Марина Юденич
Дан за ангели (3)

2002

Първият въпрос, който ми зададоха сутринта, ме вкара в задънена улица.

— Смятате ли да ходите в офиса? — На прага на столовата, без да чука, се бе появил началникът на службата за сигурност.

Формално тя беше наша — на мен и на Антон.

Но на практика той се подчиняваше единствено и само на Антон и най-вероятно доскоро ме възприемаше просто като един от одушевените предмети в обкръжението на шефа си. Може би доста скъп и изискващ много старателно охраняване предмет. Или тъкмо обратното — предмет, който отдавна му беше писнал. И затова не беше чак толкова ценен. И нямаше да е кой знае какъв проблем, ако по някаква причина внезапно излезеше от строя. При всички случаи този предмет имаше замяна и тя се намираше в постоянна бойна готовност. Ако не друг, то началникът на личната му охрана знаеше това със сигурност. Впрочем, аз също го знаех.

Но сега ситуацията радикално се промени.

Любимият му шеф — от свои източници знаех, че главният охранител беше искрено привързан към Антон — в известен смисъл също се бе превърнал в предмет. И беше изчезнал от повърхността на земята.

А пък охранителят беше останал.

И както да въртеше и да го сучеше — а те вероятно бяха въртели и сукали и така, и иначе — сега трябваше да работи за мен. За бившия предмет.

Всъщност той имаше избор.

Но не подаде молба за напускане.

За сметка на това аз му зададох неочакван въпрос.

Наложи ми се да изоставя кафето, на чиято първа чаша се наслаждавах в тишина и спокойствие. Едно отдавна забравено чувство.

— Не ви ли предадоха нареждането ми?

Въпросът прозвуча неочаквано. Дори и за мен.

Оказа се, че мога да повтарям абсолютно точно интонациите на Антон, които всъщност не можех да понасям. Извинете за глупавия каламбур. Не можех да ги понасям, но преди.

И изобщо не ми се бе сторило, че ги повтарям, защото началникът на службата за сигурност също ги чу. И нещастникът дори потръпна.

Нали вече ви казах, че между тях се бе случила някаква трогателна история, в която Антон бе направил много голяма услуга на охранителя, спасявайки го с цялото могъщество на огромните си възможности или от затвора, или от нещо по-лошо. Казано накратко, той беше сигурен в предаността на главния си телохранител и дори обичаше да се хвали с нея. Най-вероятно това сгряваше душата му.

Но мен изобщо не ме грееше. Затова не виждах причина да говоря другояче.

И не смекчих тона.

— Предадоха ми, но…

— Какво „но“? — Определено бях овладяла интонациите на Антон.

Дори не интонациите, а начините на общуване, които прилагаше. Любимият му бе да прекъсва човека и да не му позволява да довърши изречението си, дори когато е ясно, че има какво да му каже. Понеже знаеше, че това страшно потиска съзнанието. Особено ако съзнанието не е свикнало с такъв начин на общуване.

А охранителят със сигурност не беше свикнал.

Тоша се бе сближил с този задължен и най-вече готов, ако се случи нещо, да го прикрие с гърдите си човек. Водеше го със себе си в сауната и на корта, ако нямаше под ръка достоен партньор. В колата си позволяваше да си бъбри приятелски с него.

И изведнъж го треснаха по главата.

Може би не бях права.

Само че тази грамада от мускули с волева брадичка и мощна челюст нямаше да ме прикрие с тялото си. И това беше сигурно.

А освен това заговорих с тази нотка случайно, което означаваше, че почти със сигурност това беше правилно.

— Само исках да уточня дали да подготвя кортежа?

— А вие как мислите?

— Не зная. Затова питам.

Май че се засегнахме.

Нищо, миличък, свиквай.

Всъщност решението да тръгна с кортеж, повтаряйки с точност маниера на покойния си съпруг, взех току-що, забелязвайки притеснението на охранителя.

— Не разбирам въпроса ви. Или вие смятате, че ще ръководя компанията от тук?

От вилата, където вашият скъп шеф ме залости със средновековното йезуитство на сатрап.

„Защо трябва да стоиш в града? Там има задръствания, мръсотия, смог. Дрехите и без това си ги купуваме от чужбина. Пък и къде ще ги обличаш тези дрехи? Трети път преустройваме дрешника и пак е тесен. А къде другаде ходиш, освен в козметичния салон? Но, доколкото зная, там се разхождате неглиже…

Ами на изложба? Зарежи тая работа. На една кралица не й отива да се блъска в тълпата гладни откачалки, които се представят за ъндърграунд. Кого от творците иска да види ваша светлост? Честна дума, предпочитам да го докарам тук с целия му багаж, защото така ще ни е по-спокойно.

Ами на театър?…“

И тъй нататък…

Но, естествено, тази претенция вече изобщо не можеше да бъде адресирана към началника на охраната. Пък и сега това изобщо не беше претенция. А по-скоро спомен.

Той мълчеше и най-вероятно в него бушуваше буря от неприятелски чувства.

Но не си отиваше.

Май че имаше още нещо.

— Слушам. Кафето ми изстива.

— Извинете. Следователят от прокуратурата се интересува кога можете да му отделите време?

— Защо? Нали вече разговаряхме.

— Имало още някакви формалности.

— Формалности ли? Да не би да се съмняват, че това е нещастен случай?

— Не се съмняват.

— А вие?

— Какво значение има?

— Така ли? Доколкото зная, вие отговаряхте за сигурността на Антон Василиевич. А сега отговаряте за моята. Значи вече не отговаряте, така ли?

— Да напусна ли?

— Ще си помисля.

За миг той застина, но това беше достатъчно, за да разбера колко смутен и дори притеснен е нашият, или по-скоро моят, главен охранител.

По принцип той бе готов за такъв обрат на събитията, но дълбоко в душата си все пак се надяваше на някакво чудо.

Точно на чудо.

Че любимият му шеф изведнъж ще се върне жив и невредим, сякаш изобщо не е тупнал като камък от височината на птичи полет, омотавайки се във въжетата на парашута. Като на това отгоре в последната отсечка на стремителното си падане се бе врязал в близките скали и се бе размазал. След което, вероятно за да няма никакъв шанс, бе пльоснал в бездната на студеното северно море и известно време се бе поклащал на повърхността във вид на обезобразен труп, но въпреки това бе успял да потъне. Заедно с парашута. Което се случвало много рядко, както твърдяха специалистите.

Но той успял.

И после цял екип от водолази измъкваше тялото от дълбините. Такива ми ти работи.

Маниакалният стремеж на Тоша да надмине околните във всичко, да ги изненада и най-вече да ги шашардиса, накрая се превърна във възможно най-отвратителна гримаса.

А патосът се състоеше в това, че този път тя не беше предназначена за някого, а за самия него.

Но аз се отвлякох.

Охранителят продължаваше да стои на вратата.

А, да, прокуратурата, формалностите, часът на срещата.

— Кажете му да дойде другата седмица.

— Ще му кажа.

* * *

Най-сетне той се махна.

Но кафето ми наистина беше изстинало.

И насладата се изпари заедно с тръпчивия му аромат. Естествено, можех да си поръчам втора, трета и тридесета чаша, дяволите да ме вземат! Можех изобщо да не ходя никъде. Нямах спешна работа в града и знаех това точно толкова добре, колкото преди го знаеше Антон. Нещата бяха толкова кофти и дори по-зле от кофти, че настъпи затишие. Дори не ни атакуваха. Просто чакаха.

И въпреки това, следвайки неотклонно традициите на Антон, щях да отида навреме.

Сиреч, по времето, когато ходеше той.

И нито минута по-късно.

Това е.