Марина Юденич
Дан за ангели (26)

Четвърти сън

в който душата ми се опита да разбере Стълбището, но не успя

Денят се изниза незабелязано, безлично и бездарно.

Нощта настъпи и аз заспах.

Сънят дойде веднага, сякаш изобщо не се бях събуждал. Трябва да отбележа, че ми се случваше много рядко да сънувам един и същи сън две поредни нощи, сякаш е сапунен сериал по телевизора. Само два пъти. А след това много добре си спомням, че започнаха големи проблеми. Огромните неприятности направо ме връхлитаха. Настъпи сезонът на бурите. И то какви!

По всичко личеше, че трябва да се подготвя за нещо много лошо.

Но сега сънувах прашния полумрак на старото жилище. И стълбището, която блестеше със свещите си пред мен.

И една смешна лелка на неустановена възраст. От онези — нали ги знаете? — които са на двадесет години на акъл и на шестдесет години по паспорт. С буйна грива светли коси, сресани на две на три. Цялата окичена със златни гривни, пръстени и обеци. Облечена като английска пътешественичка — с вталено сако от кашмир и с шоколадови на цвят бричове. Беше обута с обувки от „Tod’s“. В ъгълчето на ярко начервената й уста висеше неизменната димяща цигара. Гласът й беше нисък и дрезгав.

— Стая ли искате? Няма проблеми. Само ще трябва да почакате, докато дъщеря ми се събуди. Тя се занимава с всичко тук. С документите. С парите, в смисъл, с финансовите въпроси. Не се тревожете! Няма да чакате дълго, тя става в ранни зори. Наложила си е това доброволно мъчение да скача още по тъмно. Според мен най-добре ще е изобщо да не си ляга. Не мислите ли?

Тя говореше охотно, весело, но някак небрежно, скачайки от една тема на друга.

Старицата беше лекомислена.

— Честно казано, не съм се замислял. Но май ще се съглася с вас. Защото обичам да си поспивам. А пък си лягам късно.

— Точно така. И аз съм същата. А тя, горкичката, още е толкова млада, но — представяте ли си! — още от малка си наложи строги ограничения. И то по собствена инициатива. Понякога родителите съсипват децата си. Но този случай е друг. Самата аз ценя свободата повече от всичко на света. Категорично. През целия си живот, от незапомнени времена. Уудсток, Хейт, Сен Луи… Ех, какви времена бяха! Там ако някой попиташе кое време е, в смисъл в коя част на денонощието сме, понякога му отвръщаха: времето е хубаво. Или времето е лошо. Такива бяха времената и такива бяха нравите. Не сте ли живял по това време?

— Не. Не съм.

— Жалко, скъпи мой. Беше прекрасно. Не може да се опише с думи. Както и да е. Искате ли да разгледате стаите?

— Защо не?

— Да вървим!

 

 

Изкачихме се по стълбището, долепено до грапавата стена.

Съсипаната старица бърбореше непринудено и ме водеше нататък по тесния коридор, предлагайки ми да си избера някоя от свободните стаи.

Те бяха различни и изобщо не приличаха на обичайните хотелски стаи.

Каменният им под не беше полиран, но бе изгладен от стотиците нозе. По тесните прозорци имаше витражи. Леглата бяха с балдахин. Баните се намираха зад паравани. Потъмнелите картини изобразяваха ловджийски сцени или портрети на самодоволни чичковци с лукави очи, с официални сетрета и с дантелени жаба.

Дръжките от ковано желязо глухо потракваха по дървото.

Беше тихо. Уютно като в домашна обстановка, но в същото време тържествено и малко тайнствено. Сякаш се бях озовал сред декорите на „Анжелика, маркизата на ангелите“. И дори нещо повече — сякаш се бях пренесъл в онази епоха.

Можех да гледам и да се радвам.

И аз гледах. И се радвах. Или поне изпитвах естетическа наслада.

Но само до един момент.

Подрънквайки с гривните си, чорлавата старица се преведе през втория етаж и тогава…

Виждах, че стълбището продължаваше нататък и че най-вероятно имаше и трети етаж, но пътят натам беше препречен с кадифено въже. Едно такова дебело въже, опънато напряко на стъпалата. Липсваше само табела с надпис „Private room“. Но проблемът бе в това, че нямаше никаква табела. А пък аз още от малък бях страшно любопитен, особено когато нещо беше забранено. Или достъпът до него бе ограничен. Казано накратко, прииска ми се да се кача горе и да видя какво има там…

В това време старицата като че ли се накани да се връща обратно.

— Един момент — казах, — хъм, бих искал да извървя този път докрай.

Тя не ме разбра:

— Кой път?

— Ами, ей този — казах, — явно не е дълъг. Обичам да спя нависоко. В мансардата.

Мадам се усмихна. Но завъртя отрицателно глава. Сякаш искаше да ми каже, че е оценила шегата ми, но не може да направи нищо. Тъй като в този хотел нямаше мансарда.

Но аз не се отказах:

— Няма страшно. Нищо, че няма мансарда. Общо взето, на третия етаж ще се чувствам много добре. И ако все пак въпреки всичко има таванско помещение, там ще ми е най-добре.

— Няма — отвърна дамата. — Тук няма никакви тавански помещения. Етажите са само два.

— В такъв случай накъде води това стълбище?

И се започна.

Не, аз не съм психопат, не съм маниак и не съм инатливо магаре.

Ако тя ми беше казала, че на третия етаж има офис, частно жилище, стаи за прислугата или каквото и да е друго, щях да престана. Щях да се успокоя и напълно да забравя, че това проклето стълбище изобщо съществува.

Но тя не постъпи така.

Тя каза нещо съвсем друго.

Страшно се изненада и, между другото, го направи съвсем искрено.

— Какво стълбище?

— Ей това.

— Не разбирам за какво говорите, мосю.

Ядосах се.

Изобщо глупостта ми въздейства като червено на бик, особено когато беше очевидна.

И още повече мразех да ме лъжат.

Но излизаше, че както да въртях и да сучех, старицата или се правеше на идиот, или просто беше глупава.

— Не ме ли разбирате, госпожо? Веднага ще ви обясня.

И с тези думи скочих на дяволското стълбище.

В смисъл, че понечих да скоча, вдигнах крака си, а тялото ми решително се устреми напред. Надявах се просто да разкъсам гадното въже, да го изтръгна от мястото му.

Но не стана.

Тъй като изведнъж неизвестно защо като гръм от ясно небе ме порази страх. Или по-точно ужас.

Сякаш на пътя ми се изпречи блед призрак с кухи очи на някакъв починал човек. И протегна ръка. Тънка и на пръв поглед съвсем хилава. Но ужасяваща. Защото тази ръка миришеше на изгнила плът и на студен гроб. А по съсухрената кожа избиваше ледена трупна пот.

Веднъж бях виждал такава ръка. И тя се протягаше към мен, сякаш искаше да ме повлече в гроба. Тогава отскочих. И не успях да скрия гнусливия си страх. А онази, която стоеше на края на гроба, изведнъж се засмя. Тихо и толкова страшно, че направо косата ми настръхна. И попита:

— Страхуваш ли се вече? Още е рано.

Тогава не разбрах какво означава това „рано“. И дори не се замислих. Реших, че нещастницата бълнува и говори глупости, защото си отива.

И тя наистина си отиде две минути, след като ми зададе този въпрос.

А аз забравих за това. Просто господ се смили над мен.

Но очевидно не завинаги. А само временно.

И сега си спомних.

Точно така. Това не беше никакъв призрак. На стъпалата стоеше тя — покойницата. И свещите блестяха в краката й. И тя протягаше ръка към мен.

А аз, макар че се чувствах ужасно, макар че задушаващият спазъм стискаше гърлото ми, а пред очите ми притъмня, се отзовах на призива. И протегнах ръка.

На сън често се случва така — искаш да извикаш, но не можеш. Или точно обратното — не искаш да вървиш, да тичаш или да скачаш. Знаеш, че пред теб има пропаст и че ще се пребиеш и ще умреш. Но вървиш натам.

Сега беше същото. Аз не исках, страхувах се, знаех, че ми предстои нещо ужасно. Някаква невероятна мъка. Но ръката ми — да бъде проклета дано! — посегна към нейната ръка. Много бавно, като на кино. Сякаш нарочно, за да удължи мъчението…

Май че изкрещях нечовешки.

И край. Всичко свърши.

Събудих се, облян в студена пот.

Би трябвало да се зарадвам, защото кошмарът остана в съня ми.

Но не изпитвах никаква радост.

Защото в съня бе останал малкият замък, чорлавата господарка, странното стълбище, което водеше наникъде, и онази, която стоеше на стъпалата.

А кошмарът се впи в душата ми като хищник, увисна на нея — цялата обляна в кръв, и се промъкна в реалния свят.