Марина Юденич
Дан за ангели (20)

1997

Живях с тази мисъл доста дълго.

Носих я в себе си като дете, каквото, между другото, не успяхме да имаме.

Решението беше взето и съмненията бяха отхвърлени. Пък и, честно казано, нямах никакви съмнения.

Колкото до решението, предполагам, че то беше зряло в мен дълги години, а по-късно, когато часът удари, падна в ръцете ми като налят плод.

И нищо, че по това време единичните изстрели на наемните убийци в Русия се сливаха в обща канонада, откосите на автомати поваляха известни бизнесмени, а във въздуха хвърчаха отломките на бронирани автомобили. Отровата също влизаше в действие, както и по-съвършени умъртвяващи вещества.

Казано накратко, избиха доста хора.

Но въпреки това тази работа си оставаше деликатна. Освен това, не беше чак толкова лесно да се реализира без връзки в определени кръгове.

И, наистина, нямаше как да си поръчам килър по интернет като пица в офиса. Или да търся във вестника безплатни обяви. В раздела „Работа — предложения — други услуги“.

Всъщност имаше идиоти и идиотки, които намираха по обяви други идиоти, въобразили си, че наистина могат да убият майсторски човек.

И имаше случаи, когато убиваха. Проливайки реки от излишна кръв. Успяваха да изстрелят цял пълнител и само лекичко да ранят нещастната жертва, а после дълго да я доубиват с каквото им падне — с брадва, с ръждиво парче водопроводна тръба, с паве, намерено на двора.

След това, естествено, ги залавяха. И още по време на първия разпит наемниците издаваха поръчителите. И всичко свършваше.

Не, самодейността не беше работа за мен.

Пък и на някой доморасъл килър щеше да му е доста трудно да се добере до Антон през няколкото обръча съвсем професионална охрана.

И почти невъзможно. Дори с моя помощ.

И през ум не ми минаваше да извърша това със собствени ръце. Струваше ми се, че това ще е още по-голяма самодейност. И резултатът очевидно щеше да е същият. Антон може би щеше да влезе в гроба, но аз със сигурност щях да отида в затвора.

Това категорично не беше подходящо.

Аз изчаквах, вглеждайки се, преценявайки и избирайки.

В това време процесът на разделянето набра скорост. Все пак Антон се появяваше вкъщи. Живееше почти открито с онова момиче, което бе настанил наблизо.

Срещахме се в офиса, в току-що построения мавзолей, в чиито огледални прозорци се отразяваха куполите на Кремъл.

Но се отразяваха и облаците, макар все още те да не бяха страховити. Но вече се бяха появили на нашия небосклон и лека-полека скриваха лазура.

Небето се заоблачаваше, но съзнанието ми все повече се проясняваше и неумолимо фиксираше, че времето вече върви назад, отмервайки дните като секунди преди старта на космически кораб — десет, девет, осем, седем…

И скоро, вече съвсем скоро стрелката щеше да стигне до нулата.

А след това…

Казано накратко, трябваше да побързам.

Може би в крайна сметка щях да намеря онова или по-точно онзи или онези, които щяха да се захванат с тази работа съвсем професионално.

И може би щяха да изпълнят поръчката.

Но господ е милостив и ме спаси от греха. И здравата ме наказа за лошите ми помисли.

Абсолютно в духа на приключенските романи от края на по-миналия век, авантюризмът най-неочаквано ме обзе толкова силно, както отдавна не ме бе обземало нищо от околната действителност.

В пълно съответствие с познатия жанр, историята се случи в една малка африканска страна.

Убийствено бедна.

И то въпреки че в горещите недра на тукашните земи имаше огромни, несметни, ако се придържаме към избраната терминология, залежи от диаманти.

Но страната нямаше време да разработи находищата и веднъж завинаги да приключи с проблемите си. Тя водеше война.

Три местни племена враждуваха помежду си от незапомнени времена и още оттогава подхващаха едно след друго война чрез кратки ръкопашни схватки, коварни ями–капани, отровни стрели, тежки камъни и тояги. Общо взето, те си съществуваха почти мирно. И тъй, разменяйки си юмруци, бяха доживели до средата на двадесети век.

По това време съкрушителната вълна на научно-техническата революция достигнала до девствените джунгли и племената се въоръжили с всичко необходимо за тоталното си взаимно унищожение.

На това отгоре, тъй като цивилизацията вече ги споходила, започнали да се наричат етнически групи и всяко племе се сдобило със страна — покровителка от средите на известните co-sponsors за уреждане на междуетнически конфликти.

В резултат на това вековното противопоставяне наистина наближавало края си. Заради пълното и абсолютно унищожаване на противоборстващите страни.

Като такива.

Но всяко зло за добро.

„Цивилизованата“ борба на племената се оказала толкова съкрушителна и жестока, че отблъснала от скъпоценните залежи дори известната акула, поглъщаща диаманти, в лицето на „De Beers“.

Казано накратко, второто хилядолетие вървеше към края си, страната по някакво чудо продължаваше да съществува и дори беше придобила някакво подобие на държава. Co-sponsors нямаха нищо общо с това, просто се задейства спасителният им инстинкт за самосъхранение.

Вождовете на племената — sorry, лидерите на противоборстващите групи, като че ли се разбраха помежду си. В столицата — едно малко мръсно градче, засипано с пясък и осрано до неприличие от войските на сепаратистите, започна да заседава републикански парламент. Естествено, той беше избран от средите на същите тези сепаратисти, които по навик продължаваха да серат право на тротоарите. Затова дори и в мирно време градчето беше запазило убийствения си вид на войнишки клозет.

Беше създаден кабинет, наречен, както е прието в такива случаи, правителство на народното доверие. А начело застана един почти цивилизован полковник.

Навремето, в епохата на борбата за победа на световния социализъм, империята на Съветите си поставяше далечна цел и протягаше мазолестата си ръка за пролетарска помощ на братските африкански народи, чиито най-добри представители идваха да се обучават в Москва. По голямата част от тях учеха в Института за дружба между народите „Патрис Лумумба“, който хората наричаха „лумумбарий“.

Но всичко това беше останало в миналото. Благите времена на почти победилия интернационализъм отдавна бяха потънали в лета, но целта, посочена от твърдата пролетарска ръка, не беше отречена. И избраният премиер-министър, който беше възпитаник на „лумумбария“, отправи поглед не някъде другаде, а към Москва.

Естествено, той не можеше да разчита на мащабна държавна помощ. Времената вече бяха други.

Но и в новото постимперско общество също можеха да се намерят рискови инвеститори.

И те се намериха.

Дълга верига от бивши състуденти, роднини, приятели и приятелки доведоха полковника или по-точно едно негово доверено лице, което, естествено, също беше питомник на „лумумбария“, при нас.

Антон веднага се запали, но отначало аз посрещнах идеята на нож.

В течение на дълги години диамантеният бизнес в онази страна беше нелегален. Установената мрежа за незаконен добив и контрабанда на камъни всъщност беше единствената непрекъснато работеща система в страната. Всичко останало, включително и структурите на държавната власт, беше или в зачатъчно състояние или във вид на руини.

Задачата да пречупим такова мощно образование ми се струваше непосилна. Дори с помощта на националната гвардия, чието съдействие довереното лице се закле, че ще ни осигури.

Разбира се, в замяна се искаха инвестиции, инвестиции и пак инвестиции.

Всъщност за получаването на държавен лиценз за разработката на всички диамантени находища в срок от десет години беше необходима точно определена сума. Еднократна. И на това отгоре нищожно малка в сравнение с истинската цена на начинанието. И в същото време огромна. Малко повече от половината от онова, с което разполагахме с Антон.

Това беше инвестиция номер едно.

А инвестиции номер две, три, четири, пет… щяха да последват по-нататък. В неопределено бъдеще.

А печалбата беше няколко стотици процента. Беше фантастична по всички параметри печалба, напълно съпоставима с печалбите на наркокартелите.

Но напълно легална.

Антон пресметна, че ако задържим лиценза в ръцете си само една година, вложенията щяха да се възвърнат двойно, а по-нататък печалбите щяха да растат в геометрична прогресия.

Но не само Антон си правеше такива сметки.

Моите колебания бяха принципно приети, но Тоша не бързаше да отхвърли предложението на полковника — премиер.

Намери се временно разрешение.

Събрахме експерти, специалисти в диамантения бизнес, познавачи на африканската специфика и други хора, включително такива, които се бяха грижили за безопасността на бизнеса в подобни условия, а към тях се присъединиха нашите юристи и топмениджъри. Създаде се екип, който започна да работи бързо и в изумителен синхрон.

Присъдата беше прочетена след две седмици. Признаха проекта за перспективен, разбира се, с редица уговорки.

Но като цяло го определиха като твърде мощен.

И единствено аз продължавах да се съмнявам.

* * *

— Не чувам разумни възражения! — Антон не можеше да скрие раздразнението си. Изобщо напоследък аз много го дразнех. Всъщност това беше взаимно.

— Но ти също си наясно, че това е класическа авантюра от деветдесет и трета — деветдесет и четвърта година…

— Така е. Но нали точно тогава забогатяхме? Не помниш ли?

Има си хас да не помнех!

Точно тогава стана така, че получихме лиценз за създаването на мобилна мрежа на територията на една от суверенните държави, която навремето беше братска република на СССР, и то само срещу сто хиляди долара.

Честно казано, за подкупа отиде един милион.

Но в действителност лиценза струваше цели десет милиона.

Като на това отгоре ние действахме абсолютно честно.

Аз отидох в републиката един месец преди официалния търг. И веднага започнах конфиденциални преговори с довереното лице на тамошния президент, който беше заместник-председател на местния парламент. Трябва да отбележа, че той беше голям чешит — определяше ми срещи в сенчестия парк около хотела винаги в седем и половина сутринта. В течение на два поредни дни едва успявах да се събудя и да глътна чашка кафе и хуквах на среща.

Косите лъчи на слънцето се промъкваха по сенчестите, пусти в този ранен час алеи.

Довереното лице ме държеше внимателно под ръка и така ние бродехме под сенките на клонестите липи и петнистите платани като щастливи любовници, на които никак не им се ще да се разделят след бурната нощ. И си говорехме шепнешком, доближили плътно глави.

Но не за любов. Разбира се, че не за любов.

Ни най-малко.

През първия ден предложих на „лицето“ популярната в онези години схема за цивилизовано получаване на подкуп.

В която и да било посочена от тях офшорна зона — ако щат в екзотичния Гибралтар, ако щат в незабележимия Джърси — малко градче по крайбрежието на Атлантика на двадесет минути път с малък самолет от Лондон по вътрешните авиолинии на британските компании — се открива сметка. Няма значение на чие име. В сметката влизат пари, но договорът с банката е сключен така, че новият клиент може да се възползва от тях, само когато банката получи съобщение от лицето, което е внесло парите. Ясно е, че това съобщение пристига в момента, в който получателят изпълни всичките си ангажименти. Ако след изтичането на уговорения срок съобщението не пристигне, внесените пари остават завинаги в банката.

Това означаваше, че никой няма интерес да измами другия.

Всичко беше просто и ясно дори за малките деца и работеше безотказно на цялата територия на постсъветското пространство.

И дори зад пределите му.

„Лицето“ слушаше внимателно, мърдаше беззвучно устни, опитвайки се да запомни точно всяка дума и да я предаде на господаря си, без да обърка нещо.

На другия ден всичко се повтори, само че в точно обратния ред.

„Лицето“ старателно като ученик, който е научил вчерашния си урок, ми преразказа вчерашната ми реч, сверявайки всяка точка от схемата: „Правилно ли съм разбрал? Това ли имахте предвид? Така ли трябва да стане?“

Аз кимах търпеливо в знак, че всичко е точно така. И не може да бъде другояче.

След един час, уморен, но като че ли напълно удовлетворен, той ме изпрати до вратата на хотела и на сбогуване многозначително спомена: „Това е много интересна схема. Много. Мисля, че нашето сътрудничество ще бъде плодотворно.“

Обадих се на Антон с пълната увереност, че нещата са се уредили и поисках да предупреди банкера за предстоящата трансакция.

И с удоволствие си легнах да спя, защото, честно казано, сутрешните разходки здравата ме бяха изтощили.

Късно вечерта „лицето“ ми определи нова среща.

Хроничното недоспиване беше притъпило вниманието ми и когато се появих в проклетия час седем и половина на „нашето“ място, не забелязах веднага, че то просто не беше на себе си.

Веднага щом ме поздрави, сутрешният ми събеседник започна да пристъпя ситно-ситно, описвайки загадъчни кръгове около мен. Не ме хвана както винаги под ръка и не тръгнахме да се разхождаме чинно по прохладната алея.

Нещо не беше наред.

„Конкуренцията!“ — изплаших се наум.

Но сгреших.

— Проучихме с голям интерес вашата схема. — Той замълча задълго, като в същото време продължи странното си движение в кръг.

— Не сте ли доволни?

— Не, защо? Напълно сме доволни… Само че…

— Парите ли са малко?

— Да — отвърна веднага той.

Въздъхнах с облекчение.

Слава богу, нямаше конкуренция.

А сумата можеше да се обсъди. Ние бяхме готови да я удвоим и дори да я утроим.

За щастие, не казах нищо такова.

Той заговори пръв:

— Разбирате ли, предстоят ни избори. — Тръгна отдалече. „Петстотин хиляди“, помислих си без ентусиазъм. И отново сгреших. — Парите ще ни трябват скоро и то днес и сега, както казват психолозите. Разбирате ли ме?

— Не съвсем.

— Вашата схема, разбира се, е много привлекателна. Но, честно казано, ситуацията при нас е доста сложна.

— В смисъл?

— Сто хиляди кеш и въпросът е решен. Какво ще кажете? — Той най-сетне спря и ме погледна съсредоточено в очите.

— Сто хиляди какво? — Вероятно съм имала доста стъписан вид.

— Долара, разбира се, няма как да са нашите тугрики. Но трябва да ги получим в близките дни. Съгласни ли сте?

Ние се съгласихме.

Още същата вечер Антон пристигна със самолет в уютната столица с едно елегантно куфарче, в което подобно смъртта на Кашчей в патешкото яйце се мъдреха десет спретнати пачки с по десет хиляди долара във всяка. Нашият пропуск в света на един от най-високо рентабилните по това време отрасли на бизнеса.

След нефта, оръжието, диамантите и алкохола, разбира се.

Той дойде лично, тъй като искаше да се убеди, че не съм откачила.

Такива ми ти работи.

— Кога стана това?

— През деветдесет и четвърта, ако не ме лъже паметта.

— Точно там е работата, че стана през деветдесет и четвърта, а сега…

— При нас е сега… А при тях, в джунглите, не е деветдесет и четвърта, а четиринадесета година.

— Защо пък да е четиринадесета година?

— Защото най-високите печалби в редица отрасли са били регистрирани точно през четиринадесета година, а народът се замогвал от военни доставки. И не просто се замогвал, а направо забогатявал…

Антон обичаше историческите примери.

Като на това отгоре безмилостно лъжеше, измисляйки си в движение каквото му трябва.

В крайна сметка, кой можеше да знае какво точно е станало там през хиляда деветстотин и четиринадесета година?

Аз не знаех.

И в края на краищата той ме убеди, но не с опита на далечните предци, натрупали капитали по време на Първата световна война.

— Знаеш ли, дори е много добре, че ти се съмняваш толкова упорито. — Тоша изведнъж се промени, а раздразнението му премина. — Иди там. И се ориентирай на място. За да си сигурна.

Съгласих се.

В крайна сметка наистина ми беше интересно да видя девствените джунгли, но не от прозореца на туристическия джип.

И да зърна със собствените си очи как добиват диаманти от земята.

Единственото ми условие, с което Антон се съгласи след кратко колебание, бе с мен в Африка да дойде и нов екип от експерти. Абсолютно независими.

Та наистина всичко да е съвсем сигурно.