Марина Юденич
Дан за ангели (27)

Пети сън

в който душата ми започна да разбира някои неща

Нощта настъпи, аз заспах, а душата ми се озова на свобода и изведнъж изпита невероятен страх.

Всичко се сля.

Страшно се бе измъчила през миналата нощ, горкичката.

Пред очите й продължаваше да стои тайнственото стълбище в стария замък, да пукне дано!

Любопитството я разкъсваше. Тя не осъзнаваше нищо. Изпитваше тревога. Общо взето и казано накратко, тя цялата се тресеше.

Но въпреки това тръгна на път.

И видя замъка от бял камък. Той се издигаше на брега на едно езеро и се отразяваше в огледалната му повърхност. Беше красив, надменен и уверен в своята неотразимост.

Близо до него в буйната зеленина на листата се виждаше друг по-малък замък с обли кули. Очевидно между тях имаше близка връзка. Замъкът нарцис и замъкът дребосък се намираха съвсем наблизо един до друг.

Наоколо се ширеше парк, подобен на гора. Със стари клонести дървета. Със сенки от листата по влажните пътеки, осеяни със слънчеви петна. И с оранжеви охлювчета, които приличаха на омари и пълзяха по черната пръст, лъкатушейки насам-натам.

Вредом цареше истинска благодат.

Белият замък до езерото беше много по-привлекателен от скромния си съсед, но душата ми, естествено, избра другия.

Защото стълбището беше там.

И свещите по него блестяха както предишния път. Красиво. И тайнствено, дяволите да го вземат.

Душата ми изтръпна, но беше упорита, гаднярката, и се качи на втория етаж. Погледна мимоходом през прозореца. И се оказа, че се намира точно под покрива. Нагоре нямаше нищо.

Но стълбището водеше нагоре.

И въжето се поклащаше напреко на стъпалата.

Душата ми спря.

И макар страхът да я заслепяваше, видя, че отгоре слиза, плъзгайки се внимателно между свещите, една друга Душа.

— Все пак ти дойде. Чаках те. Вярно, малко се забави.

— Познаваме ли се?

— Може да се каже, че се познаваме.

— Чакайте малко… Мисля, че си спомням. О…

Душата ми се почувства съвсем зле.

Спомни си, че навремето се познаваше с другата душа, но се разделиха… лошо. Честно казано, разделиха се гадно. Срамно. И моята душа беше длъжница. И то каква! Май че нямаше как да изплати този дълг.

Беше изключително неприятно да срещнеш на пътя си някого, на когото си длъжник. Отдавна и в огромна степен. И няма никакъв начин да си върнеш дълга. Защото това е невъзможно по принцип. Защото моментът затова е изпуснат безвъзвратно и сега вече изобщо не можеш да го върнеш. Има такива случаи.

Ако, не дай си боже, те застигне такава среща, по принцип нямаш какво да кажеш. Просто нямаш думи.

— Вие… Тоест, ти… Извинявай… Всъщност как си сега?

— Искаш да попиташ коя съм сега, нали?

— Да-да. Точно така, коя си сега?

— Никоя.

— В смисъл, че си…

— Да… Скитам из пространството. И във времето. Нямам пристан. И нямам покой.

— Чувал съм, че става така, когато някой си отиде лошо от този свят. Да речем, не по своя воля. Или не навреме.

— А, според теб, аз навреме ли си отидох? По своя воля ли го направих? Навреме ли беше? Безболезнено ли стана? Ами вината? Обидата, мъката? Какво знаеш за това? Всъщност всичко това е поправимо.

— Какво говориш? Защо?

— Защото, според мен, е по-добре да посрещнеш нещастието с отворени очи. Та още от първия миг всичко да ти е ясно. Да е на мястото си. И да нямаш никакви илюзии…

— Тоест, искаш да кажеш, че… Заплашва ли ме нещо?

— Разбира се.

— А ти откъде знаеш?

— Аз зная. А сега знаеш и ти.

— Виж какво. Разбирам… Ти си ми обидена… и тъй нататък. Общо взето, имаш право. Никой не спори. Но защо постъпваш така? Зная, че никой не може да предвиди нищо. Имам предвид, никой от нас. Защо трябва да ти вярвам?

— Не трябва. Можеш да не ми вярваш. А можеш да ми повярваш. Но така или иначе вече няма да можеш да забравиш това.

— Ще видим.

— Ще видим. Между другото, доколкото разбирам, ти винаги си възприемал всичко критично. И не си вярвал на никого само на думи.

— Точно така. Добре е, че си спомни това навреме.

— Да, разбира се. Иначе защо щях дати го казвам? Тъй че, между другото, би трябвало да се замислиш защо се озова точно тук? На това стълбище…

— По дяволите! По дяволите! Пепел ти на езика. Проклетото стълбище! В крайна сметка какво чак толкова особено има в него?

— Не знаеш ли?

— Не!!! Дяволите да ме вземат! Откъде мога да зная?

— Така ли било! Би трябвало да се досетя…

— Да се досетиш ли? За какво? Моля те, говори по-ясно!

— Молиш ли ме? Виж ти какво доживяхме. Какво пък, за разлика от теб… навремето… аз… Ще ти отговоря. Работата е там, че това стълбище като че ли не съществува в действителност. Затова много хора всъщност просто не го виждат. А онези, които го виждат… в скоро време ще тръгнат по него…

— Искаш да кажеш, че ще се изкачат нагоре, така ли?

— Исках да кажа точно това, което казах. Всъщност забележката ти не е лишена от основания. В това се състои още един парадокс на Стълбището. Между другото, щом сме започнали да говорим на него, би трябвало да си наясно, че става дума точно за Стълбището. С голяма буква. Казано с други думи, това изобщо не е една обикновена поредица от стъпала.

— Досещам се… Ив какво се състои парадоксът?

— В това, че в началото наистина се създава впечатлението, че стъпалата водят нагоре. Но в действителност е точно обратното.

— Нищо не разбирам.

— Това не е странно. Докато вършеше много неща в живота си, ти си мислеше, че вървиш нагоре, към сияйните, както се казва, върхове. Нали така?

— И това беше точно така.

— Не беше така. Но сега не става дума за това. А за теб. Ти се стремеше нагоре. И успяваше. Движеше се напред, помитайки преградите. Формално. Но в действителност слизаше все по-надолу. Между другото, слизаше точно по тези стъпала. Естествено, не беше сам. Такива устремени хора като теб са цял… легион. И затова стъпалата са се изтрили през вековете. Стана опасно да се върви по тях. Всъщност по тях винаги е било опасно да се върви. Точно затова се нарича Стълбище, защото можеш да си строшиш врата по него. Разбираш ли?

* * *

Душата ми не разбра абсолютно нищо. Но се изплаши още повече от преди.

А призори сънувах един сън, който беше толкова кратък и страшен, че приличаше повече на видение.

Видях малкия замък. И стълбището, осветено от слабите проблясъци на свещите.

И още нещо. Или по-точно още някого. Една жена, която бе умряла много отдавна. Същата, която се появи пред мен преди това. Но с тази разлика, че предишния път осъзнавах, че виждам призрак.

А в този сън тя беше жива и освен това като че ли беше с мен. Бяхме на едно и също място.

А след това се случи най-страшното.

Сънят продължи, но в един момент осъзнах, че се намирам в компанията на покойница. Осъзнах го съвсем ясно.

И си помислих: ето каква била работата! Безличният килър не беше откачил, когато твърдеше, че жената е мъртва. Просто беше сбъркал едната с другата. И толкова.

След което си спомних известното поверие, че когато насън виждаш мъртвец, който те вика, и ти тръгваш след него, значи дните ти са преброени.

Трябва ли да споменавам, че всичко отново се превърна в кошмар. Във вик. В задушаване. В студена пот.

Естествено, в крайна сметка се събудих. Но не забравих нищо.

Настроението ми…

Няма нужда да го обяснявам, защото и без това всичко е ясно.