Марина Юденич
Дан за ангели (28)

Шести сън

в който душата ми окончателно разбра всичко

Мъката ме затисна.

И някакъв гадняр — интуицията ми или вътрешният ми глас, да пукне дано — подхвана песента, завъртя плочата и се размърмори: малко ти остава да живееш.

Малко ми оставало да живея! Как можа да изтърси такава гадост!

Денем не бях на себе си.

В главата ми се въртяха възможно най-отвратителните мисли.

Например качвах се в колата, което беше нещо съвсем обичайно. А в главата ми веднага избухваше: спри! Пази се! Опасно е!

Разбира се, аз тръгвах. Болната ми фантазия не беше повод да отменя срещите си. Но, докато пътувах, не се чувствах много добре. Сякаш смъртта наистина ме дебнеше зад всеки ъгъл.

Влизах в асансьора. В това, общо взето, безобидно съоръжение. И почти безопасно. Просто можеш да заседнеш с него между етажите за тридесет-четиридесет минути. Но от това не се умираше. Вратите лекичко се затваряха. И в главата ми кънтеше: това е краят. Нямам път назад.

И ме връхлиташе пристъп на съвсем истинска клаустрофобия. Никога до този момент не бях страдал от такова нещо. Чувствах се като пълен идиот. Още повече, че около мен имаше хора. Съвсем близо. Може да се каже, че направо се гледахме в очите. И те, естествено, забелязваха какво става с мен. И ме гледаха боязливо и със съчувствие.

Душата ми се гърчеше в дискомфорт.

Целият ден мина така.

Изнервих се. Скъсах нервите на всички наоколо. Изцедих душата си.

Не можах да заспя веднага. Но все пак заспах.

И видях един храм. Беше най-обикновена църква, каквито имаше безброй в близката околност. В нашата околност край Москва.

И нямаше никакви странни привидения — нито замъци, нито паркове, нито езера, нито задимени барове. Всичко беше до болка познато. Извинете за баналността.

Може би затова ми се стори, че зная коя е тази църква. И като че ли вече бях ходил в нея.

Но не си спомнях кога, защо и по какъв повод.

Църквичката беше насред голото поле. Наоколо не се виждаше никакво селце. Нито дръвче.

Само една ограда. Която, честно казано, беше хилава. Беше сложена, колкото да се каже, че я има.

Наоколо цареше тишина. Беше безлюдно. Мрачно. Макар че денят беше летен. Небето беше притъмняло и се стелеше ниско над камбанарията. Но духаше топъл вятър. Той идваше някъде отдалече и довяваше аромата на свежа трева, премесен с дъх на пелин.

Този край определено беше наш. Никъде другаде не миришеше така.

Аз крачех по тясната, разбита и прашна пътека, която водеше към храма, отклонявайки се встрани от пътя.

Изкачих се по протритите стъпала.

Вратата беше затворена, но веднага я отворих.

Вътре цареше полумрак, нямаше дори запалени свещи и проблясваше само слънчевата светлина. Тя не беше ярка. Тесните прозорчета се намираха високо, под самия купол.

Църквата не беше обзаведена богато. Стените й бяха бели и имаше малко икони, окачени тук-там без рамки.

Тръгнах към олтара. Уверено и без страх. Защото познавах тази църква. И неведнъж бях идвал в нея. Сега вече бях почти сигурен в това.

И тогава…

Не зная как е при вас, но когато при мен се случи нещо неочаквано насън, то задължително е стряскащо. Плашещо. Нещо, което по принцип е невъзможно. И идва от другия свят.

И сега, на мястото, където трябваше да се намира храмът, видях Стълбището.

Онова, от замъка, да пукне дано!

Грапаво, каменно, долепено до същата грапава като него груба стена. Тясно, стръмно и опасно. Без перила.

По стъпалата горяха същите свещи в кръгли купички.

И светлината им беше същата — бледа и плаха. И се стелеше ниско.

Сърцето ми замря, целият изтръпнах. Изпаднах във вече познатото състояние — искаше ми се да извикам, но не можех. Нямах глас. Бях го изгубил.

А в това време по стълбището заслиза един свещеник.

Сякаш нищо не се е случило. Сякаш не забелязваше несъответствието.

На пръв поглед той беше най-обикновено отче. Не можеше да се каже, че е млад, но изобщо не беше и стар. Беше нисък. Крехък. С редичка несериозна брада. Облечен в тъмно расо. Без капа. Редките му руси коси бяха грижливо сресани на път. Очите му бяха светли. И гледаха нежно.

 

 

— Закъсняхте. Службата свърши. Или идвате по работа?

Мълчах.

Концентрирах се. Исках да разговарям със светия отец. Само че не знаех откъде да започна. Например дали да не попитам защо в храма има стълбище?

Звучеше глупаво. Той крачеше по него спокойно, сякаш това беше нещо нормално. Може би наистина беше нормално? Тогава какъв смисъл имаше да му задавам този въпрос.

Но ако не зададях никакъв въпрос, тогава какво щях да правя?

Как щях да обясня защо съм дошъл тук?

Макар да беше ясно като бял ден, че щом Стълбището е тук, значи цялата работа е в него!

Значи трябваше да попитам.

Понечих да отворя уста. Но не намерих думи. Размърдах беззвучно устни.

— Случило ли се е нещо?

— Стълбището… ново е — успях само да промълвя. И то с огромно усилие. Но той ме разбра.

— Това ли било! Значи виждате Стълбището?

— А то не съществува ли наистина?

— Съществува, защо да не съществува. Само че не всеки го вижда.

— Защо?

— Ами, как да ви обясня. В известен смисъл Стълбището е последната отсечка от пътя. Разбира се, от земния път. И се показва само пред онези, на които в скоро време им предстои да завършат земните си дела. Но в този случай нещата стоят различно. В смисъл, че далеч не всички виждат стълбище. Понякога човек вижда коридор и това се случва много често. Или тунел. Много хора виждат светлина и бързат към нея. Това означава благодат. Те не изпитват нито страх, нито мъка.

— Спомням си. Чел съм за хората в коридора. Това се отнася за онези, които са преживели клинична смърт. Но са я надживели! Разбирате ли?

— Естествено, че разбирам.

— Естествено ли?! Но те са умирали! От катастрофа. От рани. От инфаркт. А пък аз, между другото, съм здрав.

— Но нали това е сън.

Той се усмихна лекичко и кротко.

Като дете.

Сякаш искаше да каже, че всичко това е съвсем очевидно. Защо трябваше да капризнича? Или да крещя?

А аз наистина крещях. Вярно, това не продължи дълго.

Добричкото отче говореше тихо, погледна ме добродушно и целият ми кураж се изпари. Изчерпа се.

Притихнах. Станах по-нисък от тревата.

— Значи всички виждат коридор. А пък аз виждам стълбище?

— Е, не всички. Повечето хора. Но, както е известно, това зависи от делата… По принцип човек живее по права линия. Естествено, с известни отклонения. Нагоре или надолу. Както се случи. Всъщност често редува посоките — ту нагоре, ту надолу. От всичко по малко. Но в крайна сметка се получава права линия. Която върви напред. От първия вик до последния дъх. Само че понякога става и другояче.

— Значи излиза, че аз съм се движил само нагоре?

— Вие смятахте, че се движите нагоре. И полагахте огромни усилия за това.

— Как така съм смятал?

— Ами, така. Смятахте. Надявахте се. Разчитахте на това. Бяхте сигурен. Но това не е новина. Обикновено човешките намерения са устремени нагоре. В смисъл, че каквото и да върши човек, той се надява, че това ще го накара да се почувства по-добре. Дори крадецът, който отнема последната троха на просяка, смята, че върши добрина. За себе си. В смисъл, че въпросният сухар ще му помогне да се развива по-добре. Или, казано с други думи, да върви нагоре. Към засищането. Към богатството. И тъй нататък.

— Значи излиза, че хората, които вървят към върха, живеят с илюзии.

— Невинаги. И не всички. Въпросът е какво разбират под връх? За онзи, който е отнел сухара на скитника, най-близкият връх е засищането. За друг това е радостта от милосърдието. И той ще даде сухар на скитника. А за себе си вие вече знаете всичко.

— Да. И не храня никакви илюзии. Но, между другото, Стълбището води нагоре. А, според вас, то води в обратната посока.

— Според мен е така. Но до един момент вие ще виждате обичайния ред на нещата около вас. Господ е милосърден. И няма защо да стряска роба, който е застанал на ръба на пропастта. Вече всичко свърши. Нищо не може да се поправи. Късно е.

— Казвате, че е милосърден, така ли? Ами покаянието? Лишен ли съм от тази милост?

— Никой не е лишен. Но кой има нужда от вашите кухи думи? Ако душата ви беше способна на това… Ако беше открита… Щеше да се покая на последното стъпало и той… щеше да отсъди другояче. Не се съмнявайте в това. Но вие… Можете да не ми отговаряте. Или пък, ако решите друго, не го казвайте на мен. А на себе си. Признайте си, че дори и в момента не се разкайвате за нищо. И не съжалявате за нищо.

— Защо да не съжалявам? Съжалявам. Че невинаги стигах до край. Че бях мързелив. И самоуверен. Понякога гадното съжаление надделяваше в мен. И аз размазвах сълзи и сополи. Доколкото разбирам, това е било абсолютно излишно.

— Ето. Това е вашата истина.

— Може би. Но вие защо постъпвате така, отче? Вие сте длъжни да стигнете докрай и до последния миг да ме убеждавате в обратното. Да спасявате грешната ми душа.

— Това е сън.

Припомни ми го отново. Тихичко. В гласа му не прозвуча никакво раздразнение или, например, назидателност.

— Извинете, забравих! Но да се върнем към Стълбището, след като вече съм изправен пред него. Доколкото разбрах, на горното стъпало всичко ще свърши. И как по-точно? С мълния? Със стрела? С копие? Или с друго остро оръжие? С божията десница? Или не бива да зная това предварително?

— Че защо не? Всичко е много просто. И естествено. Дори бих казал закономерно. Ще свърши с падане.

— Откъде?

— От високото. От онази височина, която според вас вече сте достигнали. Съгласете се, че това е много логично.

— Така. Ясно. Наистина е просто. И естетично, няма какво да кажа. Дълго ли ще падам?

— Съгласно законите на материалната природа.

— На ма-те-ри-ал-на-та ли?!

— Ами, нали тялото ви известно време ще бъде с вас. По това време душата ви вече ще придобие известна яснота. Най-вече за Стълбището. И падането няма да я изплаши. Всъщност в момента това е слабо утешение за вас.

— Защо да е слабо? Разбрах всичко. В действителност, Стълбището води надолу. Къде бих могъл да падна от последното стъпало? То се намира най-долу, нали? Значи наистина няма нищо страшно.

— Надявам се господ да не ви остави и тогава…

Той лекичко се поклони и като че ли се накани да си тръгне.

В смисъл, че аудиенцията беше приключила. Обясненията бяха дадени. Бяха приети. И разбрани.

Какво повече искате?

Ами, ето какво.

 

 

— Почакайте малко, свети отче. Щом сте толкова откровен…

— Слушам ви.

— Обяснете ми и за другите, които бяха на Стълбището… Или по-точно за другата, за онази… Тя какво общо има с това?

— Видяхте ли някого?

— И дори си поговорих с нея. Както с вас в момента.

— Ами, това е също като срещите в коридора. И в тунела. Навремето сте чели за тези неща. Ако сте забравили, сега е моментът да си спомните.

— Нещо като среща с мъртъв роднина ли…

— Не е задължително. Това е онзи, който ви чака.

— Защо ме чака?

— За да ви върне дълговете. Или да ви ги поиска. Вие най-добре знаете защо.

— Как ще ги поиска?

— Искате да кажете по какъв начин ли?

— Точно така. По какъв начин?

— Както е решено.

— Кой ще реши това, по дяволите?

— Онзи, който е прав.

Търпението ми се изчерпа.

В края на краищата, какво означаваше всичко това?

Какво беше това право? На кого беше дадено, от кого бе предвидено?!

Аз играех по правилата. Е… макар и невинаги. Понякога ги нарушавах. Дори не понякога, а много често. Но винаги съм знаел какво нарушавам. Каква граница прекрачвам. Как и по какъв начин мога да платя за това. И кой ще ми потърси сметка.

Това беше просто и ясно.

Но другото…

Естествено, библейските истории бяха известни.

Още от дете знаех и приказката за лошия вълк. Нима сега ще ми заповядате да се хвърлям върху косматите гърди на всяка зъбата твар, която вие срещу луната?

Смятате, че сравнението не е коректно, така ли?

В смисъл, че евангелието е за друго? И в него изобщо не става дума за живота от приказките. А за законите и правилата. И то за най-важните. За вселенските. Да речем.

Но къде са санкциите? Каква е процедурата? Обяснете ми просто и ясно кой, защо и по какъв начин има право да наказва виновните? И най-вече — докажете ми неотвратимостта на наказанията. Тогава може би ще ви повярвам. Ще приема това. И ще се подчиня.

Но вие не го правите! Просто няма нищо такова.

Милиони хора всекидневно и всеки час престъпват вашите закони, погазват ги по най-безобразен начин и това не води до нищо. Те си процъфтяват, тънейки в благополучие. Пламтят. И са изключително щастливи.

И аз съм като тях. И на мен също ми е хубаво.

А после се появи Стълбището.

Скапаната лелка ми припомни старите ми дългове.

Хилавият поп ме поучаваше.

Оказа се, че съм вървял в неправилна посока. Че съм се държал неподходящо. Че не съм бил милосърден. И сега трябваше да платя за това.

Кой е казал такова нещо? Къде е написано? Кой го е решил?

„Онзи, който има право…“

Аз не познавам такъв човек!

Никога не съм го виждал и дори не съм усещал мимолетното му присъствие!

Още не се бях измъкнал от мъглявината на съня и не бях осъзнал какво точно става с мен, но вече отметнах с люта ярост одеялото, съборих тежката лампа от нощното шкафче до леглото, счупих абажура й и раздрах ръката си до кръв.

И се събудих.