Може би този стремеж беше правилен.

Но очевидно беше преждевременен. Спонтанен. И изключително емоционален.

Трябва ли да споменавам, че информацията, която ме заля от страниците на ръкописа на Тоша, ме обезкуражи. Изуми ме. Потресе ме.

Всъщност това не беше никаква информация, а по-скоро поток на съзнанието. На чуждото подсъзнание, което по принцип беше мъгляво. И на това отгоре очевидно нездраво.

Но проблемът не беше в това.

Проблемът беше в объркването. Което, както стана ясно, го бе обзело преди смъртта му. А сега рикошираше върху мен.

Разбира се, трябваше да се ориентирам във всичко това. Да го осъзная и да го осмисля.

Ако това изобщо можеше да бъде осмислено.

Най-сетне станах. Мускулите ме боляха, тясната пола се бе впила болезнено в тялото ми, дори тънкият чорапогащник дразнеше кожата ми. Кой каквото ще да казва, но да се търкаляш с дрехите в леглото беше гадна работа.

Особено ако останеш така цяла нощ. И фактически, без да сменяш позата си.

Интересно, как ли се чувстваха преследвачите в засада? Сигурно много зле.

Какво общо имаха преследвачите?

В главата ми се въртяха странни мисли. Очевидно подсъзнателно се отвличах от това, което трябваше да преосмисля.

Беше ранно утро. Слънцето едва беше изгряло. Късите му лъчи пронизваха къщата като ням упрек към немарливите прислужници. В потоците от нежно слънце се кълбеше прах, какъвто не би трябвало да има. По принцип.

Но въпреки това се чувствах добре.

Утрото беше прозрачно, свежо и гиздаво. И най-вече беше съвсем ранно. Вкъщи бе тихо. И пусто. Прислужниците, охраната и другите полезни хора щяха да се появят след два часа. Имах време.

По принцип можех да се абстрахирам от околните, да се ограждам с невидима, но здрава стена като тебеширения кръг, с който се ограждахме като деца и който никой не биваше да прекрачва. Можех да чета и да мисля сред тълпата, без да се разсейвам със странични неща. Можех да разговарям с един човек, заобиколена от много хора, и да чувам само събеседника си.

Но не можех да се моля на многолюдно място. Може би защото думите, насочени към бога, макар и наум, предполагаха нещо съвсем друго. Нещо като напълно осъзната откровеност. Такава, при която обръщаш душата си наопаки и си сваляш кожата. И изцеждаш до последната капка най-страшното и най-мрачното от стаените кътчета на душата си.

Иначе нямаше смисъл да го правя.

Това не можеше да се случи в тълпата, сред хората. Тишината трябваше да е истинска. Такава, че не само тялото, но и душата ти да усети, че наоколо е тихо. Помълчах, вслушах се и окончателно се убедих, че беше точно така — нищо не ме разсейваше. Аз събрах сили.

Разбира се, сега не ставаше дума за молитвата ми. Макар че това зависеше от гледната точка.

Но тъй или иначе имах нужда от тишина.

За щастие, всичко беше наред.

Светкавично си взех душ, облякох халата си и си направих едно кафе.

След това отидох с димящата чаша в кабинета в старото волтеровско кресло — малката крепост, с която си бях извоювала миниатюрно пространство във вселената. Удобно, уютно и добре защитено.

Сложих папката на коленете си. Наведох раменете си напред и надолу, допрях брадичката си до гърдите, каналите ми за възприятие бяха отключени, а съзнанието ми беше напрегнато до краен предел. Започнах да мисля.

Първо. Нямаше никакви съмнения, че това е написано от Антон. От което произтичаха куп най-различни „ах“ и „ох“.

Например излизаше, че той е знаел всичко. За моето, тъй да се каже, престъпно намерение. Казано на човешки език, за желанието ми да се отърва от него. И заедно с това да отърва и света от персоната му.

Разбира се — „ах“. И то много силно „ах“!

Защото това беше чиста проба мистика. Никога не бях споделяла тези мисли с никого, дори и с духовника по време на изповед. Това наистина бяха само мисли. Нещата не отидоха по-далеч. И аз най-добре знаех това. Но излизаше, че Антон също го е знаел.

Откъде?

Да не би нощем да го бе измъквал от мен, като преди това ми е давал някакви гадости? Някакви психотропни препарати, както ги наричат сега. Честно казано, не ми се вярваше да го е правил.

Може би се бе досетил? Беше почувствал? Беше доловил нещо с животинския си усет? Това бе доста по-правдоподобно. И в него нямаше никаква мистика. Между нас се натрупваше нещо особено… Буреносно. Или по-точно, предвещаващо буря. Когато въздухът вече е зареден с електричество. Под което се натрупва предстоящата ярост, буря и… какво? Точно така — смърт. Това беше много логична смислова конструкция. Която, между другото, беше еднакво подходяща и за двама ни.

Всъщност в ръкописа ставаше дума за това. За степента на готовност. Която при Антон беше много по-висока.

Та тъй.

Другото „ах“ се отнасяше за Вива. Излизаше, че Антон не е забравил, не е изтрил този файл от паметта си, не бе изтупал спомените като досадна прашинка от безупречния си ревер. Или пък си бе спомнил, едва когато самият той бе застанал на ръба. Бил е налегнат от нечовешка болка като онази, която измъчваше нея. Физическа или душевна — все едно.

Но все пак беше странно, че в онзи час от безкрайната редица жени си бе спомнил само за две — за нея и за мен. И дори като че ли ни беше объркал. Всъщност няма защо да хитрувам — в това нямаше нищо странно. И двете означавахме нещо в живота му. Както пишеха в официалните биографии, бяхме изиграли значителна роля. И той си бе спомнил за нас. И ни бе обединил. Живата с мъртвата. Това не ме засегна. И не ме изплаши. А по-скоро ме трогна.

Нямаше никакво съмнение, че още едно „ах“ можеше да се адресира и към философските упражнения на Антон. Не очаквах това от него. Всъщност веднъж вече се бе случило нещо подобно. В него имаше по-малко философска сложност и повече романтика, но също беше съвсем неочаквано. Това стана отдавна. Преди двадесет години. В клиниката на професор Надебаидзе. Тогава, до болничното ми легло, той също говореше възвишено. И дори красиво. Сега красотата беше значително по-малко, но за сметка на това се бе появил опит за преосмисляне… На какво по-точно? На живота ли? На законите на мирозданието? На догмите? На максимите? Той като че ли бе изпаднал в богомолство.

„Ах“ и това си е.

Всъщност трябваше да сложа край на ахкането или поне да го изоставя за известно време. Защото ахкането също беше емоция. И като нищо щеше да ме отклони встрани и да замъгли мозъка ми с романтична мъгла.

Нямаше да ахкам повече.

Второ.

Почвата под краката ми като че ли губеше устойчивост. Защото въпросът, който стоеше под номер две, не се вписваше особено в лоното на материалния свят. Колкото до нематериалните субстанции, за мен те бяха дълбока тайна, запечатана със седем печата. И, честно казано, аз никога не се бях опитвала да ги строша. Предпочитах да се държа на безопасно разстояние от тях.

Освен ако между другото не плъзнех поглед по хороскопа върху някоя лъскава страница, която отварях съвсем случайно. И за пореден път се учудвах на броя и упорството на шантавото племе на сеячите и жътварите по вечното поле на чудесата.

„Днес раците трябва да бъдат много предпазливи. Застрашени сте от травми, удари и сериозни осакатявания.“

Това се отнасяше до всички раци. Една двадесета от населението на планетата, включително сукалчетата и безнадеждно обездвижените парализирани хора. Очевидно това наистина щеше да е един черен ден за световната травматология.

Но най-лесната работа беше да осмиваш хороскопите. Съдбата не ми подхвърляше заплетени въпроси от областта на нематериалното. Може би ме щадеше? Смяташе, че и това, което си имам, ми е предостатъчно. А то беше съвсем материално. Но нима ми ставаше по-леко от това?

Сега като че ли се очертаваха известни промени.

Например като въпрос номер две. Как Антон е написал всичко това?

Изобщо как се пишеше — целенасочено или човек грабваше перото изведнъж, по някакво внезапно хрумване? Просто за да поразсъждава за всичко на света. Да го погледне през призмата на собствените си умозаключения и да извести на четящата публика онова, което е видял. Да нареди сложния пасианс от впечатления и чувства, отстъпвайки пред творческия си устрем. И после да опише как са се подредили картите. За назидание на поклонниците на изтърканите тестета.

Казано накратко, той твореше нещо — литература или белетристика? Или може би просто страдаше от графомания?

Или това беше нещо съвсем друго?…

Почвата вече не просто се люлееше, а направо заплашваше да се изплъзне изпод краката ми.

И по-късно той бе преживял всичко, което бе описал? Макар и насън. Макар и накъсано. Макар и в кошмарите си. Дори собствената си смърт. И, между другото, тя изумително приличаше на онази, която вече дишаше във врата му.

„… струва ми се, че разбрах“, бяха последните му думи.

Стори ми се, че аз също разбирах. Защото помнех какво ми се случи — влажния вятър, който ненадейно ме връхлетя, и странното чувство за полет.

Почвата окончателно се изплъзна изпод краката ми. В един момент дори ми се стари, че това е безвъзвратно.

Но не беше така. Върнах се в обичайното си състояние, без да успея да се изплаша истински. Само усещах в гърдите си лека неприятна хладина.

И въпреки това, а може би точно поради това, се появи третото. На границата на световете — на материалния и на онзи… другия. Мястото, където се случваше всичко това. Или мястото, на което би могло да се случи.

Странният замък в омагьосания парк, Стълбището към небитието, изтритите стъпала, малките боязливи свещички и тясната дълбока пропаст. Която беше смъртно опасна. И нямаше перила.

Това място при всички случаи имаше роля. И тя не беше мимолетна и случайна. Дали Антон беше мислил, чувствал и преживял или преживявал онова, за което пишеше? Дали беше бълнувал или го бе видял наистина?

Но това не беше важно. Така или иначе, това се бе случило там. На онова място. И на никое друго.

Ако е бълнувал, значи мястото му се е привидяло.

Но беше напълно възможно да го е видял и наистина. Антон Василиевич бе обикалял света доста и бе видял много направо фантастични замъци. Но въпреки всичко от цялото разнообразие кой знае защо бе избрал точно този. D’Azay.

Затова както да въртях и да сучех, излизаше, че малкият замък на страниците на ръкописа му не се бе появил случайно.

Антон бе открил нещо изненадващо там.

Или му се бе появило.

Или още по-просто — то кротко е дремело върху прашната полица в течение на дълги години, а може би и на векове. И бе дочакало да удари часът му. В една гадна кална нощ един уморен ядосан странник бе застанал пред портата на замъка със стария си автомобил.

Всъщност това не беше лошо начало за приказка.

И в крайна сметка приказката се бе състояла.

И дори беше написана и в известен смисъл облечена в литературна форма. Макар тя може би да не съответстваше кой знае колко на този жанр.

Но аз не можех да преценя това.

Така или иначе, литературните достойнства на опуса на Антон не бяха очевидни за мен. В никакъв случай.

Разбира се, аз се ръководех от известните „принципи на папуаса“, присъщи и на дилетанта, които се основаваха на две простички понятия: харесвам — не харесвам.

Това не ми харесваше. Не ми харесваха тези записки на рефлектиращ истерик, които макар и да имаха жива връзка помежду си, изобщо не напомняха за сюжет. И толкова. Това определено не бяха „Записките на един луд“! И дори не напомняха за тях.

Все пак, тази кантора — издателство „Премиер-прес“, беше странна, а корпоративната структура „ние“ бе загадъчна. Решението да се публикува краткият неразбираем ръкопис, който по принцип беше негоден за масовия читател, беше рисковано и трудно обяснимо.

По-скоро…

Има пиеси за един актьор.

Аналогично това беше ръкопис за един читател. За мен.

Защото го разбирах до край, а освен това само аз можех истински да разбера и да оценя цялостно хаоса, който цареше в душата на автора и степента на ужаса и отчаянието, които очевидно бе преживял през последните си дни.

Може би имаше още известен брой хора, някакъв „тесен кръг от ограничен брой личности“, които познаваха добре Антон. Разбира се, в случай, че те внезапно се захванеха да четат съмнителна белетристика и изобщо да четат. В което много се съмнявах, защото тези хора не бяха такива.

По принцип те не четяха.

Но може би щяха да го направят случайно или защото в определени кръгове се говореше за това… и те току-виж биха проявили благоволение, биха прелистили книгата и биха плъзнали очи по текста. И вероятно щяха да преживеят няколко неприятни минути, тъй като страниците намирисваха на лошо. На нещо необяснимо и ужасяващо. Раменете им щяха да потръпнат зиморничаво и щяха да промърморят нещо за мистиката и за другите щуротии. В смисъл, че покойникът е предчувствал всичко. И е нервничил. Чакал е. И е дочакал.

Да, щяха да се намерят двадесетина схватливи. Но не и повече. Антон ги възприемаше като равни на себе си. Или почти като равни. В резултат на което едва ги понасяше.

Страхуваше се от тях. Понякога дори се страхуваше откровено. Завиждаше им. Но винаги ги мразеше. И се ползваше от взаимност.

Но нима сега бе адресирал печалния вой на умиращата си душа към тях?

Това беше невъзможно. Просто защото никога не можеше да се случи. И толкова по въпроса.

Тоша никога не се отнасяше сериозно към публиката изобщо — към „широкия кръг читатели“. И дори не ги възприемаше. Просто не ги забелязваше или не даваше „пет пари за тях“. Цитирам дословно. И за да завърша с терминологията, ще кажа, че ги наричаше „плебс“, „измет“ и „стадо“. И още няколко определения, които звучат неприлично.

Тогава за кого беше писал? За кого бе обръщал душата си наопаки, като на всичкото отгоре бе желал някой на всяка цена да забележи тази преобърната душа. И може би да я разбере. Но така или иначе да научи онова, което се е случвало с нея.

Особено в преддверието на края. Разбира се, не на душата. А на даденото й за временно ползване тяло. А за нея краят най-вероятно щеше да се превърне в начало. Слава богу, това не беше известно на никого. И беше най-добре изобщо да не мисля за тези неща.

А трябваше да мисля за онова, което очевидно се намираше на повърхността. В целия си блясък и с цялата си пълна необяснимост. Безусловно и загадъчно.

Какво беше то?

Естествено, това беше посланието на Антон.

Адресирано нескромно, но безспорно до мен, нелюбимата му жена.

Какво ли означаваше всичко това — нещо добро или нещо лошо? Впрочем, този въпрос не беше лесен. Навремето старата ми гледачка ме бе научила, че ако в тъмния ъгъл видя чорлавия домашен дух и ако той се появи до леглото ми и застане до главата ми, да не стискам очи, да не се бавя и да не мънкам, а веднага да му задам най-важния си въпрос. Според преданието, старият дух би трябвало да ми каже истината. И нищо друго, освен истината. Просто бил длъжен да го направи.

Сегашната история беше много далеч от приказките на гледачката ми, но въпреки това в нея се долавяше нещо сходно. От другия свят, от невидимия, от обителта на домашните духове и другите нематериални субстанции сега говореше Антон. И не беше ясно защо правеше това.

Дали покойният ми съпруг искаше да направи добро? Дали накрая е бил обзет от някаква щедрост? Или пък се бе покаял?

Да допуснем, че Стълбището, което непрекъснато се появяваше, беше трудният и стръмен път на Антон към изкуплението. И той бе решил да си плати за всичко. Тогава стъпалата водеха към едно изтляло платно. На него гладният художник бе нарисувал изкусно димящо котле над пламъка на домашното огнище. Зад прашната картина имаше врата. И всеки знаеше, че зад нея се крият заветни и желани неща. Които за всеки човек бяха различни. Но при всички случаи те бяха много приятни.

Или Тоша беше останал верен на себе си до самия край. И на ръба бе изплел последните си интригантски мрежи и бе примамил хората в последния си капан.

В такъв случай замъкът беше стръв. Поредното изкушение от онези, с които Антон бе застлал пътя пред мен както други съпрузи застилаха с рози пътищата на щастливите си спътници в живота.

Нямаше друг вариант.

Такова беше мнението ми.

В това време утрото набра сила.

Малката стрелка почти наближи девет.

Времето за празни размисли и неясни мисли стремително изтичаше и настъпваше моментът да действам.

Ако всичко това не беше някакъв кошмар и следствие от постравматичния ми синдром — казах си, обобщавайки нощното си бдение. Ако не беше фантазия, родена от вечната ми, неизтребима идиотска вяра в доброто, която със сигурност живее дълбоко в душата на всеки. Дори и на Антон.

Или, казано по-просто, ако това не беше моята вяра в чудото. Въпреки че непрекъснато си повтарях като папагал, че „няма чудеса“. Когато имах повод. Или просто така.

Може би просто си го внушавах? Сигурно беше така.

Ако бях изтълкувала всичко правилно — продължавах да обобщавам премисленото и преживяното през нощта наум. Загадъчният замък, който най-вероятно се намираше във Франция, наистина бе разкрил нещо на Антон. Беше изиграл неизвестна, но безспорно решаваща роля. И аз трябваше да открия това място.

Това беше най-малкото.

А най-важната ми цел бе да разбера какво се е случило там. И какво е означавало то за Антон.

Въпросът „Защо?“ увисна осезаемо във въздуха.

Но аз бях напълно подготвена за него и разполагах не с един, а с няколко отговора.

Първо, защото това можеше да се окаже важно и за мен. Неслучайно толкова дълго бяхме живели рамо до рамо, неразделни като сиамски близнаци. И кой знае — може би още не бяхме разделени.

Второ, монотонното течение на времето, изпълнено с работа — тъпа, скучна, унизителна, чийто скръбен финал беше добре известен, започна страшно да ми натежава. Това беше самоубийство, разточено във времето. Смъртоносна доза отрова, разделена хладнокръвно на порции, която трябваше да се взема ежедневно и то публично. И с коментар. Ето какво беше това. Разбира се, тук не става дума за физическа смърт. А за социална, финансова и в крайна сметка за личностна смърт. Онзи, който твърди, че тези понятия са несравними и безкрайно далечни, или лъже, за да се прави на интересен, или искрено се заблуждава, защото никога не е изпитвал нищо подобно и даже не го е виждал отблизо. И дано господ го пази от това!

Аз бавно си отивах от живота. Равномерно, капка по капка, поглъщайки отровеното питие.

Усещах как отровата се стичаше по тялото ми.

Хората се отдръпваха от мен и изчезваха. Кръговете се разтваряха — първо най-близкият, после следващият, който също не ми беше далечен и бе приятен за мен. А след него следваше непознатата неприветлива човешка маса. Тълпата.

Обикновените неща лека-полека, постепенно и завинаги ставаха недостъпни за мен. Отдръпваха се в пространството и времето, разтваряха се във вече недостъпните за мен безкрайни лъскави витрини и гланцирани страници.

Това бяха навици, отказът от които ми причиняваше болка. Истинска болка. Сякаш безмилостно бяха отсекли пръста ми с брадва. И не бяха омотали кървящия отрязък дори с мръсен парцал. Болеше ме нечовешки. Страшно ме болеше.

Така живеех отвратително, връщайки дълговете и изкупувайки злото, причинено от Антон, доколкото силите и възможностите ми позволяваха да го правя.

Имах желаната и дори въжделена на времето свобода. И какво от това?…

Разбира се, аз се увещавах. Убеждавах се. Призовавах разума си. Внушавах си, че най-важното е, че съм жива, здрава и относително млада… И че може би след време съдбата щеше да обърне към мен доброто си лице. И нещата някак си ще се оправят.

Но всичко това беше теория.

А тук имаше друго. Може би то не беше практика, но бе някаква вероятност за конкретно събитие, за интрига, за действие. Нямаше значение дали е за добро, или за зло. Дори и да беше за зло, все пак това нямаше да е тихото безропотно самоубийство, разтеглено във времето. Може би точно това беше въпросният обрат на съдбата.

Само дано не го пропуснех, вървейки тъпо по основния път. Където пътните знаци напомняха за едно и също: „Няма чудеса“. И ми го напомняха на всеки километър.

Нямаше да го пропусна.

Чистият лист беше пред мен. На него с четлив почерк на заклета отличничка изписах нещо, което донякъде напомняше план на действие.

Той беше доста странен, ако се изхождаше от формалната логика.

Всъщност сега не ми беше до нея.

И се получи следното:

1. D’Azay — пълна информация.

2. Пътуванията на Антон през последната година.

3. Хора:

— Пилето

— Гена

— Девойката

— Психоаналитикът (добър)

— Туроператорът

— Специалист по паранормални явления (?)

Излизаше, че изобщо не е трудно и ако не направех някакви неочаквани открития, нямаше да ми отнеме много време.

Поне щях да имам с какво да се разсея, докато поглъщах поредната порция отрова.

Предложението ми да закусим някъде не изненада Пилето и също така не го завари неподготвен.

Часът беше много подходящ малко след осем.

Избрахме кафене „Пушкин“, защото там сладкишите бяха прекрасни, в този час на деня нямаше много хора и все пак офисът беше на десет минути път с кола, ако задръстването по булевард „Тверской“ не беше голямо.

Масата в ъгъла до прозореца беше малка, за двама души и бе много подходяща за закуска. Чувствах се уютно почти като вкъщи.

— Роман ли? — Пилето ме гледаше така, сякаш отново бях отворила дума за африканския договор. С изумление, в което определено прозираше известен проблясък на медицински интерес. Или на съмнение. И на загриженост. Няма значение. Обикновено така лекарите гледат болни, чието състояние внезапно и необяснимо се е влошило. А преди това уж са вървели към оправяне.

— Добре де, повест… Какво значение има? Литературно произведение.

— Написано от Антон, така ли?

— И почти издадено. Всъщност знаеш ли нещо за издателство „Премиер-прес“?

— Не. Нали разбираш, какво общо има между нас и между работата на едно издателство.

— Разбирам. Няма нищо общо.

— Поне със сигурност няма официално. Иначе щях да зная.

— Излиза, че не си знаел. Той е подписал договор като частно лице.

— Сигурна ли си? — Отново прозвучаха лекарски интонации. Плахо и деликатно, но те намекваха, че той не приема това сериозно.

— В какво по-точно? В това, че е подписал договор ли? Да. Видях го със собствените си очи. Както и подписа на Антон. Естествено, не съм правила експертиза. Но познавам ръката на Тоша като собствената си. Всъщност няма защо да ти казвам това.

— Да, точно на мен няма защо да го казваш.

Двамата се подсмихнахме едновременно на един и същ спомен или по-точно на спомените си.

Имаше време, когато заради трайната нетрудоспособност на субекта, което ще рече продължително и мъртво пиянство от страна на Антон, свързано с поредното „излизане на свобода“, се налагаше аз да подписвам документите. Или, казано направо, да фалшифицирам подписа му. Имаше и по-рисковани ситуации: Антон се усукваше, отказвайки да сключи очевидно изгодни сделки, нарушаваше поетите ангажименти и рушеше изградени схеми. Понякога беше зъл, изпадаше в депресия, пиеше, беше обзет от лошо настроение и това се превръщаше в причина да извършва откровени, за да не кажа рисковани глупости, които никога не липсваха в арсенала му. След това горчиво се каеше, гризеше си ноктите и удряше главата си в стената. Но не можеше да върне изгубеното.

Само че невинаги ставаше така.

Понякога се случваше да няма загуби и всичко да се урежда по най-добрия начин. Никой не се досещаше за пристъпа на идиотския му разрушителен инат, защото подписът на господин Полонски се появяваше в нужния момент и на нужното място.

Или по-точно това беше дело на госпожа Полонска със сръчността на опитен фалшификатор. По принцип за това знаеше само един човек — Пилето.

И сега той се усмихна, тъй като си спомни миналото.

Всъщност спомените не траеха дълго, тъй като настоящето беше много по-привлекателно. А също така и тревожно.

Защо ли?

— Значи има договор и той е подписан от Антон. А издателството?

— Има и издателство. Съвсем истинско и на пръв поглед много авторитетно. Всъщност можеш да събереш информация за него.

— Ще събера, можеш да не се съмняваш. Значи ти вече си ходила там? — В гласа на Пилето прозвуча нескрита обида.

Разбирах го.

От мига, в който с него се прегърнахме в тъмно виолетовото пространство и след това дълго си говорехме в малкото кафене на улица „Никитска“, между нас нямаше никакви тайни. И дори нямаше нищо премълчано.

А сега излизаше, че се е появило нещо такова.

Разбирах го.

Но нещо дълбоко в мен, в онези дълбини на съзнанието, които нямат название — може би интуицията, предчувствието или провидението, упорито ми повтаряше: Мълчи. Прави каквото ти казвам.

И аз мълчах.

Разбира се, говорех разни неща.

Но повечето премълчавах.

— Ходих. Вчера.

— И какво?

— За впечатленията ми ли питаш?

— Не. Какво смяташ да правиш… с това?

— Губиш професионална форма, Юра. Договорът е подписан от Антон. И, както казват колегите, е влязъл в сила. Какво общо имат с това моите намерения?

— И все пак защо ходи при тях?

— Заради хонорара.

— Това е смешно.

— На теб ти е смешно, а на мен ми е странно.

— Какво ти е странно?

— Че на теб ти е смешно.

— Не те разбирам.

— Добре. Нека го кажем по друг начин: Юра, на теб не ти ли е интересно какво е написал Антон?

— Ето какво било… Честно ли да ти кажа? Не много. И знаеш ли защо?

— Само мога да се досещам.

— Всъщност всичко е много просто. Много добре мога да си представя какви ги е свършил Антон Василиевич. Тъй да се каже, в последния момент. Изобщо не се съмнявам, че е треснал вратата. Здравата. Сигурно мазилката от тавана е паднала. И то от много високи тавани! В смисъл на много високи кабинети. Или будоари. Защо ме гледаш така? Прав ли съм? И в това няма нищо странно.

— Да, вече почти няма нищо странно. Колкото до това дали си прав… Уви, Юра, но трябва да те разочаровам.

— Не ми се вярва. Какво друго би могъл да сподели нашият незабравим приятел, освен откровенията на един мизерник? Между другото, в момента това е много модерно — записките на леки момичета, бележките на дребни хулигани. И всичко това излиза на гланцирана хартия и в документална форма.

— Студено, Юра. Направо си в Северния полюс.

— Да не е някаква кримка?

— Пак е студено.

— Нещо от серията как да стана милионер. Практическо ръководство за начинаещи.

— Пак си на Северния полюс.

— Предавам се. Знаеш ли, беше права за любопитството. Вече го събуди. И дори бих казал, че то направо се разгоря със страшна сила.

— Потърпи малко и ще угасне. Или може би тъкмо обратното.

— Интригуваш ли ме?

— И през ум не ми минава. Ето го ръкописа, в чантата ми е. Ще ти го дам, ако ми отговориш на два въпроса. Не искам да губя време, докато ти се наслаждаваш на високата литература.

— Ама тя висока ли е?

— Не мога да преценя. Издателите смятат, че може би ще върви.

— В смисъл, че ще има успех, така ли?

— Просто цитирам. Дословно. Честно казано, не съм се замисляла за смисъла.

— Добре. Да оставим творческата дискусия. Какви са въпросите ти?

— През последната година преди смъртта си Антон на два пъти ходи в чужбина. Нали не греша?

— Чакай да помисля малко. Ами… Да. Ходи два пъти. Ако не броим последния.

— Не го брой. А спомняш ли си къде ходи?

— Много добре си спомням. В Лондон на среща с адвокатите. Както се досещаш, аз бях с него. После ходи в Париж. Или, по-точно, във Франция. Просто ей така — да се поразтъпче малко и да пийне вино. Но там вече беше без мен.

— А с кого беше?

— Е, ти знаеш с кого…

— Престани, Юра. Мислиш ли, че това е пристъп на закъсняла ревност? Интересуват ме конкретните хора. Той, тя… Само двамата ли бяха?

— Май че бяха само двамата. Въпреки че това е странно. Напоследък Антон не правеше нито крачка без охраната. А в чужбина наемаше и двама от тамошните специалисти. Между другото, това беше разумно. И имаше много добър външен ефект. Нали знаеш, с двама черни каяци от двете страни. Впечатляващо.

— А случайно да знаеш къде точно се е мотал из Франция?

— Нямам представа. Пък и къде чак толкова би могъл да се мотае — из замъците край Лоара, на гастрономическо турне из Бургундия, Бордо, Лазурния бряг, Сардиния, Корсика, Нормандия… Да, май че местата не са малко. Но няма никакъв проблем да разберем това. За кога ти трябва?

— Веднага.

— Тогава, извинявай, но трябва да се обадя на едно известно лице. Нали това няма да оскърби слуха ти…

— Няма да го оскърби и дори… Пиле, знаеш ли какво, направи ми една среща с нея. Още сега.

— Това пък защо ти е? Нали аз ще я попитам и тя ще ми отговори. Да не би да ми нямаш доверие?

— Имам ти доверие. Но ти още не си прочел това. И е дълго да ти обяснявам.

— Ами, опитай се. Накратко, в телеграфен стил. Нали знаеш, че не обичам импулсивни решения. Особено когато ги вземаш ти. Страхувам се. Направи ми една услуга и успокой стария човек.

— Добре. Обяснявам ти накратко: в момента не ме интересува къде и с кого точно е бил Антон във Франция. По-важното е какво се е случило там.

— С него ли?

— С него. Или изобщо. Впрочем, може да не се е случило нищо особено или поне да не е било особено за всички останали. Но те са били с него. И са видели нещо… Не може да не са видели.

— Какво да са видели?

— Замъците, стълбищата, парковете… пейзажите, интериорите… Не зная. Нали са видели все нещо там?

— И в момента ти си мислиш, че това е важно?

— Точно така.

— След като си прочела опуса на Антон, така ли?

— Да.

— Добре. Ще ви уредя среща. Още сега. Само че…

— Гарантирам, че косата й ще остане недокосната.

— Пу! Дори и през ум не ми е минало.

— Защото не си жена.

— Така е. Но това не е причината да изключа сбиването помежду ви.

— Тогава, интересно защо го направи?

— Няма нищо интересно. Всъщност защо трябва да я сграбчваш за косата? Липсата на мотив, скъпа, още не означава, че някой не е извършил престъпление, но е сериозна дупка в структурирането на обвинението. А на теб всичко това ти е абсолютно безразлично. И още повече — сега. Мисля, че и преди не те тревожеше особено. Освен може би в миналото. В много далечното минало. И защо трябва да й скубеш косите сега?

— Но за нея това не е минало?

— За нея не е. — Пилето ме погледна сериозно и с укор. — Знаеш ли, в момента на нея не й е до разправии… Общо взето, тя е потънала в мъка, макар че на теб сигурно не ти е приятно да чуеш това.

Пилето се лъжеше.

На мен ми беше безразлично. Беше ми все тая, както казваше Антон.

Какво от това, че е потънала в мъка? В момента толкова народ по земята тънеше в мъка!

Нека си тъгува колкото си ще.

По-важното бе да се разприказва, да разкаже нещо.

А най-важното бе да има какво да разкаже.

Понякога онова, което желаеш, се появява неочаквано точно там, където никой не го търси.

И сега стана точно така.

С известни колебания и с видимо вълнение Пилето направи всичко, което поисках.

Тя — „девойката, която ме смени“ — така бях обозначила образа й в съзнанието си и трябва да отбележа, че тази формулировка се затвърди — като че ли не се поколеба и дори не зададе никакви въпроси.

Срещата беше определена. И трябваше да се състои само след два часа.

Които за мен бяха абсолютно свободни.

Процесът на изкупуване на чуждата вина, на връщането на чужди дългове и на собственото ми поетапно социално самоубийство уверено се движеше по отъпканата пътека. И беше независим, неотклонен и неумолим.

Моето присъствие вече беше почти излишно.

Внушителният том на „Жълтите страници“ беше първото, което се наби в очите ми в приемната.

Интересно.

Сигурно справочникът винаги беше стоял тук. Просто аз не бях имала нужда от него. Но сега тя се появи. Почти подсъзнателно.

Точка номер четири от сутрешния ми списък беше туроператорът. Екскурзията беше индивидуална. Естествено, във Франция, макар че още не се знаеше къде точно, но беше въпрос на време да го разбера.

Въпрос на два часа, ако трябва да съм точна.

А дотогава можех просто да прегледам туристическите агенции. Все пак погледът ми неслучайно се спря на този том. Сигурно щеше да е по-лесно да разпитам познатите ни. Например Пилето.

Но в момента имах време.

И дебелата книга с евтина вестникарска хартия се озова на бюрото ми и между другото най-неочаквано се отвори на буквата „Т“.

Мили боже, сигурно в момента чиновниците на величавия и могъщ навремето бивш съветски „Интурист“ се чувстваха много гадно. Защото по онова време той беше единствен в цялата страна. Колко разтреперани хора търкаха унизително праговете на нашата „кантора на Кук“, обзети от вечния стремеж да опознаят чужди земи, океани и континенти или в краен случай поне да си купят чифт прилични дънки и пакетче дъвки. Но сега нещата бяха съвсем различни. Клоновете на Кук бяха няколко стотици и то само в Москва и едни през друг канеха пътешествениците в най-екзотичните кътчета на планетата.

Разлиствах тънките страници без особено усърдие и четях безкрайните „… обиколки“, „… пътешествия“ и „… пътувания“.

Буквите заплуваха пред очите ми.

И изведнъж зърнах едно познато лице в тълпата. В океана от чужди и далечни физиономии. Зърнах го случайно, мимоходом. Освен това то беше почти забравено. Беше лице от миналия ми живот.

„Майя тур“.

Разбира се, че е „тур“, иначе какво щеше да прави на тази страница?

Но Майя…

Майя Печенина.

Двете бяхме състудентки от юридическия факултет. Тя не ми беше близка, дори не ми беше приятелка, просто учехме в един курс. Всъщност тя беше симпатично момиче, не беше глупаво, беше весело и не се открояваше нито в дребните гадории, нито в големите свинщини. Понякога ходехме заедно да ядем сладкиши в стъкленото заведение срещу „Библиотеката“, пушехме на стълбищната площадка и дрънкахме разни глупости. След това, както става обикновено, веднага след държавните изпити и абсолвентската вече се изгубихме. И, отново както често се случва, веднъж най-неочаквано се срещнахме на улицата. Или по-точно на зебрата на пешеходната пътека. Между другото, това стана на две крачки от стените на Алма матер.

Аз закъснявах за откриването на някаква изложба в манежа. Тя беше официална и затова щяха да присъстват високопоставени персони.

Което означаваше, че не е прилично да закъснявам.

Но колите пълзяха като костенурки.

Естествено, не беше много приятно да тичам в тръст към парадния вход. Но просто нямах друг избор.

Слава богу, светна зелено и тълпата закрачи бодро по пешеходната пътека. Аз заобикалях заплесите и прескачах внимателно локвите, защото мръсните обувки върху сияещия паркет бяха отвратителна гледка.

Трябва ли да споменавам, че тихото подвикване някъде отстрани ме застигна в крайно неподходящ момент.

За щастие на Майя, в поканата бяха предвидени двама души, както беше прието в такива случаи. А вторият човек — Антон, в този момент отсъстваше от страната.

Ние не закъсняхме, макар че, естествено, никой не забеляза това. Церемонията чинно пое по отъпкания път.

А ние намерихме време да си поговорим.

Но разговорът ни беше тъжен.

Спомнях си, че тя беше добра студентка и подаваше надежди, които в началото се сбъднаха — Майя беше разпределена в един сериозен академичен институт. Както се казва, пред нея се откриха перспективи.

Но за кратко.

Тя продължаваше да работи в същия институт като старши научен работник. Бе успяла да защити дисертация.

Заплатата й беше някъде около половината от цената на храната, която изядохме в ресторант „Maksim’s“ на ъгъла на улица „Манежна“ и булевард „Тверской“.

Сега московският „Maksim’s“ го няма. Жалко. Защото беше уютен и там готвеха вкусно.

Всъщност тогава си прекарахме много добре и, естествено, изпихме една бутилка от любимото ми розе „Cristal“.

И тъй като лекото опиянение възбуди чувствата ми и развърза езика ми, аз зададох един неуместен и освен това почти риторичен въпрос.

Първо, защото би трябвало да пощадя чувствата на Майя.

Второ, по силата на собственото си дълбоко убеждение, че каквато и беда да сполети човека, той трябва да се бори. Да се бие до последно. На всяка цена да се удържи на повърхността. Да прави каквото и да било, но да не стои със скръстени ръце, проклинайки лошия си късмет и леейки сълзи.

— Виж какво, а за какъв дявол продължаваш да висиш в този твой Научноизследователски институт?

Тя ме погледна потиснато.

— Че кой има нужда от мен?

— Нали си юрист? С университетско образование? И с кандидатска степен? В края на краищата ти си умен човек!

— Ти, разбира се, не си спомняш, но аз още от студентка се занимавам с държавно право. Знаеш ли как се казва дисертацията ми? Съветската социалистическа федерация като оптимална форма на държавно устройство… Както и да е… Защо трябва да повтаряме разни глупости? Звучи смешно, нали?

Тя се разплака.

Извърна засрамено лицето си към прозореца, но там, зад прозореца, беше претъпканата както винаги с хора улица.

Хората надничаха през големите лъскави витрини, без да крият любопитството си. За да видят кой яде и пие и кой с кого си говори в скъпия ресторант.

Тя се отдръпна изплашено от прозореца и ме погледна вече съвсем объркана и жалка.

— Изобщо не ми е смешно. Всички учихме тези глупости за съвършените социалистически форми. И какво от това, нали се преквалифицирахме.

— Аз не мога да се преквалифицирам.

— Защо мислиш така?

— Защото се опитах. И неведнъж. Изпращах биографията си навсякъде. Носех я на крака. Мои познати се опитваха да ме уредят на работа в някакви фирми. Писах резюмета, както се изразяват сега. Ходех на интервюта. И навсякъде ми казваха едно и също: „Трябва да усвоите новата нормативна база. Икономическо право, финансово и международно право…“

— Ами, усвои ги! Ти беше добра студентка.

— Аз бях лоша студентка.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз не учех. Аз зубрех. Разбираш ли, просто си натисках задника. Но сега няма да стане така. Вече не съм на тая възраст. Пък и материалът е друг. Това не може да се назубри. Трябва да мислиш. А аз не мога. Не мога да усвоя нито един ред. Нищо не ми влиза в главата. Господи! Само ако знаеш колко мразя тази проклета юриспруденция!

— Тогава защо…

— … защо влязох в юридическия факултет ли? Защото това искаше семейството ми… такива бяха традициите му… трябваше да има приемственост. Боже мой, сега мразя и тях. Представяш ли си? Мразя баща си, дядо си, майка си — всички… Заедно с идиотския им идеализъм.

— Така, стига вече. Чакай малко. За това ще си поговорим някой друг път. Не ми се сърди, но ако сега затънем в емоции, едва ли ще мога да ти помогна. Освен това грешките на предците ни вече са минало. Какъв смисъл има да хвърляш камъни по влака, който отдавна е заминал?

— А какво изобщо има смисъл?

— Това, че нищо не те свързва с професията. Нито любовта, нито привързаността. За перспективата и дума не става. Само жалко за изгубеното време. В такъв случай трябва поне да си направиш нужните изводи.

— Не те разбирам.

— И аз не разбирам защо продължаваш да мачкаш живота си. Между другото, извинявай за откровеността, но годинките си минават.

— Но какво бих могла да правя?

Каквото си поискаш! Но първо спри, събуди се и пра ги твоя академичен пансион по дяволите. И се заеми с работа!

— С каква?

— Не зная. Избери си нещо. Преквалифицирай се, както казваха преди. А сега казват, че трябва да се развъртиш. Продавай вестници, бира и цигари в подлезите. Иди в Турция, купи кожени якета, анцузи и трикотажни парцали и ги продай на пазара в Москва.

— А откъде да взема пари за Турция? От закуски ли да спестя? Няма да стане, защото аз почти не закусвам. Поръсвам малко настърган кашкавал върху варените макарони и пускам едно мъничко парченце масло вътре — съвсем мъничко, разбираш ли, също като онова, което навремето ни слагаха в столовата. И пия чай. Вярно, няма да лъжа, пия го със захар. Със захар. Това е моята закуска. Всеки божи ден. И на мъжа ми… Между другото, той също си протрива панталоните в онзи академичен пансион и то за още по-малко пари от мен. Защото успя да стане само младши научен сътрудник. И на сина ми, който е в осми клас. От какво да спестя пари? Колкото до цигарите и бирата… Само ме погледни, наистина ли мислиш, че ще мога да продавам в подлезите? Не става дума за гордост, разбира се… Каква ти гордост? Макар че ми е трудно да си представя как стоя с цигарите до мръсната стена. А наоколо се мотаят клошари и просякини… Но нямам предвид това. Както казват сега, това си е мой проблем. Говоря изобщо, по принцип. Ти си умна, имаш опит, успя… Би трябвало да познаваш хората, да ги виждаш като на длан. Кой колко струва и кой на какво е способен. Погледни ме! Наистина ли мислиш, че ще се впиша в подлеза? Няма ли да ме пребият още първия ден? Няма ли да ми вземат последните копейки? Нямали да ме приберат в милицията?

Сълзите й пресъхнаха и лицето й дори поруменя.

То не изглеждаше младо, беше хлътнало и имаше нездрав цвят. Между другото, днес едва я познах.

По-късно тайничко погледнах на два пъти в огледалото, опитвайки се да направя сравнение или по-точно боейки се да не открия същите неумолими белези и по себе си.

И въздъхнах с облекчение, защото не забелязах нищо подобно.

В което, между другото, нямаше генетично чудо или пък кой знае каква моя заслуга. Например някакви титанични усилия. Веднъж Антон в поредния си пристъп на алчност пресметна, че годишно харча около четиридесет хиляди долара за поддръжка на външността си.

Или, по-точно, харчех.

А сега вероятно камъчето щеше да полети надолу от върха на планината и скоро щях да заприличам на остарялата до неузнаваемост Майя. Нямаше да ми отнеме много време.

Красотата не иска жертви. Тази теза беше от времената на стегнатите корсети с банели, в които е било почти невъзможно да дишаш и изключително трудно да се движиш.

В наше време красотата искаше финансови вложения. И нищо друго.

Всъщност тези мисли ме споходиха много по-късно.

А тогава бях упоена от осъзнаването на очевидното си собствено превъзходство. И от нищо друго.

Вярно, забелязах поруменялото лице на Майя по друг повод.

Тя беше права: най-важното бе да разбереш още в самото начало кой на какво е способен и какво не би могъл да извърши никога. По принцип.

И аз разбрах.

Идеята да изпратя Майя да продава в подлезите наистина не беше най-добрата.

Турският вариант също не беше подходящ.

Но аз умеех да признавам грешките си.

— Не, няма да се впишеш.

— Точно така. И какво да правя в такъв случай?

— А ти какво би искала да правиш?

— В какъв смисъл? — Майя се стъписа. Разговорът най-неочаквано излезе от руслото на унилата необходимост и придоби оперативност.

— В прекия. Каква искаш да бъдеш?

— Сега ли?

— Мисля, че в института играеше тенис? Разбира се, Уимбълдън не влиза в сметките.

— Не зная.

— Сигурно знаеш. Но просто никога не си се замисляла. Не си посмяла да се замислиш. И може би точно затова висиш в онзи пансион до ден-днешен.

— Ами, не зная… Изглежда прекалено просто. Според теб е достатъчно само да си измислиш нещо интересно и… привлекателно и работата ти е в кърпа вързана?

— Не ти е в кърпа вързана. Или поне не веднага. Но е възможно да успееш. Защото да вършиш нещо увлекателно е — как да се изразя? — може би по-безпроблемно. Не, че е по-просто, но е по-лесно. Разбираш ли за какво говоря?

— Разбирам. Но каквото и измисля, пак ще се наложи да започна от икономисването от закуски… За да натрупам първоначален капитал, както се казва на съвременен език. И, както виждаш, кръгът се затваря.

— И въпреки това си помисли. А като измислиш нещо, ми се обади. Ще видим от какво друго можеш да икономисаш пари…

На сбогуване тя бързешком и като че ли презирайки себе си ми благодари за вечерята, „която сигурно ще се превърне в най-яркия спомен…“ За това, че търпеливо я изслушах. И за още нещо…

Това прозвуча безсмислено и жалко.

И нямаше нито дума за онова, заради което се гърчих цели два часа. За желанието й да помисли за бъдещето.

И изобщо да помисли.

Веднъж и аз изпаднах в същата ситуация.

През една неприятна есенна вечер изгорих куп стари снимки в камината.

Навън побеснелият вятър надаваше безобразен вой, а душата ми скимтеше в унисон с него.

Тогава в огъня потъна цял етап от миналия ми живот. Близо десет години.

И сега никой нямаше да разбере каква съм била на млади години. Разбира се, освен онези, които ме помнеха. Само че, слава богу, те останаха съвсем малко.

Защото по онова време аз не бях чак толкова хубава.

Бях едно жалко потиснато същество с тънки крачета.

С идиотска „тифозна“ прическа и с изплашени недовиждащи очи. Притеснявах се от очилата дори и със скъпи френски рамки и ги свалях бързешком пред обектива. А очите ми ставаха още по-изплашени от обикновено. А пък обикновено те гледаха повече от изплашено. Понякога непознати хора ме питаха съчувствено на улицата: „Девойче, имате ли нужда от помощ?“

Слава богу, по-късно, с течение на годините всичко се промени значително.

И, както се полага, грозното патенце вече пърхаше като лебед. Може би не чак толкова прекрасен, колкото в приказката. Но беше доста приличен. И съответстваше на стандартите на породата.

Пепелта от изгорелите снимки отдавна се разпръсна. От онази среднощна среща минаха доста години. И, честна дума, почти бях забравила потиснатостта от собствената си мизерна външност.

Но понякога съдбата си прави интересни шеги! И аз най-неочаквано и изключително странно си спомних всичко това. И дори не си го спомних, а го видях отблизо, от упор. И то не на някоя снимка, спасена от огъня.

А много по-интересно.

Изведнъж се появи моето отражение, подмладено с повече от двадесет години и съответно погрозняло.

На това отгоре, повтаряйки тогавашните ми навици, въпросното отражение също така често и нервно оправяше с показалец очилата, които упорито се плъзгаха по носа му. Рамката им беше тежка, масивна и изобщо не отиваше на това лице.

Помислих си: „Добре де, тогава, през осемдесетте години, не можеха да се намерят хубави рамки. Купихме първите, които ни попаднаха под ръка, още повече, че бяха модерни, френски и скъпи. Но сега, слава богу, нямаше никакви проблеми. Защо трябва да се загрозяваш така? Освен това, ти е неудобно. Оказа се, че си спомням това усещане. Рамките непрекъснато се плъзгаха по носа ми, бяха тежки, ушите ме боляха“.

Но веднага се сепнах.

Защото това бяха пълни глупости. За какви отминали времена ставаше дума, по дяволите? Какво общо имаха ушите? Какво общо имах и аз?

Малкото — именно малкото, а не младото момиче седеше срещу мен и приличаше на мен отпреди двадесет години сякаш бяхме две капки вода.

Разбира се, това беше действителност, а не някакво отражение.

Просто много си приличахме с това момиче. И толкова.

И може би, ако имах дъщеря, на двадесет години тя щеше да изглежда точно така.

Само че то изобщо не беше моя дъщеря. А съперница. Вярно, бивша, защото предметът на претенциите ни скоропостижно бе напуснал този свят. Беше предал богу дух.

Прости ми, Господи, грешната ми душа!

И момичето най-неочаквано събуди симпатиите ми. Всъщност защо трябваше да се учудвам?

Хората, които си приличат, обикновено се привлича! А тя наистина приличаше на мен отпреди години.

Нима той наистина харесваше такива жени? Нескопосани, несигурни, тромави?

Или това беше някакъв идиотски опит да върне миналото? Да се върне в миналото? Но защо?

Може би беше мъжки вариант на класическата криза на средната възраст? Звучеше прекалено примитивно за Антон.

Тогава какво беше това?

Не знаех и не намирах отговор.

И изпитвах искрено съжаление към момичето.

— Къде сте сега? — зададох идиотския въпрос. Но нали трябваше да започна с нещо.

— За къщата… ли питате? Освободих я. Казаха ми да го направя в течение на три дни…

— Кой ви каза това?

— Комендантът на селището. Един такъв… стар военен в оставка, говори много високо. Разбирате ли? Антон ми каза, че навремето вие също сте живели там… — Тя замлъкна насред думата. Помисли си, че е казала нещо ужасно. Нещо неприлично. И оскърбително. — Извинете…

— За какво ми се извинявате? Наистина живеех там. И си спомням онзи военен в оставка. Той е продажна подлизурска твар.

— Ами той… Наистина. Винаги се подмазваше на Антон. А когато… това се случи, дойде… и вече се държеше съвсем различно…

— И ви нареди да се махнете в течение на три дни.

— Да… — каза тя едва чуто. И като че ли се канеше да заплаче. Сигурно онези три дни са били страшни за нея.

— А сега имате ли къде да живеете?

— Да. При мама. Имаме апартамент в „Соколники“. Едностаен.

— Така ще се чувствате по-добре.

— Какво?

— Нищо. Добре е, че има къде да отидете.

— Да.

* * *

Настъпи пауза.

Не беше много дълга, но през това време тя успя да извърши доста неща. Най-сетне изпусна очилата си. Не къде да е, а в недокоснатата чаша с кафе.

Срещнахме се в едно симпатично уютно кафене, скътано в пресечките около улица „Кропоткинска“. Тук винаги беше спокойно, а денем беше почти празно. И правеха много хубаво кафе.

И в момента то се разтичаше в гъсто кафяво петно върху бялата покривка.

А тя се опитваше да удържи едновременно чашката и очилата. И, разбира се, не успяваше. И всичко полетя на пода.

„Дано поне очилата не са се счупили — помислих си безразлично, — защото ще трябва да ходим до най-близката оптика. Няма как да зарежа тази сляпа кокошка на произвола на съдбата. И просто да я оставя да умре.“

Оказа се, че много добре си спомням как се чувства човек без очила на улицата, когато има шест диоптъра късогледство. Навремето аз имах точно толкова.

А нейните диоптри не бяха по-малко.

Изведнъж осъзнах много ясно, че трябваше веднага да престана. Да сложа край на спомените, да спра да се умилявам, да й съчувствам. И да правя сантиментални паралели. Защото, ако не изключех емоциите си, по-нататък те щяха само да нарастват. Щях да взема нещастното създание под опеката си, да започна да уреждам настоящето и бъдещето му и да лекувам старите си рани. Още повече много добре знаех как да го направя. Защото навремето се бях лекувала от същата болест.

Разбира се, това беше благородно. И възвишено.

Но беше и категорично противопоказно.

Защото си имах достатъчно собствени рани. И останалите потърпевши от същия субект, който беше мой съпруг — разорени, унижени, осакатени физически и душевно, също бяха предостатъчно.

И всъщност защо трябваше от всички давещи се да спасявам точно нея?

Впрочем, проблемът не беше в това.

В момента хитрувах.

Проблемът беше в онази импулсивна и може би абсолютно куха идея да установя кой е онзи тайнствен замък с появяващото се стълбище и на всяка цена да разкрия загадката, която ми бе оставена в наследство. Или по-точно, която ми беше оставена абсолютно съзнателно. От него от Антон.

Засега не беше ясно само едно: какво криеше тази загадка — тояга или морков? Дали ме очакваше наказание, награда или нещо абсолютно незначително?

Това беше въпросът.

И докато не намерех отговора му, нямаше да се занимавам с никаква благотворителност. И нямаше да подавам ръка на никого.

Което означаваше, че бе настъпил моментът да сложа край на лириката и да премина към деловите въпроси.

Това нямаше да е чак толкова трудно, защото вече знаех най-важното. Една много важна информация направо ми падна в ръцете като неочакван скъп подарък.

Агенция „Майя тур“ не ме подведе.

И Майя също се оказа на висота, въпреки че аз имах грях към нея и веднъж й обърнах гръб и я изоставих в труден момент.

Помнех това до ден-днешен.

Естествено, тя също не го беше забравила.

„Майната ти, пукни с твоите макарони!“ — обявих ядосано пред невъзмутимите гърбове на шофьора и охранителя, след като се тръшнах в колата.

Разбира се, Майя не чу това.

Когато изморителното сбогуване свърши, аз й предложих да я закарам до тях, като в същото време изобщо не исках да го направя и се надявах, че тя ще ми откаже.

И тя отказа.

Но след две седмици се появи при мен. Не просто така и дори не с някаква симпатична идея.

Майя имаше план за създаване на туристическа агенция, който беше подробен и доста смислен. В него бяха взети предвид много аспекти, имаше анализ на ситуацията на пазара, прогноза и други умни неща.

А освен това очите й бяха променени. И нямаха нищо общо с онези очи, които видях по време на последната ни среща. Сега това бяха някакви различни, съвсем нови очи.

Естествено, сама по себе си тази идея не беше нова. Свободният туристически бизнес отдавна бе залял Москва и стремително нахлуваше в провинцията. Но Майя наистина искаше да се занимава с това.

И „само с това, защото не съм способна на нищо друго“, както ми заяви тя, пронизвайки ме с новите си очи.

Тя извади късмет.

И, между другото, това беше още едно доказателство, че хората, които се захващат с работа, от която наистина са увлечени, по някакъв невероятен начин се озовават на гребена на някаква загадъчна вълна. Като по чудо избягват рифовете, промъкват се през тесните пространства между скалите, потъват под вода, но изплуват благополучно на повърхността. И в крайна сметка стигат до заветния бряг.

Разбира се, налага им се да плуват. Да размахват отчаяно ръце и крака, да поглъщат огромни количества солена вода, да виждат отблизо кухите очи на смъртта и черните зеници на смъртната опасност. Но целият номер е точно в това! Те играят игра, която си струва усилията.

И Майя също бе започнала да я играе.

И, както става винаги с новаците, успя.

По това време сериозните корпорации току-що бяха започнали да усвояват практиката за създаване на частни туристически агенции, която освобождаваше туристите от всички главоболия и проблеми на туристическото поприще. Да назначават опитно ръководство и евтин, но строг персонал. Да уреждат визи, хотели, билети и чартърни полети. Да намират свои хора в Министерството на външните работи, в митниците и по границата. Да уреждат VIP-зали на летищата. И други всевъзможни полезни неща и дреболии, които трябва да бъдат предвидени, та в обратен случай почивката да не се превърне в своята пълна противоположност.

Просто. Удобно. Комфортно.

Между другото, ние още нямахме такава агенция. Но мислехме по въпроса. Освен това в онзи момент Антон беше в добро настроение.

И всичко съвпадна.

Вярно, за кратко.

Агенция „Майя тур“, която се появи под нашето крило, стартира с добро темпо и скоро стана много търсена не само от нашите хора, но и от разни приятелски, включително и ръководни структури.

И в крайна сметка Майя изгоря точно от тези чиновници, които бяха изгубили всякакво чувство за мярка и реалност и бяха обезумели от тунеядството и охолния си живот.

Макар че, колкото и да е странно, истинският виновник за скоропостижната кончина на процъфтяващия руски туроператор стана тогавашният вицепрезидент на САЩ Албърт Гор.

И никой друг.

Точно заради него и посещението му в Йерусалим по време на петдесетгодишнината на Израел администрацията на най-добрия тамошен хотел „King David“ дръзна да смени мезонетите, които, естествено, бяха добросъвестно и предварително запазени от хората на Майя с други, които на практика бяха равностойни. Всичко беше същото — и големината им, и броят на стаите, и обстановката, и обзавеждането. Само нивата бяха различни. Гор разполагаше с два такива апартамента.

И в това се състоеше целият проблем.

Защото в проклетия мезонет на Гор трябваше да живее главатарят на една малка мизерна руска губерния. Заедно със съпругата си.

Между другото, губернаторското семейство беше напълно убедено, че отива на поклонение. Бяха решили да се покаят на Божи гроб и да се молят пред великите светини.

Казано накратко, да помислят за душите си.

Но божието — богу, само че те нямаха никакво намерение да се отказват от онова, което се полагаше на един губернатор.

Избухна страшен скандал.

Естествено, руският държавник не се унижи дотам, че да изяснява отношенията си с американеца. Нито пък слезе от нивото си да разговаря с управителя на хотела, който беше готов да поднесе личните си извинения.

Предполагам, че целият му гняв се бе стоварил върху екскурзовода. И в това нямаше никакъв проблем, тъй като всички екскурзоводи, които работеха с руснаци, а още повече с прословутите very important persons, бяха свикнали с всичко.

Но злобният чиновник започна да звъни на Антон. Трябва ли да споменавам, че „поклонението“ подготвихме и субсидирахме ние?

И успя да се свърже, дяволите да го вземат! Сякаш напук Тоша беше в отвратително настроение.

И всичко приключи бързо, гадно и страшно.

Последното се отнасяше най-вече за Майя.

Но и за мен. В известна степен.

— Кажи на онази кучка, че вече нямаме нужда от услугите й.

— Може би все пак ще й позволиш да обясни…

— Няма да й позволя.

Разговорът приключи.

Но аз не събрах сили да си поговоря с Майя.

Тогава ситуацията беше много гнусна и изнервена. Всъщност това се случваше за пореден път и тя не беше нито първата, нито последната. Но изглеждаше абсолютно задръстена и безизходна. Беше периодът на всеобщата истерия. А силите ми бяха на изчерпване.

И аз се изплаших.

Пък и за какво можех да си говоря с нея?

Всъщност Пилето намери подходящи думи и дори й помогна с нещо — или с документи, или с помещение. Или пък с клиенти?

Не си спомням.

Веднъж всичко това се изясни случайно, изплува на гребена на някакви спомени и веднага потъна в забрава.

Потопи се безвъзвратно в дълбините на паметта ми.

И ето че сега открих тежката дебела книга, която случайно отворих на нужната страница. И там в безкрайните гъсто изписани колони от имена и названия се мярна отбелязаното с дребен шрифт „Майя тур“.

Както и телефонният й номер, разбира се.

Набрах номера, без да съм сигурна в каквото и да било и готова на всичко.

Но не се случи нищо неочаквано и разтърсващо.

„Майя тур“ продължаваше да е собственост на Майя Печенина, тя моментално отговори на обаждането ми и се държеше приветливо, макар че в гласа й звучеше някаква едва доловима ирония. Каквато, естествено, никога преди не бе звучала. И дори ми беше трудно да си представя такова нещо.

Но времената се меняха.

Всичко би могло да изглежда много по-лошо. Ако на мястото на Майя бях аз, може би изобщо нямаше да пожелая да разговарям. Или пък тъкмо обратното — щях да си излея душата и да наприказвам куп гадости.

А, между другото, иронията й не беше адресирана към мен.

— D’Azay? И ти ли искаш да идеш там? Няма проблеми.

— И аз искам. А кой друг иска?

— Наистина ли не знаеш?

— До този момент не знаех. А сега се досещам.

— Е, правилно се досещаш. Виж какво, този въпрос сигурно е нетактичен, също като онези… за размера на капиталите…

— Приближават към нулата.

— Не питам за това… А за замъка? Да не би там да има съкровище? Или някакви други скъпоценности?

— Може да има съкровище, а може да има и други скъпоценности. Всичко е възможно, а може и да няма нищо. Просто искам да разбера за какво става дума.

— Значи ти не знаеш защо е ходил там?

— Не. А ти знаеш ли?

— Нямам представа. Той никога не смяташе за необходимо да обяснява постъпките си.

— Така е.

— И тогава не ми обясни нищо. Просто най-неочаквано се обади…

— Лично ли?!

— Представи си, лично. Всъщност в момента ти също ми се обаждаш лично…

— Сега статусът ми е друг. И не допуска секретарки.

— Толкова ли са зле нещата?

— Поносими са. Значи ти се обади лично? А ти не се ли изненада?

— Това е меко казано. Но, както се досещаш, някак си не беше прието да задавам въпроси на Антон Василиевич.

— Че защо? Ти си свободен човек, който си изкарва сам хляба.

— Ами дресурата? Тя се превръща в инстинкт. А освен това, знаеш ли, той говореше така, сякаш нищо не се е променило. Заповедно. Искам екскурзия, естествено, персонална. За двама души. Искам да ида в d’Azay, в един от замъците край Лоара. Ще живея там. На пълен пансион. Не искам никакви допълнителни обиколки из вътрешността на страната и изобщо никакви развлечения. Искам всички да ме оставят на мира. Точно така каза: всички да ме оставят на мира.

Тази фраза беше характерна за Антон.

Толкова характерна, че почти чувах гласа ми.

А освен това Майя, разбира се, без да иска, но изумително точно повтори интонацията му.

— А това място посещавано ли е изобщо?

— Замъците край Лоара ли?

— D’Azay.

— В моята практика това беше първата екскурзия. А сега май се очертава и втора.

— Точно така. А ти наистина ли не знаеше нищо за него преди това?

— Абсолютно нищо! В смисъл, че го споменават във всички проспекти, но просто между другото. Може би защото се намира малко встрани от основния традиционен маршрут из „замъците край Лоара“. Повечето от туристите имат стадно чувство, водят ги по отъпканата пътека и те са щастливи. Много от тях дори не се досещат, че наблизо има и други замъци.

— Значи той се е досетил?

— Е, Антон Василиевич винаги е имал оригинален ум и склонност към нестандартни решения.

— Така е. Значи не те попита за нищо? Нито за историята му, нито за условията на живот…

— Не. Само ми даде указания. Пък дори и да ме беше попитал… Нали ти казах, че тогава не знаех нищо за този замък.

— А сега знаеш ли?

— Естествено. Какво те интересува?

— Всичко.

— Имам доста информация. Ако искаш, ще ти я изпратя? По факса или на мейла? Имаш ли такива неща?

— Имам, разбира се. Не съм я закъсала чак толкова. По-добре ми я прати на мейла.

— Адресът ти същият ли е?

— Да.

— Ей сега ще ти я пратя. А екскурзията?

— Какво екскурзията?

— Да я подготвя ли? Или първо ще прочетеш информацията…

— Подготви я. Подготви същото, което си подготвила и за Антон. Абсолютно същото. Разбираш ли? Едно към едно.

Тя разбра. И в същото време не разбра.

Беше ясно, че аз вървя по стъпките на Антон и то, следвайки ги с абсолютна точност. Като хрътка, която надушва скорошната плячка.

Но нямах никаква представа каква беше тя.

И защо всъщност я преследвах?

Сервитьорката — едно чевръсто момиче, което освен това беше и добре възпитано, дори не потрепна.

Усмихна се приветливо и бързичко оправи нещата — смени покривката и донесе ново кафе.

След пет минути сякаш не се бе случило нищо.

— Да… такива ми ти работи. Между другото… докато не съм забравила… Каня се да замина за Франция, предлагат ми обиколка из замъците край Лоара. Препоръчват ми d’Azay. Мисля, че вие скоро бяхте там…

Честно казано, канех се да завърша фразата с въпрос.

Съвсем ненатрапчив. От общоприетите и до болка изтърканите въпроси.

С нещо от сорта на: какви са вашите впечатления или какво ще кажете?

За да маскирам интереса си със светски приказки.

Но не стана така.

Момичето направо подскочи и едва не събори повторно чашата си.

Очилата му увиснаха на самия връх на носа.

Тя вече се бе вторачила в мен над очилата и най-вероятно ме виждаше съвсем смътно.

Но това нямаше значение. Тя ме гледаше, а аз виждах нещо съвсем различно, което завинаги се вряза в паметта ми.

Някакво ужасно видение. Призрак. Кошмар.

Това се четеше в очите й.

— Значи вие знаете всичко?

Това дори ми прозвуча странно.

Струваше ми се, че тя е изгубила дар слово.

Всъщност гласът й звучеше съвсем тихо. И глухо, сякаш ужасът, който до този момент бушуваше в очите й, бе стиснал и гърлото й.

Нямах никаква представа как да постъпя и от безизходица продължих с невъзмутим светски тон:

— За вашето пътуване ли?

— Да. Всъщност не. За малкия замък.

— За d’Azay?

— Не. Това е големият основен замък. А малкият е до него, от другата страна на полето, това е бивша ловджийска къща.

Manoir de la Remoniere. Май че Антон го бе нарекъл така.

Ами да, разбира се! Ловджийската къща близо до замъка.

Странно, че Майя не ми каза нищо за нея.

Значи аз почти не хитрувах.

— Не, не зная нищо за къщата. Нещо необичайно ли има в нея?

— Там има едно стълбище.

— Стълбище ли? И какво от това?

— Кажете ми, наистина ли не знаете нищо?

* * *

Най-сетне тя наистина си спомни за мен. И с обичаен жест намести очилата на носа си. И ме погледна съсредоточено.

До този момент разговорът беше някак едностранен.

Аз задавах въпроси, но ми отговаряше някакъв сомнамбул, който изцяло бе съсредоточен в себе си или в някакви други светове.

Или пък в спомени.

Но сега като че ли се върна на този свят.

— Какво да зная?

— За онова, което се случи там с Антон?

— А какво се случи там с Антон?

— Значи наистина не знаете?

— Наистина не зная. — Или по-точно, не помнех. Но това нямаше никакво значение? Значи все пак се придържах към истината.

— Тогава защо… Защо ви е този замък? Откъде знаете за него?

— Има една туристическа агенция, която е на моя приятелка. Или по-точно на моя състудентка…

— На Майя ли?

— На Майя. Познавате ли я?

— Тя ли ви предложи този замък? Точно този?

Тя не чу моя въпрос, защото упорито задаваше своите.

И настойчиво.

С постоянство то на фанатик, както казват в такива случаи. И в нашия случай това беше точно така.

В момента очите й гледаха някак страховито, а погледът й беше застинал. Но беше съвсем смислен. И дори твърд и упорит.

Разбирах, че не бива нито да споря, нито да я прекъсвам. Пък и нямаше да успея.

И че трябва да й отговарям спокойно, подробно и колкото се може по-правдиво. Или така, че казаното да прилича много на истина.

* * *

— Разбира се. И то точно защото съвсем скоро е изпратила там Антон. Той май че останал доволен. Не е ли така?

— А кой е разказал на Антон за този замък? Тя ли? Или той вече е знаел за него?

Тя буквално се хвърли към мен, рискувайки отново да катурне злополучната чаша.

И сякаш след секунда щеше да се наведе през масата, да вкопчи ръце в раменете ми и да ме разтърси с всичка сила, настоявайки за отговор.

Но бесният й устрем бързо стихна.

Раменете й се отпуснаха безсилно. А очите й помръкнаха.

И тя довърши фразата си тихо и умоляващо:

— Случайно не ви ли каза?

— Каза ми. Антон сам е избрал този замък. И дори не го е избрал, а просто й се обадил, казал името му и посочил датата на пътуването и условията…

— Какви условия? — В очите й отново проблесна нещо, което приличаше на надежда.

— Не мога да кажа с подробности, само зная, че е поискал пълно спокойствие. Никой да не го безпокои. В никакъв случай.

— Да. Разбира се. Точно така. — Тя се съгласи с нещо, което беше известно само на нея и го направи толкова обречено и горчиво, сякаш ставаше дума за смъртна присъда. Всъщност най-вероятно беше точно така. Оставаше й да уточни само подробностите.

— Какво „да“? Какво се разбира?

— Тогава той вече е знаел всичко. Просто аз… Аз все още си мислех, че може да е станало случайно. Да е някакво съвпадение. Нали знаете как се случи всичко…

— Зная. Значи в замъка той е изпаднал в обичайната си меланхолия?

— Не! Не беше обичайна. Там е цялата работа. Разбирате ли?!

Тя отново пламна като кибритена клечка.

Точно като кибритена клечка, защото вече със сигурност знаех, че след няколко секунди ще угасне.

Ще се стихне.

И ще започне да говори неразбираемо.

Макар че, честно казано, аз разбирах някои неща от нейните несвързани глупости.

Но щеше да е по-добре, ако говореше в прав текст.

Затова трябваше да ловя момента.

— Не разбирам. И, честно казано, не мога да си представя какво чак толкова особено би могло да се случи с Антон в затънтената френска провинция, откъдето той, между другото, се върна жив и здрав. Да не би да бъркате това пътуване с някое друго? С онова, последното…

— Нищо не бъркам. И не ме гледайте като че ли съм луда.

— Не ви гледам така. Но наистина ми е трудно да разбера какво точно казвате. И затова… задавам въпроси.

— Въпроси… Само да знаете колко въпроси имам аз… И нито един отговор.

— Защо не ги споделите с мен? Ще помислим заедно. В края на краищата, аз наистина се каня да замина за този замък. И ако там… нещо не е наред…

— Не е наред. И това е точната дума. Само че не зная как да го обясня… Разбирате ли?

— Разбирам. И мисля, че не бива да се опитвате да правите нещо, което не ви е по силите.

— А какво трябва да направя?

— Да ми разкажете. Просто да ми разкажете всичко както си е било. От самото начало.

— От началото ли?

— Да. Според вас кога започна това?

— Антон страдаше от безсъние. Чувстваше се много зле…

— Зная. А дълго ли продължи това?

— Една седмица. После…

— … започна да пие.

— Не. Там е цялата работа. След това заспа отведнъж и спа цяла нощ. Но на сутринта… Разбирате ли, чувстваше се така, сякаш изобщо не беше спал.

— Разбирам.

Как да не разбирам…

Дългите пристъпи на безсъния, които връхлитаха Антон — веднъж той не спа цели осем денонощия — бяха страшно изпитание. Може би най-вече за него. Но аз не мислех така. Според мен много повече страдаха хората, които имаха нещастието да бъдат до него.

Той озверяваше, превръщаше се в буйстващ луд и се държеше по съответния начин.

Излизаше от къщи пеша, спираше коли на автостоп и се движеше сам, без охрана, без документи, без пари, без кредитни карти, без мобилен телефон.

Потъваше в неизвестността.

И никой — дори и шефът на охраната, не знаеше къде се мотае безценният му началник.

Връщаше се след два дни или след седмици, а веднъж го нямаше цял месец и се прибра изтощен, отслабнал и занемарен. Понякога се появяваше облечен с чужди мръсни парцалаци и със следи от побои.

Всъщност с течение на годините това не беше най-страшното изпитание за мен.

По-лошо беше, когато Антон си оставаше вкъщи.

Тогава започваха истински йезуитски мъчения.

Веднъж в течение на четири поредни дни той слуша едно и също хард рок парче. Сякаш напук преди това бяха оборудвали жилището ни с модерна апаратура, а невидимите тонколони с огромна мощност бяха вградени във всяка стая. Антон надуваше с пълна сила звука от централния пулт и методично проверяваше всички помещения. Беше невъзможно да изключиш или поне да намалиш звука. Никъде. Нито в спалнята, нито в банята, нито в басейна, нито дори в перачната или във винарската изба. Как успях да опазя разсъдъка си тогава ли? Не зная.

Казано накратко, в момента много добре я разбирах.

— На другата той пак спа, но нищо не се промени. И така…

— … седем дни.

Изпуснах се, дяволите да ме вземат.

Просто историята звучеше много необичайно. За да не кажа нещо повече. Естествено, тя реагира моментално и много остро:

— Откъде знаете?

Импровизирах в движение. Или по-точно започнах да си фантазирам:

— Веднъж се случи същото.

— И как свърши?

— По обичайния начин. Със запой. А тогава по друг начин ли свърши?

— Да. Той не започна да пие. А точно обратното. Каза, че трябва да си почиваме. Аз страшно се зарадвах. И ние заминахме… Знаете ли, бях толкова щастлива, особено…

— … при положение, че той живееше с мен.

— Извинете.

— Няма значение. Значи изведнъж той реши да заминете. Във Франция и то точно в този замък, така ли?

— Аз не знаех това. Или поне не го знаех тогава. Антон каза, че ще организира екскурзия чрез туроператор. И толкова. После ходих няколко пъти в онази агенция при Майя. За да подготвя документите. А след това заминахме.

— И пристигнахте.

— Да. Там наистина е красиво. Този замък d’Azay е много хубав, бял, намира се край водата. Но ние се настанихме в малкия Manoir. Преди е бил ловджийска къща, а сега е хотел. И също е красив. Всичко е много старо. И гоблените. И мебелите. И картините.

— Сами ли бяхте?

— Мисля, че само ние бяхме гости на хотела. Или поне никой друг не идваше да се храни с нас. Имаше и две собственички: майка и дъщеря. И стълбището…

— Нещо необичайно ли има в това стълбище?

— Да. Т.е. по принцип в него няма нищо странно… Просто е много древно. Едно такова вито, но не е желязно, а каменно. Изсечено е в самата стена. Отначало много ми хареса. Свещите горяха на самите стъпала в малки стъклени купички. Беше много красиво.

— А после какво стана?

— После Антон отново престана да спи. И това вече не беше пристъп. Не беше както обикновено. Вечер лягаше и заспиваше нормално. Но през нощта… Събуждах се, а него го нямаше. Лежах, лежах и чаках. Страхувах се да тръгна да го търся. Той не обича това, нали знаете… Тоест не обичаше. Връщаше се по различно време. Отначало се прибираше доста бързо. Или поне това ставаше още през нощта, докато беше тъмно. А след това си идваше чак сутринта, по светло.

— А през деня какво правеше?

— Беше странен. Не се държеше както винаги. Макар че той винаги е бил различен, но там… просто не приличаше на себе си. Беше необичаен. Мълчеше. Разхождаше се дълго из парка. Ядеше малко и не пиеше. Изобщо не пиеше. А освен това пишеше нещо. Сутрин. Изпращаше ме на закуска, а той пишеше. Когато се връщах, го виждах. Той се ядосваше, но не казваше нищо. Навиваше листовете на руло, мушкаше ги в джоба си и отиваше на разходка.

— А какъв е проблемът с това стълбище?

— Да. Ей сега ще ви кажа. Мисля, че това стана на петата или на шестата нощ. Не си спомням. Аз не спях, но се преструвах, че спя. Той настина заспа, но спа много малко — може би час или час и половина. Събуди се, полежа пет минути и стана внимателно като се стараеше да не ме събуди. Дори се наведе, за да чуе как дишам. И излезе.

— Без да се облече ли?

— Да. Там е цялата работа. Разбирате ли, реших, че си е намерил някаква жена. Само че не можех да разбера коя.

— От собственичките ли?

— Не, какво говорите. За тях и през ум не им е минавало. По-възрастната беше много весела, непрекъснато се смееше, но беше над шейсетте. А пък дъщеря й… Беше една такава… Приличаше на стара мома. Беше нацупена и унила. Нито се усмихваше, нито се шегуваше. Вярно, беше много любезна. Не, Антон едва ли би си паднал по нея. Но аз си мислех друго. Че той е повикал тук някоя друга. И че тя е пристигнала, настанила се е в същата къща и просто не се показва пред очите на никого. Такива неща ми се въртяха в главата. Разбира се, че това беше глупаво. В такъв случай защо трябваше да ме води със себе си? Но нали знаете, че в това състояние…

— Нарича се ревност.

— Какво? Да. Сигурно. Общо взето, не можех да издържам повече. Той излезе, аз изчаках малко, после станах, облякох халата си и тръгнах. Но не знаех как да го търся? Къде? Нямах никаква представа. На нашия етаж имаше още една стая. Постоя малко до вратата и се заслушах. Там цареше тишина. Реших да отида на другия етаж. Приближих се до стълбището. И там видях Антон. Слизаше отгоре. Гол. Той ме видя, направо побесня и… ме удари. Със замах, много силно. Аз паднах. Добре, че паднах на стъпалата. Защото там няма перила и можех да политна надолу. Вярно, бяхме на втория етаж, но стълбището е много стръмно и е високо. А долу всичко е само камък. Грапав, неодялан. Той ме удари още веднъж. С крак. Но вече не толкова силно. Просто ме ритна. Прекрачи ме и тръгна към стаята. Станах, без да зная какво да правя. Страхувах се да се прибера в стаята. Страхувах се да обикалям и къщата, защото някой можеше да излезе, да ме види и да попита какво става… Какво щях да му кажа? А освен това ми беше много студено. Нощите бяха хладни. Тъй че събрах сили и реших да се прибера в стаята. Антон спеше. А на сутринта не каза нито дума. Или по-точно каза както винаги: „Върви да закусиш“ и седна да пише.

— И какво стана по-нататък?

— След това настъпи последната нощ. Той отново отиде на стълбището. На сутринта изобщо не разговаря с мен. Събрахме багажа си и си тръгнахме. Пристигнахме в Москва. Веднага щом потеглихме от летището той се обади на Майя още от колата. Каза й: „Благодаря ти, всичко беше на ниво. Можеш да смяташ, че си си върнала един постоянен клиент. И веднага получаваш една поръчка. Има едно пътуване с екстремни спортове — скачане от скали с парашут. Искам да отида там“. Тя изглежда го попита защо. Или нещо такова. А той й отговори: „Искам и толкова“. И прекъсна връзката. А после каза нещо… като че ли на себе си, много тихо. Но аз го чух… — Тя замлъкна задълго. И аз не издържах:

— Какво точно?

— Каза думите: „Време е да се кача горе. Тоест да сляза долу. По дяволите! Сега поне всичко ми е ясно“.

— Точно това ли каза?

— Да. Запомних го много добре. Запомних всяка дума.

— И това ли беше всичко?

— Да. Това пътуване се уреди някак много бързо и ние заминахме само след една седмица. Това е всичко.

Зависи от гледната точка.

За Антон това наистина беше всичко.

Това беше краят.

Но за мен беше само начало.

Майя продължаваше да работи безупречно.

В офиса ме чакаше кратко електронно послание:

„Здравей. Както ти обещах, изпращам подробна информация.

Майя.“

И към него беше прикачен един голям файл.

Отворих го.

Текстът много приличаше на извадка от учебник по история, малко поукрасен с красиви рекламни картинки.

Но беше интересен.

„Замъкът d’Azay се извисява над живописния завой на река Андър. Наименованието му вероятно произлиза от Asiacus — името на собственика на тези земи. Град Азай е основан още в епохата на древен Рим, с течение на времето се е превърнал в мощна каменна крепост, от която съгледвачите можели да наблюдават брода през Андър.

През 62 година тук се е заселила втората съпруга на римския император Нерон — Попея Сабина. И интересното е, че точно от този момент нататък съдбата й придобила трагичен оттенък.

През 63 година Попея родила дъщеря на Нерон и това било първото дете на принцесата. Събитието било отбелязано с молебени и игри. Целият Сенат отишъл в Азай да поздрави императора. След четири месеца детето умряло и било обожествено.

А през 65 година загинала и самата Попея, бременна с второто си дете. Побеснелият Нерон ударил жена си толкова силно, че «императрицата умряла веднага», както твърдят историците.

От XII век нататък замъкът е принадлежал на Ридо или Ридел д’Азай — човек, който се прославил със своята жестокост и бил наречен «изчадие на дявола».

В началото на XV век замъкът е принадлежал на Бургундския херцог. Оскърблението, което той нанесъл на дофина — бъдещия Шарл VII, и на армията му, довело до разгрома на крепостта през 1418 година, когато 354 души от гарнизона били убити, а замъкът и селото — подпалени и разграбени. От този момент нататък заради руините си градът получил названието Изгорения. И едва след един век на мястото на старата крепост бил построен нов замък, който съществува и до днес.

В началото на 1500 година собственик на имението d’Azay станат Жил Вертело, който бил едър банкер, чийто баща Мартин Бертело заемал длъжността интендант на Финансовата палата по времето на Людовик XI и Шарл VIII. От своя страна Жил също направил блестяща кариера и станал съветник на краля, оглавил Сметната палата и бил управител на град Тур. Бракът му с Филипа Льобан, която владеела огромната част от територията в d’Azay, му дал възможност да се разпорежда с цялото имение и да започне строителството на замъка.

Сградата дължи ненадминатото си изтънчено изящество не само на маестро Русо, на скулптора Пиер Мопуану и на дърводелеца Жак Торо, но и на съпругата на благородния сеньор Филипе, която ръководела лично строежа и това оставило върху целия ансамбъл отпечатъка на изискан финес.

Балзак, който сътворил в околностите на d’Azay романа си «Лилия в долината», е описал замъка по следния начин: «Когато се качих на скалата, за пръв път имах възможност да се полюбувам на замъка d’Azay, на този шлифован диамант, сложен в рамката на водите на Андър, който се извисява на покритата с цветя стръмнина».

А животът на мадам Вертело секнал внезапно и трагично. Докато слизала по тясното вито стълбище, тя паднала долу и се пребила.

Жил Вертело не успял да довърши замъка. Братовчед му Самблансе, който бил главен интендант по финансовите въпроси, бил обвинен в разхищаване на пари от държавната хазна и обесен в Монфоконе. Жил избягал в свободния град Мец, за да се спаси от възможните неприятности. И десет години по-късно умрял там в изгнание. Франциск I конфискувал замъка с всичко в него и го дал на капитана от своята гвардия Антоан Рафин, който довършил строителните работи.

През 1871 година, след поражението на френската армия, замъкът бил завзет от пруските войски и отнет от маркиз дьо Биенкур. На 19 февруари същата година принц Фридрих-Карл Пруски отседнал в замъка заедно с щаба си. Говори се, че по време на обеда, който бил сервиран в кухнята, огромният попилей се откъснал от свода на замъка, паднал на масата и едва не убил принца. Фридрих-Карл сметнал това за покушение над живота си и офицерите му положили огромни усилия да го убедят да не изгаря замъка до основи за отмъщение. След като принцът и офицерите му напуснали замъка, той се върнал при законния си собственик и през 1904 година бил продаден заради финансови затруднения на семейството. На свой ред новият собственик Μ. Арто продал замъка на държавата срещу 200 000 франка, след което той най-сетне бил възстановен, а околният парк и бреговете на Андър придобили първоначалния си вид.

Замъкът е заобиколен от постройки с различно предназначение, които навремето са били част от единния комплекс.

Днес всяка от тях си има своя самостоятелна историческа и архитектурна стойност.

Например като капелата, построена през 1603 година, която имала функцията на нещо като фамилна гробница за собствениците на замъка.

През XVII век бил изграден и голям стопански двор, предназначен за персонала и конюшните. Днес тази масивна сграда е самостоятелен архитектурен комплекс, оформен в римски стил. Посоката на стилизирането му не е избрана случайно, тъй като навремето в непосредствена близост до «фермата» се е издигала вилата на римската императрица Попея Сабина.

Сега там се провеждат археологически разкопки.

Но без съмнение най-голямата забележителност в околностите на d’Azay е другият малък замък, заобиколен от всички страни с високи кули. Това е Manoir.

Той е построен през XV век буквално върху развалините на римската вила, затрупана под дебел пласт пръст.

За построяването му бил използван бял пясъчник от долината на река Шер. Камъкът бил доставян по реката до пристанището Порто-Шалан край Валер, откъдето го превозвали с талиги през останалите десет километра.

Дълго време Manoir бил използван като ловен дом. Тук след успешен лов в околните гори са си почивали и Франциск I, и Людовик XIII през 1619 година, и Людовик XIV през 1650 година.

До ден-днешен малкият замък е заобиколен от великолепен природен парк, а от величествения му съсед — замъкът d’Azay, го дели само една малка поляна с големина около 500 квадратни метра.

Сега в ловния замък е разположен малък хотел, който сполучливо съчетава древната атмосфера на Manoir с най-модерно обзавеждане.

Трите луксозни апартамента се намират на втория етаж, а на третия етаж има още един апартамент.

На първия етаж се намира столовата, чиято обстановка възпроизвежда атмосферата на средновековната трапезария на ловния замък. Както преди шест столетия, по стените висят великолепни фламандски гоблени. Но безспорно най-голямото украшение на столовата са масивните каменни плочи, издялани през XVI век. Навремето на това място е имало истинско огнище.

Друга забележителност на Manoir е тясното вито стълбище, каквито вече почти не се срещат. Стъпалата му са изсечени в самата стена и са направени от светъл пясъчник. Конструкцията на стълбището заслужава внимание и с това, че в епохата на Ренесанса, когато е построен този малък замък, предпочитанията вече са били насочени към правите широки стълбища, които не са се осветявали от бойниците, а от широки прозорци.

Всъщност въпреки традициите на Ренесанса прозорците на Manoir също са малки и много тесни. Но това обстоятелство едва ли ще ви попречи да се насладите изцяло на великолепния изглед, който се разкрива през тях, защото тържественият замък d’Azay ще бъде пред очите ви по всяко време на денонощието.

На разположение на гостите на хотела са два сенчести корта, голф–игрище, басейн, сауна… а през лятото тук се организират музикални спектакли с лазерни светлини…“

По-нататък не беше интересно.

Мрачната история плавно се превръщаше най-обикновен рекламен проспект. Което вече нямаше никакво значение.

А какво имаше значение?

Някакво знаменателно събитие, което бе потънало далеч във времето?

И въпреки това…

Там беше умряло едно императорско бебе. Нещастната майка беше убита от своя мъж император.

Бяха изминали години, десетилетия, векове. Времето бе заличило паметта за миналото. На мястото на древната вила бе изникнал замък.

И първият му господар бил наречен дявол.

После се появил самонадеяният херцог, който оскърбил дофина. И той не му простил. Изчакал времето си, качил се на престола и се разправил жестоко с него. Последвали кръв, огън, пепел и руини.

Животът се възстановил чак след едно столетие. И уж се появил нов собственик, който имал възможности, покровители и планове. Но отново го сполетяло нещастие. Сякаш от руините изпърхала страховита птица и покрила околността с плътната непрогледна сянка на разперените си криле.

От стълбището, по което днес горяха свещи, паднала и загинала новата господарка.

А господарят избягал. Кралското благоволение било изменчиво. Той изпаднал в немилост. Всъщност може да се каже, че нещастникът дори извадил късмет. Защото брат му бил убит. А той просто заминал в изгнание. Потънал в забрава. И умрял в мизерия.

Мрачен финал.

А може би това беше прокоба. Малкият изящен замък за шумни ловни трапези Manoir е бил построен върху кости. Ако можеше да се вярва на проспекта, върху руините на жилището на убитата императрица. Върху гробницата, в която лежеше тя и двете й деца. Починалата й дъщеря и бебето, което още не бе успяло да се роди.

Ами инцидентът с полилея, който се стоварил върху главата на пруския принц?

И накрая стълбището, чиято история предизвикваше толкова въпроси. Като се започне от това защо строителите от епохата на Ренесанса изведнъж са решили да нарушат традициите? И изсекли стъпалата в стената. По стар обичай. Направили ги опасни — тесни и без перила.

Като че ли замъкът бе окован с верига от беди и нещастия. И от загадъчни необясними събития. Тя се точеше през вековете. Като огнена опашка на комета, осветила стремително тези места.

Но може би цялата тази история изглеждаше толкова зловеща само на мен. През призмата на литературните упражнения на Антон, на болните фантазии на нещастното момиче и на собствените ми изострени стари тревоги.

А в действителност нямаше нищо такова.

Между другото, замъкът беше на близо шест века. Да не говорим за околностите му. Които бяха обитаеми от хиляди години.

И, естествено, за толкова много време можеше да се случи какво ли не.

А освен това…

Както е известно, император Нерон изобщо не е бил ангелче. В никакъв случай.

Император Карл е усмирявал непокорните си васали с огън и меч.

Във всички времена понякога са залавяли крадци на хазната. И понякога са ги наказвали. Вероятно от това са страдали близките им.

Хората често падаха от стълбищата.

Полилеите пък падаха от таваните.

А строителите винаги и непрекъснато нарушаваха правилата.

Всичко това беше точно така. Но в същото време не беше така.

Тоест аз не мислех, че е така. Колкото и да се насилвах да мисля другояче. Колкото и да се убеждавах. Просто не се получаваше.

А се получаваше точно обратното.

Всъщност така или иначе, изводът беше един — трябваше да отида там. Да видя всичко със собствените си очи, да се убедя в някои неща, а други да отхвърля като мистични глупости.

И най-сетне да се успокоя.

Майя чакаше обаждането ми.

Чакаше въпросите ми, които неизбежно щяха да възникнат. Разбира се, проспектът беше подробен, но така или иначе човек не можеше да предвиди всичко.

Пътешествениците бяха любознателни и досадни хора.

И аз не бях изключение.

Но преди това исках да си поговорим за нещо друго.

Вероятно тя не очакваше такъв обрат.

И въпреки това.

— Значи Антон е останал доволен от пътуването?

— Да… А ти откъде… Всъщност това няма значение.

— Откъде зная ли?

— Какво като знаеш? Няма значение откъде знаеш. Това не е тайна. Той остана доволен. Да. Обади ми се веднага, след като се върна, направи го още на летището. И ми благодари.

— И…

— Какво „и“?

— Това ли беше всичко?

— Аха, разбрах. Не, не беше всичко. Поръча да му организирам следващото пътуване.

— Последното ли?

— Като че ли не знаеш?

Боже мой!

Кротаната показа зъбките си.

Няма значение, свикнали сме с тези неща, доста са ни хапали и гризали.

— Зная. Но исках да чуя твоето мнение.

— За какво?

— Не ти ли се стори странно?

— Странно ли? Като че ли той не беше странен? Или пък нямаше странности? Както предпочиташ.

— Никак не предпочитам. А сега вече ми е все едно. Значи ти се изненада, така ли?

— Както първия път. Когато ми каза за онзи замък. Но не му зададох въпроси. Между другото, сега екстремните спортове са на мода. Всъщност не. Май че го попитах защо изведнъж е решил да предприеме това пътуване и то почти веднага? Понеже той искаше да го организирам колкото се може по-бързо. Още в същия момент.

— А той какво ти отговори?

— Просто каза, че иска и толкова.

— Само това ли каза?

— Е, може да е казал и още нещо. Не помня дословно. Може би е казал: „Така искам“. Или: „Иска ми се“. Какво значение има? По-важното е, че го каза съвсем кратко. И, както разбираш, другите въпроси отпаднаха от само себе си. Искам и толкова. Това беше абсолютно в негов стил. Не е ли така?

— Така е.

— Виждаш ли? А пък ти се стряскаш.

— Не се стряскам. Просто се изненадах. Обичайните странности на Антон — хлебарките, както ги наричаше той — бяха съвсем различни. А пък сега… Защо ли изведнъж е решил да пътува едно след друго? И защо ли е бързал толкова много?

— Не зная. Странно е, разбира се. Но знаеш ли, когато човек си отива и то толкова неочаквано, много неща започват да ти се струват като реализиране на някакъв замисъл, изглеждат ти знакови… Но след това, когато всичко приключи. А ако не се случи нищо, си остават като нещо случайно, незначително, пък макар и малко странно. И какво от това? Толкова много странни неща се случват всеки ден. Не си ли забелязала?

— Забелязала съм. Но все пак съгласи се, че…

— Съгласна съм. Но ние не знаем много неща. Например той може да се е срещнал с някого там, в замъка. Да е разговарял с него. Да е научил нещо за онези дяволски скали. Да се е запалил по тях…

— Може. Само че не е срещнал никого.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Е, в такъв случай, не зная. Но фактите са такива.

— Да, фактите… Между другото, питам само заради фактите, те отново ли бяха двамата? Само той и тя?

— Не. Този път бяха трима. Той, тя и още един човек.

— Кой?

— Нямам представа. Май че охранителят му. Пътува в икономична класа. Тъй че не е бил негов приятел, нито познат. А някой от прислугата.

— Да не е Гена?

— Не. Познавам Гена. Той е дресиран гъзолизец. Както и цялата свита на Антон Василиевич.

— Включително и съпругата му.

— Имах предвид охраната. Този май беше от новите. Поне на мен не ми е познат.

— А има ли анкетна карта при теб?

— Има, разбира се. Ако искаш, мога да погледна в папките.

— Много искам.

— Тогава почакай малко.

* * *

В слушалката ясно се чу увереното тракане на токовете й и шум от отваряща се врата. Последва характерно силно хлопване — врата се затвори.

И настъпи тишина.

За дълго.

В един момент си помислих, че връзката е прекъснала.

На няколко пъти извиках безсмислено „Ало“, без да храня кой знае каква надежда. И, естествено, не получих отговор.

За всеки случай оставих замлъкналата слушалка настрани. И набрах от мобилния си телефон номера на мобилния на Майя.

Той даваше заето.

Заето.

Всъщност в това нямаше нищо неестествено. Очевидно някой се бе обадил на мобилния й, тя беше отговорила и се бяха заприказвали, най-вероятно по работа. И, разбира се, на другата линия бе настъпила пауза. Това беше логично. И обяснимо.

И все пак…

Глупости! Определено някаква частица от Антон се бе вселила в мен или самият той в целия си блясък изцяло и напълно се вселяваше в мен на части? Господ да пази!

Но мнителността, която проявявах в момента, беше също като на Антон. Тежка, мрачна и болезнена.

В това време първата слушалка оживя.

— Извинявай, но трябваше да поровя.

— Да не ти създавам проблеми?

— Не, всичко е наред.

А би могла да ми каже: „Просто отговорих на другото обаждане“, или „Заприказвах се по другата линия“, или…

Подозрителността изплува като мътна утайка на повърхността на душата ми.

Пепел ми на езика!

— Намери ли я?

— Да, разбира се. Положението е следното. Това е Артур Павлович Караваев, роден през хиляда деветстотин осемдесет и първа година… Хм, младичък е… В град Москва. Образование — незавършено висше, учи в Московската юридическа академия. Какво пък, има много професионално образование, макар да не го е завършил. Най-близки роднини: майка — пенсионерка. Баща му е починал през хиляда деветстотин осемдесет и шеста година… Значи е сирак. Живее заедно с майка си в Москва на улица „Русаковска“… Това е накратко.

— А къде работи?

— Един момент… Има работно място. Извинявай, пропуснах да ти кажа. В частна охранителна фирма „Центурион“.

— В нашата ли?

— Във вашата. Значи пасиансът излиза.

— Може би.

— Защо, не си ли сигурна?

— Много е млад…

— Е, това вече не зависи от мен.

— Наистина. Благодаря ти за информацията. А сега по моя въпрос…

Моят въпрос за предстоящото ми пътуване беше уреден.

Майя и тук се показа на висота, всичко беше подготвено и дори визата ме чакаше във френското посолство.

Оставаше само една дреболия и тя зависеше от мен. Трябваше да определя окончателно датата на заминаването си.

И толкова.

— Вдругиден.

Заминавах. Изведнъж. Без каквато и да било съзнателна мотивация.

Какво от това.

Значи трябва да стане точно така.

Майя като че ли се изненада от ситуацията.

И за всеки случай уточни датата, но го направи по-скоро за да ми даде възможност още веднъж да обмисля всичко.

— Ще успееш ли да се приготвиш?

— Че какво толкова има да се приготвям? Както се казва, грабвам си шапката и тръгвам.

И след това моментално бях обзета от решителност. Бях изпаднала в състояние на пълно и абсолютно безгрижие. От серията „Морето ми е до колене“.

— Добре, както искаш. Значи ще ти поръчам билет. Отиване и връщане, нали?

— Антон с какъв билет замина?

— С отиване и връщане. И една седмица пребиваване там.

— И аз ще пътувам така.

— Добре. И още нещо. Той не остана в Париж нито миг. Замина за d’Azay още от летището. И ти ли искаш така?

— Да. Ако може, поръчай ми и кола.

— А шофьор?

— Ако може.

— Няма проблеми. Отдавна работя с тази транспортна компания.

— Ами, това е всичко.

— Добре. Bon voyage.

— Merci, cher.

Наистина бях приключила с нея.

Настъпи моментът да се обърна към друг участник в събитията.

Влязох в сериала „Следващият!“ като в поликлиниката.

Гена беше мрачен.

Както винаги напоследък.

Гледаше настрани и отговаряше едносрично на въпросите ми.

Нещата бяха ясни — шефът на охраната не беше доволен от моето, макар и принудително и на това отгоре временно възцаряване на трона на Тоша. За да не кажа нещо повече.

Не го кефеше, би казал Антон.

А пък аз бих казала, че безумно го дразнеше. Направо го вбесяваше.

И не беше ясно само едно — какво го задържаше тук? При мен. Край тази омразна фуста.

Вече нямаше никаква надежда. Перспективите бяха ясни като бял ден и като чисто небе. Но до този момент той не беше подал молба за оставка.

Както е известно, човешката душа е бездънен кладенец. Но изражението на лицето, което непрекъснато трябва да те прикрива, често е прозрачно като стъкло на прозорец през пролетта. Грижливо измит в очакване на слънчевите дни.

Казано накратко, аз окончателно съзрях за идеята да подхвана инициативата за нашата раздяла.

И, между другото, щях да го направя без никакви угризения на съвестта. Защото проблемът не беше в това, че верният Гена продължаваше беззаветно да обича покойния и да мрази мен. Дори не и в това, че след като ме мразеше, не можеше, а и вероятно не искаше да мисли за моята сигурност. И по-скоро обратното.

Но дори и това не беше най-важното.

Най-важното беше лъжата.

Трябва да отбележа, че той не лъжеше много изкусно и както се казва, всичко беше шито с бели конци. И дори не беше шито, а просто тропосано на бърза ръка. Неумело и глупаво.

Лъжата му се стелеше като блатна мъгла предимно около загадъчното пътуване на Антон до бреговете на Лоара или по-точно на рекичката Андър. Но точно това обстоятелство съществено задълбочаваше вината на главния телохранител в моите очи.

Защото в момента не ме интересуваше нищо друго, освен историята, която се бе случила с покойния по време на това пътуване.

Всъщност точно сега — или едва сега, защото надали щеше да има друга възможност — притесненият центурион се сдобиваше с последен шанс да се реабилитира в очите ми.

И да каже истината.

Или поне някаква част от нея, която му е известна. Най-малкото от рапорта на младия му подчинен Артур Караваев. Който, между другото, бе допуснат по странен, за да не кажа по необясним начин до тялото на началника вместо главния охранител, стоял неизменно до него в течение на много години. И то по време на далечно пътуване.

* * *

— Доколкото разбирам, Антон Василиевич е заминал за Франция без охрана.

— Да.

— Интересно. А доколкото си спомням, вие казахте, че през последните години той не си е подавал носа навън без една дузина охранители.

— Той не беше сам.

— Но беше без охрана, така ли?

— Беше без мен.

— И без колегите ви от „Salladin“?

Този контакт беше установен още по мое време.

И се оказа, че е здрав и дълготраен.

„Salladin service“ беше голяма охранителна фирма, която формално се водеше като собственост на англичани, но всъщност беше международна и извършваше услуги с много широк спектър.

Казваха, че в нейните структури са намерили подслон много бивши служители на най-известните служби в света, като се почне от английската „MI“ и се стигне до израелската „МОСАД“. Дори се шушукаше, че те не бяха само бивши и бяха изключително квалифицирани. Специалисти от най-висока класа, чиито професионални възможности фактически бяха безгранични, както твърдеше Антон.

Затова услугите на „Salladin“ бяха уникални и достъпни за малко хора. Предимно за избрани или по-точно за препоръчани от някое доверено лице. И проверени.

В далечните наши безоблачни времена Антон се бе сдобил с такива препоръки.

Пилето не беше прав, когато твърдеше зад гърба на покойния си бос, че чернокожите каяци излъчвали просто внушителност.

„За по-тежкарско“, както казваше Антон. Но нямаше предвид това.

А Пилето много се заблуждаваше, защото служителите на „Salladin“, които съпровождаха Тоша по време на чуждестранните му пътувания, можеха и вършеха много повече неща от внушителните каяци. Но излизаше, че дори Пилето, който беше най-приближеният човек на Антон, не е трябвало да знае това. Както и да е.

Само че нашият доморасъл центурион Гена го знаеше със сигурност.

И затова сега го разпитвах.

Но той упорито си траеше.

— И без тях.

— Виж ти. И откога сме се отказали от услугите на „Salladin“?

— Това беше първият път.

— А вие не възразихте ли срещу такава небрежност?

— Възразих. Но Антон Василиевич реши така.

— Добре. Да речем, че е станало така. Сигурно Антон Василиевич е изпаднал в някакво умопомрачение, не може да е другояче. А каква е тази история по време на последното му пътуване?

— В какъв смисъл?

— Защо вместо вас е заминал ваш служител? Между другото, откога вземаме на работа малолетни? И то незавършили образованието си. Да не говорим за липсата на опит.

— Не ви разбрах.

— При вас ли работи Артур Павлович Караваев?

— Не.

— Но е работил при вас?

— Не е.

— И вие не го познавате, така ли?

— Не.

Последното „не“ прозвуча след малка засечка.

Съвсем кратка. И едва доловима.

Но в момента аз бях като опитна хрътка, надушила следа и усещанията ми бяха изострени до краен предел. И дори свръх всякакви предели. Неимоверно много.

— Сигурен ли сте?

— Не го познавам.

— И дори не сте чували за такъв човек?

— Чувал съм.

— От кого?

— От телефонния разговор на Антон Василиевич.

— С него ли?

— Не. С туроператора.

— И той каза, че този човек е от тяхната охрана, така ли?

— Да.

— А вие не се ли изненадахте?

— Това няма значение.

— И си замълчахте?

— Не. Попитах.

— И какво ви отговори Антон Василиевич?

— „Не е твоя работа“.

— Нормално ли ви отговори или подигравателно?

— Нормално и абсолютно безстрастно.

Всъщност той май беше прав по този въпрос.

Той, а не аз с убийствения си сарказъм.

Ситуацията беше наистина съвсем нормална според мерките на Антон.

Най-обикновена ситуация.

Не е твоя работа. И точка по въпроса. Дори беше странно, че не е добавил: да си го начукаш.

Но историята окончателно се обърка.

Гена лъжеше. И аз ни най-малко не се съмнявах в това. Но го правеше някак избирателно.

Онова, което имаше връзка със загадъчния тип, който внезапно е бил изпратен като лична охрана на Антон, много приличаше на истина.

Но останалото?

Тънех в догадки.

А в това време се случи нещо неочаквано. Дори бих казала нечувано. Или поне изумително.

Той заговори с мен по собствена инициатива, без да дочака въпроса ми.

И дори нещо повече — зададе ми въпрос.

Очевидно просто не издържаше повече.

— Разбрах, че вие също се каните да отидете там?

Той осезаемо натърти на последната дума.

По същия начин, по който натъртвах и аз, докато мислех за тези места.

Но го правех, докато мислех!!! Тоест наум, а не на глас и още по-малко в присъствието на главния охранител.

Би трябвало да се умиля, защото най-сетне открих съмишленик.

Но всичко стана точно обратното.

Както се казва, яхнах метлата в движение и злобата ми неудържимо кипна.

— Къде там?

— Във Франция. В замъка.

Последната дума отново прозвуча многозначително.

Този мускулест гадняр като че ли четеше мислите ми.

Също като Антон.

Да не би да е заимствал маниерите на скъпия си бос? И да е възприел опита му?

Злобата ми се взриви.

— Да речем. А вие защо се вълнувате от това? От къде на къде?

— Не бива да ходите там.

— Какво?! — не повярвах на ушите си.

— Не бива да ходите там.

— Защо?

— Това е нечисто място.

Виж ти!

А пък аз май се канех да търся специалист по паранормални явления. Имах една такава точка в списъка с неотложните си задачи.

Знаех го със сигурност.

Вярно, тя беше под въпрос.

Но така или иначе очевидно тази необходимост отпадна.

Защото той стоеше пред мен. А колко години се правеше на телохранител!

— В какъв смисъл?

— Не зная. — Това прозвуча много мрачно дори на фона на вечно мрачната му физиономия. — Не разбирам от тези неща. Но покойната ми баба казваше така. Просто повторих думите й.

— И, според вас, какво нечисто има там?

— Не зная. Не съм бил там. Но след като Антон Василиевич беше в онзи замък стана някак странен. Като че ли го бяха сменили. Не ме допускаше до себе си. Почти. Чак до заминаването си.

— А вие защо не проучихте какъв е онзи тип, който го е съпровождал по време на последното му пътуване? Между другото, в качеството на ваш служител. Не се ли сетихте да го направите?

— Сетих се.

— И какво стана?

— Първо, Антон Василиевич ми забрани. Още докато беше тук.

Разбира се, че не му беше забранил от оня свят.

Всъщност злобата ми започна да се изпарява.

— А вие сте поискали разрешението му, така ли? Ама, че сте умен!

— Не съм го искал. Доложиха му.

— Кой?

— Нашите. Той е дресирал всички.

Това обясняваше нещата. И аз безусловно му вярвах.

Защото си спомнях моето „разделяй и владей“ и щастливият въпрос на Антон: „А ще доносничат ли?“. Ставаше дума за това да разделим службите си за сигурност. Но, естествено, той играеше същата игра и със своята служба.

И те са доносничели.

— А какво е второто?

— Второто е… Аз въпреки всичко проверих.

— И какво излезе?

— Няма такъв човек.

— Как така няма?

— В смисъл, че данните му са фалшиви.

— Измислени ли са?

— Не. Но онзи… истинският Караваев всъщност е умрял. Преди две години. Имало някакъв такъв… наркоман. Умрял от свръхдоза.

— Сигурен ли сте?

— Повече от сигурен.

И аз отново му вярвах.

Но от това не ми ставаше по-леко.

Посещението в тайнствения замък обрастваше с подробности. Които бяха още по-тайнствени.

За да не каже нещо повече.

Ето, че сега се появи някакъв възкръснал покойник наркоман. Или негов двойник. Или някой, който бе решил да се скрие зад името на покойника.

Естествено, последното беше най-вероятно.

Както беше вероятно, че такова е било желанието на Антон.

Но защо?

Защо е трябвало да мъкне инкогнито някого със себе си, щом по време на онова последно пътуване Антон се е канил да си разчисти сметките с живота?

Най-сетне да стъпи на последното стъпало на дяволското стълбище. На най-долното или на най-горното — кой да ти каже?

„Време е да тръгна нагоре. Тоест да сляза долу. Майната му! Сега поне всичко е ясно“. Май че беше казал така. Запомних това дословно. Защото такива неща обикновено се забиваха в паметта ми.

Завинаги.

Всъщност за какво говорех? Обяснявах си, че напоследък разсъдъкът на покойния е бил окончателно повреден. Между другото, самата аз страдах от същото.

От лудост.

Тя — огледалното отражение на моята погубена младост, онази девойка, която не исках да определя по никакъв друг начин — не каза нищо за техния придружител. И дори точно обратното — заяви абсолютно ясно, че са били само двамата.

Дали ме беше излъгала? Или наистина не знаеше нищо?

Защото той дори беше летял в друг салон в самолета. В икономическа класа. Майя никога не грешеше.

Което означаваше, че нощем голият Антон…

Напуши ме на смях.

Да не би Тоша да беше сменил ориентацията си? Което означаваше, че ревността ненапразно бе измъчвала горката девойка. Просто нещастницата допускаше една малка грешка. Но в края на краищата какво значение имаше дали става дума за любовник или за любовница? Реално всички са еднакви.

Вече се веселях от сърце.

В това време нещастният Гена окончателно се омота в трите си мозъчни гънки. И наблюдаваше мълчаливо неудържимата ми веселба. С нескрит ужас.

— Не ми обръщайте внимание, това няма отношение към вас.

— Мога ли да си вървя?

— Да. Свободен сте.

— Значи все пак ще заминете?

— Сега вече със сигурност ще замина.

Разбира се, той не разбра нищо.

Ами аз какво разбрах? Малко повече от него. Но въпросите само се увеличиха.

Например кой беше този избраник?

Личността беше толкова важна, че дори се криеше зад чужди документи. И летеше в икономична класа.

Пълна фантасмагория.

Разбира се, Антон беше голям любител на всевъзможни мистификации. И майстор да ги прави. Обичаше да потапя в тайнствена мъгла дори и най-простите ситуации. Обожаваше самото действие. Процесът. Полутоновете, полунамеците, полусенките. А след това и загадъчното, плашещо, но в същото време примамливо нещо…

Значи излизаше, че това всичко на всичко е била една от любимите му схеми?

Наистина ли нещата бяха толкова прости?

Ами повестта, фантазията, романът, независимо как ще го наречем? Онова, което беше написал преди смъртта си. Там нямаше дори и намек за новото му увлечение. Всичко звучеше мрачно. И тъжно.

Ами самата му смърт?

Която, ако се замисли човек, той просто бе предсказал. И която по нещо приличаше на онази, която по чудо ме подмина.

Зави ми се свят.

Трябваше да тръгна! И то веднага.

Нямах никаква нужда от психоаналитици и екстрасенси, дяволите да ги вземат!

Нямах никакво време.

„Споко“, както казваше покойният.

Но оставаха четиридесет и осем часа — цяла вечност.

Валеше дъжд.

Сутрешният самолет на „Air France“ излиташе от добре измитото, изумително често и — нещо невероятно — почти безлюдно летище „Шереметево“.

Може би причината беше в твърде ранния час.

— Няма да мина през VIP-a.

— Там всичко е уредено.

— Не се съмнявам, но няма да мина оттам.

Последният ни разговор се състоя съвсем скоро, но тонът в отношенията ми с охранителя значително се смекчи.

Аз вече не злобеех и не упорствах, но Гена беше все така обезсърчен.

Беше притеснен и прикован с вериги за стотици специални и общоприети правила и норми, на които бе обучен да се подчинява цял живот.

И на нищо друго. Както и да е.

Но оковите си искаха своето.

— Там са изпращачите.

Изпращачи.

Каква забравена топла дума.

И сърцето ми се сви и видях пустия перон, който беше също така чист както безкрайното поле на „Шереметево“, и леката мъглявина, която витаеше наоколо като прощално дихание на отминалия дъжд.

И хората по него.

С допотопни, подгизнали от влагата шлифери, с блестящи найлонови дъждобрани с качулки, които жените кокетно бяха пристегнали с тънки коланчета. Някои от тях бяха облечени по най-старата мода с непромокаеми брезентови наметки в цвят „каки“.

И всички държаха чадъри. От които вече нямаха нужда.

Всички като един тромаво се смесиха, за да се сбогуват.

А и без това всичко беше толкова суетливо, забързано и безсмислено.

А най-важното вероятно тъй и нямаше да прозвучи, но за сметка на това щяха да си кажат разни глупости за горещите пирожки в най-горния пакет и за солта в бурканчето от таблетки и щяха да викат дълго след влака.

И дълго и настървено да махат с кърпички.

И ето, че локомотивът вече щеше да се изгуби в мъглата, оставяйки след себе си остра миризма на мазут и на още нещо, за което досега никой не е измислил дума, но всички много добре знаят, че е мимолетно и изплъзващо се.

И щеше да им е мъчно да се приберат вкъщи, прекрачвайки не много внимателно локвите, независимо от възрастта и близостта си с онзи, който току-що се бе разтворил в мъглата.

Защото още от най-ранна възраст човек на несъзнателно равнище вече е наясно с простата истина, че не можеш да влезеш два пъти в една и съща река.

Което означаваше, че този момент никога вече нямаше да се повтори на света. Мъгливият перон и неповторимата тогавашна миризма на гарата вече никога нямаше да ги има.

Но какво беше това?

Какъв лиричен вятър навя това умилително видение от детството ми?

Вече със сигурност нямах път точно към тази река.

А там, зад стъклената стена, която гордо носеше на блестящата си повърхност гръмката абревиатура VIP, днес имаше съвсем други изпращачи и те не бяха мокри, не им беше студено и не им беше горещо.

На тях им беше никак.

И, разбира се, разтворените чадъри биха изглеждали като атавизъм.

Те бяха стегнати и в същото време отпуснати. Външно. Просто полагаха огромни усилия, за да демонстрират безразличие към всичко, което става наоколо. И към всички.

Познавах тези VIP-ове, тези VIP-гримаси и VIP-представления.

Тези невидими за света сълзи.

Кръгът беше много тесен, затова на всички или поне на много хора им беше безумно интересно кой, къде и с кого заминава? Естествено, дамите се интересуваха предимно от спътниците на именитите личности, от тоалетите, от пътните чанти и куфари и от аксесоарите. Децата бяха отделен въпрос — дали са хубави, дали са умни, дали умеят да се държат, дали отиват там, където трябва, според общоприетото мнение?

Като безкрайно жизнерадостни кретени изглеждаха единствено чужденците, защото най-сетне се прибираха у дома, в обичайната си действителност.

И тъй нататък…

Не, определено не исках да мина оттам.

Пилето щеше да се разсърди, но какво от това.

Майя щеше да направи многозначителна физиономия от серията „Всичко ми е ясно“.

А…

Нямаше кой друг да ме изпрати.

Такива ми ти работи.

Не зная и не исках да зная за какви изпращачи ми говореше задъханият Гена. За мен най-важното бе да не тръгнат подире ми.

Сбогувахме се до металната стойка за митническа проверка.

— Все пак… обадете се, ако има нещо. Винаги съм насреща.

— Обещавам, че ще научиш пръв за смъртта ми…

— Пепел ви на езика…

— Всичко хубаво.

И край.

* * *

„Новият свят“, в който сега се потапях с цялата си отчаяна решителност и се гмурках като риба с главата надолу като от много висок трамплин, наистина се оказа нов.

Неузнаваем.

И изобщо не приличаше на онзи, сияйния и недостижим навремето свят. В онези спокойни времена името му беше международно летище „Шереметево-2“.

Сега то звучеше по същия начин, но само по форма, а съдържанието му бе съвършено различно. Или по-точно това беше парченце от друга вселена, малко огледалце, което някоя лекомислена пътничка от друга планета бе изпуснала в бързината от козметичната си чантичка.

И в това чуждо изгубено огледалце се оглеждаше нещо невъобразимо — истински блестящи барове с високи стойки и столове, хубави чаши, купи за лед и солници.

И тези барове работеха денонощно.

А покрай тях…

Там стояха най-различни невъобразимо красиви хора, които приличаха на ято розови фламинго, каквито бяхме виждали само отдалече покрай също така вълшебни езера.

Сега вече знаех, че това бяха най-обикновени стюардеси и стюарди, пилоти и може би дори техници, а между тях понякога имаше и пътници.

Сега вече бях сигурна, че след по-малко от час някоя гъвкава девойка от тези екзотични красавици щеше да ме попита с дежурна усмивка как предпочитам филето — препечено или „алангле“?

А освен това знаех, че, ако не се случеше някакъв досаден инцидент, уважаващите себе си пътници не си протриваха панталоните край тези баровете, а отиваха право в хотелите си.

Пък и съвременните летища разполагаха с по-уютни и по-комфортни места.

Но всичко това съществуваше сега!

А в далечните времена… Ако трябва да сме точни, преди двадесет и две години две кльощави чорлави персони, облечени еднакво отвратително, но претенциозно, се скриваха далеч от хорските очи и лакомо си поделяха един безумно вкусен сандвич със сух пушен салам върху кръгла филийка ароматен бял хляб.

И бяха почти щастливи.

Защото всяка си мечтаеше за времето, когато също като тези гиздави лебеди ще седне край блестящата стойка, за да изпие на бърза ръка една малка чашка кафе между кацането в Рим и излитането за Париж.

Този мотив е известен. И е повтарян много пъти.

Освен това двамата с Антон не правехме чак толкова често среднощните си набези в „Шереметево“, което по това време беше затворено за шляещи се без работа хора.

Понякога един негов приятел хамалин ни доставяше тази радост в живота, обзет от щедрост на пияна глава.

След това… след това някак отведнъж започнахме да минаваме през „депутатската зала“, както казваше Нодар.

А след това вече минавахме самостоятелно през бившия VIP.

И собственият ни business-jet Citation X, който струваше осемнадесет милиона долара, във всеки момент беше готов за излитане, а летища от сорта на британското „Biggin Hill“ — за кацане.

Майната им!

Слава богу, от „Citation“ — специалната гордост на Антон, най-бързият самолет от този клас, наречен „летящото ферари“ — успях да се отърва през последните дни, като изгубих съвсем малко от цената му.

В момента сто пъти повече ме интересуваше сегашното „Шереметево“, което олицетворяваше истинския блясък и мизерия на цивилизацията.

Богатите витрини с най-добрите стоки на света, стотиците тъмнокожи хора и хората с дръпнати очи, които бяха налягали до тях, разположени небрежно по лъскавия под на мраморното фоайе.

И неизменните лелки, които по неизвестен начин бяха прекарали тежките си торби през бдителните митнически кордони. Същите, които преди двадесет години крещяха с цяло гърло на Курската гара.

И сякаш слезлите от реклама на „Армани“ джентълмени, които бяха еднакво съсредоточени във „Файненшъл таймс“ и в „Комерсиант“, както и спътничките на джентълмените, които пък сякаш бяха слезли от корица на „Вог“.

И, естествено, тук се подвизаваше с цялата си свежест и в целия си първобитен блясък „племе младо, непознато“. Сега великият поет сигурно би се превъртял в последната си обител и то много пъти. И сигурно вече от петнадесет години си хапеше лактите. За това ли беше мечтал? Но нямаше как да се ухапе.

Новите, „съвсем новите“, „изключително новите“ — какви ли епитети не лепваха в момента на тази популация наши сънародници.

Аз, например, ги наричах мутри. Но и това не беше точно.

Защото истинското им име беше измислено отдавна и то от други велики хора. И то беше Шарикови. И, честна дума, към това нямаше какво повече да се добави. Класика.

И тлъстите храчки върху почти родоския мрамор на благоуханните тоалетни. И парчетата мръсен памук — дори не „Tampax“, чиято обилна реклама създаваше впечатлението, че менструира почти цялата страна — в изящните тоалетни чинии на „Villeroy“. И съвсем приятелското: „Витя, поискай запалка от негъра“…

Всичко това не беше в резултат на икономическите неблагополучия, от дълговете ни към Парижкия клуб и дори не беше в резултат на хиперинфлацията.

Това беше работа на Шарикови.

Защото много добре знаех като „Отче наш“, че разрухата започва там и тогава, където и когато има желаещи да пикаят извън тоалетната чиния.

Но да вървят на майната си.

„Това е нашата родина, синко“ — казал веднъж торният червей на новороденото си дете.

А това беше моята родина.

Защо трябваше да се гнуся от нея!

Освен това почти нямах време за това недостойно занимание.

Мобилният телефон в джоба ми безмилостно иззвъня. Сто процента бях сигурна, че това е Пилето. Пък който и да бе. Пуснах колкото се може по-бавно сребристата кутийка на апарата в елегантното кошче за боклук. Извинявай, приятелю. Но така трябва.

Освен това мелодичното звънене се разнасяше в хорската гълчава и се смесваше с дежурния глас, който не беше лишен от метални нотки и вече ни предупреждаваше за най-важното.

За това, че качването на пътниците в самолета на авиокомпания „Air France“ вече е приключило. А пътниците, чието внушително стадо се носеше към заветния Gate, могат да вървят по дяволите.

Разбира се, че нямаше нищо такова…

Мило и засмяно за всеки пътник от бизнес класата заедно с чашата шампанско беше отредено и малко галантно галско гостоприемство.

И нещо приветливо, макар да не се чуваше абсолютно нищо.

Пък и какво ли можеше да се чуе? Това, че вече за кой ли път ми пожелаваха добре дошла на борда на самолет „Боинг 747“, който щеше да извърши полет по маршрута — Москва — Париж…

Нямаше защо да слушам това.

А ако толкова ми се искаше да го чуя, можех да си повторя тази протоколна глупост дума по дума, както и носовото произношение, правейки се на парижанка не по-зле от самите тях.

Ревът на турбините беше друго нещо.

Шумът на моторите изпълни цялото пространство и за мен нямаше по-приятна музика, която да гали слуха ми и душата ми. Защото тя не беше нищо друго, освен прелюдия. Увертюра към едно от най-любимите зрелища и състояния на духа ми.

Трябва ли да споменавам, че аз имах много сериозни основания да не обичам да летя и дори нещо повече да се страхувам от това.

Но аз обожавах да летя.

Мигът, когато засилилият се лайнер едва доловимо се откъсваше от земята, изпълваше сърцето ми с неописуем възторг.

Ето каква метаморфоза бях преживяла.

А освен това през тези минути или по-точно няколко секунди преди това, когато земният ландшафт видимо се накланяше и колите, постройките и хората се смаляваха, а безкрайното синьо небе разтваряше обятията си пред мен, аз мислех.

Задължително си мислех, че това е началото. Със сигурност е някакво начало. Там, на земята, оставаше нещо, на което бе време да сложа край.

Понякога ми ставаше тъжно. Защото онова, което бе останало долу, не беше чак толкова лошо. И сгряваше сърцето ми.

Но понякога не го сгряваше. И аз бях щастлива, че този етап е свършил.

Но, така или иначе, предстоеше ми възторг.

В очакване на нещо забранено — там, далеч, от другата страна на въздушното пространство.

Разбира се, нищо подобно не се случваше. И никога не се бе случвало. Просто имаше добро пътуване, много добро пътуване, не чак толкова добро пътуване. Отвратително пътуване. Всичко беше все в този диапазон. Без каквито и да било необикновени неща.

Но въпреки това моментното щастие и мимолетната щура надежда бяха с мен по време на всеки полет.

И сега — също.

Всъщност сега имах по-големи основания да разчитам на нещо особено.

Съвсем малко по-големи.

Въпросът бе какво особено нещо трябваше да чакам — особено гадно или особено радостно?

Но в момента не мислех за това.

Малките радости с голяма острота не бяха чак толкова много в живота. И човек трябваше да им се наслаждава изцяло, до дъно, до последната капка.

Впрочем, като стана дума за капките.

— Минерална вода, сок, шампанско! — Галска усмивка, галска радушност и табла, отрупана с малки чашки на тънки крачета — с такива дози човек просто нямаше как да се развихри.

— Коняк. Мадам ще пие коняк. Моля ви, донесете чаши.

Непознатият в съседното кресло сякаш се материализира от въздуха.

Много добре си спомнях, че до момента, в който лайнерът излезе на пистата и получи окей от диспечера, за да набере скорост, а след това и височина, до мен нямаше никого.

Креслото беше празно и преди да се насладя на радостта от първите мигове на полета, успях пътьом да отбележа: „Прекрасно, после ще мога да си полегна“.

Вероятно той беше седнал в момента, когато съм се наслаждавала на раздялата със земята, без да откъсвам очи.

В това нямаше нищо особено и дори нямаше нищо странно.

Салонът на бизнес класата беше пълен точно на половината и преди излитането пътниците се настаняваха съвсем произволно.

Разбира се, той може би беше поискал разрешението ми и вероятно го бе поискал.

А пък аз не му бях отговорила, защото не съм го чула и не съм забелязала нищо наоколо.

Много важно.

Но беше доста нагло от негова страна да ми поръчва коняк толкова безцеремонно.

Непознатият като че ли нямаше вид на самовлюбен новобогаташ, който е убеден, че властта, обаянието и славата му са безгранични.

По-скоро приличаше на бохем — носеше свободен ленен костюм, мокасини и тънък памучен джемпър. Всичко беше в меки пастелни тонове. Беше загорял и стегнат. Е, вярно, беше плешив. Но му отиваше. А очите му бяха красиви с цвят на бурно море и гледаха нахално, но в същото време и добродушно.

Може би беше някаква знаменитост от сферата на изящните изкуства, но заради душевните си терзания и другите си проблеми аз не познавах добре изящните изкуства, а още по-малко — отделните творци.

И въпреки това наистина прекали, като ми поръча коняк с такъв апломб.

Подбирах наум думите, с които да му покажа, че съм засегната, без това да прозвучи грубиянски. Просто исках да го сложа на мястото му.

И толкова по въпроса.

Стюардесата гледаше в очакване и това беше обяснимо, защото французойките рядко се отказваха от коняк, още повече в такъв комплект. Но очевидно тя имаше и представа как се държат в такива случаи рускините.

Най-сетне бях готова да отговоря.

Но тя започна първа.

— О, да — каза, а от устата й направо потече мед, — господин Самойлов е наш гост… И конякът… Да, мадам, горещо ви препоръчвам да го опитате…

— Няма защо да й препоръчвате. Донесете чашите и бутилката. И за себе си — също.

— Да не би вие да сте собственикът?

— На какво да съм собственик?

— На „Air France“?

— Аз ли? — Той се замисли за миг, сякаш искаше да си спомни дали в регистъра му имаше такава структура. — Не, разбира се. Защо решихте така?

— Защото за пръв път виждам персоналът да се старае чак толкова. Дори в първа класа.

— Аха! Не, не съм собственик. Просто съм гост, а освен това вече ги почерпих с моя коняк. Ако бях собственик, никога нямаше да го направя. Нали ви е ясно?

— Не ми е ясно.

— Това щеше да е конякът, който влиза в цената на билета. Защо трябва да го оскъпявам? А още по-малко — да любезнича със собствените си стюардеси?

— Значи вие сте производител на спиртни напитки, така ли?

— От какъв зор?

— Но нали казахте, че сте ги почерпили с вашия коняк.

— Аха! Не. Ако бях производител на спиртни напитки, също нямаше да черпя всички наред със скъпия си коняк. Просто щях да им капна по едно напръстниче. Колкото да го помиришат. С рекламна цел.

— Мисля, че разбрах какъв сте. Вие сте скръндза.

— Скръндза ли? За пръв път чувам такова нещо по свой адрес. Ако искате да знаете, аз съм много щедър човек. Най-добрият човек на света.

— Тогава защо сте се хванали за този коняк?

— Ама този коняк не е мой, нали това се опитвам да ви обясня. В смисъл, че сега вече е мой, подарък ми е, тъй да се каже. Но можете да не се съмнявате, че е прекрасен. Никога досега не сте пили такъв коняк. Тъй че и през ум да не ви е минало да ми откажете.

— И откъде се взе тази манна небесна?

— Е! Това ще ви го разкажа по-късно, когато се запознаем и изпием по една чаша.

В това време стюардесата донесе необходимите неща.

Една лакирана дървена кутия с масивна бронзова закопчалка и бронзов барелеф във вид на томахавки върху капака, който общо взето много приличаше на герб.

И три тумбести чаши за коняк.

— А лимон? — Той огледа придирчиво натюрморта, но след като откри онова, което търсеше, бързо се успокои и обясни на руски: — Тези хора не сервират лимон към коняка. При тях не е прието. А пък аз го обичам с лимон.

— Citron, citron — избърбори зарадвано стюардесата.

— Това да не е индиански коняк? — Вече знаех, че искам да опитам коняка, но трябваше да отстъпя красиво от позициите си или поне да го направя с ирония.

— Индийски ли? А, заради томахавките! Никога ли не сте пили „Хенеси“, скъпа? И дори не сте виждали бутилката му, така ли?

Това наистина беше „Хенеси“.

Сега, когато извадиха масивната бутилка от тежък гравиран кристал от дървената кутия, вече нямаше никакви съмнения.

И конякът безусловно беше висша класа, а не ХО и дори не Paradis.

Беше нещо от серията „Ричард Хенеси“, която трябваше да призная, че имах честта да съм опитала само два пъти в живота си.

Но колкото и да бях пила от тази благородна напитка, никога не бях забелязала томахавките. Случват се и такива неща.

Но ми се щеше да си поиграя на момиче от народа.

— Ъ-ъ. Не ми се е случвало.

— Не може да бъде.

— Че защо не?

— Не се разсейвайте. Нали виждате, че момичето се изнерви от чакане. После ще ви обясня.

— Пак после.

— Най-хубавите неща винаги стават после.

Много назидателно.

Но наистина изпитвах все по-голямо желание да си пийна. Дори преди да се е стоплила както трябва, напитката вече така ухаеше, че ноздрите ми сами потрепваха.

Като на породиста кобила, която очаква с нетърпение старта на състезанието.

Заехме се със свещенодействието.

Стюардесата с очевидно нежелание се върна към задълженията си.

— Искате ли още?

— Не веднага.

— Правилно. Не бива веднага.

— Пак ли по същата причина?

— По коя причина?

— Че ще ми кажете после. Какво става тук? На кого сте гост? Защо казахте, че лъжа?

— Шъъът… Това е проза. Първо да свършим с поезията.

— С бутилката ли?

— Ама, че досадна жена.

— Ами, сменете ме.

— Няма с кого.

Глътката коняк вече стопли душата ми и я изпълни с още нещо — нежно, покорно и пухкаво.

Огледах се послушно.

Наистина, в целия салон имаше само една жена и това бях аз.

— А в икономическата класа няма ли?

— Пуф! — Той смръщи смешно нос.

— После ли ще ми кажете? Когато свършите с поезията?

— Нали ви казах, че после започва най-хубавото. Както винаги.

— При вас може да е така. А при мен обикновено започват гадостите.

— Просто не сте имали късмет. Но това е поправимо.

— Интересно как?

— Стойте до мен. Късметът е заразно нещо.

— Значи вие сте късметлия, така ли?

— Огромен.

— Можете ли да ми посочите примери?

— Колкото щете. За начало ще ви кажа, че съм гений.

— В каква област?

Конякът наистина беше необикновен. Направо умопомрачителен. Същинско произведение на изкуството, а не напитка.

Направо да ти дожалее да го пиеш. Но много ми се пиеше.

Качеството си беше качество, само че неизменните му свойства също бяха налице. И опиянението ме обзе.

Парещата топлина се разля в душата ми, а мислите в съзнанието ми станаха леки и безгрижни.

Бях в стадия, когато прекрасно си даваш сметка, че вече си пиян, но точно това обстоятелство ти се струва страшно симпатично.

И се чувстваш щастлив.

И ти се ще да говориш глупости и да се смееш глупаво на тях. Но искрено и с огромно удоволствие.

Това беше прекрасно състояние.

За нещастие, то отминаваше много бързо и отстъпваше място на апатията, на агресията, на мъката, на подозрителността или на състоянието на пълен идиотизъм в зависимост от човека.

В крайна сметка аз кротко заспивах където си бях или пък, ако настроението ми преди да се напия, е било съвсем гадно, тихо и жално плачех, свряна някъде далеч от хорските очи. И в крайна сметка пак заспивах.

За щастие, а може би за съжаление — кой да ти каже? — такива неща, включително и състоянието на безгрижно щастие, ме спохождаха изключително рядко. Вероятно думата си бяха казали годините, които бях прекарала рамо до рамо с опасен алкохолик, и желанието да пийна, а още повече — да се напия, ме обземаше рядко.

Но сега ме обзе.

И още не бе настъпил моментът да заплача. Нито да заспя.

Затова се перчех с всичка сила.

И това ми доставяше огромно удоволствие.

Освен това имаше още една метаморфоза на щастливото ми състояние или може би това беше случайна съставна част от онази моментна наслада, която обикновено ми подаряваше сбогуването със земята. Непознатият мъж с толкова странни очи — красиви, малко тъжни и в същото време нахални, дразнещи, предизвикателни и обещаващи, определено ми харесваше.

В онзи забравен смисъл, който за двадесет и няколко години Антон бе задушил, в смисъла, който бе ясен и на него, и на мен.

Мисля, че беше ясен дори без коняк.

Или поне много ми се щеше да е точно така.

Без коняк.

— Област… Ама, че клише. Да не би случайно да сте чиновничка? Не, очевидно греша. Сто процента съм сигурен, че сте бизнес дама. Но с чиновническо минало. Прав ли съм?

— Не сте.

— Добре де, с комсомолско. Така ли е? „Ленин, партията, комсомола!“, както крещяха с всичка сила по конгресите.

— Аз не съм крещяла. А вие?

— Аз също не съм крещял. Но стоях там.

— Да не би да сте следили онези, които крещят, да не объркат нещо?

— Глупости. Такова нещо просто не ми отива. Аз, госпожо, съм почти дисидент. И то със стаж. Между другото, изобщо не съм членувал в партията. А не като някои, които я напуснаха през август хиляда деветстотин деветдесет и първа година.

— Значи не сте членували в партията, но сте ходили на конгресите.

— Точно така. Снимах ги. И успях да ги заснема. За историята. Навремето си мислех, че това са боклуци за първа страница. А сега като погледна… Това е цяло поколение. Цял живот. Дори направих изложба. „Back to USSR“.

Изведнъж си спомних, че наскоро имаше една такава изложба.

И тя вдигна доста шум.

Беше нещо за миналото, което ни диша във врата, както писаха някои. И за това как създателят на съветските хроники е успял да намери и да запази очевиден антисъветски ракус.

Други говореха за Империята, която сме изгубили.

Баровските лъскави списания пееха за непреходната естетика на социалистическия реализъм.

Изобщо врявата беше голяма.

Разбира се, не видях самите снимки. Както вече споменах, бях доста отдалечена от всички изкуства.

Но слуховете стигнаха до ушите ми, което означаваше, че шумът наистина е бил доста голям.

— Значи вие сте фотограф?

— Все едно да наречете парахода лодка в присъствието на капитан на далечно плаване?

— Ясно. Не исках да ви обидя. Просто не бях тактична. Всъщност как е правилно да ви нарека?

— Всичко е правилно. Например можете да наречете Бресон фотограф. И това няма да промени нищо.

— А вас все още не мога да ви нарека, така ли?

— Честно казано, можете. Просто не обичам силните думи. Цял живот съм бил специален кореспондент. Без никакви уточнения. И съм свикнал с това.

— Добре. Да си гениален специален кореспондент сигурно е голям късмет. И то със самостоятелна изложба…

— И не само една…

— Е, самостоятелните изложби, за които се говори, също не са лошо нещо. И какво друго?

— Друго ли? Не е друго, а първо, второ, трето… пето и изобщо аз съм щастлив човек. Живея както си искам. Виждам света и го показвам на онези, които не могат да го видят такъв. Обиколих полярния пояс с един впряг кучета и със също такива щастливци като мен и запазих за тях и за себе си онова кратко щастие. Качих се на Еверест, когато ми се прииска да погледна света от толкова голяма височина. И отново бях в компанията на прекрасни и щастливи хора. И сега те винаги са с мен и ние сме заедно, макар някои от тях вече да ги няма. Бях в пустинята, плувах със сал в Северно море, снимах риболовния сезон в Астрахан и граничарите на таджикската граница… Три дни вардиха един керван с наркотици и го заловиха, макар че им се наложи да се бият.

— И това ли е част от щастието ви?

— Това ли? Дори не можеш да си представиш какво е това… когато гадовете бягат, захвърлят оръжието си, зарязват убитите си и наркотиците. А ти си победил. Не, аз не съм стрелял, няма да се хваля с такива неща. Аз снимах. Но това няма значение.

Гледах го с широко отворени очи и разбирах, че не ме лъже.

Не се правеше на интересен. Е, може би съвсем малко.

А най-важното бе, че той наистина беше щастлив.

А освен това осъзнах и тази трезва и абсолютно достоверна мисъл ме осени внезапно, че много дълго, поне от онзи тъжен момент, когато подводните рифове в семейния живот на Георгий и Вива се показаха, не бях срещала по пътя си щастливи хора.

Или те просто бяха минавали покрай мен незабелязано и ме бяха заобикаляли.

Но този кой знае защо не ме подмина.

— Ами сега?

— Сега ли?! — От възбуда той чак подскочи на седалката. — Я ми кажи, ти знаеш ли какво е дан за ангелите?

— Дан за ангелите ли?… Това май че е нещо от областта на винопроизводството?

— Пак от областта… Не, ти определено си чиновничка. Наистина си много потайна. Няма значение. Въпреки всичко ще те опозная и ще разбера каква си, само ми дай време. И ще те направя човек. Защото в теб определено има някаква загадка. И не си глупава… А въпросната дан за ангелите наистина е измислена от винопроизводителите.

Той се впусна в дълго, вдъхновено и наистина красиво обяснение, но аз почти не го слушах.

В съзнанието ми като трънче се заби нещо съвсем друго.

Неговото заявено мимоходом намерение да ме опознае и да ме разбере и най-вече — да направи човек от мен.

Само преди един час, да не говорим за преди едно денонощие, щях да избухна при тези думи, щях да се възмутя, да наругая човека, който ги е казал, да го изхвърля навън и да го пратя на майната му. И сигурно щях да му кажа нещо много обидно, за да му причиня още по-голяма болка. Включително и на тази внезапно отворила се пред мен щастлива душа.

Преди един час със сигурност бих постъпила така.

Но не и сега.

Само, моля ви, не намесвайте коняка.

Това беше друго.

Това беше радостта, която просто ей така, без видими причини ме връхлиташе всеки път при излитане и ми обещаваше разни необикновени, но славни неща и която този път бе решила най-сетне да ми подари кристалните си пантофки.

Мисля, че ставаше дума точно за това.

И по тази причина трънчето в душата не ми причиняваше болка и не проливаше кръвта ми. В никакъв случай. Макар че очите ми се напълниха с предателски сълзи и трябваше спешно да се загледам в нещо през илюминатора.

А пък трънчето… То се заби, защото никой друг, освен доктор Надебаидзе — но това вече е друга история — никога не бе поискал и дори мимоходом не бе ми обещавал да ме направи човек.

Ето какво интересно нещо ми се случи.

— Чуваш ли ме?

Преминахме на „ти“ незабелязано, но съвсем естествено.

— Чувам те, разбира се. Въпросната дан за ангелите е онази част от алкохола, която се изпарява от коняка в процеса на стареене…

— Господи, колко вулгарно…

— Е, не всички могат да се изразяват красиво. И… между другото. Едно е да разказваш, а съвсем друго е как мислиш да заснемеш това?

Все пак аз слушах с половин ухо наистина любопитната му история.

Най-старите винопроизводители от четири френски провинции, които се намираха в предградията на град Коняк — това бяха единствените производители на истински коняк на планетата, а всички останали правеха бренди и нищо повече — искаха да увековечат труда си в цялата му изискана красота.

За потомствата.

Или с рекламна цел.

Нямаше никакво значение.

А тъй наречената „Дан за ангелите“, разбира се, беше наименованието на албума.

Но не само.

Те искаха — талантът наистина граничеше с лудостта — напълно да разтърсят поклонниците на безценното си питие. И, представете си, беше им хрумнало да дадат възможност на хората да оценят не само вкуса му, но и да видят вълшебството на неговото създаване.

А след като обсъдили куп кандидатури, избрали него. И дори любезно му се примолили да им окаже тази чест. С всички произтичащи от това последствия. От тук идваше и изключителната любезност на стюардесите от „Air France“ и залежите от скъпоценни напитки.

И той се съгласил.

— Как ще ги заснема. Нямам представа. Поне в момента. Първо трябва да ги видя. А после ще разбера как. После. Но преди това ни предстои цяла вечност в Париж с подобаваща за случая вечеря в „Риц“ и невероятна стая, в която навремето е отсядал кралят.

— Кой крал?

— Не помня точно, сигурно някой пореден Людовик…

— А защо е отседнал в хотел?

— Не зная. Искаш прекалено много от мен. На летището ще ни посрещнат и ще ни разкажат всичко, щом ти е толкова интересно.

— Няма да ми разкажат.

— Защо да не ти разкажат?

— Защото мен също ще ме посрещнат на летището.

— По дяволите! Дори не помислих за това. Само не ми казвай, че там ще те чака мъжът ти.

— Шофьорът.

— Да върви по дяволите. Ще пътуваме с моята кола.

— Няма да пътуваме.

— Защо?

— Защото в моите планове не влиза да преспивам в Париж. Продължавам нататък направо от летището.

— Извън Франция ли?

— Не, във Франция.

— Ами, ще тръгнеш утре или вдругиден…

— Няма да тръгна утре или вдругиден.

— Както искаш.

Май че бях готова отново да ревна.

Удари полунощ и, естествено, кристалните пантофки…

А вместо дрезгавия часовник на кулата се разнесе дежурното: „Госпожи и господа, моля, закопчейте коланите, нашият самолет.“

По-нататък всичко потъна в познатата суматоха.

И, слава богу, че можех да скрия проклетите си сълзи и зачервените си очи зад тъмните стъкла на очилата.

Като че ли замисълът беше точно такъв — една дама с очила и малка пътна чанта стъпва на френска земя. Между другото, това начало звучеше съвсем по парижки.

В коридора между седалките настъпи блъсканица.

— Багажът ти тук ли е? — Той си спомни бегло за мен. Естествено, че го направи от любезност, от какво друго би могъл да го направи?

— Да.

— Хайде, вземи го.

Но вместо да ми подаде пътната чанта, както би постъпил всеки нормален мъж, той ме хвана през кръста и ме повдигна към отворената вратичка на багажната полица.

Едва успях непохватно да измъкна багажа си и едва не го изпуснах върху главите на хората, които се бяха струпали в коридорчето.

Разнесе се недоволно мърморене.

— Благодаря.

— Моля. — Той като че ли нямаше никакво намерение да ме върне в изходната ми позиция.

— Взех си чантата.

— Виждам.

Мърморенето се засили.

— Вижте какво, пуснете ме долу, моля ви.

— Струва ми се, че минахме на „ти“.

— Пусни ме веднага!

Хората в коридорчето вече се възмущаваха с пълен глас.

— Ще те пусна веднага. Но след като се съгласиш да вечеряш с мен тази вечер. Просто да вечеряш. Решавай бързо, защото нашите мили спътници ей сега ще ни прегазят.

— Ти си идиот!

— Това е абсолютна истина. Иначе отдавна да съм те пуснал да вървиш, където ти видят очите.

— Добре. Само че…

— Предлагам да обсъдим това в колата. Сега трябва да тръгваме. Бързо.

Нямаше как да не се съглася с това.

И аз се съгласих.

— Не ми харесва тази история.

— И на мен — също.

— Лъжеш. На теб ти доставя удоволствие да се ровиш в тези лайна.

— Добре де, доставя ми удоволствие. Но в такъв случай това изобщо не са лайна.

— А какво е?

— Нещо, което ти дори не си в състояние да обясниш. И аз — също. Или поне сега. Но съм твърдо решена да го направя. А щом е така, задължително ще го обясня. И затова ми е интересно. Разбра ли?

— Разбрах само, че пак лъжеш. Макар да съм съгласен, че това не са лайна, а някаква дяволска работа, но това вече съвсем не ми харесва.

— А пък на мен ми харесва.

— Не се опитвай да се правиш на по-голяма вещица, отколкото си.

— Че аз вещица ли съм?

— О, господи! Тя продължава да си проси комплименти.

— А другите жени, с които си бил, не са ли си просили комплименти?

— Другите жени ли? За кого говориш?

— За онази половина от Париж, която е била в леглото ти?

— Казал ли съм такава глупост? Как съм могъл да се напия така. Но и теб си те бива, скъпа, претендираш за изтънчен английски вкус, а си запомнила такава очевидна глупост.

— Коя от стотиците ти днешни сентенции, миличък?

— За леглото. За пръв път лягам в това легло и, между другото, още от първата секунда съм с теб. Откъде го измисли този половин Париж? И в такъв случай къде се е дянал сега?

— Е, ти говореше за леглото изобщо… Хипотетично. Образно казано. Май беше любил някаква жена — Аджани или Бинош, на задната седалка на таксито. Или в някаква лимузина? Само че не разбрах чия — твоята или нейната? И какво правеше през това време шофьорът?

— Не ти ли казах? Решаваше кръстословица.

Нахлухме в луксозния „Риц“ пияни до козирката, с което вероятно доста шокирахме външно невъзмутимата прислуга.

А може и изобщо да не сме я шокирали, защото ако се вярваше на проспектите и легендите, под покрива на парижкия „Риц“ дълго живееха доста оригинални и ексцентрични особи, като се започне от британските (и прочее) монарси и се свърши с Марсел Пруст и незабравимата мадмоазел Коко, известна с огромната си взискателност и с понякога пълното си пренебрежение към светските условности.

Тя можеше да си позволи това.

Очевидно и останалите гениални, прославени или поне родовити хора — също.

По право.

Оказа се, че и ние можем да си го позволим. Предполага, че дължахме това единствено на факта, че прочутите винопроизводители от конячната провинция бяха проявили нехарактерна за французите щедрост.

Дявол знае, може би той наистина беше велик фотограф, единственият на света, който бе в състояние да фиксира нещо материално.

Ако човек го слушаше, това наистина беше така и дори сто пъти по-страхотно плюс черната завист на стария Бресон, злобните сълзи на отритнатия Нюман и дамската половина на Париж, която е минала през леглото му.

Той продължи да говори за това и за останалите си достойнства и геройства, без да спира, и в колата. Между другото, луксозната лимузина на хотела, която го чакаше на летището, беше съвсем истинска.

Както и по време на вечерята в луксозния апартамент, където навремето наистина е била отседнала някаква монаршеска особа.

Високите прозорци на огромната столова гледаха право към площад „Вандом“ и ние имахме чувството, че летим в лилава мараня, пронизана от жълтите отблясъци на уличните лампи.

Всъщност може би просто ни се струваше така заради продължаващото въздействие на коняка.

На ненадминатия „Ричард Хенеси“, употребен във варварско количество с варварските мезета на авиокомпания „Air France“.

В хотела ни очакваше вечеря, богато подкрепена от превъзходни напитки, но колкото и да е странно, точно докато стояхме край трапезата, малко поизтрезняхме.

Между другото, може би за това странно превъплъщение трябваше да благодарим на супер изкусния в занаята си — пък и как ли другояче би могло да бъде в „Риц“ — сомелиер.

Всъщност трябва да кажа, че в началото, щом зърна пияните ни физиономии в разкошната кралска столова, които на това отгоре бяха готови моментално да опитат всичко, с което конячните магнати са поискали да разтърсят гостуващия гений, горкото момче малко се стъписа.

Но се сдържа.

— Мога ли да си позволя дързостта да попитам какви напитки сте употребили през последните часове? Трябва да зная, за да подбера правилно…

— Не се коси, старче. Знаем защо питаш. И няма нищо по-лесно от това да задоволим любопитството ти. Отговорът ни е кратък: „Ричард Хенеси“.

— О! — Тънките вежди на бледото лице се повдигнаха леко нагоре, изразявайки едновременно възхищение и известна изненада. Последното вероятно беше свързано с количеството. И той не се сдържа: — А мога ли да попитам колко изпихте, мосю?

— Можеш. Точно две бутилки. Без малко. Нали си спомняш, че почерпихме и стюардесата…

Последната фраза беше адресирана към мен.

— Две бутилки ли?

— Точно така. Те бяха само три. И знаеш ли какво, приятелю, ако вечерята е добра, третата ще бъде твоя.

— Какво говорите, мосю, това е много щедър жест.

— Твоя е. Вече реших. А сега произнеси присъдата…

Той се замисли обречено за две минути, след което започна непрекъсната смяна на ястията и напитките, чиито вкус и аромат, колкото и да е странно, ние все пак успяхме да различим.

А още по-странно бе това, че продължавахме да изтрезняваме.

Честна дума, когато ни поднесоха десерта, вече всичко беше почти наред.

И изобщо ние си бяхме съвсем наред.

Сякаш кристалните пантофки наистина бяха на краката ми.

И когато часовникът на кулата удари полунощ, нищо не се разтвори в мрака и не изчезна в лабиринта на болните несбъднати фантазии.

Той отново ме хвана през кръста и ме вдигна от земята, но сега наоколо нямаше недоволно мърморещи пътници, тясно коридорче между креслата и чанти, стоварени върху нечия глава.

Наоколо царяха прохладата на огромната и наистина кралска спалня, полумрак и прасковената коприна на канделабъра върху нощното шкафче до леглото.

Бях чела някъде, че в „Риц“ специално избрали тази нежна розовееща коприна, та всяко женско лице да изглежда младо и свежо в мрачината.

Не зная как му изглеждаше моето лице през онази нощ, когато докоснах устните му за пръв път.

Но в едно бях абсолютно сигурна, макар че ми беше най-трудно да повярвам точно в това — през времето, докато прасковеният абажур светеше дискретно, обливайки телата ни с мека топла светлина, аз нито веднъж не си спомних за Антон.

За пръв път от двадесет и две години.

Изобщо времето като че ли спря, а в безвремието само сърцата ни биеха в унисон, а устните ни мълвяха тих и едва доловим шепот. Но казваха нещо много важно.

Ала за сметка на това, когато равномерното тракане на масивния бронзов часовник на полицата над камината подхвана обичайната си работа и Фьодор за пръв път се откъсна от мен, отдръпвайки се малко встрани върху огромната плоскост на леглото, а сърцето ми мъчително се сви, сякаш между нас се ширна безкрайността, той — покойният ми съпруг, веднага се върна и политналата ми душа беше окована с вериги.

И то не от някого и дори може би не по своя воля.

А от него — от Фьодор.

И аз нямаше къде да се скрия от това.

— Все пак каква е тази история със смъртта на твоя съпруг и със замъка с призраците?

Значи аз също не бях мълчала, докато той самовлюбено бе възпявал себе си.

А освен това се оказваше, че дори ме беше слушал.

И сега, разбира се, му разказах всичко подробно, като успях дори да изложа накратко и съдържанието на романа на Тоша.

А в отговор чух:

— Тази история не ми харесва.

И отговорих:

— На мен — също.

Спорихме вяло и развеселено.

Разменяхме си реплики, но не забравяхме за кратките бурни ласки.

И можехме да спорим така вечно, но вече се съмваше, а утре сутринта него го очакваше провинция Grand Champagne, след това Petite Champagne, а по-нататък — Les Borderies, Les Fins Bois, Les Bons Bois, Les Bois Odinaires — всичките шест прочути центрове за производство на коняк във Франция и вселената, като във всеки от тях имаше стари винопроизводители, бъчви и лозя. Но най-важното бе прочутата дан за ангелите, която на всяка цена трябваше да заснеме.

— Знаеш ли какво… — Той се измори и, разбира се, вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за нея — за невидимата дан, но също така и за мен и моите призраци. А освен това той беше свикнал да взема решения и винаги да носи отговорност за онова, което е решил. — Ще отидем в този дяволски замък заедно. Но по-късно. И това е логично. Първо ангелите, а после нечистите сили. Съгласи се. Всъщност можеш да не се съгласяваш, но аз и без това няма да те пусна никъде сама.

— Съгласна съм — измърморих, завирайки нос в рамото му, което беше толкова горещо, силно и стабилно, че наистина много ми се искаше да се съглася. Да се облегна на него. И да не мисля за нищо друго. За нищо свое. За нищо плашещо, страшно и тревожно, когато близо до мен имаше такова рамо.

Съблазънта беше огромна.

Но не биваше да се поддавам.

Защото знаех, макар да нямах представа откъде, че този замък и тези призраци са само мои.

И докато сама и само със собствени сили не разберях и не осъзнаех какво се крие зад всичко това, нямаше да бъда щастлива до това рамо.

И самото рамо нямаше да го има.

Съдбата щеше да се извърти по най-гадния начин и щеше да ми го отнеме.

Знаех това. Вярвах в това. И бях убедена.

Което означаваше, че трябваше да направя всичко сама.

Утрото беше толкова ранно, че това дори още не беше утро, а само един кратък миг от изплъзващата се нощ.

На пръв поглед в хотел „Риц“ нямаше жива душа.

Но при повторното оглеждане открих само един камериер, който от изненада дори не успя да скрие лекото си стъписване от моята поява.

Или по-точно лекото си стъписване от това, че не успя да скрие лекото си стъписване.

А може би и заради това, че не можа да ми предложи нищо друго, освен безупречната си дежурна усмивка.

Закуската още не беше сервирана, отсрещният бар вече беше затворен, а нямаше как да извикам рум сървиз във фоайето. И сутрешната бегълка просто нямаше шанс да получи чаша горещо кафе.

Много жалко. А щеше да ми дойде добре, защото бях прекарала една безсънна нощ и ми предстоеше пълна и абсолютна неизвестност.

И мъчителното съмнение, че той нямаше да ме разбере и нямаше да ми прости. И ужасът, че сме се разделили завинаги.

Не, сега беше по-добре да не мисля за това.

Пък и в момента не вярвах в нищо такова.

Бях убедена в обратното — че ще стигна до този омагьосан замък и че ще разкрия проклетата загадка, която на сбогуване или завинаги ми бе оставил Антон, както може би си мислеше самият той.

Но този номер нямаше да мине!

Щях да я разкрия. Веднага. Точно сега. И за всичко щеше да ми е необходимо само едно денонощие.

И тогава с леко сърце щях да замина там, накъдето ме теглеше душата ми — към конячните провинции.

При онази дан за ангелите. Часът бе ударил. Съдбата беше казала тежката си дума. Беше време да действам.

Стига дяволски фантасмагории.

Това си мислех аз, а невъзмутимият портиер ми предложи любезно такси, каквото не се виждаше наблизо и дори в обозримата далечина.

А площад „Вандом“ бе обвит с мъгла като горска поляна сутрин.

Всъщност той при всички случаи щеше да ми намери такси. Изобщо не се съмнявах в това.

Само че дали в този момент имах нужда от такси?

На празния паркинг на хотела беше спрял един малък, но много авторитетен мерцедес.

Дали не чакаше мен?

Душата ми се изплаши и потръпна, но аз бях почти сигурна, че беше точно така.

Нещо смътно изплува във възпаления ми мозък — някаква досадна среща на летището, някой, когото не много любезно изпратих далеч от очите си.

Ами да, разбира се.

Това беше същият мерцедес с шофьора, който говореше руски и който беше возил Антон. Между другото, това беше изрично мое условие.

Мили боже, нима наистина беше дежурил тук цяла нощ?

— Нямам нужда от такси, благодаря.

Казах това на портиера и мушнах в поддържаната му ръка обичайните пет франка.

— Добро утро, мосю — обърнах се за всеки случай на френски към мъжа зад волана на мерцедеса.

Когато ме видя, той не излезе от колата и не отвори задната врата, както би трябвало да направи.

Само свали безшумно предното стъкло и показа пред света и пред мен не много младото си мрачно лице.

— Мадам Полонска?

Говореше много добре руски, също като мен.

И най-вероятно беше руснак. И то не от първата и дори не от втората емиграционна вълна. Онези говореха чисто и правилно, но много по-различно от нас.

А ако съдех по произношението на този, той беше съветски човек. Интересно, какъв ли е бил по съветско време?

Но моментът да задавам въпроси още не беше настъпил.

За сметка на това очевидно бе настъпил моментът за предявяване на претенции.

— Вчера ви посрещнах на летището.

— Да, спомням си. Но обстоятелствата се промениха.

— Видях.

Какво значеше това!

Сега само ми липсваше някой да ми чете морал.

— Трудът ви ще бъде заплатен.

— Не се съмнявам. Мадам Печенина помоли да й се обадите веднага след като се качите в колата.

— Ще й се обадя, когато сметна за необходимо. Може ли да тръгваме?

— Разбира се.

— Тогава тръгваме.

Струва ми се, че той ме разбра правилно.

Мерцедесът потегли бързо от паркинга. Слава богу, вечният парижки трафик щеше да започне след два часа и в никакъв случай по-рано.

А по това време ние вече щяхме да бъдем далеч. Почти до крайната си цел.

Може би.

А сега настъпи най-подходящият момент да задам въпросите, заради които всъщност настоявах да ми изпратят точно този шофьор.

Може би трябваше да започна от общите въпроси: за дължината на маршрута, за местните забележителности, за ресторантите по пътя и за други туристически глупости, които ти влизат през едното ухо, само за да излязат веднага през другото.

Но кой знае защо ми се струваше, че с този тип можех да мина и без куртоазия. В смисъл, че никакви любезни дрънканици нямаше да го баламосат.

Веднага хванах бика за рогата още с първата фраза в мига, когато напрегнатата пауза, увиснала в купето след първите любезности, които си разменихме, малко се поразсея.

— Преди известно време сте карали по този маршрут моя съпруг.

— Спомням се.

— Значи сте го запомнили?

— Не. Мадам Печенина ми каза.

— А без нея нямаше ли да се спомните?

— Едва ли. Карам руски туристи всеки ден. Този не беше от най-запомнящите си.

— Защо?

— Защото мълчеше.

— През целия път ли?

— Общо взето, през целия път.

— А придружителката му?

— Тя пък съвсем.

— Защо?

— Това, разбира се, не е моя работа, но останах с впечатлението, че мадмоазел говори само по негова заповед. А той мълчеше.

— Значи те не разговаряха дори помежду си, така ли?

— Поне аз не съм чул.

— И колко време пътувахте.

— Около час и половина. Точно толкова, колкото ще пътуваме и днес. Надявам се. Ще се обадите ли на мадам Печенина?

— По-късно — заявих с тон, който не търпеше възражения и се обърнах демонстративно към прозореца.

Но не беше чак толкова лесно да се отървеш от Майя.

Още не бяха изминали и две минути, откакто се отдалечихме от хотел „Риц“, и настойчивото звънене на мобилния, принуди моя сериозен шофьор да вземе апарата.

— Мадам Печенина ви търси.

Щом ме търси — добре.

Нямах никакви основания да се държа грубо с Майя. Но нямах и никакво желание да разговарям с нея. Какво да правя?

Гласът в слушалката звучеше развълнувано и дори изплашено.

— Какво става?

— Нищо. Срещнах един познат в самолета.

— А не можа ли да се обадиш, да предупредиш или поне да кажеш на шофьора?

— Нямах възможност.

— А той разбра ли това?

— Разбра го. Бях страшно пияна.

— И таз добра…

— Имам пълно право. Първо, аз съм свободна жена. Второ, аз съм на почивка. И изобщо…

— Трето, това изобщо не бива да ме интересува, нали.

— Не съм казала нищо подобно.

— Но си го помисли. Както и да е. Да го забравим. Надявам се, че вече се движиш по маршрута си?

— Точно така.

— Сама ли си?

— С шофьора, разбира се.

— Имах предвид твоя познат.

— След два часа той…

— Какво?

— Вече ще бъде далеч от тук.

— Ще напусне Франция, така ли?

— Точно така. Ще иде на някакъв далечен остров — излъгах неизвестно защо. Не знаех защо го правя, но го направих уверено.

— В момента сезонът не е подходящ за островите. Казваш, че това е стар твой познат, така ли?

— От миналия ми живот.

— Познавам ли го?

— Не. Сприятелихме се след като завърших института.

— Ясно. А той не се ли изненада от пътуването ти?

— Че защо трябва да се изненадва? Замъците край Лоара са много популярен маршрут. Нали ти също твърдиш така.

— Имах предвид спецификата на пътуването ти.

— Не. Защо. Срещнахме се случайно и случайно се разделихме…

— Така е. Значи ти си добре?

— Боли ме главата.

— Хм, помоли шофьора да спре до най-близкото бистро и изпий една чаша червено вино.

— По-добре да изпия една бира.

— Във Франция това не е прието.

— Добре, тогава ще пия вино.

— Това ще те оправи. И поспи малко. Пътят не блести с кой знае каква красота.

— Слушам и изпълнявам.

А той, гаднярът, слушаше много внимателно.

— Искате ли да хапнете? — Искаше да каже „да си угасите махмурлука“.

— Не искам.

Не исках и да говоря.

За какво да си говоря с него?

Идеята да поспя ми се стори най-симпатична.

Събудих се внезапно, изведнъж.

И веднага остро почувствах, че нещо в околния свят се е променило, нещо, което в крайна сметка ме бе събудило.

Всичко се изясни много бързо.

Мерцедесът стоеше или по-точно беше спрян и дори малко попритиснат до канавката от една полицейска кола.

Моят мрачен шофьор отговаряше едносрично нещо на въпросите на русия жандармерист, а другият полицай — кльощав върлинест мъж с черна коса и класически галски нос, обикаляше замислено колата, гледайки в краката си, сякаш търсеше нещо в праха на пътя.

Пътят наистина беше прашен и тесен, с две не много широки насрещни платна. Нещо като руски път от средна ръка.

Огледах се и в същото време разкърших изтръпналите си крака.

Изглежда жандармеристите ни бяха спрели в момента, когато колата бе тръгнала да излиза от извънградското шосе, за да завие по този тесен междуселски път.

Боже мой, може би те бяха ни преследвали, бяха препускали след нас и бяха ни натикали в това затънтено място…

Всъщност това бяха пълни глупости, просто в просъницата главата ми раждаше класически холивудски сюжет.

Ние бяхме във Франция.

И по всичко личеше, че нещата щяха да свършат мирно и кротко, защото русият жандармерист любезно ни пожела приятно пътуване.

— Какво беше това?

— Проверка на документите.

— Винаги ли правят така?

— Не бих казал. Кой знае кой вятър е довял тук тези ченгета. Защото… Те просто нямат никаква работа тук. Това е доста затънтено място.

— Наближихме ли вече?

— По този път ще стигнем за двадесетина минути. А по шосето щяхме да стигнем за пет. Имаше два варианта, но вие спяхте. И аз сам направих избора.

— Какви са тези варианти?

— Можехме да минем през замъка. Там е красиво, макар че уличките са тесни. А можехме да минем покрай градчето, по нормалното шосе и да завием на светофара.

— И ние завихме, така ли?

— Току-що. И тогава се появиха тези… Майната им.

Просто си помислих, че вие искате да повторите точно маршрута. И затова избрах втория вариант.

— Антон така ли стигна дотам?

— Точно по този път.

— Добре. Продължавайте нататък.

Пътят беше типично селски, тесен и с остри завои, а тук-там в гъстата зеленина се виждаха самотни покриви на къщи.

Мястото беше много затънтено.

„След това изведнъж се озовах… на един неравен и тесен селски път. Който беше много кален. Защото валеше дъжд. Много силен. Проливен дъжд. Пелената на водата застилаше предното стъкло“.

В момента определено не валеше дъжд, но пътят като че ли беше същият.

— А случайно да си спомняте дали, когато миналия път сте карали мъжа ми оттук, валеше дъжд?

— Не помня. Всъщност може и да е валяло. Беше през нощта. Той тръгна направо от летището.

— Да, зная… А случайно да сте заседнали в някаква дупка?

— Да сме заседнали ли? Откъде ви хрумна това, мадам? Аз много добре познавам този път. Той не е от най-хубавите, но няма чак такива дупки, че да заседнеш в тях… Няма нищо такова.

— Да. Колата ви е хубава.

— Не се оплаквам.

А пък, доколкото си спомням, Антон се оплакваше, че се е возил в нещо допотопно, което всеки момент можело да се разпадне в близката локва.

Дали това беше авторска измислица или душевно състояние? Сега вече нямаше как да разбера това.

Пък и не беше чак толкова важно.

В това време пътят стигна до помпозен портал от ковано желязо. Който, между другото, беше широко отворен.

Спомних си, че при Антон всичко изглеждаше съвсем другояче.

„В това време пътят свърши пред една порта.

В бледата светлина на фаровете различих плетениците от ковано желязо. Дори отдалече се виждаше, че е много стара.

Значи бях стигнал. Или по-точно бях доплувал. Точно така.

Натиснах клаксона няколко пъти. Почаках малко. Отново натиснах клаксона. Последва тишина. Само дъждът барабанеше монотонно по покрива и плющеше по стъклата. За нищо на света не ми се щеше да изляза навън. Но осъзнавах, че трябва да го направя.

И излязох.

Студената вода обля главата ми, стече се под яката ми и замъгли очите ми.

Въздухът беше… Точно така! Напоен със свежест и аромат на мокра трева… Точно както ми се бе сторило преди малко на пустата улица, обляна с мъртвешка неонова светлина.

Краката ми бавно потънаха в рязката кал. Сбогом, обувки! Сбогом, панталони! Няма значение. Джвакайки силно в уличната кал, стигнах до самата решетка, за по-сигурно се хванах с ръце за нея и дори опрях чело на студеното мокро желязо.

Потръпнах от студ.

И веднага ме осени, сякаш студът избистри главата ми.

Това беше гробище!“

Това също беше измислица.

Защото отвореният портал гостоприемно ни канеше час по-скоро да влезем под сянката на засенчената от клони алея на парка.

Всъщност ако човек се замисли, дали имаше голяма разлика?

Постарах се да не мисля.

Пътеката беше посипана с чакъл, от двете й страни имаше грижливо подкастрени храсти, цветя в потъмнели от дъждовете каменни вази на огромни, засукани нестандартни крачета в стил ампир.

И дантелена сянка на старите клонести дървета.

Това определено го имаше при Антон. По същия начин или по подобен.

Пътят продължаваше под лек наклон и малкият замък Manoir се появи сред буйните зелени листа — семпъл, изчистен и без каквито и да било архитектурни завъртулки. Само с по една кокетна куличка в четирите края.

Срещу него се издигаше масивна сграда.

Вече знаех какво е това — фермата. Или селскостопанският двор, преустроен в „римски стаи“.

Бившата вила на бившата императрица беше някъде тук, под плодородната земя.

Огледах се, за да зърна нещо неизбежно, което със сигурност трябваше да видя и моментално го открих — това бяха отломките от дорически колони и някакви стари сиви камъни.

Между фермата и Manoir имаше само пръст и две клонести дървета.

И нищо повече.

В това време колата спря пред отворения портал на Manoir, а аз дори не забелязах кога стана това.

Или по-точно спря пред дамата на прага, застанала на отворения портал.

Мрачният шофьор започна да проявява чудеса от любезност, излезе от автомобила и отвори вратата пред мен.

— Bonjour, madame Gabriel.

Това беше собственичката. Между другото, френският му не беше много добър. Нещо дращеше слуха ми и това беше някакъв очевиден акцент. Само че той не беше руски.

Което беше странно.

— Пристигнахме, мадам.

Тези думи бяха адресирани към мен.

Той извади сам чантата ми от багажника и се отправи свойски към замъка.

Броят на прислугата изглежда беше ограничен. За да не кажа, че бе сведен до минимум.

Какво пък, никой не ми бе обещавал пищния разкош на „Риц“.

О, не! Сега беше по-добре да не мисля за „Риц“, за „Риц“… както и за всичко, което ми предстоеше.

Трябваше да насоча цялото си внимание към миналото. И се надявах това да е за последен път. Много ми се щеше да се надявам, че е така.

Дамата на стъпалата беше въплъщение на дружелюбната любезност.

Но всъщност тя беше британска. И изобщо не приличаше на френска.

„Неподвижната горна устна“, напълно в традициите на мъгливия Албион, бе разтеглена в нещо като усмивка. Нямаше никакво съмнение, че големината и степента на тази усмивка бяха програмирани още когато е била дете и то на рефлекторно ниво в някое недостъпно училище за девойки.

Носеше строг бежов костюм от туид, плътни бежови чорапи и хубави кафяви обувки с кръгли тъпи носове, разбира се, на ниски „спокойни“, както се изразяваха британците, токове.

— Радваме се да ви посрещнем, мадам Полонска. Аз се казвам Габриел и съм управител на този малък хотел. Надявам се, че ще го обикнете, както го обичаме ние.

— И аз мисля така. Толкова много съм чувала… за тези места.

— Благодаря ви, мадам. Приготвили сме стаята ви, но ако желаете, можете да си изберете друга.

— Много гости ли имате в момента?

— Тази сутрин вие сте единствената ни гостенка.

Тънките й вежди едва забележимо потрепнаха в знак на недоволство, но на мен това ми беше достатъчно, за да разбера, че тя е недоволна от случайното си признание и веднага побърза да поправи грешката си.

— Миналата нощ изпратихме последните гости. Бързаха да хванат първия полет от Париж, но още утре ще пристигнат няколко туристи, а след два дни тук ще е пълно с хора, защото в големия замък започва „Фестивал на светлината“. Може би сте чували за него?

— Нещо подобно на лазерното шоу на Жан-Мишел Жар, така ли?

— Точно така! Вълшебни картинки върху нощното небе на фона на музика от Ренесанса.

— Габи, не се опитвай да обясниш това с думи, невъзможно е. Те изобразяват в небето ту летящи птици, ту пламъци на пожар, ту кралски символи — лилии и саламандри. Женски глас пее за мечтата. Здравейте, скъпа… Добре дошла в нашия селски приют…

… Честно казано, вече си помислих, че това не беше онези жена.

Определено не беше онази, за която бе писал Антон. И дори изобщо не приличаше на нея.

Сега едва се сдържах да не възкликна нещо от сорта „Аха, ето ви и вас!“, „Значи ето каква сте била!“, „Толкова си приличате!“ И други такива… все в този дух.

Защото нямаше никакво съмнение, че втората жена, която се намеси в разговора, беше точно тя.

„Старицата с буйни коси“, според думите на Антон, беше дама на неопределена възраст, но с ярко изразена социална принадлежност или по-точно с демонстративно желание за социална принадлежност. Навремето. Отдавна. Преди тридесет и повече години.

Уудсток, Хайт, Сент Луи… Естествено, че тя беше оттам, дори и кракът й да не е стъпвал в онези райски селения.

Беше рожба на благополучни и благонадеждни буржоа, което се смяташе за дете на цветята. И на свободата.

Едно от онези момичета и момчета, които са се появили на ягодовите поляни от почтени домове, за да смутят за малко света и… след едно десетилетие да се върнат обратно към благополучното битие на предците си. Естествено, с изключение на онези, които са стигнали прекалено далеч във виртуалните дебри на измислените гори, заблудили са се и са останали там. Завинаги.

За щастие повечето от тях са се върнали.

Като тази жена с буйните коси.

Заживели са мирно и тихо под покрива на малко по-овехтели си бащини домове, обзавели са се с потомство и напълно са се лишили от устрема на романтичната свобода и свободната романтика.

Костюмът от туид беше символ на британското образование.

Двете трябваше да си разменят ролите.

Дамата в кафеникави тонове беше по-подходяща за ролята на майка.

А другата — онази със затлъстялото тяло и бузесто лице, която въпреки месата си беше доста подвижна, с буйната коса на ситни изкуствени къдрици, прибрани с черна кадифена диадема, увенчана с голяма пеперуда от блестящ шифон, колкото и да е странно можеше да мине за нейна дъщеря.

Или поне имаше вид на същество, което се подчинява, което е разглезено и което всеки момент е в състояние да изтърси някаква глупост.

Дори и сега тя успя да започне разговора от онзи деликатен момент — интересно защо ли? — който само преди няколко секунди дъщеря й подмина с доста напрежение.

— Извадихте страхотен късмет. Габи каза ли ви вече? Ще се наслаждавате на тукашните красоти в пълна самота. Като истинска господарка на замъка. Страхотно, нали?

— Прекрасно.

— Разбира се, че казах, мамо. Но, за съжаление, това няма да продължи дълго. Още утре… Забрави ли?

— Още утре ли? А пък аз си мислех, че имаме още сума време… О, господи!

Последното изобщо не беше казано заради това, че бе изпаднала в конфуз или че трябваше да прикрие неудобството.

Доколкото разбирах, майката не изпитваше никакво неудобство и изобщо не долови деликатния момент.

А имаше ли пиколо?

Може би всичко това се привиждаше само на мен и леката досада на жената с костюма от туид беше съвсем обяснима. Че кой управител е доволен, когато хотелът му е празен?

А сега майката се косеше заради огромната лъжа, в чийто център се бе озовала. В ръцете си държеше дебел градински маркуч. Очевидно, за да се запознае с мен, мадам бе прекъснала сутрешното поливане. И, естествено, от него продължаваше да тече тънка струйка вода.

И ето, че се образува локва. Обувките й бяха мокри. Както и краищата на необятната й пола с много волани от пъстър сатен и дантели.

Дъщерята поклати съкрушено глава. И в очите й проблесна известен укор. И нещо като извинение, адресирано към мен, от сорта на: нали разбирате какво става, когато родителите са на възраст…

— Трябва да се преоблечеш.

— Глупости. Ей сега ще изсъхне. Трябва да покажа стаята на гостенката и да я нахраня. Хващам се на бас, че горкичката е тръгнала толкова рано, че дори не е успяла да изпие една чаша кафе.

— Точно така, мадам. Но, разбира се, с удоволствие ще почакам…

— Нали ви казах, че това са глупости! Няма да чакате. Последвайте ме, скъпа. А през това време Габи ще оформи настаняването ви.

Габи не се впусна да спори. Взе паспорта ми, кредитната ми карта, застраховката ми и още два документа, подготвени от Майя, и се оттегли с уверена и тежка крачка.

Докато гледах след нея, си помислих, че това беше грешка.

Разбира се, грешката беше нейна.

Защото дори и мадам Габриел да не криеше нищо злонамерено и просто да смяташе, че няма нужда да разкрива всички тайни на своето заведение пред всеки срещнат, все пак очевидно не биваше да оставя приказливата си майка насаме с гостенката поне през първите минути на запознанството им.

Колкото до моите планове, може да се каже, че извадих късмет.

Само че се чудех с какво да започна.

Например дали двете дами знаеха какъв ми се падаше Антон?

Предполагах, че знаеха.

Естествено, никоя от тях нямаше да си позволи да зачекне тази тема. Но ако аз направех това в прилив на внезапно откровение, събудени спомени и дори обида… Старицата можеше веднага да се разприказва.

Вече влязохме вътре.

И аз… моментално можех да затворя очи, защото виждах…

„… голямата стая с тежка дъбова маса по средата. С масивни столове, тапицирани с овехтял плюш. С опушената камина. С истинско голямо огнище, в което навремето са въртели на шиш и са препичали тлъсти животни. Стената над него беше украсена с дърворезби.

Тук май че се хранеха и сега. Някъде наблизо беше кухнята, откъдето се носеше апетитна миризма на печено месо и дъхави подправки…“

Всичко беше точно така.

В това време веселата старица говореше без да спира. Напевната й непресекаема като малко изворче в тревата реч по някакъв изумителен начин побираше в себе си страшно много неща, ако не и всичко. Историята на замъците и постройките, скрити дълбоко под земята, нещастната Попея Сабина, мрачната кралица Катерина Медичи, която се оказа, че също почитала тези места, а сред тях — простичкото меню на селската закуска, която веднага могат да приготвят за мен.

Избрах си пресен гъши пастет, малко домашно масло, зелена салата, подправена с лимонов сок и посипана с кротони и, естествено, бутилка домашно червено вино. А след това — и кафе.

— Ще изпиете ли една чаша с мен?

— С огромно удоволствие.

Тя сервира чевръсто масата.

Не зная за готвачите, но тук със сигурност нямаше сервитьори или поне обикновени прислужнички.

Или те се появяваха само на обяд и на вечеря.

Но на мен ми беше все едно. Храната беше на масата и ето, че веселото „чин-чин“ вече ознаменува началото на нашето приятелство.

Моментът беше съвсем достоен за начало.

* * *

— Вероятно от туристическата агенция са ви казали, че аз съм тук, защото моят покоен мъж съвсем наскоро посети тези места…

— О, да… Горкичката. За щастие, на мен досега не ми се е наложило да облека вдовишки дрехи. Слава богу, Жак е жив и казват, че живее някъде в Лион… Ние не поддържаме отношения. По настояване на Габи. Но аз ви разбирам. Вие сте толкова млада. Обичахте ли го?

— Не много.

— О?!

— Пък и нали той не беше сам тук?

— Е, това все още не е повод за сериозен конфликт. Мъжете имат такава нагласа…

— Не придавах кой знае какво значение на това.

— Правилно, скъпа. Свободата е много по-ценна стока от оковите. По принцип и двете страни ги ценят. И дори може би те ги ценят повече от нас. Значи вие сте решили да повторите неговото пътуване, така ли?

— Да… Защото има една доста любопитна история. Покойният остави един пътепис.

— Боже мой, колко интересно! За нас ли е писал? Всъщност не се съмнявам. Щом е бил тук, няма как да ни е пропуснал.

— Не ви е пропуснал.

— Умирам от любопитство. Какво е мислил за нас? Какво впечатление сме му направили?

— Нали няма да се обидите, ако ви кажа, че сте му направили малко странно впечатление.

— В никакъв случай. Честно казано, очаквах нещо такова…

— Мамо! Остави госпожа Полонска да закуси на спокойствие! — Все пак туидената Габриел беше нащрек.

— Успокой се, скъпа, просто си говорим. Можеш ли да си представиш — господин Полонски е оставил пътепис, посветен на нашия дом.

— Много мило от негова страна. Ето вашата карта, мадам Полонска. Естествено, всичко е наред. Ето застраховката. Ето и ключовете от стаята. — Тежкият ключ от ковано желязо полегна с тих звън до чинията ми. Той беше череп, лят и може би се бе запазил от времената, когато в полумрака на тукашните спални си бяха доспивали именитите посетители или изобщо не си бяха доспивали, а се бяха отдавали на любов и коварство — бяха правили заговори, бяха изпадали в ревност и бяха забърквали отрови.

— Трябва да ви кажа, скъпа, че нашите гости не заключват вратите си, освен от вътрешната страна през нощта. За да се пазят от призраците… — Майката се разсмя високо и заразително.

— А тук има ли призраци?

— Че как иначе! На такова място! Едва ли щяхме да се уважаваме, ако нямаше…

— Моля те, престани. Може би мадам Полонска не споделя възторга на твоите фантазии. Разбира се, че няма никакви призраци. Единственото вярно нещо е, че нашите гости наистина не заключват стаите си. Всъщност ако вие сметнете за необходимо…

— И мосю Полонски ли не я заключваше?

— Извинете, какво казахте? А, да, мосю Полонски… Доколкото си спомням, не я заключваше.

— Доколкото си спомням, той не само не заключваше стаята си, но и не се заключваше от вътрешната страна, макар да не беше сам…

— Мамо!

— Престани, скъпа, вече обсъдихме този въпрос с госпожа Полонска и стигнахме до извода, че мислим еднакво.

— И въпреки това…

— Остави ме да довърша!

— Боя се, че точно това не бива да става!

— Но аз искам!

— Позволете ми все пак да изслушам майка ви.

— Да, разбира се, макар да не мисля, че тя ще ви каже нещо изумително.

— Може и да си права. Няма нищо особено… Просто исках да кажа, че мосю Полонски не само не се заключваше нощем, но дори обичаше да се разхожда из къщата. Може би за да търси призраци! — Тя отново се разсмя от сърце.

— И успя ли да намери?

— Това вече не зная. Понякога имаше странен вид.

— Мамо, какви глупости говориш! Предполагам, че мъжът ви… Тоест извинете, покойният ви мъж просто е страдал от безсъние. Спомням си, че дори ми поиска лекарство. Това е.

— Може и да си права, скъпа. Не ми се сърдете, мадам, понякога фантазията ми се развихря. Искате ли още кафе?

— Не, благодаря.

— А искате ли да си починете?

— С удоволствие бих поспала два часа.

— Няма проблеми. Тук никой няма да ви обезпокои.

Тя като че ли бързаше да се махне час по-скоро от масата и да ме отведе далеч от всевиждащите очи на Габриел.

Но го направи мълчешком.

Ручеят, който неуморно ромолеше в прохладното и леко намирисващо на прахоляк пространство, секна.

Но в момента не ми беше до ручея, защото Стълбището беше пред мен.

Виждах същото, което бе виждал Антон.

„Тясно вито стълбище без перила с грапави пясъчни на цвят стъпала. Същите като стените. Без каквато и да било мазилка и други модерни щуротии.

Свещите в кръгли стъклени купички бяха сложени върху самите стъпала. Живата плаха светлина се плъзгаше ниско по каменната повърхност и сякаш ме мамеше нагоре…“

А после следваше: „Понечих да тръгна. Но не успях!“

А аз успях веднага.

Стъпалата наистина не вдъхваха доверие. Бяха протрити и в същото време грапави. И бяха толкова стръмни, че от време на време беше трудно да налучкаш следващото тясно, прилепнало до стената стъпало без перила.

Стъпалата определено бяха опасни.

Ако тичаш по тях през глава. Като в същото време не си на себе си.

А иначе може би просто не бяха много удобни. И толкова.

В това време старицата не издържа на дългото мълчание.

— Тази стълба не е много удобна, но си има свой чар, не мислите ли? Като всичко от преди много векове. Освен това ние няма да се качваме високо, а само на втория етаж. Там стаята е готова.

— А горе какво има?

— Горе ли?

Дъхът ми спря.

Сега ли? Между другото? Мен? Посред бял ден?

Но ако тук изобщо трябваше да започне нещо, това беше точно сега.

И вероятно щеше да стане дума, че горе няма нищо, макар че спиралата определено продължаваше нагоре, защото виждах светлината в тясното й пространство…

— Горе има частни стаи.

Възстанових бавно дишането си.

Студеното разочарование изпълни душата ми.

— Частни ли? Искате да кажете — ваши?

— О, не. Ние не сме собственици на тази къща. Просто я пазим. И в същото време сме обслужващ персонал.

— А кои са собствениците?

— Собственичката. Тя не идва често тук. Всъщност това никога не се знае със сигурност.

Сърцето ми отново прескочи.

— Как така?

— Тя си има свой вход, свои ключове и свои навици. Никога не предупреждава никого предварително. Какво да се прави? В края на краищата тя е господарката тук, нали така?

— Разбира се. А как се казва?

— Мамо! Пак досаждаш на мадам Полонска с приказките си! — По някакъв начин бдителната Габриел се озова на втория етаж преди нас. — Последвайте ме, мадам. Вашата стая е в дъното на коридора.

Изоставих със съжаление пясъчното стълбище и приказливата старица, като все пак успях да забележа, че входът към третия етаж наистина беше препречен с тясна ивица избеляло кадифе.

„… кадифеното въже. Дебел… шнур, опънат напреко на стъпалата“ — бе отбелязал Антон.

Между другото, това звучеше съвсем точно.

— Това е вашата стая, мадам. Тя е една от най-изисканите в замъка. Това са били покоите на Катерина Медичи.

Стаята ме посрещна с гъст полумрак.

Причудливите витражи по тесните прозорци бяха направени от тъмни парчета стъкла предимно в червени и тъмновиолетови тонове. Вероятно дори и най-силното слънце едва успяваше да проникне тук.

Вътре имаше много черни предмети — огромното легло и спираловидните колони от черно дърво, които крепяха балдахина от тежко черно кадифе.

Имаше и тъмни широки кресла и тъмна резбована тоалетна масичка. А голямото старинно огледало проблясваше слабо в мрака.

Подът беше покрит със старинни керамични плочи. Естествено, те също бяха тъмни, матови и грапави. Сякаш хилядите крака на обитателите на тези покои по някакъв странен начин се бяха отпечатали в древната глина.

Тук някъде бяха и стъпките на Антон.

А сега бе настъпил мигът и моите стъпки да останат във вечността.

Във въздуха витаеше лек аромат на горчиви треви. Тази обител беше много подходяща за една кралица отровителка. И по този въпрос нямаше спор.

Но в момента аз изобщо не мислех за нея.

* * *

— Мадам Габриел!

— Да, мадам?

— Как се казва собственичката на този замък?

— Как е името й ли? Защо питате, мадам?

— Струва ми се, че се познаваме с нея.

— Едва ли. Всъщност ще ви го кажа. Тя се казва Вирджиния Саби.

— Вирджиния ли? Струва ми се, че това звучи почти като Виргиния.

— Може би. Последното е по-скоро на английски.

— Името не е ли френско?

— Вероятно не е. Това ли е всичко?

— Да, благодаря.

Не можех да повярвам.

Това беше почти невъзможно.

Но заспах моментално, веднага щом положих глава на възглавницата. Последното усещане, което запомних, беше приятното докосване на коприненото бельо върху кралското ложе — хладно, хлъзгаво и, естествено, черно.

Сънят не ме споходи веднага.

Именно сънят, а не безпаметството, в което, без да се замислям потънах веднага с главата надолу като в тъмните води на блато.

Сигурно бях лежала доста дълго в нежната кралска коприна, защото в стаята вече не цареше полумрак, а тъма.

Слабата, вероятно лунна светлина все пак проникваше през тъмните стъкла на витражите и по черното играеха едва различими тъмночервени и тъмно виолетови сенки.

Все още спях или по-точно едва се промъквах през лабиринтите на собственото си подсъзнание, опитвайки се да проникна в онзи сън, който ме дебнеше стаен в прохладното пространство на покоите на Катерина Медичи.

Но вече със сигурност знаех, че той ме чакаше и че беше обитаем.

Оказа се, че е точно така.

Отворих очи с ясното съзнание, че спя и видях контурите на човешко тяло, седнало в краката ми на крайчеца на леглото.

— Антон?

— Още ли искаш да го видиш?

Беше Вива.

— Не. Поне сега това е много по-различно, отколкото преди. Просто това щеше да е логично…

— Логиката е вашата религия.

— Май, че е така.

— Още ли не съжаляваш за това?

— Какъв смисъл има да съжалявам? Искам да променя нещата.

— Какво пък. Ти вече си се променила.

— А ти не си.

Това беше истина.

Сега, когато окончателно заспах, я виждах добре.

Тъмата на кралските покои не ми пречеше.

И Вива беше млада. Почти такава, каквато я видях за пръв път на третото или четвъртото денонощие след вълшебното си завръщане към живота.

Странно защо не се бе появявала преди при мен?

Никога не се бях замисляла за това, а сега това като че ли нямаше значение?

И все пак попитах:

— Защо не дойде при мен веднага? Като Георгий?

Бяха минали повече от двадесет години, но тя веднага разбра въпроса ми.

— Защото вече го имаше Антон.

— Веднага ли?

— Фактически още първата вечер, след като те зашиха.

— Обичаше ли го?

— Не, никога. Отначало го съжалявах, потисках болката си. Отмъщавах си на Георгий.

— Той изневеряваше ли ти?

— Колкото всички останали. Но аз не му отмъщавах за изневерите. А за товара. Защото той се изплаши. Макар и мислено. Разбираш ли? Изплаши се дълбоко в себе си и прехвърли цялата вина върху мен.

— Но той осъзнаваше това.

— Зная. И трябваше да изляза от този кръг. Да го разкъсам. Струваше ми се, че поредицата от обиди и оскърбления може да бъде пресечена само от още по-силно оскърбление. Клин клин избива. И Антон се появи тъкмо навреме.

— Винаги ли си знаела това?

— Знаела съм го подсъзнателно.

— А после какво стана?

— Когато той ме зарязали? Обзе ме ярост. Този хлапак, този храненик… това парче глина, изваяно от мен. Как посмя? Освен това аз знаех всичко за теб.

— Той ли ти каза?

— Не. Никога не би ми казал такова нещо. Беше много предпазлив. Разбрах го сама, досетих се от начина, по който се оформяха отношенията ви. А освен това анализирах контузиите ти. Това не беше чак толкова трудно. Антон извади късмет, че нямаше експертиза, а Георгий беше превъзбуден и не обърна внимание на дребните неща.

— Ти каза ли му?

— Да. Мислех си, че това е скрит коз за мен. А той се разсмя: „Кой ще се рови в това сега? Кой ще повярва? Тя при всички случаи ще каже каквото трябва. Дори и да я изтезават“.

— Защо е бил толкова сигурен в това?

— Ти би трябвало да знаеш по-добре. Да, аз бях обзета от ярост. Бях безсилна, както пишат в лошите романи. И си отидох с тази ярост. Нямаш представа колко трудно е това.

— Георгий каза, че накрая си викала само Антон.

— Не го виках, а го проклинах. А Георгий… Той също си получи заслуженото.

* * *

За миг изгубих нишката на разговора.

Понякога насън става така, сякаш се скъсва някаква брънка, веригата се разпада, а после се връщаш към онова, което се случва, и напипваш парченцето. А понякога започваш съвсем отначало.

И този път стана точно така.

Аз се върнах. Вива продължаваше да стои до мен.

Толкова много неща трябваше да обсъдим, да уточним и в края на краищата да разберем. Включително и най-важното — последното послание на Антон, тяхната среща и тайното проблясване на Стълбището.

Но се задейства още един неотменим закон на сънищата — пълната липса на логика.

Логиката е религията на реалността.

А сънищата са алогични.

И започнах от онова, на което като че ли изобщо не му беше дошло времето.

— Дан за ангелите. Знаеш ли какво е това?

— Разбира се. Струва ти се, че е същото, така ли?

— Точно така. С течение на годините нашите души също…

— Отдават част от себе си. Част от диханието си. Своята дан.

— И стават по-силни.

— Така е. Но не всички.

— Като коняка. Който, например, е ферментирал прекалено дълго и е станал горчив…

— И дори се е вкиснал, вмирисал се е и е станал отровен и смъртно опасен.

— Да не би проблемът да е в бъчвата?

— Включително и в нея. Но предимно е във винопроизводителя и в гроздето. А освен това, в околната среда слънцето, дъждовете, ветровете. И в самата дан, която се отделя.

— На кого принадлежи тя?

— Това не може да се каже със сигурност, момичето ми. По принцип, тя принадлежи и на двамата. И на единия, и на другия. Въпросът е на кого ще се хареса. А те са капризни. И придирчиви също като нашите винопроизводители.

— Вашите ли?

— Надявам се, че са наши.

— Благодаря.

— Чакай малко. Това не ми предстои чак толкова скоро. Би трябвало да ги кажа да си вървиш. И изобщо не биваше да идваш тук. Между другото, ти отново тръгна след него, а пък уж искаш да промениш всичко.

— Искам. Но сега няма да си ида. Струва ми се, че…

— Струва ти се… На теб изобщо твърде дълго много неща само ти се струваха. Но сега наистина не бива да си отиваш. Сега върви напред. Само че не се бой. Не се страхувай от нищо. Тогава може би…

— Какво може би?

— Вашите винопроизводители…

— Мислиш ли, че това може да се отмени? — отклоних се отново от същността, макар че най-важното вече се очертаваше…

— Онази дан за ангелите ли? Зависи какво имаш предвид. Едва ли можеш да отмениш безтелесното дихание на вечността.

— Тогава какво?

— Той ще разбере. Ако днес не се изплашиш.

И толкова.

Отидох си. Потънах в забрава.

А сънят секна пак така внезапно и изобщо не беше ясно как е дошъл.

Наоколо нямаше нищо, а до мен нямаше никого.

Самотата в прохладното пространство на кралските покои беше малко прашна и изпълнена със слабия аромат на горски треви.

Не се събудих изведнъж и веднага като от звънене на будилник и телефон, но нещо извън мен настоятелно ме изтръгна от съня.

И ми каза: събуди се!

Отворих очи.

Ама, че странно.

Беше красиво, малко страшно, но омагьосващо — в полумрака на спалнята палуваха отблясъците на рубинено червената и тъмно виолетовата светлина, сякаш някакво невидимо същество неизвестно защото даваше сигнали отдалеч и си играеше със светлината, създавайки знаци и символи, които бяха известни само на него.

Полежах около минута, наслаждавайки се на тайнственото видение малко обезкуражена, но не много изплашена.

И по-скоро заинтригувана.

Но след това си спомних, че на два пъти ме предупредиха за лазерното шоу „Фестивал на светлината“. Вярно, то май че не беше днес, а през идните дни. Но може би това беше репетиция.

Широко отвореният прозорец с витражите сложи всичко на мястото му.

Тайнствените рубинени отблясъци изчезнаха, лилавите светлини се стопиха и стана съвсем тъмно, но на другия край на местността, на около седемстотин метра по диагонал много добре се виждаше тържественият замък.

И увеселителният спектакъл се разиграваше точно там — десетки лазерни лъчи рисуваха сложни плетеници върху белите стени. Магическа синя светлина пронизваше черното небе.

Музика не се чуваше. Вероятно репетираха без нея, но според мен така дори беше по-добре.

Цареше тишина.

Щурците свиреха.

Беше нощ.

Часовникът ми показваше 23:45.

Какво пък, това беше най-подходящият момент да тръгна по пътя на скъпия Антон, по онзи път, който го е викал и в същото време го е плашел.

Трябваше да го измина, но не бях забравила, че най-важното бе да не се страхувам.

Както в приказката.

Това би могло да изглежда забавно, но аз наистина се чувствах зле.

Тежката врата на покоите се отвори веднага. Вероятно кървавата Катерина също е обичала да броди нощем. Имала е нужда от това заради враговете си, заради заговорниците и заради отровите. За да въздаде всекиму според делата. Нощем, разбира се, нощем. И то безшумно. Затова масивната врата беше толкова лека. А пантите й бяха смазани.

Разбира се, тесният коридор беше пуст, но не беше тъмен. Пътечката от свещи, поставени на пода, показваше пътя. Значи нощем тук украсяваха не само стълбището с гирлянди от жива светлина.

Причудливите сенки потрепваха по древните сводове…

Най-сетне стигнах до края на коридора, където беше блестящото стълбище. Просто този обикновен замък, предназначен само за почивка на ловците, беше съвсем малък.

А може би тъкмо обратното. Понякога вечността се шегува много странно. И центърът на вселената е само едно-единствено и затова незабележимо звено, което свързва световете?

Стълбището.

„С нас е Бог, с нас е силата на вярата!“ — казах си, разбира се, наум.

В гробовната тишина на спящия замък стъпих предпазливо на първото стъпало и… Не почувствах нищо, освен леката изненада, че кадифеното въже, което отделяше частната територия, вече го нямаше.

Всъщност това също беше обяснимо. Може би загадъчната собственичка Вирджиния Саби си беше дошла.

И как ли щях да изглеждам в очите й аз със среднощното си посещение: „Permettez-moi de me presenter, madame… Probablement, vouz etiez la maîtresse de mon mari.“^[1]

Но нямах път назад.

Изкачих второто стъпало, третото стъпало, четвъртото стъпало. И нищо не се променяше.

Странно, при Антон те бяха само седем. Значи това е била алегория? Нагоре водеха много повече стъпала.

На седмото стъпало сякаш ме шибнаха с камшик, макар че това беше само лек полъх на вятъра.

„Може би там горе… или долу се отвори някаква врата. Малкото пламъче едва забележимо потрепна. Сянката стремително се стрелна по стената. Сякаш някой се опитваше да ме надмине и тичаше нагоре. Нека си тича този смешен глупак. Аз вървях в обратната посока.“

Да, да, спомням си, че беше точно така и всичко това много приличаше на действителността.

Поех си дъх и бързо притичах през следващите седем стъпала, тъй като вече като че ли бях осмислила логиката на прогресията.

На четиринадесетото стъпало застинах.

„Пред мен със сигурност имаше отворена врата. Или прозорец. Долавях осезаема влажна прохлада. Пламъкът на свещта нервно потрепваше. Причудливата сянка се кривеше, пълзеше по стената, дразнеше ме и ме викаше. Напразно. Аз знаех пътя“.

Значи те са четиридесет и девет?

Ами по-нататък?

Не биваше да мисля и да се страхувам.

Зад мен, около мен и най-вече над мен в къщата продължаваше да цари тишина.

Изкачих следващите седем стъпала.

Вече дишах тежко.

И сърцето ми биеше тежко в гърдите. Всъщност така беше по-добре, защото, когато изпитваше мъртвешки страх, то застиваше.

„Духна вятър. Ободрителен. Свеж. Странно, но такива ветрове обикновено духат в небето. Свещта потрепваше изплашено, сянката танцуваше върху грапавата стена. Сгъстяваше се и образуваше силует. Като че ли той ми беше познат. Не биваше да се разсейвам! Трябваше да вървя.“

Нямаше никакъв силует.

Но аз също трябваше да вървя.

Стигнах до двадесет и осмото стъпало.

„Всичко внезапно стихна. Но стана още по-студено. Какво имаше долу — врата, която води към парка? Интересно. Свещта гореше равномерно. Сянката вече не танцуваше по стената. Това беше моята собствена сянка.“

Уж всичко беше точно така.

Но после…

Нещата се развиха другояче, съвсем другояче и сърцето ми вече не трептеше и не напираше да изхвръкне навън, разлюляно от неудържим ритъм.

То застина.

Защото зад мен или по-точно под мен, зад гърба си, чух нечии отчетливи предпазливи стъпки.

А горе, вместо ситните пръски на несъществуващия дъжд, за който бях напълно готова и дори разгорещената ми кожа почти го усещаше, ме облъхна внезапен порив на студен вятър.

И малките свещички угаснаха в ужас.

Стълбището потъна в мрак.

Изминаха няколко секунди. Очите ми винаги се адаптираха добре към тъмнината. „Ти си котка — казваше Антон, — определено принадлежиш към семейството на котките“.

Така или иначе със зрящите си котешки очи ясно видях в тъмата онова, което би трябвало да видя по-рано, преди последните седем стъпала.

Това беше един силует. Познат.

И, разбира се, това не беше Вива. Днес вече се видях с нея.

Това беше Антон.

— Ти ли си?

— Да, разбира се.

Най-неочаквано той хукна рязко напред.

Сянката се приближаваше към мен много бързо. Сянката настъпваше отдясно, сякаш искаше да ме притисне и размаже върху грапавата стена, а може би да ме сграбчи смъртоносно и да ме повлече някъде зад границата, разделяща двата свята. Зад онази съмнителна и незабележима граница, в която най-неочаквано, подчинявайки се на нечия странна фантазия, се бе превърнала грапавата древна стена в малкия стар замък.

Съзнанието ми реагира с ужас и с почти несъзнателен животински импулс — с желанието да се отместя и да отскоча колкото се може по-далеч встрани.

А там…

„Само не се бой, не се страхувай от нищо“ — достигнаха до мен някъде отдалеч думите на Вива.

Да не се страхувам, така ли?

Клекнах бавно на стъпалата, а съзнанието ми се замъгли, защото сянката надвисна съвсем близо до мен.

Но долу, зад мен някой оглушително изкрещя. Значи чуждите предпазливи стъпки в глухата тишина не ми се бяха счули.

— The step has more, Mr. Polonsky! I shoot!^[2] — извика гласът кой знае защо на английски.

Но аз забелязах всичко това малко по-късно.

Защото почти едновременно с крясъка зад гърба ми нещо силно проблесна.

Ослепителната светлина накара сянката да отскочи рязко назад и да вдигне ръце към лицето си…

Това беше достатъчно. Предателските стъпала на древното стълбище наистина бяха дяволски опасни.

Миг след това затворих очи и за щастие не видях нищо от онова, което се случи после. Само го чух.

Това беше отчаян вик, пулсиращ от ужас и ярост.

— Мръсница! — изкрещя Антон.

И не успя да каже нищо повече.

„… небето се отвори. Беше странно. И страшно“.

Това беше краят.

Знаех го.

— You started to remove what devil?! We have agreed — we’ll go silently. Simply to go!^[3] — Нечий глас отново крещеше отдолу на английски. Беше възмутен.

— Извинявай, но когато го видях… Не можех да не го заснема. Не можах да се сдържа, разбираш ли? Не се коси де, така му се пада. Добре ли си?

Направо да полудееш! Най-сетне той забеляза и мен.

— Добре съм. Дори повече от добре. Сега зная как трябва да се заснеме твоята дан за ангелите.

— Аз също.

Най-сетне той ме прегърна.

И аз май заплаках.

Масата за хранене, край която навремето бяха яли кралете ловци, сега много приличаше на канцеларско бюро.

Върху нея имаше страшно много книжа, снимки и някаква непозната, но сложна техника в куфарчета и без куфарчета.

Инспекторът беше типичен французин и дори нещо повече — типичен френски инспектор, който приличаше едновременно на Ален Делон и Жан-Пол Белмондо от някой много известен криминален филм, носеше широк светъл шлифер, безупречна риза и небрежно завързана ярка контешка вратовръзка. Говореше по телефона и в същото време ми даваше обяснения, без да вади цигарата от устата си:

— Общо взето, ние уважаваме „Salladin“. Целият свят уважава „Salladin“… — Разбира се, самият факт, че техният високопоставен служител беше тук в момента на произшествието и фактически провеждаше разследването, много опростява нещата. — Но, мадам — посочи той с широк жест затрупаната с книжа кралска маса, — всичко това тепърва трябва да се оформи. Да не говорим за това, че трябва да се преосмисли.

— Глупости. Най-много след петнадесет минути ще получа разрешението на ръководството си, а ти, приятелю, ще получиш копие от моя рапорт. И всичко моментално ще си отиде на мястото. И цялата тази камара ще придобие подреден и достоен вид и дори ще бъде сортирана в папки. — Сега вече разбирах защо моят мрачен шофьор говореше толкова странно на френски и толкова добре на руски. Той беше англичанин, който отдавна живееше в Русия. И, разбира се, не беше никакъв шофьор.

— А освен това ще бъде прошнуровано, прономеровано и дори подредено на полиците. — Това беше Фьодор. Въпреки че развихрилият се високопоставен служител на „Salladin“ едва не го цапардоса по муцуната, а френският му колега, който пристигна по-късно, без малко не му щракна белезниците, той беше в прекрасно настроение. И се опитваше да се шегува.

— Млъкни! Мрачната сянка на убийството по непредпазливост още виси над тъпата ти глава.

— Нали вече решихме, че това е нещастен случай?

— Ние решихме. Но това момче си има началство. А вашият дважди покоен съпруг може да има и покровители.

— Покойник с покровители? Това вече звучи интересно. А освен това кого са изпратили по непредпазливост на онзи свят?

— Добре де, стига с тази препирня.

— Освен това вие не говорите по същество. Да, старче, твоето началство сигурно ще прояви лоялност, аз ще получа рапорта и пъзелът ще се нареди. Но какво ще направят руснаците?

— Какво да направят руснаците?

— Наследниците на този тип. На предполагаемата жертва. Според тях, дали те ще се съгласят, че това е нещастен случай?

— Те стоят точно пред вас. Ще се съгласят.

— Sur mon Dieu! Казваха ми, че руските престъпници са по-свирепи от италианските, бразилските и китайските, взети заедно. Но в нашите затънтени места…

— Изобщо не са по-свирепи. Бих казал, че си имаме работа с криминална структура по типично европейски образец. Може би по северноамерикански. Но така или иначе, тя се основава на класически пазарни механизми. Макар че трябва да призная, че се характеризира и с известна руска специфика.

— Аха, значи трябва да признаеш, така ли?

— Трябва. Или по-точно, мога. Но изключително и само в психологически аспект.

— Само не ми говори за Достоевски.

— Защо да не ти говоря? Той е много подходящ.

— Тъй и не можах да го разбера.

— Сега ще го разбереш.

— Сигурно.

— И то из основи.

Изрекохме това почти в хор.

Двама руснаци и един британец го казаха почти едновременно на един смутен французин.

Телефонът в джоба на нашия британец иззвъня почти нечуто, но всички го чуха.

И зарязвайки приличието, всички напрегнато се заслушаха в кратките му реплики.

От този разговор зависеха много неща и изглежда те се решаваха в наша полза.

— Точно както си мислех. Ще получиш копието от рапорта утре сутринта.

— Ами ние?

— Вие няма да го получите. За вас няма разрешение.

— Тогава кажете за какво става дума.

— Или аз ще споделя съображенията си.

— Би било любопитно. Но много ми се спи.

— И съм гладен.

— Вижте какво, предлагам ви да направим компромис. Нали жандармите отведоха собственичките на това богоугодно заведение?

— Разбира се.

— Значи ще направим следното. Нали няма да нарушим кой знае колко френското законодателство, ако проникнем в кухнята и хапнем нещо леко за вечеря?

— Ще го нарушите съвсем малко. Но аз съм готов да не забележа това.

— Прекрасно. Ще приготвя вечеря. Етиен ще си затвори очите. А вие… Между другото, как се казвате?

— Алекс.

— Алекс, разкажете накратко съдържанието на рапорта си.

— Ами мистър Самойлов? И той ли ще вечеря на вересия?

— Аз ще те заснема. Ще те увековеча за историята.

— Точно това не бива да правиш. Категорично.

— Добре. Тогава няма да те заснема.

— И ще ми дадеш лентата, на която вече снима.

— Става.

— Съгласен съм.

Колкото и да е странно, приготвих хубава вечеря.

— Всичко това започна не чак толкова отдавна, преди около пет години. Мадам реши да действа самостоятелно. Отношенията й с покойния… Извинете, но ще ми се наложи да кажа не много приятни неща за вас.

— Не се притеснявайте.

— Отношенията й с покойния ставаха все по-зле, нещата определено вървяха към развод, към подялба на имуществото, а може би и към нещо по-лошо. Господин Полонски беше известен с лошия си характер и… нека се изразим така: с навика си да решава проблемите радикално. Казано накратко, мадам реши да се презастрахова. И може би да нанесе превантивен удар. Не зная. Но тя купи лиценз за разработването на диамантени находища в някаква африканска страна със собствени пари. Сделката се провали. Режимът в страната се смени, парите изчезнаха и мадам остана насаме с разярения си съпруг. Но по това време на него вече не му беше до нея, защото бизнесът му вървеше изключително зле и проблемите го връхлитаха като лавина. Трябва да отбележа, че господин Полонски умееше да си печели врагове. И да губи приятели. В крайна сметка ситуацията стигна до задънена улица. Вариантите за решаването й не бяха чак толкова много. Един от тях, например, беше куршум в челото. Без значение дали става дума за самоубийство или за отмъщение на разгневените кредитори. Или за арест, следствие и неизбежен затвор. Или за бягство от страната, скитане из целия свят под вечно насочения мерник на снайпера и то фактически без никакви средства за съществуване. Тоест всъщност той нямаше никакви варианти. Но откри един. Доста необикновен, макар че ако се замисли човек, не беше чак толкова изключителен. Да умре като след това моментално възкръсне, но вече като съвсем нов човек.

— Тоест вместо себе си да убие…

— Точно така.

— Артур Павлович Караваев…

— И да, и не. Тази история е съвсем тъмна, обилно поръсена с хероин или някаква друга дяволска дрога — нямам представа? Казано накратко, с наркотици. Братът на новата любовница на Антон Василиевич беше наркоман. Заклет. От онези, които обществото на практика е отписало и които се скитат безцелно по градове и села. И в крайна сметка изчезват някъде. Разбира се, никой никога не ги търси. А пък за нещастие този най-ненадейно се появил и се лепнал за тях и то с чужди документи. Навремето Артур Караваев бил негов приятел и също бил заклет наркоман без близки и роднини. И умрял незабелязано от свръхдоза. Както си е в реда на нещата. Ще попитате защо на нашето братче му е трябвал чужд паспорт? Дали просто ей така в пристъп на наркоманска лудост или е имал сериозна причина да се укрива? Вече никой няма да разбере това. Пък и каква полза, ако разбере? Но бездомният наркоман и то с чуждо име се оказал много подходящ за мистър Полонски. Предполагам, че самата идея за подмяната се е родила у него веднага след запознанството му с нещастника.

— Ами сестра му?

— Какво сестра му?

— Знаела ли е всичко това? И ако е знаела, съгласила ли се е?

— Сестра му… Господин Самойлов, отправете този въпрос към госпожа Полонска и тя ще ви отговори на него по-добре от мен. За съгласието, което господин Полонски умеел да изтръгва.

— Въпросът отпада.

— Е, както искате. Общо взето, планът бил прост и почти гениален.

— Не почти. А направо гениален.

— Наистина. И всичко се реализирало. Братът наркоман благополучно потънал в морските дълбини. Предполагам, че не се интересувате особено от начина, по който е станало това. Разбира се, всичко било подсигурено технически. А след това — юридически. В смисъл, че останките на нещастното братче Иванушка били обявени за останки на стария вълк — сиреч, на господин Полонски и благополучно погребани.

— Да, следите са били заличени, няма две мнения по въпроса.

— И, забележете, всички — кредиторите, отмъстителите, враговете, наемните убийци — абсолютно всички останали от едната страна на пепелището заедно с мадам, която трябвало да сърба изстиналата каша.

— Тя все още беше гореща.

— Предполагам, че е била. Колкото до другата страна на пепелището… Все пак той запазил един-двама души. Новата си любовница. Извинете, мадам. Тя била първият човек. Ясно е, че просто вече не можел да мине без нея, защото тя била сестра на убития. Но си запазил и още едно доверено лице…

— Пилето ли?

— Да. Господин Птица. Между другото, той пръв изтичал на мястото на трагедията, ридал с цяло гърло над обезобразеното тяло и, разбира се, контактувал с брата на неутешимата му възлюбена. И изобщо предполагам, че господин Полонски е искал да има свой човек сред останките на собствената си империя. Поне в качеството на наблюдател.

— Ами Майя?

— Who is Maya?

— Туроператорът.

— Не, туроператорът Майя е била привлечена малко по-късно, когато се появила необходимост от нея. А по онова време на другия бряг останали само трима. Както в нашата древна песен. Трима странници без пукнат грош. И сигурната блага вест.

— За диамантения договор ли?

— Да, госпожа Полонска, за вашия диамантен договор. Поредното правителство тепърва се канело да дойде на власт, подкрепено от редица международни организации, но най-важното било, че вече обявило, че признава всички ангажименти на вашия полковник. Всъщност това било едно от условията, защото не само вие сте била инвеститор на трагично загиналия лидер. И дори бих казал, че вие изобщо не сте била на първо място сред инвеститорите. Естествено, на този етап информацията се носела единствено във вид на слухове и хипотетични предположения. Но тя вече съществувала. Честно казано, аз през цялото време очаквах и много се надявах, че ще се досетите за това. Че нещо ще ви осени. Че ще вденете, както се изразяват някои руснаци. Защото благата вест, адресирана лично до вас, се въртеше наоколо, във въздуха. И, между другото, това беше заслужено. И вие говорехте за този договор, спомнихте си за него, отговаряхте на някакви въпроси, дори спорихте с господин Птица, но нито веднъж — знаеш ли какво, Фьодор, завързал си отношения с много тъпа жена — нито веднъж не се замислихте сериозно за това.

— Но аз разчитах на Птицата… Отначало го помолих. Той изясняваше нещо…

— И го изясни. И дори почти не ви излъга, когато ви описа ситуацията. Хипотетично. Онази, която вече се оформяше в действителност. Казано накратко, ситуацията със съживения договор радикално се променяше. Но господин Полонски вече не можеше да промени абсолютно нищо по отношение на статута си. Получаваше се пълна колизия! Де-юре той беше мъртъв, а вие бяхте единствената му наследница, което означаваше, че след няколко дни, добре, нека да е след месец или два, вие щяхте да сте единствената законна собственичка на лицензията, чиято цена в момента е астрономична. Трябва ли да споменавам, че Антон Василиевич не можеше да се примири с такъв обрат на нещата.

— Категорично.

— Стоп! — Това каза Фьодор. До този момент той слушаше мълчешком. И се мръщеше, което вече сериозно ме тревожеше. — Дотук всичко беше ясно като в учебник по нова история, по най-нова история, посветена на много новите руснаци. А сега всичко отива по дяволите. В светлината на чутото до този момент най-логично беше той благополучно да изпрати наследницата на онзи свят, като припише това на кредиторите, на враговете, на отмъстителите, на депресията или в крайна сметка на автомобилна катастрофа. Никой нямаше да се зарови да изяснява истината.

— Струва ми се, че разбирам за какво става дума. Тук започва Достоевски.

— Ти си гений, Етиен. Тук започва Достоевски.

— Или по-точно Антон Василиевич Полонски в целия му блясък. Той не можеше да я изпрати просто ей така на онзи свят с помощта на килър или на автомобилна катастрофа. Пък и не му се щеше.

— Разбирам, нали е бил голям майстор на мистификациите. Той наистина си спомняше какво си бяхме говорили през тази нощ.

— И страстен техен поклонник.

— Но тези усложнения…

— Няма никакви кой знае какви усложнения. За романа ли питате? За повестта, притчата или каквото е там… Няма да се учудя, ако той наистина е написал това тук. Настроението му е било… налага ли се да обяснявам какво? Всичко е пронизано от мрачна готика и вероятно е написано тук.

— Както и тукашният антураж.

— Точно така. Между другото, Етиен, кога е купил този замък?

— Преди пет години.

— И тогава ли е наел двете дами?

— С което си спечелил пламенната им любов. И преданост. Вярно, аз мисля, че това се нарича другояче. Дъщерята била обвинена за огромно разхищение в друг малък пансион. Предстоял й съд. Той погасил дълговете й. И й дал работа. И то много по-спокойна, защото тук никога не е имало хотел. Това бил просто един малък частен замък…

— … в който той имал намерение понякога да се отбива. Или да настанява нужните хора.

— Това е напълно в стила на Антон.

— И в крайна сметка той решил да го използва точно в свой стил.

— Ами издателството?

— Купил го преди около седем години. На принципа нека го имам за всеки случай. То било управлявано лично от господин Птица.

— И това е в стила му. Имаше един период, в който Антон правеше такива придобивки.

— И както виждаме, то му свършило работа. Общо взето, нямаше кой знае какви усложнения. По-скоро това беше любимата му игра. Нещо като конструктор. Два-три стари детайла под ръка, хитро инженерно решение и капанът е готов. Извинете ме още веднъж, мадам.

— Извинен сте. Вярно, аз кой знае защо си представям друга картина. Риболовни такъми. Две-три здрави кукички, любимата стръв, която винаги е готова. И край. Но да оставим сравненията. А каква е ролята на Майя?

— Да, Майя. Той наистина я въвлече, когато се появи необходимост. И тя веднага се озова на призива му. Мисля, че го е направила с радост.

— Но защо?! Нали Антон веднъж я изхвърли на улицата, без да има никаква вина и без дори да изслуша обясненията й. Просто я изрита като мръсно коте.

— А вие какво направихте? Не се намесихте, нали? А, между другото, тя ви слушаше за всичко и ви вярваше. Предателството на чуждия човек няма значение! Но когато ви предава близък човек, на когото сте имали доверие, нещата са съвсем различни. Особено когато веднъж ви е подал ръка. Такива обиди са много по-болезнени. И отмъщението е още по-сладко. Не смятате ли?

— Не съм се замисляла.

— А би трябвало.

— Може би. Само че, чакайте малко. Аз я избрах сама. Случайно. Можете да не се съмнявате в това.

— Не се съмнявам. Понякога случайностите също действат в рамките на разработената схема. Но можете да сте сигурна, че ако това не беше станало случайно, те щяха да намерят хиляди начини незабележимо да ви наведат на идеята да се възползвате точно от нейните услуги.

— Да, сигурно.

— Чакайте малко, всичко това е Достоевски. Но аз имам въпрос, свързан с — как го нарекохте, Алекс? — пазарния механизъм.

— Кажете, Етиен.

— Той как щеше да получи наследствени права? Имам предвид покойника?!

— Много просто. Предполагам, че скоро ще открием завещание в полза на младата лейди, което наистина ще е написано малко преди смъртта му или ще е подготвено със задна дата. Но така или иначе, негова наследница, както и на покойната мадам Полонска — тъй като съпрузите нямат други наследници — щеше да е тя. Любовницата му. Ясно ли ви е?

— Като бял ден.

— Не е ясно друго. Може би последното.

— Слушам ви, мадам?

— „Salladin“.

— „Salladin“ ли?

— От колко време следите ситуацията?

— От около пет години.

— От момента, когато подписах диамантения договор, така ли?

— Може да се каже и така. Естествено, историята с „гибелта“ на господин Полонски ни принуди да удвоим вниманието си. А освен това получихме новини и от Африка. И цялата по-нататъшна мистификация… Стана ясно, че животът ви виси на косъм.

— Ами Гена?

— Той отдавна ни сътрудничи.

— Сътрудничи ли ви или работи за вас?

— Без коментар.

— Ясно. И полицаите на кръстовището…

— Разбира се, ние подготвяхме операцията.

— Ами този тип? — посочих предпазливо с глава към Фьодор.

— О! Този тип без малко не обърка всичките ни карти. Той изхвърча от хотела като попарен почти веднага след вас. Хвана такси и обеща на шофьора толкова много пари, че онзи имаше всички основания не само да ви догони, но дори да пристигне в замъка много преди вас. Наложи се да го успокояваме. Но се оказа, че това не е проста работа. Освен това той ни допадна. Общо взето, решихме да минем с по-малко кръв и се разбрахме да действаме заедно. Получихме честната му дума…

— … която аз наруших.

— Да. И това костваше живота на господин Полонски. За пореден и надявам се за последен път.

— Той ви обеща да не снима, така ли?

— И то със светкавица. И изобщо по никакъв начин да не издава присъствието си.

— Не издържах. Кадърът беше страхотен… Извинете.

— Не разбирам за какво говорите, господа. И дами. Господин Полонски се подхлъзна на стълбите в собствения си замък. Нали вече стигнахме до това общо заключение? И нашите експерти го потвърждават.

— Разбира се.

— И още нещо, Алекс, твоят рапорт… е безумно интересен, но се боя, че…

— Вече разбрах. Не се вписва особено в логиката на твоята версия.

— Точно така.

— Тогава ето какво ще направим…

Те се впуснаха в много дълъг и изключително професионален разговор, от който не разбрах абсолютно нищо.

И изобщо не ми беше интересен.

Тук и сега се решаваше нещо съвсем друго.

Най-важното.

Всъщност както ми беше обещано в началото.

Съдбата не ме излъга и предчувствията ми се сбъднаха.

— Е, мисля, че вече е време.

Фьодор говореше съвсем тихо, но разбира се аз го чух.

И в гърлото ми се надигна гореща горчива буца.

И мъка. Вече знаех каква щеше да е тя — безкрайна и безпросветна.

Всичко се реши съвсем справедливо.

Затова просто не бях заслужила нищо друго.

Всичко беше правилно.

— Тръгваш ли?

— Тръгвам, разбира се. Но нали и ти няма да останеш тук.

— Кой е казал такова нещо?

— Аз. И ти. Някой май че се канеше да заснеме онази дан за ангелите. Някой твърдеше, че знае как трябва да направи това.

— Аз! Аз зная! Разбираш ли, аз осъзнах… Нашите души и изобщо душите на хората с течение на възрастта също дават своята дан… Което означава, че трябва да се снимат хората… Разбираш ли?!

— Шшт… Ти наистина си лекомислена жена. Да осъзнаеш такова нещо… И да не разбереш, че това е много дълга история. Че това е огромна работа. За цял живот. Ставай! Тръгваме! Всъщност не ни остава много време…

Ноември 2002 — юни 2003

Остров Kudahuraa (Индийски океан)

село Николина планина

Бележки

[1] Позволете ми да се представя, мадам… Може би вие сте била любовница на моя мъж. (фр.) — Б.пр. ↑

[2] Не мърдайте, мистър Полонски! Ще стрелям! — Б.пр. ↑

[3] Защо започна да снимаш?! Нали се разбрахме, че ще вървиш тихо. Просто трябваше да вървиш! — Б.пр. ↑

Край

Марина Юденич Дан за ангели (30)

Метаданни

Данни

Дан за ангели

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета частДан за ангелите

Марина Юденич
Дан за ангели (30)

Трета част
Дан за ангелите