Марина Юденич
Дан за ангели (22)

2002

През онази вечер се забавих в офиса и се прибрах вкъщи по тъмно.

Хората все не искаха да си тръгнат и непрекъснато предъвкваха подробностите от изминалата пресконференция, наслаждавайки се на плодовете на собствения си успех.

Успехът беше малък, не много значителен. Но беше пръв след месеци на безкрайна мъка в очакване на окончателния крах.

„Нови Арбат“ беше необичайно пуст, а рекламите му блестяха като коледна елха.

Преминахме оттам за няколко минути и излязохме на булевард „Кутузовски“, което означаваше, че щяхме да си бъдем вкъщи само след четвърт час.

Но аз се чувствах неспокойно.

Визитната картичка — онази, която демонстративно дълго търсих в чантата си, беше прибрана грижливо встрани от всевъзможните боклуци, в страничното джобче. Чийто цип освен това беше закопчан.

Името беше непознато, а адресът — странен.

— Гена, я ми кажи Антон Василиевич често ли посещаваше издателство „Премиер-прес“?

— Какво? — Внушителните габарити на шефа на охраната не му пречеха да се обърне рязко на предната седалка на колата. Беше просто като една подвижна планина от мускули и толкова.

— Издателство „Премиер“. — Казах адреса, четейки от визитката.

— Никога не е ходил там. Или поне не е ходил с нас.

— А без вас?

— През последната година и половина Антон Василиевич не ходеше никъде без нас.

— Както и да е.

Пипнах ли те, сладурче.

Имах всички основания да се съмнявам в искреността му.

А онзи, чието име бе изписано на визитката, нямаше никаква сметка да лъже.

Той не беше журналист — мисля, че вече споменах това — и не искаше интервю.

— Извинете — каза тихичко мъжът и докосна леко с лакът ръката ми, — можете ли да ми отделите две минутки? Разбирате ли, работата е там, че малко преди смъртта си Антон Василиевич ни донесе един свой роман, за да го издадем. — Той каза последното шепнешком, като почти докосваше с устни ухото ми.

— Какво ви е донесъл?! — Осъзнавах, че щеше да е най-добре чувствителните журналистически уши да не чуват това. Но не можех да скрия изумлението си.

— Своят роман — каза той много тихо, само с устни. Значи бях чула добре, макар че изобщо не можех да повярвам в това, което чувах.

— Искате ли да си поговорим по-късно за това?

— Разбира се. Координатите ми са тук. Обадете ми се, моля ви, ще чакам.

— Непременно ще ви се обадя.

Ако зависеше от мен, щях да грабна слушалката още сега или дори по-рано, веднага щом прекрачих прага на кабинета си.

И изобщо нямаше да пусна издателя да си тръгне. Щях да го хвана за лакътя и да го помъкна към асансьора. И в това нямаше да има нищо особено. Може пък някой журналист да ми е харесал. Може да ми е задал някакъв интересен въпрос и да е намерил подход към мен. Случваха се такива неща.

Но се сдържах.

И сега умирах от любопитство.

Антон беше написал роман?! Невероятно.

— Защо питате?

След кратка пауза охранителят Гена все пак не се сдържа и ми зададе въпрос. Беше напрегнат. Нервите му не издържаха.

И единственото, което постигна този глупак бе това, че затвърди подозрението ми, че лъже. И че се страхува.

Въпросът бе: защо?

— Просто така. Предлагат ми сътрудничество. Помислих си, че Антон може вече да е преговарял с тях.

— С издателството ли?

— Ами да, така ми се стори. Всъщност той би могъл да се види с него навсякъде. В нашия офис, в някой ресторант…

— С онзи тип… с воднистите очи ли? Не, Антон Василиевич не се е срещал с него. Никога.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно съм сигурен.

Играта стана наистина интересна.

Не стига, че шефът на охраната бе откроил безпогрешно издателя в гъстата тълпа журналисти, но кой знае защо упорито отстояваше твърдението си.

Макар да имаше добър повод да излезе сух от водата. Допусках, че Антон не беше ходил сам в издателството. В края на краищата, това не беше на нивото му. Двамата наистина биха могли да се срещнат на чужда територия. И пито-платено. А охраната наистина не можеше да помни всички, с които Тоша се срещаше.

Само че той продължаваше да настоява на своето.

Защо ли го правеше? Не разбирах. Това беше още един наръч сухи и пламтящи подпалки в огъня на моето любопитство.

И то, естествено, избуя с нова сила.

На сутринта едва изчаках, подходящия момент и се обадих, готова за всичко.

Например да разбера, че визитката е фалшива и че не съществува никакво издателство „Премиер“. Или че съществува, но там не познават човека, чието име е изписано на визитката. Или че го познават, но вчера той не е ходил на никаква пресконференция и чува за пръв път за Антон Полонски. Или че не чува за пръв път, но е чел за него само в пресата.

И тъй нататък…

Това можеше да е идиотска шега, майтап и в крайна сметка може пък просто да ми се бе сторило.

Но се оказа, че не е така.

Да, на посочения номер ми отговориха, там знаеха всичко и ме чакаха. Когато ми е удобно.

Трябва ли да споменавам, че това стана след час и половина — точно колкото беше необходимо, за да се приготвя и да стигна до издателството.

Там, в малкия безличен кабинет, обзаведен може би със скъпа, но с абсолютно обикновена мебел, ме посрещна „онзи тип с воднистите очи“.

Младежът с ненатрапчива външност съответстваше напълно на кабинета. Очите му наистина бяха много светли и имаха някакъв неопределен цвят. Може би бяха бледосини? Или сивкавосини? Или бледозелени? Не можеше да се каже със сигурност.

Самият той също изглеждаше някак неопределено и неуверено. Не приличаше на шеф. А на човек, който се е отбил тук за малко по някакъв въпрос. Приличаше или на посетител, или на чиновник. Но в никакъв случай на собственик на голяма издателска къща.

Но беше точно такъв. И табелката на вратата го доказваше. Както и любезната секретарка в приемната.

Какво пък, всеки си имаше стил.

Но в същото време гледаше настрани. И говореше предпазливо, сякаш налучкваше думите.

 

 

— С Антон Василиевич се познавахме от две години. Някой случайно ни запозна. На някакво място. Знаете как става това. След това се срещнахме на два пъти, но също случайно. Преди три месеца той ми се обади и ме помоли за среща.

— Помоли ли ви?

— Да. Защо се учудвате?

— Не се учудвам. По-скоро ме интересува дали сте се срещнали тук, във вашия офис?

— Да. Видяхме се тук. Точно в този кабинет, ако трябва да бъда конкретен. Защо питате?

— Просто така. По лични съображения… Това няма никаква връзка с вас. Извинявайте, че ви прекъснах. И тъй, Антон Василиевич дойде при вас…

— Да… и не дойде с празни ръце. Донесе един ръкопис. Каза, че напоследък много е мислил, че е записват мислите си и че сега иска, тъй да се каже, да ги сподели с читателите. Отначало ние решихме, че това са мемоари. Вярно, възрастта му все още не беше подходяща за подобно нещо… Но какво ли не се случва. Прочетохме го и се оказа, че е нещо съвсем друго. Интересно. Честно казано, не очаквахме да прочетем това…

Той непрекъснато казваше „ние“ и в крайна сметка това започна да ме дразни.

Или ставаше дума за „ние, императорът на цяла Русия…“.

Или за някакъв загадъчен кръг от посветени, от чието име говореше.

Май че беше второто.

— Извинете, че пак ви прекъсвам. Но кои сте вие?

— Ние ли? — Той като че ли искрено се изненада от въпроса ми. — Ами, как да ви кажа… Аз и моите колеги. Заместникът ми, разбира се, главният редактор. Няколко души четоха ръкописа.

— Ясно…

Всъщност нищо не ми беше ясно.

Тоест естествено, че ми беше ясно, че всеки ръководител си има заместник и че във всяко издателство има главен редактор и още куп най-различни хора.

Но, доколкото си спомнях, собствениците на фирми никога не говореха за себе си в множествено число, имайки предвид персонала.

— Значи това е роман, така ли?

— По-скоро повест. Доста необичайна. Една такава, разбирате ли… С елементи на мистика. И философия. Нещо като притча. Между другото, нашите хора от маркетинга смятат, че може да върви добре на пазара. Макар че имаха съмнения. И все още ги имат. И ние решихме да я издадем. Антон Василиевич подписа договора… И тогава…

— … си отиде.

— Да. Извинете, не ви поднесох съболезнованията си.

— Няма проблеми. Мога ли да прочета ръкописа?

— Разбира се! Точно затова поисках да се срещнем. Повтарям, че ние сме готови да го издадем. И вероятно ще направим това в най-скоро време. Но не искахме да го направим… без ваше знание. Въпросът не е юридически и дори не е финансов. Договорът е подписан и, както се казва, е влязъл в сила. Трябва да отбележа, че Антон Василиевич почти не се интересуваше от финансовата страна. Всъщност той дори предлагаше да покрие разходите…

— Така ли?

— Не, не, не се тревожете. Този вариант беше обсъден, но… разбирате ли… ако ръкописът не представляваше никакъв интерес… Тогава можеше да подходим така. Но в случая постъпихме по обичайния начин. Сумата на авторския хонорар е записана в договора. Тя не е голяма и, общо взето, е стандартна за Русия. Казано накратко, ние се вълнуваме повече от естетическия момент. Вие сте негов наследник… И ние смятаме, че трябва…

Той окончателно се омота в обилното си красноречие.

Според мен трябваше да приключим с официалната част от срещата. А неофициална не беше предвидена. Най-важно го бе да получа повестта.

Или романа.

Тогава щях да разбера дали ще го издават или няма да го издават. Трябваше ми време.

Или, по-точно, трябваше да го прочета.

След половин час напуснах издателството.

Ръкописът беше с мен. Една тъничка папка с около тридесетина страници, скрепени с допотопна връвчица вместо с машинка.

От външната страна беше залепен четвърт стандартен лист. На него с едри дебели букви бе изписано името на автора и названието на романа.

Не вярвах на очите си. И не забелязвах нищо наоколо.

— В офиса ли отиваме?

— Вкъщи.

И толкова.

Потънах в четене.