Марина Юденич
Дан за ангели (5)

2002

Офисът представляваше една огромна сграда в центъра с прозорци, които гледаха към Кремъл.

Беше направена от мрамор и стъкло, а около нея имаше един хектар английска ливада.

Из ливадата тук-там растяха сини ели. Бяха почти като онези в Кремъл и затова навяваха съответните мисли.

Всъщност това беше още един маниер от арсенала на Антон — да провокира определени асоциации с щрихи и щрихчета, с детайли, с дреболии и разни наистина сериозни неща.

Например рожденият ден на едно от първите лица в държавата беше съпроводен с появата на огромен букет цветя и скромна кутийка с известен в целия свят търговски знак, отпечатан където трябва, в кабинета на Тоша. Кутийката не беше голяма, но стоеше така, че да бъде забелязана от всеки, който надникне в кабинета му.

За цветята да не говорим — те бяха цяла леха.

Към края на деня Антон изчезваше заедно с ярките подаръци, без да обяснява нищо на никого.

Повечето хора разбираха всичко правилно. Тоест така, както искаше да го разберат Антон.

Никой не знаеше как стоят нещата в действителност, освен мълчаливата охрана, пък и тя едва ли разбираше нещо, защото такива празници можеха да се честват навсякъде.

Както е известно, богатите…

Освен това аз изобщо не изключвах, че подаръкът наистина отиваше по предназначение. А може би, не отиваше. Или отиваше, но не от ръцете на Антон.

Пълна мъгла.

Любимият камуфлаж на Антон.

В резултат на това в съзнанието на хората се пораждаше необяснима увереност в близостта на Антон до върховете.

До най-най-високите върхове…

Подобно величие внушаваше трепет у новаците, а у посветените хора създаваше чувство за непълноценност. „Ако това е така, а аз много ясно усещам, че това е така, значи съм пропуснал нещо, значи нещо е минало покрай вездесъщия ми нос. Ще убия тези гадове!“ — последното се отнасяше до кохортата от собствени чиновници, които отговаряха за връзките с Олимп.

В името на справедливостта трябва да отбележим, че имаше времена, когато тази близост наистина съществуваше.

Но те свършиха.

Там, горе, по принцип седяха „коварни изменници“, които разбираха от тази гнусна работа на кого, с кого и най-вече кога да изменят.

Може би затова в последно време Антон отчаяно се бе вкопчил в прословутия хектар. Също като удавника за онази сламка. „Сламката“ дори в днешната плачевна ситуация безспорно струваше около двадесетина милиона. Но очевидно не можеше да го спаси. Двадесетте милиона, които впрочем вече бяха мои, нямаше да решат проблемите ни. И въпреки това трябваше да се отърва от всичко това колкото се може по-скоро, защото стъклената повърхност на сградата, която отразяваше кремълските куполи, със собствени сини ели се набиваше на очи. И откровено дразнеше много погледи, напомняйки им, че на света има къща, която, както се пееше в детската песничка, някой е построил. А обстоятелството, че този „някой“, макар и не благополучно, все пак е напуснал този свят, едва ли би смекчило каменните души на конкурентите и кредиторите. И те наистина имаха всички основания и да ни презират, и да ни мразят, и да се страхуват от нас.

Всъщност от последното нямаше никакъв смисъл.

По принцип те нямаше от кого да се страхуват, още докато Антон беше жив, а още по-малко сега, когато опустялото му място бях заела аз.

В мига, когато обичайното телефонно позвъняване, от което нито сърцето ми потрепна, нито дъхът ми спря в предчувствие на събитията, донесе благата вест, че мъжът ми Антон Василиевич Полонски е мъртъв, решението беше взето твърдо и необратимо.

Моето решение.

Нямаше да има война и дори нямаше да последва слаба съпротива — щях да развея бялото знаме на безпрекословната капитулация, а после… както се полага, да се оставя на милостта на победителя. Всъщност за въпросната милост имах известни съмнения.

Но вече бях решила. И беше време да се заема с това.

Офисът ме посрещна напрегнато — именно офисът, за хората засега се стараех да не мисля — с осезаемата прохлада на мраморното фоайе. Ако са прави онези, които твърдят, че сградите имат души, сградата предчувстваше предателството. Навремето я обичах, често идвах тук и дори имах свой кабинет. Естествено, той беше сто пъти по-скромен, отколкото този на Антон, но все пак… Сега вероятно го обитаваше някой от мениджърите средна ръка.

Най-близкото обкръжение на Тоша се мъдреше в нови покои. Една модна френска дизайнерка, поканена тук от Ню Йорк, ги бе обзавела с най-скъпите италиански мебели.

Пълна каша.

А Антон бе избрал сам единствено картините.

Затова, когато прекрачих прага, погледът ми се натъкна първо на Малевич.

На огромното му платно върху бялата малко грапава стена.

Под него се простираше ъгловато бюро с размери на малко летище, направено от зелено стъкло на Мурано, монтирано в паяжина от сребрист метал.

Изглеждаше странно и страшно. Крехкият на вид и на това отгоре, според мен, безобразно изкривен метал удържаше тежестта на студената плоскост на масивното бюро, отрупано с всевъзможна техника и заринато с книги, албуми, списания и вестници.

Имаше и червено кресло с тапицирана облегалка.

Сигурно му е приличало на трон. Естествено, то беше на колелца, иначе нямаше как да се придвижи покрай летището във вид на бюро. Но номерът беше в нещо съвсем друго.

Високата облегалка на креслото — трон беше обърната към вратата, което означаваше, че Антон бе посрещал посетителите точно така — с гръб.

Той искаше непрекъснато да вижда картината.

* * *

Аха, ето какво било!

Много мило.

Особено като се има предвид, че покойният не разбираше нищо от живопис и дълго и искрено се смя, когато видя за пръв път репродукция на някакъв кубист.

— Един милион долара? За това?! Аз ще го нарисувам по-добре. И ще е по-евтино, кълна се!

А сега се оказваше, че нито за миг не можел да откъсне очи от картината.

Какво пък! Хората се променят.

Впрочем, като стана дума за хората…

Директорът на секретариата се казваше Вероника. За пръв път се видяхме на погребението.

Изненадах се.

Тя беше доста над петдесетте и не криеше това. Дори не се опитваше да го направи.

В приятния й глас се долавяха леки метални нотки, които не звучаха много естествено, но точно затова тембърът й объркваше. Понякога с нея си говорехме по телефона. Металният глас винаги беше любезен и категорично предан на Антон, прекрасно лъжеше всички останали, включително и мен, и се представяше като Вероника.

А аз в еднаква степен допусках, че в приемната му седи или някоя Барби, или някоя Наоми.

За мен Вероника беше изненада.

И нямаше да е зле, ако това беше последната ми изненада.

— Ами, когато влизаше някой? — Продължавах да се интересувам от проблема за общуването с човечеството в присъствието на Малевич.

— Ако разговорът беше дълъг, той се обръщаше.

— И?… — Огледах се. В другия край на огромния кабинет до срещуположната стена имаше малък красив диван. И миниатюрна масичка пред него.

— Разговаряха.

— Той зад бюрото, а те…

— Да, това е диванът за гости.

— А той никога ли не отиваше при тях?

— Не. Поне пред мен.

— Ами, когато идваха приятели? В смисъл, най-близкото му обкръжение?

— Събираха се в овалната зала. Искате ли да се настаните там?

— Сигурно ще направя така.

— Ще се разпоредя.

Разпоредете се, скъпа.

Малевич върху голата стена и бюрото в сребърна паяжина ме дразнеха.

Книжата щяха да почакат, още повече, че по-голямата част от тях сигурно бяха на сто години.

Всъщност това май че се отнасяше за вестниците.

Те също бяха оттогава. И списанията, и купчината с някакви бележки върху пожълтели късчета хартия. И дискетите. И визитните картички.

Би било интересно да видя как посетителите ги занасяха на бюрото и изобщо дали се приближаваха, за да стиснат ръката на домакина?

И какво правеха след това? Дали се връщаха заднешком в най-добрите имперски традиции?

Жалко, че никога нямаше да видя това и най-вероятно никога нямаше да го разбера.

А всички боклуци от бюрото щях да запратя в камината. Но по-късно.

Овалната зала беше със същите леко грапави бели стени, но без Малевич. В строги рамки висяха картините на някакъв неизвестен за мен художник. Но те бяха мрачни.

Тук също имаше стъкло на Мурано в сребърна паяжина и тапицирани кресла с високи облегалки.

Естествено, едната беше по-висока от другите. Правилно. Дори зад кръглата рицарска маса монархът си оставаше монарх. Почти приятел и почти равен със славните си братя рицари, но никога равностоен.

Гамата на цветовете беше странна.

С рядък за Мурано виолетов оттенък на стъклото, с виолетова кожа на тройното кресло, а килимът на пода беше като виолетово поле, разсечено от черните контури на безупречни геометрични фигури.

Пердетата на прозорците от плътна материя бяха в два цвята — черно и виолетово.

Всичко останало беше чисто черно.

Креслата на рицарите. Корнизите по стените. Матовият дървен таван.

Дали пък моят покоен съпруг не беше станал католик? Ако не ме лъжеше паметта, тези цветове принадлежаха на Ватикана.

Нямаше да е зле да полюбопитствам, но Вероника едва ли знаеше това, а дори и да знаеше, нямаше да ми каже. Много важно.

— Да поканя ли всички топмениджъри?

— Не. Само Юрий Лвович.

— Останалите от ръководството да чакат ли?

— Не. Останалите от ръководството са свободни до следващо нареждане.

— А секретариатът?

Главата си залагам, че тя искаше да попита: ами аз?

И аз щях да отговоря на въпроса й.

— Секретариатът — също. А вас ще ви помоля да останете за малко.

Зърнах едва забележим изблик на емоции в очите й, които до този момент не изразяваха нищо.

Но за кратко.

Усетих го.

— Докато разговарям с Юрий Лвович.

— А после?

— После също ще чакате до следващо нареждане.

Това беше отмъщение за лъжите. По времето, когато те все още ме засягаха.

Тя работеше с Антон отдавна. Някъде от около седем години.

А може би и от повече.

Но нямаше никакво съмнение, че някой ден на всичко му идваше краят.