Марина Юденич
Дан за ангели (1)

2002

Много хора до ден-днешен ме смятат за студен и дори може би за жесток човек.

И всичко е заради това, че през онзи ден запазих спокойствие.

Истинско.

Защото понякога не става точно така.

Например спокоен изглежда човек, който се е изолирал от външния свят. Друг е въпросът какво е предизвикало това изолиране. Няма никакво съмнение, че биха обяснили моето изолирано спокойствие с мъката. Тя би трябвало да е засенчила напълно целия свят. И естествено, това щеше да е обяснимо. И да отговаря на разбиранията.

Има спокойствие на ръба на истерията, на припадъка, на лудостта. По принцип човек, който запазва такова спокойствие, стискайки зъби, мобилизира душевните си сили и сдържа емоциите си. И мисли само за едно: да издържи, да не изгуби самоконтрол и да не покаже слабост, която кой знае защо се смята за срамна. В такова състояние също биха ме разбрали и биха ми простили. Може би щяха малко да ме посмъмрят за гордостта. Или по-точно — за горделивостта.

А освен това, доколкото разбирах, има и спокойствие, което е близко до смъртта. Когато всичко вече ти е безразлично, нищо не те задържа на този свят, нищо не тревожи душата ти и не занимава разсъдъка ти. Човек е спокоен, защото до известна степен е мъртъв.

Но това също не се отнасяше за мен.

Моето спокойствие беше истинско. Искрено. Не предизвикващо съмнения. И може би затова не смятах за необходимо да го крия.

Дори не допрях с ритуален жест дантелената носна кърпичка с фамилния вензел до очите си.

Защо?

Кажете ми, моля ви, заради кого и още повече в името на какво трябваше да лъжа, да се преструвам и да демонстрирам дълбока скръб, каквато не изпитвах?

Единствено заради старците — родителите на Антон. Само че в този момент те наистина изобщо не се интересуваха от мен. Мъката ги сполетя ненадейно и направо размаза нещастниците толкова безмилостно, че сега те като че ли виждаха само нея — земята, върху която бяха размазани. И хищната паст на прясно изкопания гроб. И ковчега — оловната кутия, облицована със скъпо палисандрово дърво, с бронзови дръжки и засукани винетки.

Погребението беше луксозно. VIP-погребение. Прости ми, господи, грешната душа.

Но в крайна сметка аз наистина не бях човекът, измислил всички тези гадости. А приятелите и близките на покойния.

Аз не бях човекът, който се възхищаваше от изобилието именити личности край гроба и от мястото на „Ваганкинското гробище“, с което успяхме да се сдобием въпреки всичко.

Аз не бях човекът, който с педантичността на старателен счетоводител изчисляваше колко ще струва мероприятието.

И в крайна сметка аз не бях човекът, който, скърцайки със зъби, забелязваше възмутителното спокойствие на вдовицата. С нов черен костюм „Шанел“ с креп, докаран спешно от Париж направо от улица „Камбон“. И с широкопола шапка с воалетка.

Между другото, шапката я направи за два дни една майсторка от Питер, която с невероятна бързина си спечели славата на модна шапкарка. Тази сръчна жена се появи на бял свят много своевременно. Хората от нашите кръгове дълго удържаха фронта, без да приемат традициите в носенето на шапки, но вече сдаваха позициите си. На мода вече излизаха конните състезания и току-виж в лек тръст сме стигнали и до турнирите по поло. И къде ще се денеш тогава без една дузина шапки? А освен това ходехме и на погребения. И траурната шапка с воалетка беше съвсем comme il faut.

Освен това на ръцете си носех стегнати ажурни ръкавици, които, естествено, също бяха черни. Но бях сложила пръстените си върху тях. Зная! В онзи момент това не беше толкова популярно, колкото шапките. Още по-добре. На безименния си пръст под тънката венчална халка „Тифани“ — скромен дар от покойния, носех седем грама чисто злато от „Картие“.

Парижката пола едва покриваше коленете ми. И гледката май че беше малко предизвикателна.

Но, мили боже, защо описвам толкова подробно нещата, които бяха облякла и обула?

Ами, ето защо.

Със сигурност знаех, че сега десетки очи не се разсейваха с подробностите около погребението, а разглеждаха изключително и само мен.

В упор.

Безсрамно.

Притежателите им бяха сигурни, че няма да се обърна и затова бяха спокойни. Иначе щяха да ме гледат тайно и предпазливо. Защото знаеха, че понякога не бях много приятна в общуването. Например можех да задам неудобен въпрос.

Но не и сега. И затова ме пронизваха с погледи.

И заедно с тях, но за разлика от тях съвсем съзнателно, аз също се разсейвах от онова, което се случваше в момента.

И отговарях наум на въпросите на онези, които гледаха съсредоточено.

Към мен.

Но не и натам, където би трябвало да гледат.