Марина Юденич
Дан за ангели (4)

1980

В действителност принцът се оказа същият провинциален абитуриент, каквато бях и аз, само че със стаж. Вече една година се мотаеше из Москва, тъй като бе останал извън борда на юридическия факултет.

В онези години амбициозните абитуриенти от провинцията по принцип бяха започнали да покоряват столичните върхове от най-недостъпните места. Всесъюзния държавен институт по кинематография, Московския държавен институт за международни отношения, Московския държавен университет и тъй нататък…

Най-вече и предимно заради задръстената си провинциална наивност.

А след това, едва стъпила на палубата на въжделения лайнер, който според тях водеше право към мъгливите брегове на световното признание или в краен случай на славата на родна земя, храбрата местна хлебарка моментално се озоваваше зад борда. Изхвърлена от лекичкия шут на първия матрос от изпитната комисия. Тогава, след като погълнеше доста от мътната солена и не много чиста вода край кея, провинциалистът окончателно откачаше и продължаваше отчаяно да се катери по същата недосегаема палуба. И, разбира се, отново падаше и потъваше с главата надолу в мътните крайбрежни води.

Понякога се удавяше. Но понякога изплуваше на повърхността. И отново се катереше, и отново падаше.

Макар понякога в тълпата млади първокурсници да се мяркаха пощурели от щастие тридесетгодишни чичковци и лелки.

А още по-често се случваше да поумнее бързо и кротичко да се покатери на борда на някое скапано корабче, което вечно страдаше от хронична липса на екипаж, но за сметка на това кръжеше в столичните води.

Естествено, имаше и още няколко варианта.

Тунели и тунелчета от сорта на задочни и вечерни обучения, подготвителни курсове в съчетание със задължителното каторжно блъскане край конвейерите на московските заводи и други обекти за ударен социалистически труд, където московчани не отиваха дори срещу кюлчета злато. Казано накратко, неудачниците получаваха общежитие, в паспорта им удряха печат за временно московско жителство, а на челото им се лепваше незаличимото клеймо на временно пребиваващ.

Трябва ли да споменавам, че всички тези гадости изобщо не отиваха на чистокръвния принц… И той не мислеше за нищо такова.

След като бе цопнал във водата, той бързо бе изплувал на повърхността, беше се изкачил чевръсто на кея, бе изтръскал гнусливо капките мръсна вода, беше оправил дрехите си и, без да се озърта настрани, се бе шмугнал из закътаните местенца на пристанището.

А пък там…

Там принцът бързо бе открил хора, които му бяха изумително близки по дух: пристанищни безделници, нещастни пияници, самоуверени нехранимайковци, авантюристи и откровени главорези. По-нататък, както се полага, винаги следваха продажните жени, евтиното вино и бързите мръсни пари, които изчезваха точно толкова бързо, колкото се появяваха. И принцът бе станал разбойник. И дори не разбойник, а скитник. Но скитник, който мисли и който има мироглед.

Всъщност за мислите му ще стане дума малко по-нататък.

Но историята за това как Антон се бе появил в Москва и как бе живял в столицата цяла година се оформи в съзнанието ми някак странно.

Кой знае защо в нея звучеше някакъв ясен морски мотив.

Само че Москва изобщо не беше пристанищен град.

Отговорът дойде бързо — моето щастие почти не се разделяше с китарата и от всички прекрасни песни най-много обичаше една.

В нея се пееше за един град, който се казваше Москва, за една уличка, за една много тясна уличка, за една малка стаичка, която приличала на бъчвичка, и за една жена с герданче между ключиците.

По-нататък следваше нещо морско. Макар изобщо да не ставаше дума за морето.

„Кралете я прокудиха от трона,

отведоха я кораби далеч.

Остана на брега бездомна

една лъжа — любовницата вечна…“

Казано накратко, Антоша пееше за тази истинска жена много проникновено, а на мен, глупачката, ми се струваше, че пее за мен.

Струваше ми се, че наистина беше така.

Защото имах „тънка бронзова ръка“, а също така имах и „тъмни печални зеници“. Определено ги имах. И се чудех кой ли ме е сътворил такава и ме е обрекъл на всичко това — Бог или вечният му опонент? И, естествено, много ми се щеше по този начин за мен да мечтаят Пушкин или Блок, но най-вероятно това подхождаше на деветнадесетгодишното момче Антоша.

И той мечтаеше.

Но не за мен, а изобщо…

След като сутрин изпиеше две таблетки ноксирон с бутилка евтин портвайн.

Наистина мечтаеше.

Ту ми се кълнеше в любов. В метрото, в прехода между две станции, във водовъртежа на тълпата. Най-неочаквано падаше на колене и дълго ме гледаше в очите, без да забелязва нищо наоколо.

Ту побесняваше без повод и в същия преход или на спирката можеше да ме удари, не болезнено, но много оскърбително, замахвайки с цяла ръка.

Веднъж от удара му очилата ми със скъпи френски рамки, които Тоша ми беше купил от един спекулант на улица „Столешникова пресечка“, изхвърчаха.

Майната им на рамките, но по-лошото бе, че без тях почти веднага ослепях. По това време късогледството ми беше доста силно — минус два диоптъра и на двете очи. Контактните лещи, операциите с лазер — всичко това дойде по-късно, много по-късно.

А тогава хората на спирката изплашено отскочиха встрани, защото физиономията на любимия ми беше свирепа. Аз безпомощно шарех с ръка в пространството, опитвайки се да задържа съкровището си.

Бях натрупала горчив опит от внезапните раздели.

Щастието можеше да изчезне внезапно, отблъсквайки ме грубо насред улицата или пошепвайки нежно в ухото ми: „Постой малко в градинката. Имам една бърза среща“, и да изчезне в тълпата до късно през нощта.

Имаше един случай, когато седях на пейката в Централния парк за отдих и култура от девет сутринта до единадесет вечерта.

Първо, защото вярвах, че той все някога ще дойде.

Второ, защото нямах къде да отида. Още не разполагахме с мръсната квартира в „Орехово — Кокосово“, спяхме у приятелите и приятелките на Тоша, в общежитията, а понякога и във входовете, в асансьорите и по пейките на гарата.

Незабравимото чакане свърши с това, че ме прибраха в милицията, където моментално, сякаш бе чакал точно този момент, моят мил се появи с един приятел московчанин. Приятелят му размахваше паспорт с печат за жителство, Антон крещеше, че „тези хора не са чели Шекспир“, а аз плачех, защото най-ненадейно ме бяха сравнили с Жулиета.

Всичко свърши добре — пуснаха ни и дори май че ни се извиниха.

Казано накратко, в метрото тъгувах не само за изгубените си очила, които бяха своеобразна, тъй да се каже, специална моя гордост.

И не толкова се страхувах, че куп хора станаха свидетели на унижението ми.

Най-важното беше да задържа Антон, да се вкопча с последни сили в мускулестата му ръка, да стисна зъби и, колкото и да се опитва да ме отблъсне, колкото и да ме удря, да не го пусна нито на крачка. Да не му позволя да се изгуби в тълпата и да изчезне. Може би завинаги.

Между другото, това беше вечният ми кошмар, който живееше в душата ми непрекъснато — насън и наяве. Той си тръгва завинаги, а аз оставам. Сама. В чуждия груб град. Без пари. Без приятели. Без жилище. И най-вече — без него. Значи животът свършва.

И аз се вкопчвах.

Ала в метрото Антон се успокои изумително бързо.

Някаква милозлива жена продължаваше да го увещава и да го държи за ръката, като за всеки случай ме прикриваше с огромното си пълно тяло, но той вече бе взел решението си.

Метаморфозата стана пред очите на изумената публика и разпасаният простак светкавично се превърна в безразсъдно храбър рицар.

Тоша отстрани лекичко добрата жена и скочи на релсите.

Тълпата ахна в предчувствие на най-страшното. Премести се плътно до ръба на платформата с надеждата да види предстоящия кошмар във всичките му кървави подробности. Очевидно всички очакваха миризмата на изгорена плът и овъглено тяло. Освен това влакчето всеки момент трябваше да се появи от тунела. Разбира се, за да довърши трагедията.

Ала не се случи нищо ужасно.

Само се разнесе страшен вой и звън наоколо, а към платформата, разблъсквайки хората, хукнаха милиционери и жени с униформени фуражки и сатенени престилки.

Измъкнаха Тоша горе, извиха му ръцете назад и го повлякоха нанякъде, а аз, ридаейки, си пробивах път подире им.

Незряща, но щастлива.

В поделението на милицията той ми даде с усмивка очилата: „Прогледни, четириоко момиче!“

Милиционерите се умилиха.

Всички някак отведнъж забравиха за плесницата, но за сметка на това разбраха, че момчето е рискувало живота си заради очилата на кьоравото момиче.

И всичко отново свърши благополучно. Пуснаха ни, без дори да ни поискат документите.

Ей така си живеехме.