Марина Юденич
Дан за ангели (13)

1991–1997

Трябва да отбележа, че Антон се върна доста бързо към свободния гуляйджийски живот, веднага след като в живота ни се появиха първият успех в бизнеса и първите пари.

Но в началото това беше едва ли не задължително условие за принадлежност към клана на новите хора. Тогава все още само строители и творци на бъдещия живот.

Бъдещите господари.

Беше задължителната съставна част от образа на начинаещия капиталист.

Те започваха на празно поле и дори нещо по-лошо — драпаха от дълбоката яма на безпросветното невежество.

Още не се бяха „отъркали в Европата“ и не бяха огледали както трябва и отблизо истинските потомствени акули. Не бяха опознали как се веселят в безкрайните океански простори и с какво тешат свирепите си души.

И затова се обръщаха назад.

Спомняха си миналото, още повече, че паметта им беше прясна, пък и пресата, която бе обзета от разобличителна треска, не пестеше подробностите от „сладкия живот“ на предшествениците им.

Държавна вила зад зелената ограда, пътен милиционер, който козирува след колата, препускаща по Рубльовско-Успенското шосе. Сауна с басейн, много уиски и голи женски тела.

Това бяха пределът на мечтите и символите на успеха.

Схемата на тайните радости на сваления партиен елит.

И те се веселяха, умножавайки зрънце по зрънце собствените си символи.

С ранните часовник „Ролекс“, костюми „Версаче“, черния гланц на „Мерцедес 600“ вместо черния гланц на „ГАЗ-31“. Но със същите специални номера. А най-предпочитаното нещо на тях беше магическото „МОС“.

Всъщност, докато се веселяха, въртяха и бизнес.

Поделяха страната, разграбваха хазната на родината, купуваха пусналите здрави корени чиновници, назначаваха нови, правеха коалиции, подписваха конвенции, наказваха нарушителите.

Както се полагаше — „след кратка гражданска панихида“.

Между другото, в новия прочит тълкуваха класиците буквално.

И погребваха доста често.

Но не тъгуваха. Сутринта опяваха поредния нарушител на конвенцията, на обяд обръщаха по сто грама, вечер сядаха да вечерят в тесен кръг и, докато вечеряха, продължаваха да поделят страната и да назначават чиновници…

И така нататък.

По това време гуляйджийствата на Антон — „излизането на свобода“, според собственото му определение, беше по-скоро норма, отколкото изключение от правилото.

Но времената неуловимо се променяха.

Колкото и да е смешно, ние наистина се вписахме в цивилизования свят. С разкривен почерк и с ужасни, понякога непростими грешки. И, разбира се, не на титулната страница, а някъде накрая, в полето.

А освен това „нашите“ имена изобщо не бяха легион.

Това бяха около десетина-двадесет души в авангарда. А след тях на едно ниво по-ниско — още около няколко стотици от „най-отворените“ и дръзките.

Но това не е важно.

Важното бе, че се вписахме.

Процесът, както казваше в зората на промените първият и единствен президент на империята, пометен благополучно от собствените й остатъци, тръгна.

А след като се вписахме, постепенно започнахме да попиваме като гъби маниерите на световния елит, включително и маниакалната им страст към „здравословния начин на живот“.

Всъщност погледнат отблизо, обгореният от тази страст живот, едва ли би се сторил здравословен на някого. Защото целият му смисъл се състоеше в безкрайно преследване на отминалата младост. В стремежа на всяка цена да поддържаш или да се сдобиеш с „търговски вид“ (още повече, че съвременната медицина умееше да прави това): с гъвкаво тяло с безупречни пропорции, с лице без нито една бръчица, с античен (или какъвто и да било друг) нос, с ослепителна усмивка и тъй нататък, и други такива… И все в този дух до безкрайност.

Сиреч, да постигнеш пълното съвършенство.

Този стремеж беше напълно обясним, защото, разбира се, че на всеки му се щеше да продължи щастливия си живот максимално. А освен това в празничния вихър трябваше да блестиш и да се наслаждаваш.

Да пърхаш, а не да се тътриш в инвалидна количка.

Между другото, тази страст по принцип се развива в геометрична прогресия. Колкото по-безоблачно е небето, толкова по-непреодолимо става желанието ти да живееш вечно под него.

Но така или иначе, след като се намърдаха в обществото, „нашите“ също се загрижиха за телесното си здраве.

На мода излезе разумното въздържание.

А също така диетите, диетолозите, фитнес клубовете, персоналните треньори, йога, калифорнийските стоматолози и пластичните хирурзи, релаксът в Монтрьо и Мариански лазник, таласо в Довил и Биарица, карането на ски в Сент Мориц и Крушевел, тенисът, голфът и разходките с коне.

А освен това и нравствените ценности, като на първо място — семейните.

Естествено, любовниците и случайните приятелки от средите на успешните фотомодели, стриптийзьорките с висше академично образование и малолетните певачки с незавършено средно образование, дългокраките секретарки и проверените бойни другарки във вид на бизнес дами, не изчезнаха.

Но повтаряйки точно протокола на високопоставените държавни посещения, за съпругите започнаха да съставят отделни програми, свързани предимно с приобщаването им към високото изкуство, благотворителността, всевъзможните клубове по интереси и, естествено, отново с онова маниакално оздравяване, подмладяване и постигане на абсолютното съвършенство.

Отначало Антон се втурна към върховете на вечната младост заедно с всички и дори ме помъкна подире си.

Но на това място най-ненадейно се появи един облак.

Небето над нас се покри със сивота, наля се с олово, притъмня и надвисна, заплашвайки да се разрази в буря.

И гърмът вече се разнесе в далечината, а мълниите проблеснаха, макар и все още далеч.

Това не предвещаваше нищо добро, но предполагам, че все още можеше да се коригира.

Може би Антон трябваше да събере сили и да разпъди облаците, както разпръсват облаците над Москва преди някакъв празник на Кремъл.

Може би трябваше да изчакаме бурята да отмине, скрити зад сигурните в онзи момент стени на домовете си. Без значение дали щяхме да го направим в Русия или зад пределите й.

Може би трябваше да посрещнем удара на стихията с вдигнато забрало. И, стиснали зъби, да изтърпим предстоящия вихър.

А после като оцелели в пожар нещастници да тръгнем с протегната ръка и да молим за хорската и божията милост.

В смисъл: извинете, че ви спираме, но не сме от тук.

Мотивът е известен.

Сигурно щяха да ни простят и да ни подхвърлят нещичко.

Но Антон прецени нещата другояче.

Всъщност разумът му не се задейства. Надделяха чувствата му.

Или, по-точно, едно-единствено чувство. Страхът.

Зная го със сигурност.

Впрочем, страхът винаги живееше в душата му, но до един момент се държеше кротко. Предполагам, че той се бе настанил в най-далечното й кътче в деня, когато Антон окончателно осъзна новото си състояние. Приятно във всички отношения, защото това беше осъзнаване на сбъднатата му мечта.

Белият кон, червената пътечка и гостоприемно разтворените врати на Спаската кула. Разбира се, това не стана буквално, но смисълът беше точно такъв.

Всичко се сбъдна.

Дойде неочаквано, направо му се стовари на главата или по-точно, върху мократа отъпкана трева пред безличния блок в мръсните покрайнини. Заедно с жената, който той на пияна глава изхвърли през прозореца.

Заедно с мен.

Но късметът можеше да се изплъзне точно толкова внезапно, както се бе появил.

И това щеше да е съвсем логично, а по това време Антон живееше, ръководейки се само от логиката.

А това означаваше, че когато една сутрин се събуди, нямаше да намери до леглото си подноса с горещо кафе, топли препечени филийки и студен черен хайвер. Нямаше да срещне десетина услужливи хора зад вратата на спалнята си. Нямаше да докарат пред входа лъскавата лимузина с кортежа от два масивни джипа, които го съпровождаха. На покрива на колата нямаше да светне бурканът и да замига като морски фар. Потокът от автомобили нямаше да се отдръпне встрани и познатият офицер от пътната милиция нямаше да му козирува със заучен жест…

Безкрайната поредица от „нямане“ пораждаше в душата му паника, сливаше се в едно неотвратимо ужасно „няма“ и напълно скриваше белия свят и то съвсем буквално, защото ставаше дума за небитието.

Странно, но Антон, който се издигна от нищото, беше абсолютно убеден, че ако отново се върне в калта, веднага ще загине.

Независимо, че „калта“ можеше да не е чак толкова зловеща, като онази, в която с удоволствие се търкаляше навремето. Независимо, че това нямаше да е черно блато, а само едно сивкаво обикновено битие, изпъстрено с дребни житейски радости. Това нямаше никакво значение. За него това беше смърт.

Тъй като знаех за този негов страх, понякога си позволявах да се шегувам:

— Пий без наслада — съветвах мило Антон, докато го наблюдавах как се наслаждаваше до самозабрава на аромата на „Petrus“ от реколта 1963 година. — Скоро пак ще ти се наложи да свикваш с портвайна. А в момента изобщо има ли евтин портвайн? Като онзи, който пробиваше пластмасовите чаши, спомняш ли си? Сигурно няма. Нищо, ще пиеш водка, това дори е по-добре. По стар навик ще събирате пари помежду си покрай лавката. И ще сядате на пейката в градинката.

— Млъкни… — Антон се давеше с рубинения разкош на „Petrus“.

И пребледняваше.

И дори очите му стремително избледняваха и побеляваха, изпълвайки се с истински животински ужас.

Той панически се боеше от краха, но в същото време го приближаваше сам, като все по-осезаемо се отделяше от ятото и с всеки изминат ден все по-забележимо нарушаваше неписаните му закони.

Точно тогава започна да пие по абсолютно същия начин както преди двадесет години — диво, безумно, до пълна загуба на разсъдъка си.

Всъщност сега това беше много по-страшно.

Не за мен. Аз можех без проблеми да избегна срещите с него. Двата апартамента в Москва и трите извънградски резиденции ми позволяваха да се размина без кой знае какви проблеми.

Освен това в пиянското безумие на Антон нямаше място за мен и аз нямах от какво да се страхувам.

Преди двадесет години, когато непрекъснато се мотаех в краката му, само го дразнех с присъствието си.

А сега на мястото на раздразнението се появи гняв и омраза. Слава богу, те не бяха насочени срещу мен, защото враговете, които заобикаляха Антон, бяха далеч по-значителни персони.

Ужасът на ситуацията се състоеше в това, че когато изпаднеше в състояние на запой, той се опитваше да се разправи с тях също така свирепо и безогледно, както с мен.

Естествено, тези хора не можеха просто да бъдат изхвърлени през прозореца.

Пък и сега Антон едва ли би изпитал удовлетворение от толкова кратка и бърза разправа. В трескавия му мозък се раждаха жестоки планове. А най-страшното бе, че все още имаше възможност да ги осъществи.

Тази възможност беше напълно реална и подкрепена от високото професионално майсторство на хората, за които със сигурност знаех, че в течение на дълги години педантично бе подбирал, примамвал и опитомявал постепенно.

Казано накратко, точно по времето, когато Антон стремително се сриваше в пропастта, опитвайки се или да се хване за митичната сламка, или в предсмъртната си ярост да повлече със себе си в преизподнята своите последователи, се проля кръв.

Няколко блестящи кариери станаха на пух и прах.

Разнесе се ураган от оглушителни скандали. Бяха изгубени огромни пари, да не говорим за похабените нерви.

Слава богу, по това време аз вече се бях оттеглила напълно от бизнеса.

Или, по-точно, бях отблъсната, за да не кажа нещо повече.

Но това не е важно.

Съвестта ми е чиста.

И това е най-важното.